ПРИЯТЕЛКАТА НА ИВАНКА РАЗКАЗВА

ПРИЯТЕЛКАТА НА ИВАНКА РАЗКАЗВА

“Останете, уверявам ви, че ще помогна – повтаряше Иванка, - ще му мине, детето ще оздравее. Доведете го!”

“Не, не, няма да му мине!” – извика Л. и след като най-сетне успя да си отвори, хукна надолу по стълбището.

Ужасно ми беше неудобно пред Иванка заради нея, нали аз я бях довела.

Следващия ден се обадих на Л, но тя не пожела нищо да ми обясни, само каза, че не бивало да ходи при Иванка.
ИВАНКА СЕ ОПИТВА ДА ОБЯСНИ СЛУЧИЛОТО СЕ
Почувствах я, когато наближаваше към нас, и организмът ми застана нащрек. Всичко около мен сякаш замръзна, стана непробиваемо. Нищо повече. Никаква агресивност. Нищо, което да й навреди. Но тя се оказа по-упорита, отколкото бях очаквала. Бе решила да пробие стената ми – но заседна в нея и се заблъска като в паяжина. Много се уплаши, но сама си е виновна: дойде да търси помощ, а искаше да ме притисне. Никой не може да стори това. Жалко, че детето ще пати – то не е виновно. Детето носи генетиката на бащата. Между майката и бащата е съществувала несъвместимост. Такива деца винаги страдат. Можех да помогна на момчето, можех. Но за нея бе по-важно да не попадне в зависимост от мен. Глупости! Скоро щеше да почувства топлина, спокойствие. Усещането за студ щеше да изчезне. Но тя се изплаши от този студ. Нейна си работа. Жалко обаче, че си тръгна. И все пак не искам повече да я виждам.
Журналистът се намести по-удобно до ниската мраморна масичка в кабинета на Иванка, отпи от силното турско кафе, включи миниатюрния си касетофон:

- Кажете, Иванке, защо страните от другите народни лечители-екстрасенси? Защо не участвате в никакви обединения?

- Сега всеки, който си размахва ръцете, минава за екстрасенс. Дори от стълбовете се срещат обяви: “Дипломиран екстрасенс лекува болни”.

- Горчиви думи...

- Напротив. Колкото повече истински лечители се появяват, толкова по-добре, нали всеки от нас може да помогне на крайно малко хора. Но всеки сам отговаря за работата си. Моята не се побира в рамките на никакви обединения. И не мога да обсъждам на конференции по парапсихология нещо, което е било тайнство за моите предци.

- Но нали науката трябва да изучи това явление: толкова време то беше под забрана...

- Готова съм да споделя с науката част от знанията си, искам да й помогна, имам големи планове за научни опити. Но съм свободен човек и нямам намерение да се превръщам в опитно зайче. Подобен вариант не е за мен. Не аз ще работя с учените, а те – с мен. Схващате ли разликата? Освен това има неща, които не се вместват напълно в областта на науката.

- Как да ви разбирам?

- Както желаете. Ще ви кажа едно: моята работа е да лекувам хората, а във всеки конкретен случай това е неповторимо – тайна на общуването ми с пациента. Не мога да позволя на учените да наблюдават всичките ми болни пряко волята им... Почти никога не разкривам имената на пациентите си. Човекът, който се е обърнал към мен да търси помощ, иска да си иде здрав, а аз желая той да забрави за болестта си, да забрави, че изобщо някога е бил болен... Това е моето удовлетворение. И между другото – и необходимо условие за пълно оздравяване. Не е присъщо на човека да излага на показ болестите си, дори когато са излекувани.

- Значи не сте съгласни с Кашпировски, който демонстрира успехите си пред огромна аудитория, изваждайки излекуваните хора на сцената?

- Всеки има свои методи. Разбирам, че в подобна демонстрация се съдържа сериозен психотерапевтичен ефект за хората, които са в залата или пред телевизионните екрани: те узнават, че другите са се излекували, и това може би им помага. Явно Кашпировски, когато е използвал такъв подход, е изпитвал нужда да докаже резултатите от своите сеанси. Аз обаче не се нуждая от никакви публични доказателства: ако човек си отива излекуван, значи съм изпълнила дълга си. Представете си красива жена, която изведнъж пред публика заяви, че с помощта на лечителя се е отървала например от възпаление на яйчниците. Защо им е на всички да знаят това? Всяко заболяване е строго интимно нещастие. И нищо повече. Самата болка е достатъчно унизителна.

Веднъж във вестник “Вечерная Москва” ме сравниха с Кашпировски и Чумак. Това е нелепо – лечителите не могат да бъдат сравнявани. Всеки от нас индивидуално възприема света и помощта си за хората.

- Представете си, Иванке, че се върнат времената, когато се е провеждал “лов на вещици”, и ви забранят да лекувате хора.

- Никой не може да ми забрани. Жените от моя род през всички времена са помагали на хората. Кой ще ми забрани да помогна на човека, потърсил помощта ми? Освен това не забравяйте, че мога да работя и на разстояние.

- Някои хора на власт могат да решат, че сте опасна, щом можете да въздействате върху хората от разстояние, значи можете да въздействате и върху тях. Не се ли страхувате?

- Не, не се страхувам. С нищо няма да навредя на хората. Но тези, които се опитват да съдят за неща, от които си нямат представа, трябва да помнят старата мъдрост: нещастие ще сполети тогова, който вдигне ръка срещу белязания от Бога.

- Заплаха ли е това?

- Не, само напомняне.

- Как се отнасяте към масовите сеанси? Знаете ли, че в някои страни те са забранени?

- Да благодарим на Бога, че в страната с твърде ниско медицинско равнище, при катастрофалната липса на лекарства, талантливи психотерапевти и биоенергетици провеждат такива сеанси. Разбира се, масовите сеанси не могат да помогнат на всички. Хилядократно по-ефективна е индивидуалната работа с пациента. Но ако от хиляда души, присъстващи в залата, такъв сеанс донесе полза на двайсетина – това вече е сериозна помощ. Провеждала съм сеанси с група пациенти, работила съм със зала. Това е тежък труд. Явно, че ще се наложи често да го прилагам, защото физически не съм в състояние да приема всички желаещи за индивидуално лечение, а толкова ми се иска да бъда полезна на колкото може повече хора. И още веднъж подчертавам: всеки лечител отговаря само за себе си.

- Как можете да помогнете на хората с толкова различни заболявания? По какъв начин ще помогне въздействието ви при масов сеанс?

- Човешкият организъм е способен на чудеса в контакт с целенасочената жива енергия, която изпращам в залата, като пробуждам у човека спящите резерви на неговата жизнеустойчивост, съпротива, като укрепвам имунната му система. Организмът може да преодолее всяка, дори най-тежката болест: задачата ми е да натисна в него копчето “направи сам”. И само аз зная как да го натисна. Ще ви кажа със сигурност: за повечето присъстващи подобен сеанс не минава безследно – той има оздравителна, профилактична функция, макар че въздействието му може да не се почувства веднага.

- Все пак се налага да ви задам направо въпроса: няма ли това да навреди някому?

- Прекрасно чувствам залата и много внимателно увеличавам натоварването. Единственото условие е: на моите сеанси не бива да идват хора, употребили дори малко алкохол. Алкохолът и енергията, която изпращам на хората, са несъвместими. Веднага възниква дисхармония, на която организмът може да реагира отрицателно.

- В такъв случай забраната на масовите сеанси все пак има известно основание.

- Забрана за помощ на страдащите, на нуждаещите се от съдействие и съчувствие?... Ето, помислете: нали и службата в църква също е масов сеанс на психотерапия, пречистващ душата и значи, благотворно въздействащ върху човешкия организъм, но в тази тема не ми се иска да се задълбочавам.

- Да минем тогава на друга тема. Практикувате ли ясновидство?

- Много рядко.

- Защо?

- Наскоро към мен се обърна една жена – искаше да узнае кой е ограбил жилището й. Нищо не й казах. Нямах право. Ако беше узнала истината, щеше да е по-лошо за нея, отколкото загубата на покъщнината и дори от пожар в дома й.

- Според мен няма по-жестоко нещастие за човека от надникването в бъдещето. Никой не бива да знае какво ще се случи с него утре или след десет години. Надникне ли някой, излага се на смъртна опасност, ако не притежава особена дарба.

- Ами ако можете да предпазите някого от нещастие... Възможно ли е съдбата да бъде надхитрена?

- Няма нищо по-трудно от борбата с това, което виждаш. И все пак е възможно. Ще ви дам един пример. Това лято, преди заминаването ни от България, няколко дена изпитвах силно безпокойство за мъжа си. В съзнанието ми – съвсем ясно – изникваше влак... Реших да се вгледам по-внимателно и видях... Това, което видях, беше страшно. Не биваше да го допусна. Няма да ви описвам подробно какво се случи. Но когато мъжът ми с две тежки пътни чанти слизаше по стъпалата на вагона на видинския влак в София и композицията внезапно потегли и започна да увеличава скоростта си, в последната секунда с все сила “блъснах” в гърба, както само аз мога, съпруга си на перона... Той силно си удари коляното, но тава бе по-малкото зло. В противен случай тежките чанти щяха да го завлекат под колелата.

- Щом сте предвидили тази опасност, защо предварително не сте предупредили мъжа си?

- Той не можеше да избегне тази беда. Трябваше да я преодолее – и колкото по-скоро, толкова по-добре. В противен случай заплахата от влак щеше да възникне по-късно, в друга ситуация, и тогава вече неспасяемо.

- Интересно, дали дарбата ви се е предала и на сина?

- Засега е рано да говорим за това.

Върху тила на нашия син Анатолий, на мястото, където жените от рода на Иванка носеха родовия си белег, има едно родилно петно с разлята форма, червеникаво на цвят. Анатолий има силно чувствителни длани: например може да определи разликата в диоптрите между двете очи на човек. Иванка обаче смята, че лечителството не е неговото призвание.

- Ако му се роди дъщеря – казва Иванка, - момичето ще понесе по-нататък силата на моя род.

Откак Анатолий тръгна на училище, вече не можехме зиме да пътуваме до България. Но през пролетта започваха грижите за подготвянето на документите, безпокойството за билети – вътрешно се готвехме да прекараме цялото лято в родината на Иванка до септември. Постепенно тези месеци на брега на Дунава или в къщурката ни в Стара планина станаха наша насъщна потребност.

Разбрах колко много значи за мен това блажено безгрижно време, когато можехме да живеем само чрез общуването с прекрасната южна природа и с мислите си, напълно свободни от всякаква суета. Заобичах изгрева край Дунава: излизах още по тъмно с въдиците в ръка на любимото си място под върбите, мятах две въдици за дълбок улов на бяла риба, гледах, седнал на камъка, как залязва луната, а слънчевото кълбо полека изплува над речния нос. Сетне – обикновено с риба – се завръщах вкъщи да поспя.

Към обед вече бях плувал до насита в реката, закусил със сирене, домати, маслини и с вдигащото пара джезве се качвах в мансардата си под цигления покрив, на който живееше цяла колония гълъби.

Привечер гълъбите над главата ми се умиряваха и само от време на време се чуваше прошумоляването от крилете на някой пернат обитател, който кратко изгугукваше и потропваше по керемидите. Гълъбите не ми пречеха да чета и да мисля, чудесно се спогаждах с тях. В мрака на стълбището запяваше щурче и все не можех да отгатна точно откъде долита нежното му скрибуцане. Открехвах вратата на мансардата към стълбището, за да го чувам по-добре, но то веднага млъкваше от електрическата светлина, проникнала навън от работната ми стая. Тогава угасях лампата, запалвах свещ; и успокоеното щурче подхващаше концерта си.

Добре си живеех и с големия паяк, изплел широка мрежа в ъгъла под тавана и преживяващ скромно с редките комари и мушици, достигащи до него. Този самотен паяк отначало никак не се хареса на Иванка, когато се яви да сложи в ред мансардата. Тя заканително вдигна метлата, за да го унищожи заедно с паяжината, но не й позволих: