Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Защо постъпваше така? Нищо не я задължаваше да го прави. Отвори наполовина вратата. Коридорът беше тъмен, но в дъното стълбите бяха осветени. Погледна в обратната посока и излезе от стаята. Беше по джинси, пуловер и пантофи. Как щеше да обясни присъствието си в коридора в този час, ако срещне някого? Стигна до стълбите. Наостри уши. Дочу ехото от стъпките долу. Те не заглъхнаха нито на третия, нито на втория етаж. Изчезнаха на първия. Диан застана неподвижно. Чу се тракане. Човекът, когото следеше, току-що бе набрал кода за достъп по биометричната клавиатура. Такава имаше на всеки етаж. С изключение на последния, където бяха спалните на персонала. Чу как вратата на първия етаж бръмчи, как се отваря и затваря. Наистина ли правеше това? Преследваше нощна сянка на новото си работно място? Слезе до кодираната врата, поколеба се, преброи до десет. Канеше се да набере кода, когато се сети нещо. Камерите… Всички части на сградата, където се лекуваха и спяха пациентите, се наблюдаваха от камери. Камери имаше на всички стратегически места ― на партера, на първия, втория и третия етаж. Нямаше камери на служебните стълбища, където болните нямаха достъп. Нямаше и на последния етаж, където бяха спалните за персонала. Навсякъде другаде камерите бдяха. Невъзможно бе да преследваш някого, без да попаднеш в полезрението им. Значи човекът пред нея не се страхуваше, че ще го запишат. Но ако камерите запишеха Диан, това щеше да събуди подозрения… Беше се замислила, когато от другата страна на вратата се чуха стъпки. Тя едва успя да изтича към стълбите и да се скрие, когато биометричната клавиатура отново зажужа. За кратко страхът сграбчи сърцето ѝ. Вместо да се качи към спалните на четвъртия етаж, лицето, което Диан преследваше, заслиза надолу. Тя се поколеба само за миг. Ама че си глупава! Пред вратата на партера се спря. Никой. Откъде беше минала сянката? Ако е отишла в общите помещения, тя отново щеше да чуе звука на ключалките. Без малко щеше да пропусне вратата на мазето долу до стълбите. В момента тя се затваряше… Имаше само една брава и очевидно се отваряше с най-обикновен ключ. Диан скочи и пъхна ръка в празното пространство тъкмо когато тежката врата щеше да се затвори. Направи усилие да я затвори зад гърба си. Ново стълбище ― този път от бетон. То потъваше в подземието. Петнайсет стъпала до площадката, завой и още толкова в обратна посока. Стръмни и мръсни стъпала. Диан се поколеба. Едно бе да преследва някого из коридорите на института. Можеше да каже, че е останала до късно в кабинета си, че се е разсеяла… А съвсем друго бе да го преследва в подземията… Стъпките продължаваха да слизат. Реши се и остави тежката врата да се затвори зад гърба ѝ. Откъм подземието тя се заключваше с хоризонтално резе. Вратата леко се затръшна и то я заключи. Обгърнаха я влага и миризма на мазе. Слезе на второто стъпало, когато изведнъж светлината угасна. Кракът ѝ пропадна върху следващото стъпало. Загуби равновесие, нададе слаб вик и рамото ѝ се удари в стената. Намръщи се от болка и опипа рамото си. Затаи дъх. Стъпките не се чуваха! Досега се страхуваше само с част от мозъка си, но сега страхът я завладя изцяло. Сърцето ѝ заблъска. Чуваше само бученето на кръвта в ушите си. Понечи да се обърне, когато стъпките се чуха отново. Отдалечаваха сe. Диан погледна надолу. Неясна призрачна светлина разкъсваше мрака, изкачваше се по стълбите и се разливаше по стените като тънък слой жълта боя. Тя продължи да слиза, като местеше предпазливо крак след крак. Накрая слезе в слабо осветен коридор. По тавана се виждаха тръби и кабелите на електрическата инсталация. По стените имаше ръжда и мухъл. Подземието… Сигурно малко хора от персонала познаваха това място. Лош въздух. Заради студа и влагата ѝ се струваше, че се намира в гроб. Всичко будеше безпокойство ― отдалечаващите се стъпки, капещата от тавана вода, далечното бучене на вентилационната система. Диан настръхна. Тръпка като ледена ръка пробяга по гръбнака ѝ. Дали да продължи? Мястото приличаше на лабиринт с неговите отбивки и коридорите. Тя овладя емоциите си и се опита отново да поеме в посоката, в която се отдалечаваха стъпките. Те ставаха все по-тихи, намаляваше и светлината. Трябваше да бърза. Светлината и стъпките идваха от една и съща посока. Когато стигна до следващия ъгъл, се наведе. В дъното на коридора забеляза силует! Не успя да се вгледа в него, когато той изчезна вдясно. Разбра, че трепкащата и несигурна светлина идваше от посоката, по която вървеше непознатият. И че източникът ѝ бе електрически фенер. Със свито гърло Диан продължи, за да не се окаже сама в тъмното. Трепереше ― и от студ, и от страх. Та това, което вършеше, бе направо лудост! „Какво правя тук?“ ― прошепна тя. Нямаше нищо у себе си, с което да се защити. Трябваше да внимава и къде върви. Наистина коридорите бяха широки, но задръстени от стари матраци и изправени до стените железни легла. Имаше и пробити умивалници, счупени столове и кресла, бракувани компютри и телевизори… На всичко отгоре силуетът не преставаше да криволичи ту наляво, ту надясно и навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в недрата на института. Само благодарение на остатъка от светлина, която той оставяше след себе си, Диан можеше да отгатне накъде върви. Изкушаваше се да се върне там, откъдето бе дошла, но вече беше късно. Никога нямаше да намери изхода в мрака. Запита се какво ли би станало, ако натисне някой електрически ключ и освети цялото подземие. Непознатият щеше да разбере, че го следят. Как ли би реагирал? Дали щеше да се върне назад? Диан нямаше друг избор, освен да следва движещата се светлина. Около нея, в почти пълния мрак, малки нокти драскаха по пода. Плъхове! Разбягваха се встрани, когато минаваше покрай тях. Усети, че тъмнината тежи на раменете ѝ. Светлината ту отслабваше, ту ставаше по-ярка в зависимост от разстоянието, което я делеше от непознатия силует. Все по-ясно осъзнаваше, че се е поддала на необмислен импулс. Защо ли не бе останала в стаята си?! Внезапно чу скърцане на метална врата, която се затвори, и Диан се озова сама сред мрака. Като че ли някой изведнъж ѝ отне зрението. Загуби напълно ориентация. Не виждаше нито тялото си, нито ръцете, нито краката… Нищо освен мрак… Плътен мрак, който погледът не можеше да пробие. Кръвта забуча в ушите ѝ. Опита се да преглътне, но устата ѝ бе пресъхнала. Завъртя се, но напразно. Все още чуваше глухия шум на вентилационната система и на капеща някъде вода, но те ѝ се струваха далечни и ненужни. Както е ненужна мъглата, когато един кораб потъва в бурята. Спомни си за мобилния си телефон, който бе в задния джоб на джинсите ѝ. Извади го с треперещи ръце. Светлината му беше по-слаба, отколкото очакваше. Едва виждаше върховете на пръстите си. Тръгна отново в мрака, докато слабата светлина на телефона не освети нещо друго освен ръката ѝ: стена. Или поне няколко квадратни сантиметра бетон. Вървя покрай стената доста минути и най-сетне намери електрически ключ. Неоновата светлина примигна и освети подземието. Диан хукна към мястото, където бе чула скърцането на врата. Вратата беше същата като първата, през която беше минала. Бутна я, но си даде сметка, че след като влезе, резето ще я затвори и няма да може да се върне. Направи няколко крачки и намери дъска, която се търкаляше на пода сред други предмети, и блокира с нея вратата. Появиха се стълби и панорамен прозорец. Позна ги веднага. Вече беше идвала тук! Изкачи първите стъпала и спря. Нямаше смисъл да върви по-нататък… Най-горе имаше камера и тя го знаеше. А също и дебела блиндирана врата с прозорче, която водеше към едно отделение! Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|