Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Знам го и още как! – Да ― отвърна Серваз. – Бил е на почивка, която се оказала истински кошмар... А на всичко отгоре и времето било ужасно... – През цялото време го смущавали фанфарите на общинската гвардия... Хиртман се усмихна. – Каква символика, нали? Гений музикант, смущаван от свиренето на общинската гвардия... Гласът му беше дълбок и уравновесен. Приятен. Глас на актьор, трибун, оратор. В чертите му имаше нещо женствено: най-вече устата ― голяма с тънки устни. Също и очите. Носът му беше месест, челото ― високо. – Както виждате ― заяви Ксавие, като се приближи до прозореца, ― оттук човек не може да избяга, освен ако не се казва Супермен. Височината е четиринайсет метра. Прозорецът е блиндиран и запечатан. – Кой знае кода за вратата? ― попита Циглер. – Ами аз, Елизабет Ферне и двамата охранители на отделение А. – Той има ли много посетители? – Юлиан? ― попита Ксавие, като се обърна към швейцареца. – Да? – Имате ли много посетители? Швейцарецът се подсмихна. – Вие идвате, докторе. Госпожица Ферне. Господин Монд, бръснарят, свещеникът, терапевтичният екип, доктор Льопаж... – Това е нашият главен лекар ― уточни Ксавие. – А случва ли се Хиртман да излиза оттук? – Излизал е веднъж за шестнайсет месеца. Заради един кариес. Викаме зъболекар от Сен Мартен, но материала осигуряваме ние. – Ами двете врати? ― попита Циглер. – Ксавие ги отвори: шкаф с няколко комплекта бельо и бели гащеризони за смяна, окачени на закачалки, и малка баня без прозорец. Серваз крадешком наблюдаваше Хиртман. Безспорно швейцарецът беше харизматична личност. Полицаят никога не бе виждал човек, който по-малко да прилича на сериен убиец. Приличаше на това, което е бил на свобода: непреклонен прокурор и сладострастник. За последното го издаваха устата и брадичката. Само в погледа му нещо не беше наред. Мрачен. Втренчен. Зеници, които хитро блестяха, присвити клепачи, които не мигаха. Наситен с електричество поглед почти като електрошок. Серваз бе виждал и други престъпници с такъв поглед, но никога не се бе оказвал лице в лице с толкова жизнерадостен и толкова двойствен човек. „Всъщност ― каза си той, ― ако живееше в друга епоха, би трябвало да бъде изгорен за магьосничество.“ А днес го изучаваха и се опитваха да го разберат. Но Серваз от опит знаеше, че злото е несъизмеримо с нищо, нито може да бъде анализирано на научен принцип, с биологични преценки или чрез психологическа теория. Така наречените силни духом хора твърдят, че злото не съществува, наричат го суеверие, а за слабите духом то се превръща в ирационална религия. Но това е така, защото те никога не са били измъчвани до смърт в някое мазе, никога не са гледали по интернет видеозаписи на насилвани деца, нито пък някой ги бе отвличал от семейството им, за да ги изнасилват десетки мъже в продължение на цели седмици, а накрая да ги захвърлят на тротоара на някой голям европейски град. Нито пък някой ги е подготвял да се взривят сред тълпата. И никога не бяха чували воя на раждащо десетгодишно момиче зад някоя врата. Серваз тръсна глава. Усети, че косите му настръхват под постоянния поглед на Хиртман. – Харесва ли ви тук? ― попита Проп. – Мисля, че да. Добре се отнасят с мен. – Само че, естествено, бихте предпочели да се навън? Хиртман се усмихна саркастично. – Смешен въпрос ― отвърна той. – Да, така е ― призна Проп, като го гледаше втренчено. ― Ще ви обезпокоим ли, ако поговорим малко? – Нямам нищо против ― отговори кротко швейцарецът, гледайки през прозореца. – С какво запълвате дните си? – Ами вие? ― отговори на въпроса с въпрос Хиртман, като се обърна. – Не отговорихте на въпроса ми. – Чета вестници, слушам музика, бъбря си с персонала, гледам пейзажа, спя, мечтая… – За какво мечтаете? – За какво мечтае човек? ― повтори като ехо Хиртман, като че ли двамата разискваха философски въпрос. Почти четвърт час Серваз слушаше как Проп бомбардира швейцареца с въпроси. А той му отговаряше съвсем спонтанно: флегматично и с усмивка. Накрая Проп му благодари, а Хиртман наведе глава, сякаш искаше да каже: „Няма за какво.“ После дойде ред на Конфиан. Очевидно следователчето си е подготвило въпросите предварително ― помисли си Серваз. Той бе привърженик на по-импровизираните методи и с мъка се съсредоточи, за да слуша разговора му с швейцареца. – Чухте ли какво се случи навън? – Чета вестници. – Какво мислите? – Какво искате да кажете? – Имате ли представа какъв човек може да извършил това? – Искате да кажете, че това може да е някой като мен? – Така ли мислите? – Не. Вие мислите така… – Е, добре… Какво мислите вие? – Знам ли? Не мисля нищо. Може би е някой оттук. – Какво ви кара да кажете това? – Ами че тук има много хора, способни да го извършат… Не е ли така? – Хора като вас? – Хора като мен. – Значи смятате, че някой би могъл да излезе оттук, за да извърши това престъпление? – Не знам. Вие как мислите? – Познавате ли Ерик Ломбар? – Собственика на убития кон. – Ами Грим, аптекаря? – Разбирам. – Какво разбирате? – Намерили сте нещо, което има връзка с мен. – Защо сте решили така? – За какво става въпрос? Някоя бележка „Аз го убих“, подпис „Юлиан Хиртман“. Нещо такова ли? – Защо според вас някой ще ви набеждава, че сте сторили това? – Не е ли очевидно? – Бихте ли се изразили по-ясно? – Всеки от тукашните пансионери би могъл да бъде идеалният виновен… – Така ли смятате? – Защо не произнесете думата? – Коя дума? – Която ви е в главата. – Но коя дума? – Луд. (Конфиан мълчеше.) – Треснат по главата. (Конфиан мълчеше.) Психар. Безумец. Смахнат. Умопомрачен. Кретенясал… – Е, добре, мисля, че стига толкова. Ако нямате повече въпроси, бих желал да оставите пациента ми на Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|