На основата на така изяснената фактическа обстановка съдът намира от правна страна

Подсъдимата Лилия Несторова не е осъществила от обективна и субективна страна престъпленията, в които е обвинена.

Обвинителната теза основно се гради върху заключението на основната съдебно-икономическа експертиза, според което по чл. 41 от ЗОДФЛ подсъдимата не е декларирала през 1998 г. сумата от 156 250 стари лв, която в допълнителното заключение беше променена по размер на 155 000 стари лв.; през 1999 г. сумата от 2577 лв. от продажбата на л. а. “Опел Омега” с ДК № С 0330 ВВ, а в декларациите по чл. 109, ал. 8 от ДПК във връзка с извършената ревизия по години не е посочила:

1. за 1994 г. - 1.1. 1/2 от доход от продажба на апартамент в кв. “Овча купел” - 516 500 стари лв. според заключението на основната съдебно-икономическа експертиза и 590 000 стари лв. според измененото в съдебно следствие обвинение.

2. 
   1/2 от доход от продажбата на вещи - 225 000 стари лв.;
   
3. 
   недвижим имот - незавършено строителство в кв. “Симеоново” - стари 570 000 лв.
   
4. 
   придобиване на л. а. “Рено” 19
   

2. 
   за 1995 г. - 2.1 недвижим имот - незавършено строителство в кв. “Симеоново” - 1 728 584 стари лв.
   

2. 
   участие в капитала “Интерсит” ООД - 12 500 стари лв.
   
3. 
   участие в капитала “Астарта - 95” ООД - 10 000 стари лв.
   

3. 
   за 1996 г. - 3.1. недвижим имот - вила в кв. “Симеоново” - невярно декларирана стойност на придобиване;
   

4. 
   за 1998 г. - не е декларирано придобиването на 1/2 част от л.а. “Опел Омега”, с ДК № С 0330 ВВ;
   
5. 
   за 1999 г. - 5.1 невярно декларирана стойност на придобиване на дворно място в кв. “Драгалевци”;
   

2. 
   недекларирано придобиване на 1/ част от л.а. “Опел Омега”, с ДК № С 5775 РШ.
   

Възприемайки изцяло изводите на експерта, прокуратурата развива обвинението, като разширява изискванията към декларацииите по чл.109, ал. 8 от ДПК и за всяка следваща година счита, че подсъдимата трябва да декларира освен новопридобитото имущество и това имущество, което вече е било декларирано в предходните декларации и чиято стойност не се променя.

Съдът приема, че обвинителната теза, формулирана и обоснована по този начин, съдържа непреодолими правни противоречия, които я правят изцяло несъстоятелна.

На първо място, съдът приема, че прокуратурата неправилно е квалифицирала броя на документите, представляващи декларации по чл. 109, ал. 8 от ДПК.

За да стигне до този извод, съдът взе предвид следното :

Документът е конкретно писмено изявление на определено лице, притежаващо пряко или косвено правно значение. Именно правното значение е характеристиката, която прави от едно писмено изявление документ, т. е. чрез изследване на правното значение на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК се изяснява нейната законова форма и съдържание.

В процедурата по издаване на данъчен ревизионен акт при особени случаи по чл. 109 от ДПК при условията на ал. 1, когато данъчният орган прилага установения от съответния данъчен закон размер на данъка към определена основа при наличие на някои изчерпателно изброени обстоятелства в т. 1 - т. 8 или при условията на ал. 5, когато се извършва проверка дали имущественото състояние на данъчните субекти за съответния данъчен период не съответства на декларираните и/или получените приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал, данъчният орган след анализ на определени в ал. 2 обстоятелства облага недекларираните печалби или доходи по реда на съответния закон.

Данъчната ревизия започва с приканване на данъчно задълженото лице да изпълни задължението си по чл. 109, ал. 8 от ДПК, като декларира имуществото си и всички източници на доходи за периода, за който се извършва данъчната ревизия. Този вид декларации се изискват, за да се види цялото движение на имуществото и на доходите на данъчния субект от една данъчна година в друга. Поради това периодът на извършването на ревизията не съвпада задължително с една данъчна година. Съгласно чл. 67, ал. 2 от ДПК данъчната ревизия може да обхваща - установяването на всички данъчни задължения за целия ревизиран период, - всички данъчни задължения за определен от данъчния орган период; - отделни видове данъчни задължения за целия ревизиран период.

Следователно, след като е налице едно задължение на данъчния субект по чл. 109, ал. 8 от ДПК, то се материализира в създаване на един документ, в който следва да бъде отразено наличното имущество и източници на доходи към началото на периода и настъпилите промени в тях през целия период, за да може чрез проследяване на трансформацията на видовете доходи и имущество да бъде установено има ли лицето приходи, които нямат законни източници или представляват необложени данъчни основи. Още един аргумент за това, че систематическото и логическо тълкуване на разпоредбата на чл. 109, ал. 8 от ДПК води до категоричния извод, че задължението за деклариране се изпълнява еднократно, е правомощието на данъчния орган да приключи данъчната ревизия с издаване на един данъчен ревизионен акт (в случая ДРА при особени случаи) за целия период, а не за отделните данъчни години, които включва в себе си.

Действително съобразно утвърдения образец на декларацията 27.1, материалните носители са оформени като отделни документи за всяка данъчна година. Правното им значение обаче следва да се определи като на отделни части на единен документ. По правило съгласно чл. 60 от Конституцията на Република България гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущества. От разумното тълкуване на тази разпоредба следва, че не само нормите, съставляващи института на данъчните задължения, но и останалите норми на данъчното право, включително и тези, определящи компетентността и функциите на държавните органи, осъществяващи данъчното регулиране и контрол, се установяват при условията на обвързана компетентност единствено и само със закон. Поради това, когато престъплението по чл. 313 от НК има за предмет данъчна декларация или декларация, която се включва в друга процедура по установяване на данъчни задължения, правното основание на декларацията, нейната форма и съдържание трябва да бъдат уредени единствено и само със закон. Ето защо утвърденият със заповед на главния данъчен директор образец на декларация по чл. 109, ал. 8 от ДПК не може да дерогира придаденото й в нормативния акт правно значение, което от своя страна обуславя и начина, по който се материализира писменото изявление.

Неразбирането на това правно положение е довело и до въвеждане на едно съществено противоречие в обвинението - формулираното от прокуратурата изискване едно и също имущество неколкократно да бъде декларирано, без да е настъпила промяна в неговата стойност. Това изискване не намира нормативна опора нито в ДПК, нито в някой от материалните закони. То игнорира преследваната от чл. 109, ал. 8 от ДПК цел, поради което неспазването му не може да доведе до възникване на наказателна отговорност.

С оглед изложените съображения съдът прие, че инкриминираните декларации по чл. 109, ал. 8 от ДПК за 1994 г. - 2000 г. представляват единен документ и съответно могат да бъдат предмет на едно документно престъпление.

На следващо място съдът намира, че вилната сграда в кв. Симеоново, апартаментът на ул. “Фр. Нансен” и дворното място в кв. Драгалевци следва да бъдат декларирани в раздел ІІІ - “Имуществено състояние”, т. 1 - “Вид движимо и недвижимо имущество”, в тази част на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК, която обхваща данъчната година, в която са придобити, т. е. подсъдимата е била длъжна да декларира вилната сграда в кв. Симеоново и апартаментът на ул. “Фр. Нансен” в декларацията по образец 27.1 за 1996 г., а празното място в кв. Драгалевци - в декларацията за 1999 г.

На същата правна основа отпада и още една незаконосъобразна постановка в обвинението - поддържането, че след неколкократно деклариране на едно и също имущество с неговата непроменена стойност, непосочването на тази стойност при поредното му деклариране в декларацията по обр. 27.1 за 2000г. осъществява от обективна страна състава на лъжливото документиране. Не е налице затаяване на истина, тъй като тази истина вече е била писмено изявена.

Проследяването на същата правна логика разкрива и друг значим за правилното решаване на делото въпрос. Съгласно чл. 57, ал. 1 и ал. 2 от ДПК след приемането на данъчната декларация данъчният орган проверява дали декларацията е попълнена съобразно изискванията за съответния вид декларация и при констатирани несъответствия органът изисква отстраняването им от данъчния субект. Съдържащата се в тази разпоредба правна норма е приложима по аналогия на закона и при приемане на декларацията по чл. 109, ал. 8 от ДПК. Това означава, че за да е осъществен съставът на чл. 313, ал. 1 от НК или квалифицираният състав по ал. 2, следва данъчният орган да е изпълнил задължението си по чл. 57, ал. 2 от НК, а данъчният субект веднага или в определния седемдневен срок да не е отстранил несъответствията. Едва тогава деянието му би било съставомерно. Задължението на данъчната администрация е предвидено, за да бъде безусловно изключена възможността от допускане на грешка от страна на данъчните субекти. В настоящия случай екипът на ревизията е приел декларацията за 2000 г., без да изрази претенции, че една от графите в таблица ІІІ.1 е останала непопълнена, от което следва, че деянието не е засегнало обекта на този вид документни престъпления - обществените отношения, обезпечаващи законосъобразното съставяне на декларации, тъй като органите, оправомощени да охраняват тези отношения, са преценили, че не е нарушен законовият ред за деклариране на определени факти.

На основата на тази правни съображения съдът намира следното по всеки пункт от обвинението:

1. 
   По 1-вия пункт от обвинението, засягащ издаването на констативния нотариален акт за недвижимия имот в кв. “Симеоново”.
   

Поради това молбата е процесуална предпоставка за започване на охранителното производство, но правното основание за издаването на констативния нотариален акт е установеното право на собственост от нотариуса на база документите, които удостоверяват деривативното придобиване. В тази връзка съдът намира за напълно основателен доводът на защитата, че молбата за издаване на констативен нотариален акт не е годен предмет на престъплението по чл.314 от НК, тъй като не е нито повод, нито основание за издаване на нотариалния акт. Деянието би било съставомерно, когато заявлението на дееца по силата на закона е правното основание за издаване на официален документ. Съгласно чл.485, ал.1 от ГПК индивидуализацията на собствеността нотариусът прави въз основа на писмени доказателства. Престъплението по чл.314 от НК е възможно само когато в закона е предвиден специален ред за издаване на официален документ по заявление на частно лице, без съответното дължностно лице да има възможност за проверка или преценка на заявените обстоятелства. В този смисъл е и задължителната съдебна практика (ППВС № 3/82 г.).

В настоящия случай обективно не би могло инкриминираното деяние да представлява престъпление по чл. 314 от НК. Подсъдимата, подписвайки молбата за издаване на констативен нотариален акт, която е била изготвена от адвокатска кантора, не е станала причина в сърдържанието на нотариалния акт да се включат каквито и да е било обстоятелства. Това е така, защото нотариусът е съставил нотариалния акт въз основа на документи и е посочил като правно основание за извършената констатация на провото на собственост - покупка, делба, регулация, прекратяване на ЕООД. На следващо място обаче, в самата молба не се съдържат никакви факти или твърдения, които след това да са включени в съдържанието на нотариалния акт, а подсъдимата не се е виждала с нотариуса В. Ангелова, тъй като самата процедура е неприсъствета.

Въпреки че обвинението е повдигнато така, че инкриминираното деяние, само по себе си, не би могло да бъде престъпление по чл.314 НК, се установява несъмнено, че констативният нотариален акт не съдържа неверни твърдения. Очевидно, според прокуратурата, признаването на подсъдимата и съпруга й за собственици на мястото и построената вилна сграда в кв. Симеоново е неправилна правна констатация, тъй като не е била извършена реално ликвидация на фирма “Станли” ЕООД. След като обаче прокуратурата счита, че подсъдимата не е собственик на земята и сградата към този момент, възниква въпросът защо в същото време поддържа в други пунктове на обвинението, че те е следвало да бъдат декларирани като част от имуществото на подсъдимата през 1994г. и 1995г. (пунктове 4, 5, 11 на обвинението). Освен това, както беше посочено, удостоверените в нотариалния акт факти важат спрямо всички лица, докато не бъдат оборени, а такива действия прокуратурата не е предприела.

Действително с едно и също съдебно решение е прекратено, заличено търговското дружество “Станли” ЕООД и му е назначен ликвидатор. Това означва, че извършването на ликвидацията е оставено без възможност от съдебен контрол - дружеството е заличено от търговския регистър още преди започването на ликвидацията и не се е изисквало ликивидаторът да уведоми съда за приключването й, за да поиска заличаване на дружеството. По принцип основната цел на ликвидацията като дейност на ликвидаторите е да бъде подготвено дружеството за заличаването му като субект на търговското право. От момента на прекратяването на търговското дружество до момента на неговото заличаване следва да се довърши дейността му, да се пристъпи към изплащане на дълговете му, да се осребри имуществото и остатъкът, когато дружеството е ЕООД, остава за едноличния собственик на капитала. Съгласно разпоредбата на чл. 273, ал. 1 от ТЗ заличаването на дружеството става едва след приключване на ликвидацията. В настоящия случай със съдебното решение за прекратяване на “Станли” ЕООД преди да е изяснен въпросът има ли неудовлетворени кредитори и да започне процедура евентуално по удовлетворяване на вземанията им, дружеството вече е престанало до съществува. Поради съдържанието и правните си последици това съдебно решение би могло да породи многобройни правни проблеми. Но в конкретния случай от решаващо значение е, че “Станли” ЕООД не е имало задължения към трети лица. Съгласно чл. 271 от ТЗ имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между съдружниците, което означава, че при ЕООД то остава за едноличния собственик на капитала. Затова в крайна сметка последиците от изпълнението на съдебното решение са законосъобразни.

Независимо от посоченото следва да се подчертае, че решението е влязло в законна сила, поради което е факт, с който всички, включително и прокуратурата, трябва да се съобразяват. По същество обвинението в пункт 1 на обвинителния акт изразява становището на прокуратурата за неправилността на едно съдебно решение. В тази посока обаче вписването е могло да бъде атакувано от прокуратурата, при преценка за наличие на правен интерес, по реда на чл. 431, ал. 2 от ГПК, а при изчерпване на исковия ред и чрез извънредните способи за контрол на решенията за вписване. Но след като не са предприети такива действия е недопустимо да се повдига обвинение срещу едноличния собственик на капитала на заличеното търговско дружество, за това, че на правно основание се е възползвал от правните последици на решението.

На следващо място обаче по делото се установи, че ликвидация на “Станли” ЕООД е извършена съобразно изискванията на ТЗ - единственият нормативен акт към този период, който е уреждал провеждането й, въпреки заличаване на дружеството от търговския регистър. Отправена и публикувана е била покана до кредиторите, изготвен е бил отчет за приходите и разходите към момента на прекратяването на дружеството и ликвидационен баланс.

Обстоятелствата, че св. М. Ангелова в качеството си на ликвидатор не е уведомила данъчната администрация за започналата ликвидация, а св. М. Друмева като данъчен инспектор, извършвайки данъчна проверка на дружеството в ликвидация, не е контактувала изобщо с ликвидатора на дружеството, като негов законен представител в този период, не са от естество да повлияят на правния ефект от постановяване на решението. Извън предмета на настоящото разглеждане е въпросът по каква причина е станало така. Освен това техните пропуски не са довели до увреждане по никакъв начин на признати от закона частни или публични интереси - дружеството не е имало кредитори, за закупуване на имота в кв. Симеоново не са ползвани преференции, няма дължими данъци.

Предвид изложените съображения съдът прие, че подсъдимата Несторова на 24.10.1996 г. в гр. София не е станала причина да се внесат неверни обстоятелства, а именно – на основание строеж от ЕООД “Станли” и прекратяването и заличаването на дружеството от търговския регистър при Софийски градски съд, по време на брака на едноличния собственик на капитала му, да бъдат признати Лилия Димитрова Ангелова - Несторова и Нестор Драгомиров Несторов за собственици, при условията на съпружеска имуществена общност на недвижим имот: дворно място с площ 1435 кв. м., съставляващо парцел ХІІ-А от кв. 32 по регулационния план на вилна зона “Симеоново-север” гр. София, заедно с построената върху него вилна сграда със застроена площ от 204,5 кв. м. и разгъната застроена площ (РЗП) 563,2 кв. м. - в официален документ – нотариален акт за собственост на недвижим имот №164, том ХVІІІ, дело 3707/1996 г./, съставен съгласно установения ред от Валентина Ангелова – нотариус в Софийска нотариална служба при Софийски районен съд, въз основа на заявление на частни лица – молба от 24.10.1996 г., подписана от Лилия Димитрова Ангелова-Несторова и Нестор Драгомиров Несторов за издаване на констативен нотариален акт по реда на чл. 483, ал.1 от ГПК с приложени документи, без да е извършена реално ликвидация на фирма “Станли” ЕООД по реда на чл.266-273 от ТЗ, поради което и на основание чл.302 от НПК я призна за невинна и я оправда по повдигнатото й обвинение по чл. 314, предл. 1 от НК.

С оглед липсата на обективна страна съдът намира, че не е необходимо да обсъжда субективната страна на престъплението.

2. 
   По отношение на пункт 2 от обвинението, касаещ доход по гражданско правоотношение с “БРИБАНК” АД за 1998 г.
   

На следващо място беше установено, че удостоверението е изолирано от останалите доказателства, тъй като банката, негов издател, опровергава съдържащата се в него информация.

Предвид на това съдът намира, че тази част на обвинението не е доказана по несъмнен начин.

Независимо, че липсва обективната страна на престъплението съдът намира за необходимо да отбележи някои обективни положения, които демнострират и липсата на субективна страна. В декларацията си по чл. 41 от ЗОДФЛ за 1998г. подсъдимата е декларирала годишен данъчен доход от 37 342 736 стари лв. Тази сума е формирала данъчната основа за определяне на дължимия данък. Видно е, че сумата от 155 000 стари лв. по размер в сравнение с декларирания годишен доход е незначителна и не дава никакво основание да се приеме, че е укрита съзнателно и целенасочено, за да се избегне заплащане на данък. На следващо място подсъдимата сама е представила първоначално служебната бележка към данъчната си декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ за 1998 г., а впоследствие - удостоверението към декларацията по чл.109, ал. 8 от ДПК. Това нейно поведение всъщност е проява на добросъвестност - да декларира стриктно по документите, издадени от банката, а не целенасочена дейност по укриване на доходи с цел избягване заплащането на данъци, която би се отличавала с по-голяма степен на обмисленост и последователност.

С оглед изложените съображения съдът прие, че подсъдимата на 25.02.1999 г. в гр. София не е затаила истина в писмената си декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ с вх. № 575/25.02.1999 г. в ДС “Витоша” - София, подписана от нея относно общия й годишен доход, получен през данъчната 1998 г., която по силата на закон – чл. 41 от ЗОДФЛ, се дава пред орган на властта (ДС ”Витоша” - гр.София) за удостоверяване истинността на обстоятелства, касаещи сбора от всички парични и непарични доходи, получени от нея като физическо лице през 1998 г., като не е декларирала доход по граждански договор с “БРИБАНК” АД в размер на 156 250 стари лв., като деянието е извършено с цел да се избегне заплащане на дължими данъци с облагаема данъчна основа в размер на 156 250 стари лв., поради което и на основание чл. 302 от НПК я призна за невинна и я оправда по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 2 от НК;

3. По отношение на обвинението по пункт 3, касаещ декларирането на л. а “Опел Омега”, с ДК № С 0330 ВВ.

Съдът прие, че инкриминираното деяние на подсъдимата по тази част на обвинението е несъставомерно.

По този пункт от обвинението, както и по пунктове 6, абзац 1; пункт 8, абзац 3; пункт 9, абзаци 4 и 5; пункт 11, абзаци 1, 2 и 4, се поддържа, че подсъдимата е имала задължение да декларира половината от стойността на имуществени обекти или половината от получени доходи от продажба на вещи в съпружеска имуществена общност.

С оглед характера на правните норми, регламентиращи данъчноправни институти (аргумент от чл. 60 от Конституцията), това би било така, ако в закон изрично е предвидено такова задължение. Според прокуратурата и данъчната администрация (включително вещото лице Светлана Димитрова и екипът на данъчната ревизия) това задължение произтича от разпоредбата на чл. 19 от Семейния кодекс (СК). В чл. 19 от СК е уреден институтът на съпружеската имуществена общност (СИО). По силата на закона определени имущества стават съвместно притежание на съпрузите - придобитите през време на брака вещи, права върху вещи и парични влогове. За разлика от обикновената съсобственост съпружеската имуществена общност върху отделните имуществени обекти не включва обособени лични части (дялове) в съпритежанието. Съгласно чл. 22, ал. 1, изр. 2 от СК докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дела, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Затова в доктрината съпружеската общност се нарича бездялова и неделима собственост.

Ето защо от обстоятелството, че подсъдимата и съпругът й Н. Несторов имат общи права върху дадени обекти, следва недвусмислено, че те не могат да редуцират тези права до определени дялове. Режимът на общността е повелителен, поради което всички отклонения са недопустими. Всъщност от разпоредбата на чл. 19 от СК, на която се позовава обвинението, не следва, че подсъдимата Несторова и нейният съпруг са длъжни да декларират половината от даден обект или доход, а тъкмо обратното. Равни дялове на съпрузите законът (чл. 27 от СК) определя едва при прекратяване на имеществената общност. Това означава, че никой от съпрузите не може да поиска делба или да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на общността, преди това да е станало.

На основата на тази правна регламентация, за да се приеме, че е налице изискване всеки от съпрузите да декларира половината от общото имущество, следва това изрично да е предвидено в закон, тъй като би представлявало изключение от императивния характер на съпружеската имуществена общност. Такъв подход например е използвал законодателят при уреждане на принудителното изпълнение на вземане срещу единия съпруг върху вещи в съпружеска общност. Съгласно чл. 389в от ГПК, когато изпълнението е насочено върху движима вещ в съпружеска общност, съдия-изпълнителят след проданта на вещта изплаща половината от получената сума на съпруга-недлъжник, а според разпоредбата на чл. 389д от ГПК в такива случаи съпругът-недлъжник не може да противопоставя на взискателя, че поради приноса си в придобиване на вещта има право на по-голям дял, отколкото съпруга-длъжник, както и взискателят не може да претендира, че на същото основание делът на съпруга-длъжник е по-голям. Т.е. при такива хипоези ex lege е предвидено да се счита, че съпрузите имат равни дялове върху вещта. Или с други думи, когато законодателят счете, че има приоритетни публични или частни интереси, чието обслужване и гарантиране налага в общото неделимо съпружеско съпритежание да бъдат обособени дялове, допустимо е той изрично и изчерпателно да уреди изключения от общия режим. По правната си същност това са фикции, тъй като законодателят свързва с един осъществен юридически факт правни последици, които нормално могат да се породят само от друг юридически факт (в случая такива последици могат да се породят само от прекратяване на съпружеската имуществена общност) и този факт не се изисква да съществува.

Тези принципни правни положения съотнесени към правната проблематика на настоящото разглеждане водят до категоричния извод, че от подсъдимата би могло да се изисква да декларира половината от вещи или права върху вещи в СИО само ако задължение с такова съдържание е уредено в закон. Нито в материалните данъчни закони, нито в ДПК обаче е регламентирано, че всеки от съпрузите декларира поравно придобити по време на брака вещи, права върху вещи и парични влогове. От обстоятелството, че в данъчното законодателство изобщо липсва нормативно указание как да се декларира имущество в СИО, не следва, че е допустимо приложение по аналогия на предвидена в закона фикция, засягаща други обществени отношения. В правната действителност само законодателят може да установява в нормативни текстове фикции, чието приложение е строго обвързано с конкретна хипотеза.

От друга страна, съгласно чл. 2, ал.1 от ЗОДФЛ отговорността за данъка върху доходите на физическите лица е лична, а според чл. 8, ал. 1 от ЗОДФЛ местните физически лица са данъчно задължени за доходи, произтичащи от изтичници в България и чужбина. Това означава несъмнено, че съпрузите, както всички останали местни физически лица, са длъжни да декларират получените от тях доходи. Съдът намира за частично основателен доводът на защитата, че данъчно задължено лице е този съпруг, който във всеки конкретен случай е посочен като получател на дохода. Характерна особеност на СИО е, че възниква автоматично, т. е. в момента на придобиване на имущество от видовете, които СК обявява за общи и без правно значение кой е титулярът по придобивната сделка. Съпрузите не разполагат с правни средства да избегнат общността (поради това обстоятелството, че подсъдимата и Н. Несторов са разделяли помежду си получените от тях доходи от отдадени под наем недвижими имоти не означава, че лекият автомобил “Опел Омега” с ДК № С 0330 ВВ, закупен от Н. Несторов с “неговата част”, е индивидуална негова собственост). Поради това съдът намира, че, при липса на специална нормативна уредба, законът дава възможност съпрузите да изберат един от тях да декларира общото имущество като посочи, че е в СИО, без значение от това в коя данъчна ставка попада. В този смисъл, ако облагаемите от двамата съпрузи доходи попадат в различни ставки на облагане и декларира този, който попада в по- ниската ставка, това би било законосъобразно поведение.

Именно правната същност на СИО като неделима и бездялова съсобственост обяснява затрудненията, които е срещнала прокуратурата при формулиране на тези части от обвинението, инкриминиращи задължения за деклариране на вещи в СИО. Поради липсата на правно основание са използвани различни понятия - в пункт 6, абзац 1 се твърди, че подсъдимата е имала задължение да декларира 1/2 част от къщата в кв. Симеоново; в пункт 11, абзаци 1 и 2 отново се поддържа, че подсъдимата е трябвало да декларира 1/2 част от реализираните доходи от апартамента в ж.к. “Овча купел” и от обзавеждане; в пункт 8, абзац 3 и в пункт 9, абзаци 4 и 5 - задължението на подсъдимата да декларира вещ в СИО вече е модифицирано, като се посочва, че подсъдимата е следвало да декларира 1/ 2 ид. част от л. а. “Опел Омега”, с ДК № С 0330 ВВ, 1/2 ид. част от дохода от продажбата на същия автомобил и 1/2 ид. част от л.а “Опел Омега”, с ДК № С 5775 РТ. Същевременно в обстоятелствената част на обвинителния акт не се съдържа обяснение на употребата на различните понятия, тъй като такова не би могло да бъде изведено от нормативната уредба.

С оглед изложените съображения съдът намира, че когато Н. Несторов е декларирал 100 % от притежанието на даден имуществен обект или 100 % от получен от него и съпругата му доход (в зависимост дали основание за деклариране е по ЗОДФЛ или по ДПК), той и подсъдимата са изпълнили в необходимата и достатъчна степен задълженията си за деклариране на вещи в СИО.

Несъмнено беше установено, че Н. Несторов е декларирал изцяло дохода от продажбата на лек автомобил “Опел Омега” с ДК № С 0330 ВВ, представляващ СИО, в декларацията по чл. 41 от ЗОДФЛ за данъчната 1999г. и впоследствие в декларацията по чл.109, ал. 8 от ДПК за 1999г. в размер на 23 000 нови лв.

Съгласно разпоредбата на чл.24, ал.2 от ЗОДФЛ данъчната основа при продажба на пътни превозни средства, когато не попада в хипотезата на чл.12, ал.1, б. "в" от ЗОДФЛ, е разликата между продажната цена и по-високата от фактическата или актуализираната цена на придобиване. За актуализирана цена на придобиване се приема застрахователната стойност на автомобила съгласно чл.33, ал.1, т.4 от ЗМДТ във вр. чл.24, ал.3 от ЗОДФЛ.

Съдът приема за застрахователна стойност към момента на продажбата на автомобила сумата от 23 152 000 стари лв. - тази която е посочена в издаденото на купувача “Росексимбанк” АД удостоверение в деня на сделката. Тази стойност е по-висока от фактическата цена на придобиване (18 846, 01 лв.), поради което именно по нея Н. Несторов е следвало да декларира автомобила. При това положение разликата между продажната цена и актуализираната цена на придобиване е отрицателна величина, поради което в този случай няма данъчна основа и данък не се е дължал.

Съдът приема, че продажната цена на автомобила е 23 000 нови лв. Това обстоятелство се установява от приемо-предавателния протокол, подписан от Н. Несторов като продавач и “Росексимбанк” като продавач. Не бяха събрани никакви други доказателства, които да опровергават този факт и да установяват, че Несторов е декларирал невярно размера на дохода от продажбата. Дествителвно в подписания договор за продажба на автомобила е посочено, че цената е 24 000 000 стари лв., но е уточнено, че продавачът продава на купувача собствения си л. а. заедно с всички принадлежности, числящи се към него. В този смисъл съдът приема за достоверно обдстоятелството, че в тази цена е включена и цената на 4 бр. нови гуми (комплект) на стойност 1 000 000 стари лв., поради което продажната цена на лекия автомобил е 23 000 000 стари лв. и Н. Несторов я е декларирал вярно.

С оглед изложените съображения съдът намира за основателно възражението на подсъдимата, че ако беше декларирала половината от получения доход от продажбата на лекия автомобил “Опел Омега”, с ДК № С 0330 ВВ, то доходът би бил деклариран 150 %. Освен това в случая, независимо, че по принцип няма правно значение кой от двамата съпрузи е декларирал, обстоятелството, че Несторов е декларирал дохода, не води до формиране на различен размер на дължимия данък и не би могло да ощети фиска, тъй като и Несторов и съпругата му попадат в максималната ставка за данъчно облагане.

Предвид на това съдът прие, че инкриминираното деяние на подсъдимата, изразяващо се в бездействие, по пункт 3 от обвинението е несъставомерно и прие подсъдимата за невинна в това, че на 31.01.2000 г. в гр.София да е затаила истина в писмена декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ с вх. № 17-02-2111/31.01.2000 г. в ДС “Витоша” - София, подписана от нея относно общия годишен доход, получен през данъчната 1999 г., която по силата на закон – чл. 41 от ЗОДФЛ, се дава пред орган на властта (ДС ”Витоша” - гр. София) за удостоверяване истинността на обстоятелства, касаещи сбора от всички парични и непарични доходи, получени от нея като физическо лице през 1999 г., като не е декларирала дохода си в размер на 2577 нови лв. от продажбата през месец юни 1999 г. на л. а. “Опел Омега” с ДК № С 03 30 ВВ, представляващ съпружеска имуществена общност, като деянието да е извършено с цел да се избегне заплащане на дължими данъци с облагаема данъчна основа в размер на 2577 нови лв., поради което на основание чл. 302 от НПК я оправда по чл. 313, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 2 от НК;