Мама и смисълът на живота
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
| – Само че някои от другите ти черти, за които вече стана дума, вероятно щяха да ме накарат да размисля. (…) Отвори си ушите и ме чуй хубаво. Ти събираш и трупаш. Изкопчваш информация от мен, а в замяна не даваш нищо. (…) Все още нямам усещането, че ме възприемаш като човек, по-скоро ме смяташ за нещо като банкомат, от който теглиш информация. (…) Когато си пуснеш записа, обърни внимание на последните ми думи за отношението ти към мен. Смятам, че това е най-важното, което съм ти казвал досега. Мърна смени касетите и изслуша записа с бележките за семинара. Някои изрази като че ли попадаха право в целта. Тя отказва да ме разбере, отказва да общува пълноценно с мен и на всичкото отгоре не си го признава, настоява, че нямало смисъл. ( …) Колко пъти трябва да обяснявам защо е важно да изследваме взаимоотношенията си? (…) Прави всичко по силите си да не допусне някаква близост. Каквото и да сторя, не е доволна. (…) В нея няма нежност, мекота. Ужасно е егоцентрична… студена, непристъпна. „Може би доктор Лаш е прав – разсъждаваше тя. – Никога не съм се замисляла за него, за неговия живот, за нещата, с които се е сблъсквал. Но това може да се промени. Още днес. Докато шофирам към къщи.“ Само че не можеше да се съсредоточи. За да се поуспокои, тя прибегна към една техника за изпразване на съзнанието, която беше научила преди няколко години на двудневна почивка за медитация в Биг Сър (която иначе беше чисто прахосване на пари). Без да изпуска от око магистралата, Мърна си представи как една голяма метла замита всяка изскачаща в ума ѝ мисъл. След това се концентрира върху дишането си, поемаше хладния въздух и го издишаше леко затоплен от недрата на дробовете си. Така. Съзнанието ѝ се проясни и тя позволи в него да се появи лицето на доктор Лаш. Първоначално то бе усмихнато и ведро, после се намръщи сърдито. През последните седмици, след като чу записа с бележките му, чувствата ѝ към него на няколко пъти рязко се променяха. „Не може да му се отрече – помисли си Мърна, – че е упорит. От колко време го разигравам, горкия. Карам го здравата да се поти. Бичувам го със собствените му думи. Той обаче не се предава. Не вдига ръце. И не е някоя невестулка, не върти и суче, че да се измъкне, не лъже, както аз бих направила на негово място. Е, малко послъга за мрънкането, но може би не е искал да ме обиди.“ Мърна се сепна и се върна към реалността точно навреме, за да поеме по изхода от магистралата, и след това пак се отдаде на размисли. Какво ли прави сега доктор Лаш? Сигурно пак диктува бележки. Или си води записки за сеанса? Трупа ги в чекмеджето на писалището? Или просто стои там и си мисли за мен? Това писалище... Писалището на татко. Дали татко си мисли за мен? Може би все още е тук някъде и сега ме гледа. Не, няма го. От него е останал само един озъбен лъскав череп. Шепа прах. И мислите му за мен са също прах. Спомените му, любовта, омразата, отчаянието – всичко е прах. Даже не и прах, а електромагнитни импулси, отдавна изчезнали безследно. Знам, че сигурно ме е обичал, поне така е разправял на всички, на леля Ейлин, на леля Мария, на чичо Джо, но така и не го каза на мен. Ако го бях чула да го изрича… Мърна спря на една отбивка, от която се разкриваше страхотна гледка към долината от Сан Хосе чак до Сан Франциско. Надникна през предното стъкло. Какво небе! Огромно. Как ли можеше да се опише? Смайващо, величествено, обшито с облаци. Прозрачните дантели на облаците… Не, прозирни. Така е по-добре, „прозирни“ ми харесва повече. Прозирните дантели на облаците. Или пък похлупак от канелюрни облаци? Облаци от масленобял пясък, набразден от нежните вълни на вятъра? Чудесно! Извади химикалка и си записа последното изречение на гърба на розова разписка от ателие за химическо чистене, която намери в жабката. Запали колата, даде мигач, но изведнъж отново угаси двигателя и пак се замисли. Добре, дори и татко да беше изрекъл: „Мърна, обичам те. Мърна, гордея се с теб, обичам те, обичам те, няма друга като теб, никой баща не е имал по-добра дъщеря“. И какво от това? Пак щяха да са прах. Думите се разпадат по-бързо и от мозъка. Така че какво, като не го е направил? Да не би на него някой да му е говорил така? Родителите му? Никога. Доколкото знам, баща му се наливал мълчаливо с уиски и умрял подпухнал, без да се сбогува, а след това майка му още два пъти се омъжвала за алкохолици. А аз? Аз казах ли му, че го обичам? Изобщо на някого казвала ли съм го? Мърна потрепери и се насили да проясни ума си. Какво ѝ ставаше? Откъде се бяха появили тези мисли, този език, търсенето на красиви думи? А спомените за баща ѝ? Това също беше необичайно, тя рядко се сещаше за него. Къде отиде намерението ѝ да се съсредоточи върху доктор Лаш? Захвана се пак отначало. За момент си го представи седнал на писалището, но после върху този образ се насложи друг, от миналото. Късно нощем. Отдавна трябваше да е заспала. Спуска се на пръсти по коридора. Изпод вратата на спалнята на родителите ѝ се процежда светлина. Приглушени, нежни гласове. Дочува се и името ѝ: „Мърна“. Сигурно лежат под дебелия мек юрган и си говорят. Говорят си за нея. Тя ляга на пода, долепя буза до леденостудения цикламен балатум и надниква през процепа под вратата, наострила уши да долови какво тайно си споделят родителите ѝ за нея. „А сега – помисли си тя, спирайки погледа си върху уокмена, – узнах тайната, разбрах думите. Какво точно беше казал доктор Лаш в края на сеанса?“ Пъхна касетата, върна малко и я пусна. Изтегляне 1.19 Mb. Сподели с приятели:
|