По отношение на вилна сграда с РЗП 563.2 кв. м. в кв. “Симеоново”, ул. “76”, № 29

- пункт 6, абзац 2 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1996г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила 1/2 част от къщата за 2 953 636 стари лв.

- пункт 7, абзац 1 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1997г. - 31.12.1997г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила 1/2 част от къщата за 2 953 636 стари лв.

- пункт 8, абзац 1 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1998г. - 31.12.1998г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила 1/2 част от къщата за 2 953 636 стари лв.

- пункт 9, абзац 1 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1999г. до 31.12.1999г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила 1/2 част от къщата за 2 953 636 стари лв.

- пункт 10, абзац 1 - за това, че в декларацията за периода 01.01.2000г. до 30.06.2000г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила 1/2 част от къщата за 2 953 636 стари лв.

Видно е, че според прокуратурата придобивинето на един недвижим имот трябва да бъде декларирано пет пъти. Това изискване обаче не е подкрепено с никаква нормативна основа, не се извежда и от целта на разпоредбите в ДПК, регламентиращи провеждането на данъчна ревизия, в частност на чл.109 от ДПК.

Всеки имуществен обект е следвало да бъде деклариран веднъж в тази част на единния документ - декларация по чл. 109, ал. от ДПК, касаеща годината на придобиването му. Поради това вилната сграда е следвало да бъде декларирана, когато е била завършена и е станала обособен обект на собственост, което както беше изяснено при разглеждане на незавършеното строителство е станало през 1996г. - в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК за 01.01.1996г. - 31.12. 1996 г. В тази декларация подсъдимата е декларира сградата, като е посочила, че е придобита с нотариален акт и е на стойност 2 953 636 стари лв. Съдът приема, че подсъдимата е декларирала вярно. Тя е посочила единствената стойност на сградата, с която е разполагала - безисната пазарна стойност, определена съгласно Наредбата за базисните пазарни цени от дължностно лице - св. Елкова - в Удостоверение № 44/10.06.1996 г., тъй като сградата не е придобита чрез прехвърлителна сделка и за нея не е била платена пазарно определена цена. Подсъдимата като ФЛ не е имала задължение да води счетоводство и да формира себестойност или цена на придобиване, поради което нито е имала възможност, нито задължение да декларира по тях. Още повече, че в таблицата “Вид недвижимо и движимо имущество” не е уточнено каква стойност следва да бъде посочена, а логично е след като има изискване да се декларира придобиването с “вид документ” данъчният субект да декларира в следващата графа стойността на имота, посочена в този документ. В случая, въпреки че констативният нотариален акт не създава право на собственост, подсъдимата е имала право да декларира по него, защото той има удостоверително действие и доказва правото на собственост.

Според обвинението стойността на вилната сграда възлиза на 3 877 583 стари лв - цената, която подсъдимата е платила по договора за строителство. Това твърдение не е вярно, за което съдът вече изложи съображения при обсъждане на неободимостта да се декларира същата сграда в незавършен вид.

Данъците върху недвижимите имоти се определят от ЗМДТ. Облагат се отделни недвижими имоти - сгради, парцели или отделни сделки - дарение, възмездни превърлителни сделки. При облагаемите имоти на гражданите законодателят е посочил кои обективни обстоятелства имат значение за данъчното облагане (чл. 20 от ЗМДТ). Данъкът се определя върху данъчната оценка, която се формира въз основа на площта, конструкцията на сградата, базисната данъчна стойност, вид и предназначение на имота, коефициент за местоположение, коефициент за инфраструктура, за устройствена зона, процент на овехтяване. Това означава, че подсъдимата, декларирайки стойността на недвижимия имот, обективно не би могла да постигне инкриминираната от обвинението цел - избягване плащането на данъци, тъй като данъчната основа за определяне на единствените дължими данъци за сградата, се формира независимо от тази стойност.

На следващо място св. Христова заявява, че подсъдимата е следвало да посочи в декларацията именно стойността, която е била посочена в нотариалния акт, т. е данъчните органи, провели първата ревизия, са изисквали от подсъдимата като законосъобразно поведение именно декларирането на тази стойност. Беше установено също, че данъчните органи не разполагат с методика, по която да преценяват дали декларираната стойност на имота е действителната.

На основата на тези съображения съдът приема, че по отношение на сградата в кв. “Симеоново” в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК за ревизирания период 1994 г.- 2000 г. не е затаила истина или потвърдила неистина, поради което и не е осъществила от обективна страна деянията, посочени в пунктове - 6, абзац 2; 7, абзац 1, 8, абзац 1; 9, абзац 1; 10, абзац 1.

- пункт 5, абзац 2 и 3 – за това, че подсъдимата в декларацията по чл.109, ал.8 от ДПК за периода 01.01.1995 г. до 31.12.1995 г. е затаила истина, като не е декларирала дялово участие в размера на 12 500 стари лв. в капитала на “Интерсит” ООД и дялово участие в размер на 10 000 стари лв. в “Астарта-95” ООД.

Според обвинението участието в търговските дружества представлява източник на доход, който трябва да се декларира, независимо дали от него реално е получен доход. За разлика от останалите пунктове на обвинението, в които е изведен принципът, че един и същи източник на доход или имуществен обект трябва да се декларира всяка година от момента на неговото възникване или придобиване до края на периода или респективно до отчуждаването или прекратяването му, недекларирането на дяловото участие на подсъдимата в двете дружества е инкриминирано само веднъж - за годината, в която двете дружества са вписани в търговския регистър. Тази непоследователност създава неяснота в обвинението, тъй като прави противоречива заложената в обвинението концепция за законосъобразно поведение на ревизираните данъчни субекти.

Несъмнено беше установено по делото, че подсъдимата има дялово участие и в двете дружества “Интерсит” ООД и “Астарта – 95” ООД, което не е отразила в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК. Въпреки че не е изяснено при самото формулиране на обвинението, от устните уточнения на експерта по основната съдебно-икономическа експертиза, на която се базира обвинението, се установява, че подсъдимата е обвинена за това, че не е декларирала дяловото си участие в І раздел от декларацията за 1995 г. ”Източници на доходи” и в раздел ІІІ “Имуществено състояние”, т. 3 “ финансов актив.

На следващо място категорично беше установено от доказателствения материал, че подсъдимата не е получавала доходи от тези дружества - нито под формата на възнаграждения, нито като дивиденти.

В указанията на главния данъчен директор за попълване на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК, т. 5. 1, е посочено, че данъчните субекти трябва да отбележат всички източници на доходите си със знак “Х”, а със знак “0”- изброените в декларацията източници, от които не са получавали доходи през съответния период.

Това означава, че съгласно указанията, адресирани до данъчните органи, подсъдимата в случая е следвало срещу показателя “Участия в търговски дружества” да отбележи знак нула.

Годен предмет на престъплението по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1 от НК е декларация, която по силата на закон, указ или постановление е предназначена пред орган за власт да удостовери определени в същия нормативен акт обстоятелства.

Съгласно разпоредбата на чл. 109, ал. 8 от ДПК с инкриминираната декларация по силата на закона се удостоверяват имуществото, всички източници на доходи, включително участие в управителни и в надзорни органи на юридически лица. Точният смисъл на съдържащата се в тази разпоредба правна норма, съответстващ и на преследваните с ревизията цели, е, че следва да се декларират такива източници, от които през ревизирания период данъчният субект е реализирал доходи, тъй като те имат значение за извършване съпоставка на имущество и доходи и за проверка за дължими данъци.

Следователно от обективна страна деянието по чл. 313, ал. 2 от ДПК би било осъществено, когато подсъдимата е потвърдила неистина или затаила истина само относно обстоятелствата, които подлежат на удостоверяване с декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК. Това налага извода, че деянието на подсъдимата щеше да бъде съставомерно, ако не беше декларирала източници на получени от нея доходи.

В утвърдения образец на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК за обстоятелствата, свързани с удостоверяване на източниците на доходи, не се съдържат допълнителни пояснения или разяснения на изискванията на закона. Поради това от самото съдържание на декларацията, образец 27.1, обективно не е възможно да бъде изведено изискването да се декларират и източници, от които по принцип и някога могат да бъдат получени доходи. Указанията за попълване на декларацията не са част от съдържанието й, както това е направено в данъчните декларации по ЗМДТ и ЗОДФЛ и не се свеждат до знанието на данъчните субекти. При това положение не може да се изисква от гражданите да съобразят поведението си с тези указания, още повече, когато то не съответства на разума на закона.

Ето защо съдът приема, че подсъдимата е изпълнила законовото си задължение по чл. 109, ал. 8 от ДПК, като е декларирала всички източници за ревизирания период, от които е получила доходи. Тъй като не е получавала доходи от дяловото си участие в двете търговски дружества не само през 1995 г., но и до края на ревизирания период, тя не е сладвало да отбелязва това участие като източник на доход за 1995 г.

Подсъдимата не е имала законово задължение да посочи участието си в двете търговски дружества и като финансов актив, доколкото нито в чл. 109, ал. 8 от ДПК, нито в самата декларация има такива указания. Видно е, че от текста на разпоредбата, не би могло да бъде изведено, че участието в търговски дружества трябва да бъде декларирано като финансов актив от физически лица. Това е така, защото понятието “финансов актив” е уредено в Закона за счетоводството и Националния счетоводен стандарт като финансов инструмент и като част от имуществото на предприятията, поради което, освен ако изрично не е предвидено в закон, то не се отнася до имуществото на физическите лица.

С оглед изложените съображения съдът приема, че подсъдимата не е осъществила от обективна страна деянията по пункт 5, абзац 3 и 4.

Независимо от липсата на обективна страна съдът счита според спецификата на обвинението, че е необходимо за яснота да бъдат изложени доводи и за липсата на субективна страна. Към датата на деклариране - 19.07.2000 г. и двете търговски дружества е следвало да бъдат прекратени и заличени от регистъра на търговските дружаства, тъй като капиталът им не е бил увеличен съобразно изискванията на чл. 117 от ТЗ. Съгласно пар. 7 и 8 от ЗИДТЗ (ДВ бр.100 от 1997 г.) в случай, че заварените търговски дружества в едногодишен срок от влизане на закона в сила не приведат капитала си в съответствие със законно изискуемия минимум, прокуратурата на основание чл. 155, т. 2 от ТЗ е длъжна да предяви иск за прекратяването им. Съобразно изискванията на закона ВКП е изпратила изрични указания в този смисъл до окръжните прокуратури, включително и до Софийската градска прокуратура. Подсъдимата като съпруга на градския прокурор на гр. София по това време е била запозната с тези указания и й е било известно, че прокуратурата е правила искания за заличаване на дружества, които не са изпълнили задължението си за увеличаване на капитала. Съдът отчете, че и двамата със съпруга й са имали задължение да декларират по реда на чл. 109, ал. 8 от ДПК по едно и също време, включително и общото семейно имущество, поради което приема за достоверно твърдението на подсъдимата, че всеки от тях е бил запознат със съдържанието на декларациите на другия съпруг. Поради това съдът кредитира и това изявление на подсъдимата, че Н. Несторов я е уведомил за практиката в прокуратурата по отношение на такива дружества. При това положение естествено е било подсъдимата да очаква, че към момента на деклариране “Интерсит” ООД и “Астарта-95” ООД, предвид несъобразения си със законовия минимум капитал, са прекратени и заличени.

Съдът намира, че от тези обстоятелства категорично се извежда липсата на умисъл за невярно деклариране.

- пункт 6, абзац 2 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1996г. - 31.12.1996г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила апартамента за 234 167 стари лв., при действителна придобивна стойност 3 781 080 стари лв.

- пункт 7, абзац 2 - за това, че в декларацията за периода 01. 01.1997г. - 31.12.1997г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила апартамента за 234 167 стари лв., при действителна придобивна стойност 3 781 080 стари лв.

- пункт 8, абзац 2 за това, че в декларацията за периода 01. 01.1998г. - 31.12.1998г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила апартамента за 234 167 стари лв., при действителна придобивна стойност 3 781 080 стари лв.

- пункт 9, абзац 2 за това, че в декларацията за периода 01. 01.1999г. - 31.12.1999г. подсъдимата декларирала невярно, че е придобила апартамента за 234 167 стари лв., при действителна придобивна стойност 3 781 080 стари лв.

- пункт 10, абзац 2 за това, че в декларацията за периода 01. 01. 2000г. - 31.12.2000г. подсъдимата не декларирала действителната придобивна стойност на апартамента 3 781 080 стари лв.

Подсъдимата е придобила апартамента по силата на договор за продажба, оформен в нотариална форма, на 11.06.1996 г. Това означава, че към този момент е възникнало задължението в двумесечен срок да декларира имота по чл. 14 от ЗМДТ, което тя е направила. На следващо място това означава, че в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК подсъдимата е следвало да декларира този недвижим имот в частта, касаеща 1996г. (декларация за периода 01.01.196г. - 31.01.1996г. по утвърдения образец от гл.д.д-р). И това свое законово задължение подсъдимата е изпълнила. По този начин апартаментаът като част от имущественото състояние на подсъдимата вече е бил обявен на данъчните органи и те в рамките на ревизията са могли да отчетат придобиването му като факт през ревизирания период, да проследят извършените разходи, да ги съпоставят с получените от подсъдимата приходи и да формират крайните си изводи. Поради това съдът приема, че подсъдимата не е имала задължениe да декларира имота в декларациите за годините, следващи годината на придобиването му.

Според обвинението подсъдимата не е декларирала действителната цена, която е платила като купувач по договора за продажба на апартамента. От това следват две неща. Първо, че според обвинението подсъдимата е имала задължение да декларира като стойност на апартамента в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК цената по договора, тъй като тя представлява пазарно определената му стойност. И второ, твърди се, че сделката по превърляне на собствеността на апартамента между подсъдимата и Елена Йорданова е симулативна, тъй като в нотариалния акт не е посочена действителната цена на апартамента. Според обвинението е налице привидно правно положение, довело до нарушаване на данъчния закон, като симулацията е насочена към прикриване на един от съществените елементи на договора - действително уговорената между страните цена - с цел заплащане на по-ниски данъци. В този случай данъчната администрация може да се позове на нищожност на симулативната сделка и да обложи съответното лице с дължимия данък. Получатели на дохода по тази сделка и съответно данъчно задължено лице по облагането му (по реда на ЗОДФЛ) обаче са продавачите, а не подсъдимата. За подсъдимата, като приобретател на недвижимия имот, действителната цена на апартамента е имала правно значение при облагане на прехвърлителната сделка.

Твърдението за наличие на симулация означава на следващо място, че самото доказване на обстоятелството, че подсъдимата е платила на св. Йорданова именно посочената в нотариалния акт сума, е достатъчно, за да се приеме, че подсъдимата е декларирала вярно и не е осществила деянията по тези части на обвинението.

Съобразно разпоредбата на чл. 109, ал. 8 от ДПК данъчните субекти са дължни да декларират имуществото си и неговата стойност. В указанията на главния данъчен директор за попълване на декларацията към данъчните органи е разяснено, че стойността се определя в зависимост от начина на придобиване на обекта. За пример е посочена пазарната цена за имоти, предмет на прехвърлителни сделки.

Имуществата, които са предмет на прехвърлителни сделки съобразно методиката на ЗМДТ (единствената законова регламентация за оценяване на такива имущества с цел данъчно облагане) се оценяват по начина, по който се оценяват наследствените имущества при данъка върху наследствата.

Съгласно чл. 46, ал. 2, т.1 от ЗМДТ към момента на прехвърлянето недвижимите имоти се оценяват по уговорената цена или по определена от държавен или общински орган цена, а в случай, че тя е по-ниска от данъчната им оценка - по последната. Този последна редакция на разпоредбата (ЗИДЗМДТ, ДВ, бр. 153 от 1998г.) е била действаща към момента на попълване на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК от подсъдимата. Съдържащата се в нея правна норма е единствената, която е могла да служи като ориентир за подсъдимата относно това коя стойност на апартамента е относима към нуждите на данъчното облагане и съответно за нуждите на данъчната ревизия, целяща да установи дали подсъдимата има данъчни задължения. Следователно подсъдимата в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК законосъобразно е декларирала уговорената цена за прехвърляне на собствеността на апартамента (в размер на тарифната оценка), която е била платена от майка й на продавача и е била отразена в нотариалния акт.

Явно прокуратурата счита, че продажната цена е занижена, поради което това си предположение превръща в аргумент за симулативност на сделката. Становището на прокуратурата е необосновано, тъй като не намира опора в никакви събрани по делото доказателства. Не бяха ангажирани нито доказателства, че платената от подсъдимата цена не в размер на 234 167 стари лв., нито за това каква е пазарната стойност на апартамента по смисъла на пар. 1, т. 5 от ЗМДТ - каква цена би била платена при същите условия за подобен недвижим имот между лица, които не са свързани и без да се включва отстъпка или намаление. Поради това твърдението, че сумата от 234 167 лв. се явява твърде ниска за подобен апартамент с такова местонахождение е напълно голословно, защото само по себе си не е ноторен факт, който да не подлежи на доказване.

Независимо от това, понастоящем пазарната стойност на процесния апартамент е без правно значение за предмета на обвинението. Определянето на пазарната стойност е имало правно значение при оценяване на недвижимия имот към момента на сключване на прехвърлителната сделка. Според тогавашната редакция на разпоредбата на чл. 46, ал. 2, т. 1 от ЗМДТ недвижимите имоти, предмет на прехвърлителни сделки, към този момент са се оценявали именно по пазарната им стойност. Видно от събраните по делото писмени и устни доказателства сумата от 234 167 лв. не е пазарната стойност на апартамента, тъй като тя като цена по договора за продажба е формирана именно в този размер, защото чрез проджбата майката на купувача и бащата на продавача са уредили свои предишни имуществени отношения и така са били погасени задължения на Евгени Николов към Ирина Ангелова по договор за заем. Изясняването на този въпрос е следвало да бъде предмет на данъчната ревизия, но не представлява факт, подлежащ на установяване в настоящия процес, тъй като подсъдимата не е имала задължение да посочи в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК пазарната стойност на апартамента. Такова указание не се съдържа нито в декларацията, нито в ДПК или в ЗМДТ.

За произнасяне по обвинението в частта относно потвърждаване на неистина от подсъдимата в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК, изразяваще се в това, че придобивната стойност на апартамента на ул. “Фр. Нансен” № 35 е 234 167 стари лв., при действителна придобивна стойност от 3 781 080 стари лв., е достатъчно да бъде установено единствено какъв е размерът на уговорената цена между страните по договора за продажба.

Предвид на това съдът приема, че подсъдимата е декларирала вярното обстоятелство, че процесният апартамент е придобит с нотариален акт през 1996г. за стойността от 234 167 лв.

- пункт 9, абзац 3 - за това, че в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК за периода 01.01.1999г. до 31.12.1999г. подсъдимата е потвърдила неистина, като е декларирала невярно, че е придобила с нотариален акт на 21.12.1999г. дворното място за 57 369,60 нови лв., при действителна придобивна стойност на имота в размер на 104 735 нови лв.

- пункт 10, абзац 3 - за това, че подсъдимата е затаила истина в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК за периода 01.01.2000 г. до 31.12.2000 г., като не е декларирала действителната придобивна стойност на дворното място в размер на 104 735 нови лв.

Подсъдимата законосъобразно е декларирала този недвижим имот като част от имущественото си състояние в частта на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК, касаеща наличното й имущество и източтици на доходи през 1999г. - годината на придобиването му. Подсъдимата не е имала задължение да декларира мястото през 2000г., тъй като вече го е била декларирала като имущество, придобито през периода на ревизията.

На следващо място подсъдимата е декларирала този имот по уговорената цена ( 57 369, 60 лв. )с продавачите му в съответствие с изискванията на чл. 46, ал.2, т.1 от ЗМДТ, по която се оценява имота към момента на превърлянето му. Тази цена е била пазарно определена в процеса на свободно договаряне между подсъдимата като купувач и св. М. Георгиева като представител на продавачите. По отношение на сделката прокуратурата въпреки че не прави такива доводи, явно отново твърди наличие на симулация, насочена към укриване на действителната цена. Това твърдение обаче не намира опора в нито едно годно доказателство по делото.

Предвид на това съдът прие, че обвинението в частите, засягаща декларирането на апартамента, находящ се на ул. “Фр. Нансен” и на дворното място в кв. Драгалевци е недоказано, поради което подсъдимата на основание чл. 302 от НПК следва да бъде оправдана по следните пунктове на обвинението – 6, абзац 2; 7, абзац 2; 8, абзац 2; 9, абзац 2 и 3; 10, абзац 2 и 3.

- пункт 8, абзац 3 - за това, че подсъдимата е затаила истина, като в декларацията за периода 01.01.1998г. до 31.12.1998г. не е го е декларирала.

По тези части на обвинението съдът приема за относими всички правни съображения, които вече изложи по пункт 3 на обвинението, засягащ декларирането на имуществени обекти в СИО.

По отношение на дохода от продажбата на автомобила на подсъдимата е повдигнато още едно обвинение, но за това, че не го е декларирала в данъчната си декларацията по чл. 41 от ЗОДФЛ за 1999 г.

Несъмнено беше установено, че автомобилът представлява СИО и е следвало да бъде деклариран като имущество, а впоследствие при продажбатта му – и като реализиран доход, от единия от двамата съпрузи и в декларациите им по чл. 109, ал. 8 от ДПК, тъй като в ДПК не се съдържа норма, която да изисква двамата съпрузи да декларират вещи в СИО все едно, че общността е прекратена.

Н. Несторов е декларирал автомобила като движима вещ, част от имущественото му състояние със стойност 23 152 000 стари лв. в декларацията, касаеща 1998 г. Към момента на деклариране той е разполагал с актуализираната цена на придобиване, определена като застрахователна стойност от застрахователя “Булстрад” ЗПАД.

Н. Несторов е декларирал изцяло и дохода от продажбата на автомобила в размер на 23 000лв. в декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК, обр. 27.1, за 1999 г, така както вече го е декларирал и в годишната си данъчна декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ за 1999 г.

Поради това съдът приема, че Н. Несторов е декларил вярно този имуществен обект и е изпълнил задължението и на двамата съпрузи за декларирането му по реда на чл. 109, ал. 8 от ДПК. По този начин автомобилът и доходът от продажбата му са били обявени на ревизиращите органи. Те са били предмет на изследване и съпоставка с декларираните по материалните закони доходи. Извършена е била преценка и проследяване на движението на паричните средства, свързани с придобиването на тази движима вещ от подсъдимата и съпруга й.

Въпреки липсата на обективна страна и по тези части на обвинението, касаещи деклариране на обстоятелства, свързани с двата инкриминирани автомобила, се установяват обстоятелства, които демонстрират и липса на субективна страна. Не е налице обективирано намерение да се укриват доходи с цел избягване на дължими данъци, тъй като автомобилът и доходът от продажбата му са били декларирани изцяло.