Леден гамбит

паметта не ми изневерява, бяха правили снимки. На едно седемнайсетгодишно девойче, дъщеря на тези хорица.
Снимки, на които тя е гола и видимо пияна… А на снимките тя беше, ако не се лъжа, с много мъже. Очевидно младежите са заплашвали, че ще разпространят снимките, ако тя не им направи някои неща… На тях и на приятелите им. Само че нервите ѝ не издържали и тя казала всичко на родителите си.
– Какво е станало после?
– Нищо. Родителите оттеглиха жалбата си още преди полицаите да разпитат четиримата младежи. Очевидно кротко-кротко е постигнато споразумение: няма да има жалба, но няма да има и изнудване. Естествено родителите нямаха желание снимките да станат публично достояние.
Серваз смръщи вежди.
– Странно, че Майар не ми е споменавал за тази случка.
– Възможно е да не е чувал за нея. Още не беше на работа тук.
– Но вие сте били.
– Да.
– И повярвахте ли?
Сен Сир направи скептична физиономия.
– Вие сте ченге. И вие като мен знаете, че всички имат тайни. И те рядко са похвални. Защо тези хора биха излъгали?
– За да измъкнат пари от семействата на четиримата младежи.
– И да бъде завинаги окаляно доброто име на дъщеря им? Не. Познавах бащата. Направи някои неща у дома, докато беше без работа. Праволинеен мъж, от старата школа. Бих казал, че не беше като другите в семейството.
Серваз си спомни за хижата и за това какво беше открил в нея.
– Току-що го казахте: всички имат тайни…
Сен Сир го погледна с внимание и попита.
– Да. Каква е вашата, майоре?
– Самоубийците… Това говори ли ви нещо?
Този път прочете искрена изненада в очите на стареца.
– Кой ви каза това?
– Няма да ми повярвате, ако ви кажа.
– Кажете все пак.
– Юлиан Хиртман.
Габриел Сен Сир смаяно се вторачи в него.
– Сериозно ли говорите?
– Абсолютно.
Следователят замълча за известно време.
– Какво ще правите през следващите двайсет часа? ― най-после проговори той.
– Не предвиждам нищо.
– Тогава елате на вечеря у дома. Ако се вярва на гостите ми, съм истински майстор-готвач. Улица „Торан“ № 6.
Няма как да сбъркате. Това е стара мелница в края на улицата, точно преди гората. До довечера.
– НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ПРИ ВАС ВСИЧКО Е НАРЕД ― каза Серваз.
Шапрон смутено се обърна. Беше хванал вече дръжката на колата си. Изглеждаше напрегнат и разтревожен. Като видя Серваз, се изчерви.
– Защо ме питате?
– Вчера цял ден напразно се опитвах да ви намеря ― отвърна Серваз с приятелска усмивка.
Кметът на Сен Мартен се обърка. Видимо се опитваше да запази самообладание, но не успяваше.
– Смъртта на Жил ме потресе. Ужасно убийство… Такова настървение… Ужасно… Страховито… Имах нужда да си почина, да съм сам. Отидох в планината…
– Сам? Не се ли страхувате?
Въпросът накара кмета да потрепери.
– Защо да се страхувам?
Серваз гледаше дребния загорял от слънцето човечец и виждаше, че той не само се страхува, но дори е ужасèн.
Колебаеше се дали да не го попита сега за Самоубийците, но реши, че е по-добре да не сваля всичките си карти наведнъж. След вечерята у Сен Сир щеше да знае повече. Въпреки това извади от джоба си снимката.
– Говори ли ви нещо тази снимка?

– Къде я намерихте?
– У Грим.
– Стара снимка ― каза Шапрон, като отбягваше погледа му.
– Да. От октомври 1993 година ― уточни Серваз.
Шапрон размаха дясната си ръка, сякаш за да каже, че тези времена бяха далече. Серваз погледна ръката му,
изпъстрена с кафяви петна, и застина от учудване: Шапрон вече не носеше пръстена с монограма, а на негово
място върху безименния пръст се открояваше тясна светла линия. За миг в съзнанието на Серваз изплуваха хиляди въпроси.
Бяха отрязали пръста на Грим, а Шапрон бе свалил пръстена си ― същия като пръстените на четиримата мъже на снимката. Какво означаваше това? Убиецът очевидно знаеше. А дали другите двама мъже от снимката имаха връзка със смъртта на аптекаря? Ако отговорът е „да“, как така Хиртман е в течение?
– Познавате ли ги добре? ― попита Серваз.
– Да, доста добре. Въпреки че по онова време с Перо се виждахме по-често, отколкото сега.
– Били са ваши партньори по покер.
– Да. И в лова. Само че не виждам какво…
– Благодаря ― прекъсна го Серваз. ― За момента нямам повече въпроси.
– КОЙ Е ТОЗИ ЧОВЕК? ― Циглер посочи мъжа, който ситнеше към едно „Пежо 405“, почти толкова старо и уморено като него.
– Габриел Сен Сир, почитаем следовател в пенсия. Вчера го засякох в палатата.
– За какво си говорихте?
– За Грим, Шапрон и Перо и за един мъж на име Муренкс…
– Тримата покерджии… А кой е Муренкс?
– Четвъртият член на групата. Починал преди две години от рак. Според Сен Сир срещу четиримата преди трийсет години била подадена жалба за изнудване. Напили някакво момиче и я снимали гола. А после я заплашили, че ще разпространят снимките, ако…
– Ако тя не направи някои работи…
– Точно така.
Серваз забеляза мълниеносен блясък в очите на Ирен.
– Би могло да е следа ― предположи тя.
– Каква връзка има с коня на Ломбар или пък с Хиртман?
– Не знам.
– Случило се е преди трийсет години. Четирима пияни младежи и едно пияно момиче. Е, добре, после? Били са млади, извършили са глупост. Къде ни води това?
– Това може да е само видимата част от айсберга…
Серваз я погледна.
– Как така?
– Е, може да са извършили и други подобни глупости. Може би не са се задоволили само с това. Може би някоя от тях да е завършила зле.
– Много „може би“ ― отбеляза Серваз. ― Има и още нещо: Шапрон е свалил пръстена си.
– Какво?
Серваз ѝ описа това, което бе видял. Циглер смръщи вежди.
– Какво означава това според вас?
– Нямам представа. Междувременно искам да ви покажа нещо!
– Хижата ли?
– Да. Тръгваме ли?
В ПЕТ ЧАСА БУДИЛНИКЪТ върху нощното шкафче на Диан иззвъня. Тя се помъкна в банята, треперейки от студ.
Както всяка сутрин най-напред потече гореща вода, а накрая ― студена. Диан побърза да се избърше и облече.
Следващия час прегледа и резюмира бележките си, а после слезе в кафенето на партера.
Кафенето беше празно. Нямаше никой дори от администрацията. Мина зад плота на кафе машината, за да си направи еспресо. После отново се зачете в бележките си, докато не чу стъпки в коридора. В залата влезе доктор
Ксавие и ѝ кимна с глава. Направи си кафе и с чаша в ръка тръгна към нея.
– Добър ден, Диан. Ранобудна сте.

– Добър ден, господине. Стар навик…
Забеляза, че той бе в добро настроение. Отпи от кафето си и продължи да я гледа с усмивка.
– Готова ли сте, Диан? Имам добра новина. Тази сутрин ще посетим пациентите от отделение А.
Тя направи усилие да скрие възбудата си и да запази професионалния си тон.
– Много добре, господине.
– Моля ви, наричайте ме Франсис.
– Много добре, Франсис.
– Надявам се, че не съм ви наплашил твърде много последния път. Исках само да ви накарам да бъдете нащрек. Ще видите, че всичко ще мине много добре.
– Готова съм напълно.
Той я погледна със съмнение.
– Кого ще видим?
– Юлиан Хиртман…
СЪСТАВЪТ WHITE STRIPES пееше Seven Nation Army в слушалките на Есперандийо, когато вратата на кабинета се отвори. Той вдигна очи от екрана на лаптопа си.
– Здравей! ― каза Самира. ― Какво стана на аутопсията?
– Отврат ― отговори Есперандийо и свали слушалките си.
Самира заобиколи бюрото му, за да стигне до своето. Есперандийо усети свежия и приятен парфюм, а зад него ―
миризмата на душ-гела ѝ. Още от самото начало на запознанството им бе изпитал спонтанна симпатия към Самира
Чун. И тя като него бе обект на подигравки и сарказъм от страна на някои в отдела, но знаеше как да се справи с тях.
Много пъти бе натривала носа на старите глупаци, които я намразиха още повече.
Самира взе една минерална вода и отпи направо от шишето. Тази сутрин беше облякла кожено яке върху дънково сако, суитчър с качулка, камуфлажен панталон, ботуши с осемсантиметрови токове и шапка с козирка. Наведе към екрана на лаптопа невероятно грозното си лице. Гримът изобщо не оправяше нещата. Дори Есперандийо го напуши смях първия път, когато я видя, но постепенно свикна. А сега вече откриваше у нея странен парадоксален чар.
– Къде беше? ― попита я той.
– При следователя.
Есперандийо разбра, че става дума за магистрата, натоварен да се занимава с трите момчета. Не можа да сдържи усмивката си, като си представи какво впечатление е направила в коридорите на Съдебната палата.
– Вървят ли нещата?
– Изглежда, че аргументите на противниковата страна са отекнали по някакъв начин в съзнанието на господин следователя…
– Как така?
– Ами темата за удавяне набира скорост…
– По дяволите!
– Нищо ли не забеляза, като идваше? ― попита тя.
– Какво например?
– Пюжол и Симеони.
Есперандийо направи физиономия. Не обичаше да говори на тази тема.
– Изглеждат във форма ― каза той мрачно.
– Така са още от вчера ― уточни Самира. ― Имам чувството, че отсъствието на Мартен ги насърчава. Внимавай с тях!
– Защо пък аз?
– Знаеш много добре.
– Не. Обясни ми.
– Двамата те мразят. Мислят, че си педал. А това за тях е почти равнозначно на педофил или на човек, който оправя козите.
– И теб мразят ― заяви Есперандийо, без да се задълбочава върху забележката и езика на Самира.
– По-малко от теб. Не ме обичат, защото съм наполовина китайка и наполовина мароканка. Липсва ми само малко черна кръв. Общо взето, аз съм от враговете. А при теб е различно. Имат хиляди причини да те мразят: маниерите ти, подкрепата на Мартен, жена ти…
– Жена ми ли?
Самира не можа да сдържи усмивката си.

– Разбира се. Не могат да си обяснят как мъж като теб е успял да се ожени за такава жена.
Беше ред на Есперандийо да се усмихне. Оценяваше откровеността ѝ, но малко дипломация от време на време нямаше да ѝ навреди.
– Те са неандерталци ― заяви той.
– Примати ― одобри определението му Самира. ― На твое място щях да са пазя. Мисля, че готвят някой гаден номер.
ДОКАТО СЛИЗАШЕ ОТ КОЛАТА пред ловната хижа на Грим, Серваз си мислеше дали предишната вечер не бе станал жертва на халюцинации. Долината съвсем не изглеждаше толкова мрачна и пренаселена с призраци. Когато затваряше вратата, усети отново болка в гърлото. Сутринта беше забравил да изпие лекарството си.
– Имате ли малко вода? ― попита той.
– Има бутилка минерална вода в жабката ― отговори Циглер.
Двамата тръгнаха към хижата, която сякаш бе забита на брега на реката. Сребристата река блестеше и с кристален звън се виеше между стволовете на дърветата. По сивите склонове на планината имаше повече смърчове и ели,
отколкото букове. Малко по-нататък от хижата, край брега, бе струпано сметище. Серваз забеляза ръждясали бидони, черни чували за боклук, мръсен матрак с петна, хладилник и дори компютър, който влачеше кабелите след себе като октопод пипалата си. Дори тук човекът бе обезобразил всичко, до което се докосваше.
Серваз се изкачи по стъпалата на верандата. Голяма лента „Национална жандармерия“ преграждаше по диагонал вратата. Повдигна я, отключи вратата и я блъсна силно. Отдръпна се, за да даде път на Циглер.
– Лявата стена! ― каза ѝ той.
Тя направи крачка вътре и възкликна:
– По дяволите!
Серваз влезе след нея. Плотът и шкафовете на американската кухня, диван-леглото в ъгъла, отрупано с възглавнички, чекмеджетата под него, етажерките с книги, риболовните принадлежности ― въдици, ботуши, кош и ведро, ― всичко бе покрито с разноцветни прахове: алуминиев, червеникав, черно магнитен, флуоресцентнорозов,
предназначени за откриване на скрити отпечатъци. Тук-там имаше големи сини зони, които показваха, че експертите от полицията бяха използвали спрей „Блу Стар“, опитвайки се да намерят евентуални следи от кръв.
Почти навсякъде се търкаляха номерирани кашони. От килима бяха отрязани парчета.
Серваз погледна косо Циглер.
Изглеждаше потресена. Гледаше втренчено лявата стена: големият черен дъждобран висеше като заспал прилеп.
Тъмните му гънки контрастираха със светлото дърво на плота. Дъждобранът беше с качулка. Под него на дъсчения плот стояха чифт ботуши. По ботушите и по дъждобрана личаха следи от прах за отпечатъци.
– Не знам защо настръхвам, като ги гледам ― промълви Циглер. ― Та това са само дъждобран и чифт ботуши!
Серваз погледна навън. Цареше пълна тишина, но пред очите му все още блестяха фаровете в огледалото на колата,
сякаш отпечатани върху ретината му. Опита се да долови шум от мотор, но чу само ромона на реката. Изпита отново същия инстинктивен страх като предишната нощ, когато фаровете бяха осветили таблото на колата. Неподправен страх, без никакви нюанси.
– Какво има? ― попита Циглер, доловила вторачения му навън поглед.
– Вчера ме проследиха, докато карах по пътя… Една кола ме чакаше на изхода при шосето…
Циглер го измери с поглед. По лицето ѝ премина сянка на безпокойство.
– Сигурен ли сте?
– Да.
Настъпи тягостно мълчание.
– Трябва да кажем на Д’Юмиер.
– Не. Бих желал това да си остане между нас. Поне засега.
– Защо?
– Не знам… Конфиан е способен да се възползва от това, за да ме разкара. Под претекст, че иска да ме предпази,
естествено ― добави той с уморена усмивка.
– Кой е бил според вас?
– Може би хората на Ерик Ломбар?
– Или убийците…
Ирен го гледаше с широко отворени очи. Той се питаше как би реагирала тя, ако това се случеше на нея. Страхът е заразен ― каза си. В това разследване имаше доста неясни неща ― зловеща критична маса в същината му, и те започваха да се приближават твърде много до неразкритата още истина. За втори път Серваз се запита дали не

излагаха живота си на опасност.
– Време е да си поговорим с господин кмета ― каза той неочаквано.
– НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ, ВСИЧКО ЩЕ МИНЕ ДОБРЕ.
Диан огледа високия силует на господин Монд и забеляза скритите му под гащеризона мускули. Сигурно часове наред блъскаше по различни уреди и вдигаше тежести. Той я погледна приятелски, а тя му кимна с глава. Противно на това, което мислеха всички в института, тя нямаше особени опасения. По-скоро изпитваше професионално любопитство.
Появиха се осветеният от неонови лампи коридор със синия мокет, който приглушаваше стъпките им, и белите стени…
Носеше се тиха музика като в супермаркет. Стил ню ейдж с едва доловими звуци на арфа и пиано, леки като дъх.
Вратите…
Мина през тях, без да поглежда към прозорчетата. Ксавие вървеше бързо пред нея, а тя го следваше послушно.
Никакъв шум. Сякаш всички спяха. Тишина като в модерен петзвезден хотел, построен в стил модерен минимализъм.
Спомни си дългия и зловещ вой, който бе чула, приближавайки се до отделение А. Дали по случай нейното посещение не бяха натъпкали пациентите с по-големи дози лекарства? Не, Алекс ясно бе казал, че те не реагират на подобно лечение.
Пред нея Ксавие се спря пред последната врата, набра комбинацията върху малката клавиатура и завъртя кръглата дръжка.
– Добър ден, Юлиан.
– Добър ден, докторе.
Сериозен, хладнокръвен, учтив глас. Диан го чу, преди да види човека.
– Водя ви посетителка. Новата ни психоложка. Тя е швейцарка като вас.
Диан се приближи. Юлиан Хиртман стоеше до прозореца, който гледаше към върха на побеляла от сняг ела.
Отклони погледа си от пейзажа и го насочи към нея. Беше висок над метър и деветдесет и доктор Ксавие приличаше на дете до него. Четирийсетгодишен. Късо подстригани кестеняви коси, сурово лице с правилни черти. Сигурен в себе си. „По-скоро е хубавец ― каза си Диан, ― при условие че харесваш такъв тип.“ Високо чело, тънки устни,
квадратна челюст. Веднага обаче я поразиха очите му. Пронизващи. Черни. Настойчиви. Зениците му блестяха,
очите гледаха хитро, но не примигваха. Той ги присви и тя усети, че погледът му я обгръща цялата.
– Добър ден, Юлиан ― каза му тя.
– Добър ден и на вас. Психолог сте, а?
Диан видя, че Ксавие се усмихва. Мечтателна усмивка се изписа и върху устните на Хиртман.
– В кой квартал на Женева живеете?
– „Колони“ ― отвърна тя.
Той кимна с глава и се отдалечи от прозореца.
– Имах много красива къща край езерото. Днес там живеят новобогаташи. Такива, в чиито къщи има компютри,
мобилни телефони и нито една книга. Боже! В същата къща е живял Пърси Биш Шели, когато е бил Швейцария,
представяте ли си?
Хиртман говореше и я гледаше с черните си очи, очаквайки отговор.
– Обичате ли да четете? ― попита тя неловко.
Той сви рамене. Явно беше разочарован.
– Доктор Берг би желала да провежда с вас редовни беседи ― намеси се Ксавие.
– Наистина ли? А какво ще ми донесе това? Освен удоволствието от вашата компания...
– Нищо ― отвърна тя чистосърдечно. ― Абсолютно нищо... Не претендирам, че ще облекча с каквото и да било вашето страдание. Впрочем вие не страдате. Нямам какво да ви предложа освен, както се изразихте, удоволствието от моята компания, но ще ви бъда признателна, ако се съгласите да разговаряте с мен...
В думите ѝ нямаше нито угодничене, нито лъжа… Диан си помисли, че се е справила добре. Хиртман продължаваше да я гледа.
– Хм. Откровена сте...
Погледът му се премести от нея на Ксавие.
– ...Това е нещо рядко тук. Дефицитна стока. Да допуснем, че приема. В какво точно ще се състоят нашите...

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: