Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924

Ние напълно сме влети в царството на събитията, на изживяванията, които съдбовно определят нашия живот.
Архаи, Архангели, Ангели 1. Съставна част на кармата:

Благоразположение, добро самочувствие, мъка

Симпатии, антипатии

Събития, изживявания

А сега помислете: Вие живеете в един земен живот, правите това или онова от инстинкти, страсти, нагони или от разумни и глупави мисли; всичко това съществува действително като импулси. Помислете, че когато живеете в един земен живот, това, което вършите от различни стремежи, ви води до ощастливяването или до увреждането на един друг човек. След това преминавате в живота между смъртта и едно ново раждане. В този живот между смъртта и едно ново раждане имате силното съзнание: - Ако съм нанесъл вреда на един човек, аз съм станал по-несъвършен, отколкото ако не бих му нанесъл тази вреда. Аз трябва да изправя тази вреда. - Във вас се ражда стремежът и подтикът да изправите тази вреда.

Ако на един човек сте сторили нещо, което е в негова полза, което го поощрява към добро, тогава гледате на това, което е за доброто на човека така, че казвате: - Това трябва да даде основата за общото добро на света, трябва да доведа до по-нататъшно следствие в света.

Всичко това вие можете вътрешно да развиете. Всичко това може да причини благоразположение или неприятно чувство, според това, как според него вие изграждате вътрешната същност на вашето тяло в живота между смъртта и едно ново раждане. Всичко това може да ви доведе до симпатии и антипатии, когато по съответния начин изграждате вашето астрално тяло с помощта на съществата от втората йерархия - Власти, Сили, Господства. Но всичко това не ви дава още силата да направите да се превърне в мирово действие това, което в един минал живот е било само едно човешко дело. Вие сте направили добро на един човек или сте му причинили вреда. Това трябва да има като следствие, че в един следващ живот този човек ще ви срещне и при тази среща трябва да намерите импулса за изправяне на последствията от миналия живот. Онова, което има само морално значение, трябва да стане едно външно дело, трябва да стане външно събитие в света.

За целта са необходими онези същества, които превръщат, метаморфозират моралните дела в мирови дела. Това са съществата на първата йерархия: Серафими, Херувими, Престоли. Те превръщат онова, което в един земен живот изхожда от нас, в наши изживявания в следващия земен живот. Те действат в това, което в човешкия живот е събитие, изживяване.

Тук ние имаме трите основни елемента на нашата карма: Онова, което е наше вътрешно устройство, наше вътрешно човешко битие, то е подчинено на третата йерархия; онова, което са нашите симпатии и антипатии, което в известно отношение принадлежи вече на заобикалящия ни свят, е работа на втората йерархия; най-после онова, което застава срещу нас като наш външен живот, е дело на първата, на най-висшата намираща се над човека йерархия от същества.

Така ние поглеждаме във взаимовръзките, в които човекът е свързан със света и стигаме до великите въпроси:

- Как от тези три елемента на човека се развива всичко това, което сега съставлява подробностите на неговата съдба? -

Човекът се ражда в един родителски дом. Той се ражда на определено място на Земята. Ражда се всред даден народ. Ражда се в съвкупност от факти. Обаче всичко това, което се появява, когато човекът се ражда в един родителски дом, когато човекът е предаден на възпитателите, когато той се ражда всред един народ, на определено място на Земята, всичко това, което въпреки цялата човешка свобода така дълбоко съдбоносно се намесва в човешкия живот, всичко това в крайна сметка е зависимо от тези три елемента, които заедно съставят човешката съдба.

Всички отделни въпроси по съответен начин ще ни се разкрият в техните отговори, когато по един правилен начин обгърнем с поглед тази основа. Ако запитаме, защо даден човек се разболява в своята двадесет и пета година от вариола, за да мине, може би, през най-голямата опасност за живота си; ако запитаме, как иначе в неговия живот може да се намеси някоя болест или някое друго събитие, как в живота му може да се намеси помощта на някоя по-възрастна личност, помощта чрез този или онзи народ, за да му се случи това или онова чрез външни събития, - навсякъде ние трябва да се върнем назад до това, което по троичен начин съставлява човешката съдба и което поставя човека в съвкупността на ангелските йерархии. Човекът се движи свободно само в царството на минералния свят. Там е областта на неговата свобода.

Когато вниманието на човек се обърне към това, той се научава да поставя по правилен начин и въпроса за свободата. Прочетете в моята книга «Философия на свободата», каква голяма стойност аз отдавам на това да не се пита за свободата на волята. Волята седи дълбоко, дълбоко долу в несъзнателната област на нашето същество и е безсмислено да се пита за свободата на волята; а може да се пита само за свободата на мислите. Аз добре различих тези две неща в моята «Философия на свободата». Свободните мисли трябва тогава да импулсират волята,

тогава човекът е свободен. Обаче със своите мисли човекът живее в минералния свят. А с всичко друго, с което той живее в растителния, в животинския и в чисто човешкия свят, той е подчинен на съдбата. И свободата е нещо, за което всъщност може да се каже: - От царствата, в които властват висшите йерархии, човекът влиза в царството, което по определен начин е свободно от висшите йерархии, в минералното царство, за да стане от своя страна свободен. Това минерално царство е същото онова царство, на което човекът е подобен само по своя труп, когато той е изоставил този труп, след като е преминал през вратата на смъртта. В своя земен живот човекът е независим от онова царство, което може да действа само за неговото разрушение. Нищо чудно, че той е свободен в това царство, тъй като това царство няма никакво друго участие, освен да го разруши, когато го приеме в себе си. Той изобщо не принадлежи на това царство. Човек трябва първо да умре, за да е като труп в царството, в което той е свободен също и според своята природна същност. Така нещата са свързани едни с други.

Човек все повече и повече остарява. Ако не настъпят другите междинни случаи, с които ще се запознаем също от кармата, когато човек умира като стар човек, като труп той става подобен на минералното царство. Остарявайки, човек идва в сферата на неживото. Тогава той отделя своя труп. Този труп не е вече човек, той естествено не е човек. Нека погледнем минералното царство: То не е вече Бог. Също както трупът не е вече човек, така и минералното царство не е вече Бог. А що е то? Божественото е в растителното, в животинското, в човешкото царство. Ние го намираме там в неговите три йерархии. В минералното царството то се намира толкова малко, колкото малко трупът е човек. Минералното царство е Божият труп. Обаче напредвайки по-нататък ние ще се натъкнем на знаменателния факт, върху който днес искам само да обърна вниманието ви, а именно, че човекът остарява, за да стане труп, а боговете се подмладяват, за да станат труп. Боговете преминават именно другия път, който ние изминаваме след нашата смърт.

И поради това минералното царство е най-младото царство. Обаче все пак то е онова, което е отделено, излъчено от боговете. И понеже е излъчено от боговете, човекът може да живее в него като в царството на своята свобода. Така са свързани нещата. И човекът се научава всъщност да се чувства все повече и повече у дома си в света, когато се научава по този начин да поставя своите усещания, своите мисли, своите чувства, своите волеви импулси в правилно отношение със света. Обаче само по този начин човек също вижда, как той е поставен съдбовно в света и в отношения с другите хора.

Дорнах, 23 февруари 1924 година

Всичко това идва оттам, че животът в земното съществуване ограничава човека върху външния сетивен свят и върху ума, който не вижда това, което действително е свързано с това земно съществуване. Оттук произлизат всякакви спорове, които всъщност се коренят в нещо неизвестно. Вие може би често пъти сте се намирали в положението да видите, как хората спорят за монизъм, дуализъм и т.н.. Естествено пълна безсмислица е да се спори върху такива модни думи.

Когато се спори по този начин, изглежда подобно на това, да речем, че някой първобитен човек не е чувал още никога, че съществува въздух. На онзи, който знае, че съществува въздух и какви задачи има въздухът, никога не ще му хрумне да счита въздуха като нещо отвъдно. Също така на него не ще му хрумне да каже: - Аз съм монист, въздух, вода и земя са едно; а ти си дуалист, защото виждаш във въздуха още нещо, което е над земното и над водното.

Всички тези неща именно са просто безсмислица, както всеки спор върху понятия е често безсмислица. Не се касае да се впускаме именно в тези неща, а се касае само да обърнем внимание върху тях. Защото също както за онзи, който не познава въздуха, въздухът не съществува, а е нещо отвъдно, така и за онези, които не познават още духовния свят, който е навсякъде, също така както въздуха, духовният свят е нещо отвъдно. За този който познава нещата, той е нещо отсамно. Следователно, касае се за това, само да признаем, че в днешната земна епоха между раждането и смъртта човекът живее в своето физическо тяло, в целия свой организъм така, че този организъм му дава съзнанието, чрез което той в известен смисъл е изолиран от определен свят на причини, който обаче въпреки това действа в това физическо земно съществуване.

След това между смъртта и едно ново раждане той живее в един друг свят, който по отношение на физическия свят можем да наречем духовен свят, в който той няма никакво физическо тяло, което може да бъде направено видимо за човешките сетива, а където той живее в една духовна същност; и в този живот между смъртта и едно ново раждане светът, който познаваме между раждането и смъртта, отново е нещо чуждо за обикновеното съзнание.

Мъртвият гледа надолу към физическия свят, както живият, т.е. физически живеещият гледа към духовния свят и само чувствата са, така да се каже, противоположни. Докато между раждането и смъртта тук във физическия свят човекът има известен поглед към един друг свят, който му дава удовлетворение за някои неща, които тук в този свят малко го задоволяват или никак, то между смъртта и раждането, поради извънредното изобилие от събития, поради това, че постоянно стават прекалено много неща в сравнение с това, което човек може да понесе, човекът постоянно чувства копнеж отново да се върне в земния живот, в това, което за него сега е отвъден живот, и през втората половина между смъртта и едно ново раждане той с голям копнеж очаква минаването в земното съществуване чрез раждането. Както през време на земното съществуване човек се страхува от смъртта, понеже е несигурен за това, което идва след смъртта - нали за обикновеното съзнание в земното съществуване царува голяма несигурност, - така в живота между смъртта и едно ново раждане царува прекалено голяма сигурност относно земния живот, една сигурност, която замайва, зашеметява, една сигурност, която именно прави душата немощна, безсилна. Така че човекът изпада в немощни-съноподобни състояния, които му вдъхват копнежа да слезе отново на Земята.

Това са само бегли забележки за голямата разлика, която съществува между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане. Но ако отидем назад в миналото, да речем дори само в египетската епоха, от третото до първото хилядолетие преди основаването на християнството, в миналото ние ще стигнем до онези хора, които сме били самите ние в един минал живот на Земята. Ако отидем назад в тази епоха, тогава по отношение на сегашното брутално ясно съзнание, - а днес хората имат едно брутално ясно съзнание, те всички са така интелигентни, аз не казвам това иронично, днес всички хора действително са много интелигентни, - съзнанието на хората през древната египетска епоха е било повече съноподобно, то е било такова, че не се е сблъсквало по същия начин както днес с външните предмети, прониквало е повече през света, без да се сблъсква, но в замяна на това е било изпълнено с картинни образи, които в същото време са представяли нещо от духовното, което се намира около нас. Духовното още проникваше във физическото земно съществуване.

Не казвайте: - Щом тогавашният човек е имал едно повече съноподобно, а не брутално ясно съзнание, как той е могъл да извърши онези велики трудоемки работи, които са били извършвани през време на египетската или на халдейската епоха? Достатъчно е само да си спомните, че при умопобъркани хора, именно в състоянията на лудост понякога става огромно нарастване на техните физически сили и те започват да носят неща, които не могат да носят при напълно ясно съзнание. Фактически и физическата сила на тези хора, които може би външно са били по-тънки от съвременните – но нали не винаги пълният е силен, а сухият слаб, - също и физическата сила на тези древни хора е била съответно по-голяма. Само че те не са използвали това съществуване така, че да наблюдават всяко отделно нещо, което са вършели физически, а успоредно с тези физически действия са вървели изживяванията, в които още е прониквал духовният свят.

И отново, когато тези хора се намират в живота между смъртта и едно ново раждане, много повече от този земен живот е прониквало там горе в онзи живот, ако ми е позволено да използвам тази дума «горе». Днес е много трудно човек да се разбере с хората, които се намират в живота между смъртта и едно ново раждане, защото постепенно езиците са приели такава форма, която не може да бъде разбрана от мъртвите. В схващането на мъртвите за земното, нашите съществителни имена например скоро след смъртта стават абсолютни празнини. Те разбират още само глаголите, подвижното, действащото. И докато тук на Земята хората с материалистично разбиране постоянно ни учат, че всичко порядъчно трябва да се дефинира, че всяко понятие трябва да бъде разграничавано чрез дефиниция, мъртвият вече въобще не познава никаква дефиниция; защото той познава само това, което се намира в движение, а не това, което е ограничено с контури.

Но в по-стари времена също и онова, което е живеело на Земята като език, като използване на мисълта, като навик на мислене, е стигало нагоре до живота между смъртта и едно ново раждане така, че дълго време след смъртта мъртвият е имал още отзвук от това, което е преживял тук, а също и от онова, което е ставало на Земята и след неговата смърт.

Ако отидем още по-далече в миналото, в епохата след Атлантската катастрофа, в осмото, деветото хилядолетие преди християнското летоброене, тогава различията между живота на Земята и този след смъртта стават още по-малки. След това стигаме обратно в миналото до онези времена, когато двата живота са били напълно подобни един на друг. Тогава не може вече да се говори за повтарящи се земни съществувания.

Следователно, повтарящите се земни съществувания имат своя предел, своята граница, когато отидем назад в далечното минало. Когато насочим поглед напред в бъдещето, ние виждаме, че те също така ще имат една граница. Защото това, което за човека напълно съзнателно започва с духовното познание, това, че в обикновеното съзнание трябва да проникне духовният свят, ще има като последствие, че в света, който живеем между смъртта и едно ново раждане, отново ще прониква този земен свят, но въпреки това съзнанието не ще стане съноподобно, а ще става все по-ясно и по-ясно. Разликата ще става все по-малка. Така че в повтарящите се земни съществувания ние имаме този живот, ограничен между външни граници, които след това ще ни доведат до едно съвършено различно устроено съществуване на човека, където не ще има вече никакъв смисъл да се говори за повтарящи се земни съществувания, защото именно разликата между земния живот и духовния живот не ще бъде така голяма, каквато е тя сега.

Когато обаче за широкото настояще на земната епоха приемем, че зад този земен живот съществуват много други - не би трябвало да се казва безброй други, защото при едно точно духовно-научно изследване те могат даже да се преброят, - тогава в тези минали земни съществувания ние сме имали определени изживявания, които са представлявали отношения от човек към човек. И следствията на тези отношения от човек на човек, които в миналото са се проявявали в това, което човек е изживял, се явяват точно както следствията на това, което ние извършваме сега в този земен живот; те се простират в следващите земни съществувания. Ние трябва да търсим причините на много неща, които сега настъпват в нашия живот, в предишни земни съществувания. Тук човек много лесно ще си каже, че това, което той изживява сега, е причинно обусловено. Как тогава той може да бъде свободен човек?

Този въпрос, когато го разглеждаме така, е от голямо значение, защото всяко духовно наблюдение показва, че именно следващият земен живот е определен по този начин от предишните земни съществувания. От друга страна съзнанието за свобода съществува безусловно. И когато четете моята «Философия на свободата», вие ще видите, че съвсем не можем да разберем човека, ако не сме наясно върху въпроса, че целият негов душевен живот е насочен, ориентиран, стреми се към свободата, обаче към една свобода, която трябва правилно да разбираме.

Именно в моята «Философия на свободата» вие ще намерите идеята за свобода, която е много важно да бъде схваната в правилния смисъл. Касае се именно за това, човек да развие първо свободата в мислите. Изворът на свободата блика в мисълта. Човекът просто има непосредствено съзнание за това, че в мисълта той е свободно същество.

Можете да кажете: - Но днес съществуват много хора, които се съмняват в свободата. Това е само доказателство, че днес теоретическият фанатизъм на хората е по-голям от това, което човекът непосредствено изживява в действителността. Човек вече не вярва на своите изживявания, защото е претъпкан с теоретически възгледи. От наблюдението на природните процеси днес той си съставя идеята: Всичко е необходимо обусловено, всяко следствие има причина, всичко, което съществува, има своята причина. Следователно, когато оформя дадена мисъл, това също има своята причина. Хората съвсем не мислят веднага за повтарящите се земни съществувания, а мислят за това, че бликащото от една мисъл, също така е причинено, както това, което произлиза от една машина.

Чрез тази теория за всеобщата причинност, както я наричат, за всеобщото причиняване, днес човек многократно се заслепява спрямо това, че той ясно носи в себе си съзнанието за свободата.

Свободата е факт, който се изживява, щом човек действително достигне да размишлява върху себе си.

Но съществуват също хора, които са на мнение, че нервната система е именно една природна система и като по чудо ражда мислите от себе си. Тогава естествено мислите биха били именно такива, да речем, както пламъка, който гори под влиянието на горивното вещество, те биха били необходими резултати и не би могло да става дума за свобода.

Обаче тези хора си противоречат, като въобще говорят. Аз често съм разказвал тук: На младини имах един приятел, който в определено време мислеше истински фанатично материалистически и казваше: - Когато например ходя, моите мозъчни нерви, които са проникнати от определени причини, са тези, които предизвикват ходенето. При известни обстоятелства това можеше да доведе до дълги спорове с този приятел от младостта. Накрая аз веднъж му казах: Да, но виж, ти казваш все пак, аз ходя. Защо не казваш моят мозък ходи? Щом действително вярваш в твоята теория, ти никога не трябва да казваш, аз ходя, аз хващам, а моят мозък хваща, моят мозък ходи. Защо лъжеш? -

Такива са повечето от теоретиците. Но съществуват също и практици. Когато забелязват някаква глупост у себе си, която не искат да отстранят, тогава те казват: - Да, от това аз не мога да се освободя, това е моята природа. То идва от само себе си и аз съм безсилен срещу него. - Такива хора има много. Те се позовават на неизменимата причинност на тяхното същество. Но в повечето случаи те остават непоследователни, когато понякога искат да покажат на себе си нещо, което биха искали да бъдат, за което не се нуждаят от никакво извинение, а за което искат да бъдат похвалени; тогава те се отклоняват от този възглед.

Основният факт за свободното човешко същество е един факт, който може непосредствено да бъде изживян. Но в обикновения земен живот ние вършим много неща, вършим ги в пълна свобода и всъщност от своя страна те изглеждат така, че ние не можем да ги оставим неизвършени. Въпреки всичко чрез това ние не чувстваме нашата свобода възпрепятствана.

Да предположим, че решавате да си построите къща. Построяването на къщата изисква, да речем, една година. След една година вие ще живеете в нея. Ще чувствате ли вашата свобода ограничена чрез това, че трябва да си кажете тогава: - Сега къщата е построена и аз трябва да вляза в нея, да живея в нея - та това е принуда! - Вие не ще чувствате вашата свобода ограничена чрез това, че сте си построили къща.

Тези две неща напълно съществуват едно до друго също и в обикновения живот, а именно, че човек се е ангажирал за нещо, което след това е станало факт в живота, за който трябва да се държи сметка.

Вземете сега всичко това, което произхожда от миналите земни съществувания, за което трябва да държите сметка, тъй като то произлиза от самите вас, също както изграждането на къщата произхожда от вас. Тогава чрез факта, че вашият настоящ земен живот е определен от минали земни съществувания, вие не ще чувствате никакво ограничение на вашата свобода.

А сега вие можете да кажете: - Добре, аз си построявам къща, но искам все пак да остана свободен човек, не искам да бъда принуден чрез това. Ако не ми харесва, след една година аз не ще вляза в тази къща, ще я продам. -Добре! Относно това всеки също може да има своето мнение, но човек би могъл да помисли, че вие въобще не знаете, какво искате в живота, щом вършите това; но нека се абстрахираме от този възглед. Нека се абстрахираме от това, че някой е фанатик на свободата и постоянно предприема неща, които след това свободно изоставя. Тогава бихме могли да кажем: - Човекът няма дори свободата да извърши това, което е предприел. Той стои под постоянен натиск да иска да бъде свободен и точно от този фанатизъм за свобода постоянно бива лашкан насам натам.