Книгата е сканирана и обработена от Сергей Дубина Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева I част

заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ.

Дотам стигаше в мислите си и се бореше със своята немощ пред големия подвиг,

който сам си бе определил. А сега всичко живо се пробуждаше от дългия зимен сън

с нови сили.

Лазар заговори най-напред вкъщи, пред домашните си:

- Гледам Йоне Белчев се тъкми къща да прави. И Цане Муцка - додаде той и сетне

изеднаж каза: -Ако и тая пролет не започнем църквата, никога нема да я започнем.

- Тъй е, сине, тъй - съгласи се баща му. - Нема кой да ни подкара, ей тъй, с

остен да ни подкара.

За няколко седмици Лазар стана като сянка; не спеше по цели нощи и едва ще сложи

по два-три залъка в уста. Той реши да говори в старата църква пред целия народ,

но пропусна в колебание два празника един след Друг. Като че ли това беше много

важно -двоумеше се дали да говори от амвона или от стъпалата на владишкия стол,

който беше винаги празен. Много пъти бе чел Апостола в църквата и бе виждал

отрупаните наоколо богомолци, но и в това беше най-големият му страх - как ще

заговори, когато се обърнат към него стотици очи. Колко пъти бе повтарял в ума

си какво ще каже на народа и така дълго се бе готвил за тоя миг, когато ще се

изправи в църквата и ще отвори уста, че всичко стана изеднаж и като по чужда

воля.

Неделя беше, Лазар пак пожела да чете Апостола и пак му го дадоха, че ясно

друг път, а остана там, близу до владишкия стол. Тъкмо вече свършваше службата и

преди да се рече "Молитва ми, свети отец", Лазар пристъпи и се качи на първото,

сетне на второто стъпало пред владишкия стол. Младият момък не беше на себе си,

нищо не виждаше, нищо не чуваше, сива мъгла се разстилаше около него и една

страшна пустота и тъмнина в ума му.

- Благочестиви християни - започна той с глух глас, дори и сам не чу гласа си,

сетне напрегна сили и викна: - Братя!

Усети как настъпи пълна тишина в малката църква - всички го слушаха и нямаше

връщане. Запалените свещи наоколо заблестяха ясно, той се загледа в една точка в

тъмния ъгъл насреща и думите сами идеха на езика му кой знае откъде:

- Кръстим се и се молим секи божи празник, но верата не ни е много голема. Нека

ми е простено от стари и млади и от сички тука свещеници, но ще кажа, че верата

ни е слаба. Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш

от едно место на друго, а ние оставихме четири години да зеят като отворен гроб

основите на новата наша църква, рушат се и се пълнят с вода и кал и гадове

секакви се въдят в них!

Дочу се шум и ропот, тогава Лазар се обърна право срещу множеството наоколо,

видя ясно обърнатите към него лица и му се стори, че някой искаше да го спре, да

му възрази, та продължи с по-силен глас и думите му ехтяха гръмко в отново

настъпилата тишина в църквата:

- Кой започва да гради дом с уплаха и трепет, а радостта ни требва да бъде сто

пъти по-голема, че сме започнали да градим наша си църква, наш общ, народен дом.

Кому вършим зло и от кого ще се боим? Да идем, там, братя, да продължим

започнатото и ще изсъхне, ще бъде проклета ръката, която ще се дигне да ни

попречи.

словото си, той се прекръсти с трепереща ръка и слезе от високото стъпало.

Надигна се голяма врява и никой не чу последната молитва на свещениците, малцина

се сетиха да си вземат нафора, раздвижи се целият народ, що пълнеше църквата, и

се струпа към вратата. Като излизаше в притвора на гъста тълпа, някои там, кой

ги знае кои бяха, започнаха да се разпореждат и викаха:

- Да вървим сички там, при новата църква! Донесете лопати, копачки! Ще започнем,

отново ще започнем! Народе, народе, пръснете се на малки групи, по трима, по

петима, немейте сички наеднаж и нека дойдат там двама попове да прочетат набързо

молитва. С план, народе, с ум и разум!

Пръснаха се всички из махалите, сетне започнаха да се стичат на малки дружинки

към мястото, дето трябваше да се издигне новата църква. Надигали бяха мнозина

копачки и лопати и какви ли не оръдия за градеж - кой каквото е намерил, та дори

чукове, триони и мистрии, макар да беше още рано да се зидат стени, греди да се

подрязват, да се набиват гвоздеи. Издълба се дълбока дупка, сложи се в нея

основният камък, а двама свещеници прочетоха молитва. Сетне всички - мъже, жени,

деца - се нахвърлиха да работят нетърпеливо и с голямо въодушевление. Нямаше

оръдия за всички и някои ровеха пръстта с голи ръце. Трябваше отново да се

разкопаят основите, да се разчистят за градеж. Още преди бяха отрупани там

камъни, втурнаха се люде и като усърдни мравки ги пренесоха по-близу до

изкопите. Зачукаха и каменари с длета и чукове, загракаха коли да пренасят пясък

от реката, дървета чак от планината. Майстори -зидари препасаха мешинените си

престилки, разпореждаха се важно, още по-голямо беше усърдието на многобройните

им доброволни помощници. Тук беше и Стоян Глаушев със синовете си, помагаха и

тримата в общата работа, час по час Стоян се оглеждаше горделиво и мърмореше

полугласно:

- Работете, работете сега сички. . . Ако не беше моят Лазе, нищо немаше да

излезе. А, какво ще кажеш - подвикна той по едно време на свой познат наблизу: -

Хубаво слово каза моят син, а?

- Хубаво, хубаво слово каза, да ти е жив. Златна Уста има той.

Стоян поглади с опакото на ръката мустаките си и току се наведе да дигне един

може би сто оки тежък камък.

Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се

общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повикаха по-главните

майстори-строители, повикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да

води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки

мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор,

пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат,

кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:

- Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди

гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина,

сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три

аршина по-висок.

Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три

хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:

- Десет аршина, чорбаджилар, не повече. Наложи се да се копае отново - църквата

трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се

разнесе из целия град:

- Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща

неволя. И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.

III ЧАСТ

НАРОД СЕ ПРОБУЖДА

малите моми - песни ми пеят, оро играят. От песни гласи - танки ветрове -

вегерот вее, Вардар лелее!

Народна песен

да развие трендафило, трендафило, калемфиро и раннио бел босилек, размириса сета

земя, сета земя Румелия:

от Битолско до Прилепено, от Прилепено до Велешко, от Велешко до Солунско. Се

разбуди и народот от сон тежок и темен. . .

Народна песен

момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да

споделят невинните си тайни. В грубата домашна работа Катерина бързо се

уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма чистница, но умееше с голямо

изкуство да плете кенета, да везе на гергеф, пееше хубаво, беше сладкодумна и

дръзка в приказките и шегите си. И беше хубава -дребничка като майка си, но

стройна, гъвкава като фиданка. Катерина беше хубава, но още по хубава от нея

беше Ния, дъщерята на Аврама Немтур-Евгения Аврамова, с две-три години

по-възрастна от Катерина, беше прочута хубавица. Имаше смесена кръв - майка й

беше влахкиня или гъркиня и Аврам Немтур навремето я доведе от Лерин.

Деветнайсет години тя не му роди дете, сетне роди Евгения и два дни след

раждането умря. Аврам не се ожени повторно, макар да беше още млад тогава. Не

можеше да забрави жена си и прибра овдовялата си самотна сестра да гледа детето

му. Евгения растеше при много нежни грижи, макар без майка, и израсна такава, че

еднаж Катерина каза на другите девойчета, техни общи дружки, освободена от

завист и ревност:

- Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!

Девойчетата притиснаха глава до глава срещу нея, завикаха, зашушукаха с

ококорени очи:

- Ами, ами. . . Ти го каза. И мене ми става същото. Каквото каже, като те

погледне, нищо не можеш да й откажеш. Баща и ще я омъжи в Битоля или в Солун, за

нея нема мъж в Преспа.

- Е, то не се знай. . . - отвърна Катето със загадъчна усмивка.

Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които

дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или

теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и

бодлив - едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.

Стоян Глаушев бе докарал в двора си чешма, която шуртеше непрестанно в мраморно

корито, и момите седяха най-често край чешмата през дългите летни следобеди под

сянката на една круша и на една млада Лозница, която се разлистваше буйно по

високото си скеле. Тоя следобед Катерина, Ния и Божана седяха сами край чешмата,

на рогозка, постлана с шарено веленце. Беше още рано; бялата стена отсреща

блестеше ослепително под яркото слънце, дървесата в градината дремеха

неподвижни, сънна тишина лежеше над цялата махала, а и тук, под сянката край

водата, полъхваше влажна топлина, водата шуртеше от лъскавия чучур меко,

приспивно. Момичетата бяха протегнали боси нозе по шарената черга, сложен беше

там, на чергата, калайдисан сахан и в него -току-що измити, зеленикавожълти

кисели джанки.

- Вземете си - подкани Катерина и сама посегна с два пръста към сливите. -

Киселички - намръщи се тя весело, с пълна уста със слюнка. -Имаме и по-хубави,

нели ги знайте, ама още не са узрели и са горчиви като отрова. Ами вашите, Ния,

тия, дето са едри и жълти като лимони?

Ния плетеше широка тантела с една кука, с проточен показалец, преметна и

подхвана с куката няколко бримки и чак след това отговори с гръден глас, като

гугутка:

- И те зреят по-късно.

Край рогозката в тревата, която растеше между калдъръма, бяха оставени два чифта

налъми и чифт сини платнени чехли с остри муцунки, извезани със сребриста сърма

на ситни цветчета и листенца. Вниманието на Катерина бързо се прехвърли от

сливите върху малките и кокетни чехли.

- Какви хубави чехли имаш, Ния! Мене никога нема да ми купят такива чехли. Мама

ще каже: такива чехли носят кадъните. Наш Лазе би ми купил, но той пък никога

нема пари. Се от татко иска, когато му требват.

Ния едва-едва погледна чехлите си:

- Татко ми ги донесе от Битоля.

- Като се омъжа, ще накарам мъжа си да ми купи такива чехли. И ей с такива

високи токове - завъртя тъмните си очи Катерина, -та да го бия с них по главата.

Божана се изкикоти звънливо, от сърце, и по бялото й нежно лице, чак до корена

на тъмнорусите й коси, се разля прозрачна като леко, алено було руменина, сините

и очи се окъпаха в чиста проблясваща влага. Едва след това се изкикоти и

Катерина, ситно-ситно, сподавено надувайки разголената си, нежно закръглена

гушка. Ния се усмихна само с устните си - алени, меки - и между тях се показаха

за минутка седефенобели равни зъби. Катерина се загледа в лицето й, като че ли

да погълне с поглед и последния трепет на усмивката й по алените, въздебели и

едва-едва издути устни, и тихо рече:

- Като те гледам, прищева ми се воденска калинка - едра, зрела, разпукана.. .

Внезапно тя протегна шия и целуна Ния по сляпото око - кадифено меко в

недоловимата сянка на гъстите й бухнали коси.

- Кате, какво правиш. . . - присви вежди Ния с лека досада.

- Не ми се сърди. . .

Катерина се приведе към нея и продължи със сподавен глас:

- Ния, ония двамата пак ли минават пред вашата порта?

- Кои, турчетата ли? Не знам. Не съм ги виждала тия дни.

- Господ да ги убие. Ами ако те грабнат некой ден, Ния. . . Турци са, може и

вкъщи да ти влезат с пищови и ножове. Пази се, Ния!

- Има кой да ме пази. Татко! Той ще ги гръмне с пищов. Затова и леля ме доведе

дотука и после ще дойде Да ме вземе. Аз не се плаша - как тъй ще ме грабнат!

Едва сега подигна тя очи от тантелата си - малко мижави очи, почти черни в

синкавата сянка на дълги лъскави мигли, под доста дебели, леко извити вежди.

Катерина и Божана вярваха, че тя не се плаши от двамата млади турци, които почти

всеки ден минаваха пред бащината й порта и я търсеха с жадни очи. Ния от нищо не

се плашеше - някаква спокойна, дори студена светлина се преливаше в дълбочината

на зениците й. Това е -мислеше си Катерина, - Ния от нищо не се бои, не се

смущава, не се тревожи, така гледа тя, така говори, така държи главата си, така

движи малките си ръце с дълги, заострени пръсти, с розови ноктенца. И пак не

беше само това в нейното възмургаво лице - почти бледо и върху него жива и топла

сянка на черните й лъскави коси, - в челото й, право и гладко, в правия нос с

доста широчки ноздри. Все ти се ще да я погалиш, да докоснеш кадифената й

прохладна кожа, да се притиснеш към нея, но ти се боиш от нея, а тя не ти се

бои. Катерина би я целувала по сто пъти всеки ден - Ния я примамваше, но и не я

допущаше съвсем близу до себе си. Катерина обичаше Божана повече от Ния, но

Божана винаги беше готова плячка - кротка, свенлива, покорна, през сините й очи

гледаше душата й, светла като цялата й външност, вярна и предана. Катерина

понякога я измъчваше, а когато след това почувствуваше угризение и винаги онова

умиление, което предизвикваха сините очи на Божана, тя я галеше с думи и винаги

едни и същи:

- Слънцето ми, звездицата ми! Ти си ми като Зорницата сутрин...

А Ния беше като зряла калинка и ти се иска да я сдъвчеш ведно с корите й, та в

горчивината им да усетиш още по-силно сладостта на обилния розов сок. Но тая

калинка висеше високо горе, на златен клон, като златната ябълка в приказката.

- Що правите, девойчета? - чу се откъм портата дебелият глас на Стойна Нунева.

Тя затропоти с налъмите си по калдъръма, спря се до чешмата, сложи на коритото

едната си нога, разголена до коляното, и взе да я мие, като шляпаше във водата с

две ръце. - Започнаха горещините, изгорех днеска. . . Мама легна да поспи,

чакай, рекох, да се поразхладя у Глаушевци. -И тя сложи на коритото другата си

нога. - Ей, Кате -задудука тя шепнешком, уплашена, - да не има некой от мъжете

вкъщи!

- Нема, нема, Стойно. Не бой се, никой нема да види дебелите ти нозе.

Край нея сега трите девойчета изглеждаха много по-дребнички и крехки. Тя посегна

към сливите с мократа си червена шепа и сахана изеднаж се изпразни наполовина.

- Що не си донесе работа, Стойно?

- Днеска цел ден съм прала. Сега ще почивам. Работа ли е вашето. . . плетете си

под сенка чорапи, кенетг.. Ние сме осем души вкъщи, по две премени. . . Докато

изтъркаш една мъжка риза - мътната вода ще ти излезе. Търкаш, търкаш, търкаш!

Ти, Ния, прала ли си некога?

- Не.

- Кой ще ти пере мъжа, като се омъжиш?

- Ки-ки-ки-ки! - изкикотиха се сладко Катерина и Божана.

Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач, зачуха се и женски гласове.

- У вас, Кате - каза Стойна и лапна две джанки наеднаж, - две сватби за една

година. А кога се ожени Кочо и сега дете плаче вкъщи! Сгодихте ли Нона. Сега ти

ли си наред или Лазе? Както е тръгнало. ..

- Ти искаш да е Лазе, а? - изкриви присмехулно вежди Катерина.

- Не. Първо ти. Ти ще излезеш от тая къща, аз ще влеза - отвърна Стойна някак

замислена и по нищо не се виждаше, че се шегува.

- Ще требва да поразширим вратите, да дигнем по-високо горните им прагове.

Стойна мълчаливо въздъхна и едва след тая шумна, дълбока въздишка се разкикотиха

пак Божана и Катерина, а също и Ния се усмихна, като че ли чак след тая въздишка

стана смешна шегата на Катерина.

Неочаквано на портата се показаха Кочо, Лазар и един от калфите в дюкяна. Лазар

бе обвил ръце около @папите на другите двама и лицето му се белееше като хартия

между техните зачервени лица. Придържан от брата си и калфата, той прескочи с

едната си нога високия праг на портата, а другата му нога, лявата, се поклащаше

протегната във въздуха. Едновременно с него и те двамата влязоха в двора. Какво

се бе случило?

- Мамо, мамо! - писна Катерина.

Ния веднага се изправи, прибрала в ръце тантелата си! куката, кълбото конци;

възмургавото и лице сякаш още повече потъмня, ноздрите й потрепваха, в очите й

се завали дълбоко извътре синкава светлина и тя гледаше Лазара, без да мигне.

Божана се отпусна, клюмна на мястото си с отпуснати клепки - страхуваше се да

погледне - и колкото беше бяло лицето й, сега побеля още повече ведно с устните,

сякаш някой го поля с бяла боя. И Стойна седеше до нея с разкрачени боси нозе,

отпуснала големите си ръце в скута, с полуотворена уста и очи, които нищо не

виждаха. Катерина се спусна към братята си, сетне към къщи и пак се върна към

тримата мъже.

- Мамо, излез по-скоро, мамо! Лазе, Кочо, Лазе. .. Като видя момичетата, Лазар

се усмихна през мъртвешката бледност на лицето си и се опита да се освободи от

ръцете на Кочо и на калфата:

- Нищо, нищо. . . Кате! Не викай така. . . На чардака се показаха Раца, Кочовата

невеста, с бебето си на гърди, и Нона - смутени, уплашени от Д виковете на

Катерина, - показа се и Султана и бързо ги изпревари, слезе долу:

- Какво. . . Ти си се ударил, Лазе, . . Как си се ударил?

Тогава всички чуха гласа на Кочо:

- Поле си ногата с разтопен бакър.

- Не се плаши, мамо - продума Лазар с отпаднал глас, - не е много. . . Аз

веднага изух обувката, но чорапът остана, не можах. . .

Султана погледна за миг изгорялата нога на сина си, лицето й се намръщи още

повече, тя се извърна и разпореди строго:

- Кате, скоро извикай баба Керана. . . Кажи й за изгорело. Тръгвай, тръгвай

веднага!

скочи на дългите си нозе и се спусна към портата, забравила налъмите си.

- Кате, скоро - повтори Султана и се обърна към тримата мъже: - Влизайте,

влизайте вътре. . .

- Мамо, нема нищо. . . - продума пак Лазар, лицето му изразяваше непоносима

болка.

край чергата налъми и изтича на улицата. В двора останаха сами Ния и Божана. Те

трябваше да си вървят сега, но и двете чакаха. Божана тихо, едва чуто въздъхна.

Ния не откъсваше поглед от разтворената врата на къщата отсреща. Тогава и двете

чуха ясно гласа на Султана:

- Синко, не е за тебе тоя занаят, не е за тебе. . - В двора влезе най-напред

Стойна, разбързана, задъхана - тя бе тичала до бабината Керанина къща, - след

нея влезе бабата с вързопче в ръце - там тя носеше мехлемите си, - после и

Катерина. Стойна избърза до стъпалата на чардака и пак се върна - нетърпелива,

развълнувана, сякаш да подкара престарялата баба, която едвам пристъпваше с

вързопчето си и се бавеше. Те влязоха и трите вкъщи. Двете момичета стояха вън и

чакаха. Скоро излезе Катерина:

- Страшно. . . Ей такава рана! Не мога да гледам.

- Де е раната? - попита Ния и тъй, с втренчен поглед, без да мигне.

- Тука. . . отгоре на стъпалото. . . и пръстите отгоре. . . Като дръпнаха

чорапа. . . Божанке, тебе ти е лошо. Пийни малко вода.

- Не, не. . .

Ния попита тихо, нерешително и чакаше отговора със същия втренчен поглед:

-Много ли го боли?

- Как да не го боли, Ния! Но той стиска зъби и мълчи, а от лицето му така тече

вода. Баба Керана казва, че ще му мине. Тя имала най-хубав мехлем за изгорело.

- Аз си отивам - каза Ния.

- Сама ли? Нема ли да почакаш леля си? И ти ли, Божанке, ставаш? Що бързате

толкова. . .

Ния надяна сините си чехли и бързо се запъти към портата. Божана също бе

станала, но дълго прибираше плетивото си, завиваше го в кърпа, а криеше лицето

си.

- Божанке, ти плачеш! ... И мене ми се плаче за бате Лазе, но ето, не мога да

тъничък, но поизрасна, рамената му се поразшириха, изправи се и здраво въртеше

чуковете в бащината си работилница. Зави Дълги, тънки @@мустачки, широкото му

чело блестеше под тъмни коси. винаги сресани на път, между веждите се появиха

вдълбали две бръчки, а това беше от книгите, които четеше. Той не отклоняваше от

нищо и пред никого погледа си, който понякога изглеждаше остър и дори тежък,

може би поради двете бръчки, що сключваха тъмните

му вежди. Четеше и препрочиташе много книги - нови и по-стари, славянски, по

християнската вяра, и гръцки, и руски, а най-често прелистваше Библията. Като

знаеше толкова много и за всяко нещо можеше да каже по някоя дума, стана

по-смел, по-разговорлив. И може би тъкмо това беше светлината, която сияеше в

очите му, по цялото му лице -тая сила, която напираше в младото му тяло, и

голямото му знание за вярата, за реда в църквата, за природата и живота, за

небето и земята, за разни чужди земи и народи, за цялото отоманско царство, за

славяните и гърците, за минало и преминало, голямото му знание, смелостта му за

всичко и душевната му бодрост. Кой ли не желаеше да поприказва с него, да го

послуша, но имаше си той една дружинка от млади люде, които го следваха и го

слушаха във всичко, искаха да знаят като него, да бъдат смели като него, та дори

си пуснаха коси и ги вчесваха като него, окачиха на фесовете си дълги пискюли

като неговия, захвърлиха дългите влашки антерии и старовремските бечви и

облякоха френски дрехи. Такава млада и силна дружина бяха те с Лазара Глаушев,

че от някое време не се знаеше кого слуша повече народът - дали тях или

общината, дето се събираха старите чорбаджии и владишкият наместник.

Те не воюваха с общината, не се бъркаха в църковните й работи. Новата църква се

изгради и общината беше залисана да я реди и украсява. Младите нямаха много

работа там -да се разправят за икони, кръстове, шандани и кадилници. Те се

обърнаха към еснафите, а там беше целият народ. Като се посъживи народът около