Въпрос 39. Упражняване на правата на длъжника от кредиторите му

Това е т.нар. иск по чл.134 ЗЗД, известен като сурогаторен иск. Този иск не е бил много познат на Римското право, а чак в старото френско право са се оформили идеите за този сурогаторен иск. В чл. 134 (1) пише: кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Значи правата на длъжника са си негови. В най-простия случай можем да кажем, че имаме предвид ситуацията, в която длъжникът е кредитор – кредитор, но на някое друго лице. Ако длъжникът има например да взема 10 лева от своя си длъжник, това е негово право. Но с неполучаването на плащане, съответно с неупражняването на правото на вземане срещу неговия длъжник, той може да увреди своя кредитор, защото няма достатъчно имущество, което да удовлетвори техните взаимоотношения. Поради тази причина законът дава на кредитора един непряк иск. Защо непряк? Защото те всъщност упражняват материалните права на длъжника, предявяват материално право на длъжника срещу трето лице, но от свое процесуално име. В ЗЗД има една хипотеза, в която кредиторът може да предяви пряк иск.

Чл. 234 (3) ЗЗД казва следното: пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно. Хипотезата е следната: имаме наемодател, който е отдал нещо под наем на един наемател. Същото нещо обаче наемателят е дал под наем на друг наемател, който ще се окаже пренаемател, а първият – пренаемодател. Пренаемателят дължи на наемателя (пренаемодателя) някаква сума (5 лв/.. Наемателят дължи на наемодателя си 10 лв. Наемодателят е кредитор на наемателя, а наемателят, в качеството си на пренаемодател, е кредитор на пренаемателя. Законът обаче казва, че пренаемателят е задължен към наемодателя за наема, който той дължи за текущия месец, без да може да се позове на направени предварително плащания. Тия 5 лв., които наемателят на наемателя дължи, всъщност за тях е задължен и към първия наемодател. Кредиторът има собствено материално основание по чл.234 (3), има собствен пряк иск срещу длъжника на длъжника.

В общата хипотеза по чл.134 понеже нямаме това собствено материално основание да претендираме за себе си това, което се дължи на длъжника, защото то се дължи и на нас, казваме, че този иск е непряк, т.е. сурогаторен иск.

С непрекия иск кредиторът упражнява право на длъжника, но процесуално погледнато, от собствено име, т.е. упражнява от свое име чужди права.

Кои права би могъл да упражнява кредиторът по тоя ред? Законът казва “имуществени права на длъжника”, като изважда от тях “тия, чието упражняване зависи от чисто личната преценка”. Имуществените права на длъжника включват всички негови вземания, освен чисто личните вземания, напр. вземане за гледане по договор за издръжка и гледане (те са непрехвърлими и нямат имуществено съдържание или пък дори и да имат имуществено съдържание, кредиторът няма как да се възползва от тях/.

Освен всички вземания с имуществено съдържание и всички вещни права на длъжника, както и правата върху нематериални обекти с имуществено съдържание. Пример: някой, отпечатал на длъжника книга и я разпространява – печели от това, следователно ще могат да бъдат упражнени.

Както и всички възможности за защита на вземания и абсолютни имуществени права (така, както бяха посочени/.

Иск за изпълнение на относителните права (на вземанията/, иск за компенсаторно обезщетение при неизпълнение, иск за разваляне на двустранен договор или други искове, които биха освободили длъжника от едно вземане или биха направили щото той да може да иска да се върне нещо в неговия патримониум, както и разни процесуални възможности (напр. да иска издаване на изпълнителен лист въз основа на решение, което е постановено в полза на длъжника, да иска да встъпи като помагач в един процес, по който длъжникът е страна и т.н/.. От всички тези възможности и права, следва да извадим тези имуществени права, които са несеквестируеми. Несеквестируеми права са тези, върху които кредиторът не може да насочи принудително изпълнение и следователно, когато казваме по 133, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на кредитора, имаме предвид цялото секвестируемо имущество. (Несеквестируемите са изброени в един списък на МС/. Тъй като тези права, които са несеквестируеми, не могат да служат за общо обезпечаване на кредитора, то искът по 134 не може да бъде предявен с оглед защитата на тези права и предявяването на тези права от длъжника, понеже той е бездействал, тъй като дори и да ги вкараме в имуществото на длъжника, няма да можем да се възползваме от тях (напр. длъжникът няма гардероб, но на него му се дължи един двукрилен гардероб и той не ходи да си го прибира, няма смисъл да предявяваме косвен иск за гардероба срещу третото лице, защото длъжникът дори и да го получи, понеже е единствен и е само двукрилен, ние няма да можем да се удовлетворим от него/.

Законът легално е изключил от имуществените права, които могат да се упражняват от кредитора, тези имуществени права, които зависят от чисто личната преценка на длъжника: “освен ако се касае за такива права, чието упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника”. Такива обикновено се смята, че са например обезщетение за неимуществени вреди, но ако длъжникът е умрял и тази претенция е наследена от друго лице, може би (поне към това се ориентира практиката/, понеже става дума за наследници на длъжника, тази оценка няма да бъде от такова значение и там можем да се замислим дали техните кредитори не могат да упражнят правата им, произтичащи от наследяването на правото на обезщетение. Не става обаче въпрос за този иск за обезщетение, който наследникът би имал на собствено основание (напр. иска на вдовицата за това, че е останала вдовица/.

Такива също ще бъдат и възможностите за прекратяване на едно отношение или за изменение на някакви правоотношения – потестативните права на длъжника, които са му дадени за защита на имуществени права, но също така минават през строго личната му оценка, през моралната му оценка. Напр. искането за намаляване на даренията и завещанията, с които се накърнява запазената част на наследниците със запазената част, да речем, на съпругата и децата, доколкото искането за намаляване на завещателните разпореждания съдържа едно незачитане на волята на наследодателя.

По същия начин биха могли да се интерпретират нещата и при исковете за по-голям дял от съпружеската имуществена общност, претенции за дял от личното имущество на длъжника съпруг или съпруга. Всички тези минават през личната преценка на длъжника.

Предпоставки на иска. Ищец по този иск или правото да се упражняват права на длъжника има кредиторът. Трябва да сме изправени пред един кредитор, той да има вземане, за да е кредитор. Това вземане не е казано какво следва да бъде – дали да е парично или непарично. Класиката на нещата обаче отива към паричния кредитор, защото за него цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на креанса му. Не е легално уреден и въпросът дали вземането трябва да бъде изискуемо или не (и Кожухаров не дава отговор на този въпрос/. Би могло да се мисли на базата на това, че искът по 134 всъщност подготвя едно някогашно бъдещо изпълнение срещу имуществото на длъжника от една страна, а от друга страна, ползва и останалите кредитори, би могло да се мисли, че след като се упражнява право на длъжника и следователно не се посяга кой знае колко на свободата на неговите права, че не е необходимо за предявяването на този иск кредиторът да разполага с изискуемо вземане. Всъщност, с оглед процеса той само твърди, че е кредитор и не се проверява това положение – то е въпрос на процесуална предпоставка, но разбира се, би могло да се оспорва от ответниците.

Кредиторът да има интерес от предявяването на иска – това изискване ще бъде съобразено при следната хипотеза: ако длъжникът не упражнява някакви свои права (ако ги упражнява, няма нужда кредиторът да ги упражнява) и второ, ако наличното имущество на длъжника е такова, че съществува разумен риск кредиторът да не може да се удовлетвори от него. Защото платежоспособният длъжник не трябва да го пресилваме да си упражнява правата.

Въпросът, който се поставя, е: дали искът по 134 може да бъде отклонен в хипотезата, в която длъжникът има достатъчно имущество – кой обаче ще доказва наличието или липсата на тази предпоставка? Според Апостолов, кредиторът трябва да установи, че длъжникът няма достатъчно имущество, с което ще обоснове собствения си интерес от предявяването на неговите права от свое процесуално име. Според мен, това ще бъде едно доказване на отрицателен факт, което винаги е затруднено. И в крайна сметка упражняваме права, които твърдим да съществуват и за да ги упражним, трябва да установим в процеса, че съществуват, според мен, трябва да разрешим на ответника да оспорва легитимацията на кредитора, като твърди, че длъжникът има достатъчно имущество и като посочи това имущество. Искът, вече процесуално погледнато, се предявява от кредитора. Той е ищецът. Искът се предявява срещу длъжника на длъжника, който е ответник. Обаче кредиторът предявява не своите материални права и не иска осъждане в своя полза – нему да присъдят нещото, по отношение на което предявява иск, а предявява иск, с който упражнява средствата за защита, правата на длъжника. Поради тази причина длъжникът ще трябва да бъде конституиран като някакъв в делото, защото иначе няма да получи сила на съдебно решение между длъжника и неговите длъжници, където всъщност се намират правата, които упражняваме. Според ал. 2 чл.134 “когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и длъжникът” – не се казва като каква страна. От процесуална гледна точка ситуацията, при която се предявяват чужди права, ищецът предявява права, които не твърди да са негови, а да са на друг (на длъжника му/, се нарича процесуална субституция, която бива два вида: процесуално застъпничество и процесуално заместване. Тъй като и материалният закон посочва, че в делото участва и длъжникът, а и процесуалният закон го повтаря, тази субституция се оказва от вида на процесуалното застъпничество, защото не се замества действителната страна в процеса, тя участва в делото, но инициативата за образуване на делото е на някого другиго, на процесуалния субституент, на кредитора. Длъжникът ще бъде даже конституиран служебно (така следва от ГПК/, призовава се и титулярът на тези права и има редица решения, при които възниква въпросът за служебното конституиране на длъжника. Защо пък служебно? Защото всъщност ищецът може са конституира ответника, а длъжникът на кредитора в този случай няма да има качеството на ответник, той ще бъде съищец с процесуалния субституент. Кредиторът упражнява правата на длъжника си, а длъжникът става съищец по отношение на ответника – длъжникът на длъжника.

Процесуалният субституент – кредиторът, би могъл да извършва всички процесуални действия, защото то има самостоятелно право на иск – от гледна точка на материалното право на него му е позволено да предявява чуждите права. Но не може да се разпорежда с правата на длъжника, а оттам и с процесуалното право на длъжника, не може да сключва спогодба, да се отказва от иска на длъжника и т.н.

Длъжникът участва в делото, призовава се, за да може да осигури действието на решението по материалното право на длъжника – между длъжника на длъжника и кредитора на ответника – самият длъжник. Той може да заеме обаче и една пасивна позиция. Дори и да не заеме пасивна позиция, той може да извършва, също така, всички процесуални действия, включително и да се разпорежда с правото си в процеса, включително да сключва спогодба, но тази спогодба или друго разпореждане могат да се атакуват от кредитора по следващия иск (Павловия – този по 135/.

Ефект – от решението – докарва нещата изцяло в длъжниковото имущество – каквото се присъжда, се присъжда на длъжника. Ако тук имаме разваляне на един договор и се претендира реституцията на даденото – даденото се присъжда на длъжника; ако имаме иск за вземане – вземането се присъжда на длъжника и т.н.

Какво е действието на решението? По отношение на длъжника – нему се присъждат нещата, неговите права се признават. По отношение на останалите кредитори: можем да се питаме дали те ще се ползват от докарването на тази ценност в длъжниковото имущество? Искът по 134 има универсално действие – всички кредитори на длъжника, не само ищецът по 134 могат да се облагодетелстват от запазването, респ. увеличаването на длъжниковото имущество, чрез упражняването на тези длъжникови права, които длъжникът не е упражнил, но за това пък кредиторът му ги е упражнил. Тези кредитори ще се конкурират на общо основание, без някакво право на предпочитание, изхождащо от воденето на иска само от един кредитор, съгласно 134. Нещо повече, може да се окаже, че д9лугите кредитори имат някакви други права на предпочитание и в такъв случай нашият кредитор може да се окаже, че е водил процеса изцяло в чужда полза. За д не стане това, чл.136 (1) предвижда една привилегия на този кредитор, според която за вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по 134 и 135 от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. И понеже в този случай по дефиниция всички кредитори се ползват от докарването на нещото в длъжниковото имущество (искът има универсално действие в полза на кредиторите/, кредиторът, който е водил процеса има една единствена привилегия, но не за вземането си, а за разноските по воденето на процеса, по отношение на събиране на собственото си вземане, заради което той е упражнил правата на длъжника си – ще важат общите правила по 133 или евентуално, ако някой от кредиторите има някакво право на предпочитание.

Вземането на кредитора, който води процеса, не се установява и не е предмет на делото по тоя процес. От факта, че е уважено правото на длъжника срещу неговия длъжник че искът е заведен от един кредитор по никакъв начин не следва, че длъжникът не може да оспорва в друг процес вземането, което кредиторът претендира да има срещу него. Така стоят нещата, когато правото по 134, сурогаторния иск в материалния смисъл на думата, се упражнява не по съдебен ред. Има редица такива възможности. Например длъжникът не прави рекламация, че ябълката била червива, а кредиторът я прави, за да докара нещо в длъжниковото имущество. Кредиторът иска да упражни право на длъжника, което е потестативно и не се упражнява по съдебен ред. Кредиторът иска да получи изпълнителния лист въз основа на съдебно решение в полза на длъжника.

За тези хипотези ал.3 на 134 казва следното нещо: “ако упражнението на правото не се състои в предявяване на иск, кредиторът, за да извърши действието, трябва да бъде овластен от съда по реда за обезпечаване на исковете”. Има се предвид обезпечителното производство по ГПК. Това е редът, по който може да се наложи предварителен запор, преди още да сте предявили иска, за да обезпечите вземане, което ще ви бъде признато с иска, защото ако не го направите, като осъдите длъжника, може да се окаже, че той си е разпилял имуществото и няма да имате откъде да го съберете.

Наред със сурогаторния иск, съществуват и други възможности, уредени в други правила, главно в ГПК, съгласно което кредиторът може да упражнява правата на длъжника си. Така е например съгласно чл.320 ГПК, който урежда следната хипотеза: обезпечителен запор, с който се дава право на обезпечения кредитор (изр.2, чл.320). Втори път такава възможност съществува в 293 ГПК, когато изпълнението на претенцията е насочена към вземане на длъжника – отново със запор, само че вече изпълнителен. Тогава вземането може да бъде вече предадено з събиране на кредитора, което значи той да осъди трето лице, защото срещу третото лице тук нямаме изпълнителен лист (имаме изпълнителен лист само срещу длъжника/.

На базата на тези по-леки възможности, което обаче съществуват на една по-напреднала фаза в отношенията между кредитора и длъжника, проф. Кожухаров прави една обща констатация, че този иск по 134 бил с много малка ефективност, той не бил интересен за кредитора и затова кредиторът рядко предявявал този иск, предпочитал да работи с по-леките способи – 320 и 293 ГПК.

Вярно е, че тези способи, там където са приложими и когато са приложими, са по-удобни за кредитора. Ние не бива да оценяваме смисъла и значението на една важна правна възможност, каквато ни дава 134, на базата на други, които са били по-добри или по-лесни. Като видим там, където тези способи са неприложими, с какво може да си помогне кредиторът, ще видим, че искът по 134 в много случаи ще се окаже единственото средство на кредитора за защита. Например срещу длъжника му тече придобивна давност и започва да изтича. Един хубав имот на длъжника ще бъде придобит по давност от трето лице, а пък длъжникът няма пари да предяви иск за собственост. Единственият начин да се спаси кредитора от това положение е да предяви иска по 134.

Под отменителен иск или също така ревукаторен иск или Павлов иск, се разбира иска по 135. Този член в ал.1 гласи: “кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да знае за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.” Собствено, в римското право е имало няколко иска за различни хипотези на увреждане на кредиторите, които по Юстинианово време вече са били обобщени и общото име на вече обобщения иск към днешна дата е actio Pauliana, в стария ЗЗД е уреден в чл. 140. Като го сравним с иска по 134, това, което се вижда на пръв поглед е следното: чл.134 е даден на кредитора, за да се бори срещу бездействието на длъжника, с което той всъщност пропуска да запази имуществото си, затова 134 дава право на кредитора да упражнява правата на длъжника; а 135 дава защита на кредитора от обратното – от действия на длъжника, които увреждат кредитора. Тези действия кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него, спрямо кредитора (оттук идеята за относителна недействителност/. Пример: имаме един кредитора, чийто длъжник е извършил някакво действие, с което го уврежда (продал е автомобила си на трето лице/. С иска по 135 кредиторът иска да се направи продажбата недействителна, но само спрямо него, спрямо кредитора. По отношение на всички други лица, с изключение на кредитора, сделката е действителна. И ефектът от тази недействителност е, че третото лице, купувачът на автомобила, е собственик по отношение на всички, включително и на длъжника. Сделката между страните и за всички трети лица, с изключение на кредитора, е действителна. Само че както тази кола е собственост на третото лице, защото сделката е действителна между страните, по отношение на кредитора тя се смята да е собственост на длъжника и кредиторът би могъл да я използва за принудително изпълнение. с ревукаторния иск се отменят, обявяват се за относително недействителни действията на длъжника, които увреждат кредитора. Обикновено се казва: само правните действия. Това е така, но защо? Всъщност аз не съм сигурен има ли неправни действия. Неправни действия ще се окажат тези, които нямат никакво правно значение, например усмихването.

Иначе всички други действия, които могат да бъдат разглеждани като юридически факти, са правни действия от гледна точка на видовете юридически факти. Едно фактическо действие (например изяждане на ябълка) също ще се окаже правно от гледна точка на това, че е юридически факти , който е прекратил правото ми на собственост върху ябълката. Така че когато говорим, че се отменят правните действия, имаме предвид това, което някак си се нарича правно действие в тесния смисъл на думата. Отменими действия, действия, които могат да бъдат направени недействително спрямо кредитора, са правни действия в тесния смисъл на думата, преди всичко сделките на длъжника и други негови волеизявления с правно значение. Но не можем да отменяме с този иск т.нар. фактически действия, които в много случаи също се оказват правни, но правни по последиците си, а иначе не представляват волеизявления, ами някакво материално действие (няма как да направим ябълката все едно не е изядена/. На практика най-често се отменят разпореждания на длъжника с някакво право.

Целта е отново да се улесни принудителното осъществяване на правата или въобще да стане възможно осъществяването на вземането на кредитора.

Кои действия могат да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредитора по 135? Логиката е, че подобно на 134 и тук целта е да се запази имуществото като обща гаранция на кредитора. Тази логика ни позволява да видим, че кредиторът, който може да си служи с павловия иск е преди всичко паричният кредитор, защото за него имуществото на длъжника служи за общо обезпечение на задълженията му. Всъщност като се дадем сметка, че едно време паричните задължения са били най-основните и всяко друго задължение, което не е било за предаване на индивидуално определена вещ, която се е намирала у длъжника, е минавало през обезщетение за вреди, а не през пряко осъждане, ще видим, че традицията само паричният кредитор да може да разполага с иска по 135 има някакво основание или поне оправдание в историята на развитието на правото.

Въпросът е бил поставен у нас дискусионно след началото на 60-те години. Решение №2 от 64 г. на ОСГК е разгледало следния казус: до 1999, за да бъде уважен един иск по 19 (3), т.е. да се признае предварителен договор за окончателен, трябва длъжникът (ответникът) да е собственик на имота, за да може съдебното решение да прехвърли собствеността, замествайки нотариалния акт. Съдът проверява всичко това, което проверява о нотариусът, който пък от своя страна проверяваше това дали праводателят по сделката е собственик и ако не можа да се легитимира като собственик, казва: елате утре. Предявяването на иска по 19(3) се вписваше и откак е вписано срещу имота по партидата на ответника, прехвърлянето на имота е непротивопоставимо на ищец по 19(3). Ако обаче искът е заведен и вписан, след като имотът е бил прехвърлен, а първо е сключен предварителен договора, а след това е прехвърлен имотът на трето лице, след това ищецът завежда иск, тази сделка е противопоставима на кредитора – ищец, ако е вписана. Точно този казус е разгледан от ОСКГ и в него, така се е получило, че ищецът е съединил своя иск по 19(3) с иск по 135 срещу третото лице и длъжника, с което е искал действието по прехвърлянето на имота от длъжника на третото лице да се направи непротивопоставимо спрямо него. ОСГК разглежда въпроса и стига до следното класическо заключение: искът по 135 е на разположение само на паричния кредитор, защото има за задача да събере имуществото на длъжника, което да служи за обезпечаване на кредитора чрез принудително изпълнение върху него. Ако претенцията на кредитора не е парична, той няма защо да отменя действията на длъжника, с които той намалява имуществото си или пък трансформира едно имущество в друго или пък в този случай – отчуждава един имот. Поради тази причина аз не уважавам иска по 135, не признавам, че това прехвърляне е непротивопоставимо на кредитора, т.е. относително недействително, и следователно отхвърлям иска по 19(3), защото ответникът (длъжникът) по предварителния договор не е този.

Същото дело качено чрез прегледа по реда на надзора през 1965 г. пред Пленума на ВС, който с постановление №1 от 1965 г. е решил въпроса правилно, според мен, като е казал: в чл. 135 се казва: “кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействително прямо него действията на длъжника, с които той го уврежда” – не е казано паричния кредитор. И в този случай е очевидно, че този непаричен кредитор, а кредиторът на задължението да се каже “да” пред нотариуса, е силно увреден от действието на длъжника – прехвърляне. Ето защо аз не се съгласявам с предхождащото мнение на гражданската колегия, че само паричният кредитор може да предяви иск по 135 и уважавайки иска по 135, ще уважа и иска по предварителния договор.

Аз предпочитам това решение на въпроса и не смята, че имаме някакво основание да ограничаваме кредиторите само до паричните кредитори. Нещо повече, от разликата между това дали кредиторът е паричен или непаричен, ще дойде и някаква разлика в предпоставките и възможностите за предявяване на Павловия иск.

Които действия за отменими? Тези, с които се уврежда кредиторът. Кои действия могат да увредят кредитора? За паричния кредитор ще бъдат увреждащи и следователно той ще може да иска относителната им недействителност тези действия, с които длъжникът намалява имуществото си, с което намалява общото обезпечение по 133. Например отказът от права, опрощаване на вземания. Отказът от наследство обаче подлежи на един особен режим, съгласно 56 ЗН – докато не е прието наследството, може да се направи отказ. Всъщност вие до този момент не сте го имали и не сте изправени пред общата хипотеза намаляване на имуществото, каквато би била налице в други системи, където приемането на наследството изрично не се прави (то става ex lege/.

Също така отменими ще бъдат и другите разпореждания с права. Разпоредителните сделки, с които длъжникът губи някакви свои права, включително и такива разпоредителни сделки, с които той трансформира едно имущество в друго имущество, т.е. преобразува един актив с друг. Например длъжникът си продава къщата. Продавайки къщата за 120 000 лв., той остава с една къща по-малко, но на мястото на къщата идват 120 000 лв. Обаче тази трансформация на актива уврежда кредитора, защото 120 000 лв. могат да бъдат разпилени, да бъдат дадени на любовницата, да бъдат закопани в бурканбанк. Докато къщата има ясна легитимация, лесно може да се разбере чия е и да се насочи принудително изпълнение към нея. А пък ако впоследствие след като се наложи възбрана, запор и т.н., бъде прехвърлена, това прехвърляне ще бъде непротивопоставимо. По същия начин стоят нещата и с колата и с други активи на длъжника, които ако бъдат обърнати в пари, лесно ще бъдат укрити от неговия кредитор.

Няма да могат да се обявяват за относително недействителни с иска по 135 такива разпореждания с активи, които засягат несеквестируемото имущество. Това, че длъжникът е продал единственото си жилище или друга несеквестируема вещ, понеже тя изобщо не служи за общо обезпечение на кредиторите, те няма да могат да посегнат на нея, дори и длъжникът да не беше я отчуждил.

Деликатен е въпросът, когато длъжникът е отчуждил един от двата си имота, с което е направил оставащия несеквестируем.

Отменими ще бъдат и действията, с които длъжникът увеличава пасива си, т.е. поеме нови задължения, включително и поръчителства за чужди задължения.

Що се отнася до учредяването на реални обезпечения – доколкото те могат да се разглеждат като разпореждане с правата, които се дават в обезпечение, ще минат в зоната на непротивопоставимите.

За непаричните права изискването за секвестируемост на правото, с което длъжникът се е разпоредил, няма да важи. Защото, ако кредиторът има интерес от това длъжникът да притежава конкретна вещ, та била тя и несеквестируем (приемаме в случая с предварителния договор, че единственото жилище на длъжника е била предмет на предварителния договор/. То е несеквестируемо, но ние имаме право да искаме само това, а не се интересуваме от общото имущество на длъжника, което да може да бъде определено. Така че в този случай несеквестируемостта на жилището няма да бъде от значение.

Общият принцип, че действието, което ще отменяме или ще правим относително недействителност, с иска по 135, трябва да бъде действително. Безпредметен би бил искът по 135 за да обявим за относително недействителна спрямо нас сделка, която и без това е недействителна. Например една симулативна сделка. И практиката на ВС е твърда в тази посока, че симулативните сделки на длъжника се оспорват чрез разкриване на симулацията от кредитора, а не чрез предявяване на иска по 135. Искът по 135 е конститутивен – той иска да се направи една относителна правна промяна само спрямо кредитора, което предполага действието да е действително. Ако действието е нищожно, ще трябва да се борим със способите за установяване на нищожност, включително разкриването на симулацията.

Има обаче една хипотеза, в която искът по 135 може да бъде използван за разкриване на симулативността на някакви действия. Това са едни такива действия, по отношение на които страните не могат да релевират симулативност. Практиката на ВС в едно решение от 1967 г. на ОСГК правилно стига до извода, че искът по 135 може да бъде използван от кредитора за оспорване или по-скоро за обявяване на недействителност спрямо него на един симулативен процес. Процесите не могат да бъдат симулативни, в смисъл че страните не могат да се позовават на тази симулация; иначе логически те биха могли да са симулативни, но заради доверието в тези актове законът наказва симулантите като им забранява да разкриват симулацията.

Обратно, в областта на другите действия законът обявява симулативните сделки за нищожни, защото зачита желанието на страната да симулира и понеже не им забранява това казва точно това, което те са искали – той всъщност уважава тяхното искане да симулират сделка и нищожността на симулативната сделка от тази гледна точка не е санкция, а напротив. Съгласно ал.3 чл.220 ГПК “…”. Но длъжникът може да увреди кредитора си и точно чрез симулативен процес, заведен срещу или от едно трето лице, чийто правен изход ще бъде, че третото лице е собственик на колата, на къщата на длъжник или пък ще има да взема от кредитора някаква голяма сума пари и т.н. По принцип кредиторът с оглед удовлетворяването си от длъжниковото имущество има качеството на негов частен правоприемник или поне положението на негов частен правоприемник и е обвързан от силата на присъдена нещо съгласно 220 ГПК. Но когато страните са водили някакъв симулативен процес, той трябва да бъде въоръжен с някакви средства, за да се бори срещу неговата симулативност и увреждащия го симулативен процес. Това средство ще се окаже искът по 135. Това е и единственото или поне в порядъка на изключенията, един от редките случаи, при които правото по 135 ни служи да се борим срещу симулативни действия, в случая процес.

Изискуемост на вземането. Кожухаров не разглежда въобще изискуемостта на вземането на кредитора като предпоставка за предявяването на иска по 135. Подобно на иска по 134 кредиторовото вземане не е предмет на делото, макар че тук процесуалната конструкция, която се получава, би ни позволила повече да разглеждаме нещата в смисъл, че ако се окаже, че кредиторът не е кредитор – това нещо ще има сила на присъдено нещо по отношение на него и длъжника, защото те вече не са, както първия път съищци, ами ищец и ответник.

Според Апостолов искът по 135 е едно изпълнително средство, което радикално посяга на свободата на длъжник, отменяйки и правейки недействителни някакви негови действия. И това екзекутивно средство би следвало да бъде на разположение само на кредитора с изискуемо вземане. Разбира се, не е нужно изискуемото вземане вече да е присъдено, не е нужно вече да е облечено в изпълнителна форма или преди това да е произлязло от съдебно решение, но според Апостолов едно неизискуемо още вземане, едно условно или срочно вземане няма да даде право на кредитора да се ползва от иска по 135. Този възглед, според мен, е коректен в общата хипотеза на паричен кредитор – този, който се бори да върне нещо в длъжниковото имущество, за да може да получи удовлетворение чрез неговото осребряване- и тогава наистина да отменим действията на длъжника, които той е извършил днес, с оглед на това, че след три годни нашето вземане ще стане изискуемо и ние се притесняваме, че длъжникът няма да има имущество тогава би било доста прекалено. За непаричния кредитор обаче е очевидно, че поради неговия специален интерес изискуемостта на вземането ще бъде без значение. Защото излизайки от патримониума на длъжника на онова право, което той има право да получи – било доброволно, било чрез иска по чл.19 (3) (примерно за предварителния договор, който бе посочен/, неговият интерес е окончателно провален.

Ето защо за непаричния кредитор, който и без това ще бъде едно по-екзотично изключение в хипотезата на 135, според мен, няма да е от значение изискуемостта на неговото вземане.

Обща предпоставка на иска или поне предпоставка в половината случаи е т.нар. consilium fraudis. Класиката на иска е разглеждала действията на длъжника като измамливи и в повечето случаи е изисквала участие на трето лице, спрямо което са извършени действията (съконтрагента на длъжника) в измама на кредитора, което участие наричаме consilium fraudis (споделена измама/. Това законът е описал в ал.1 на 135 изр.2 по следния начин: “когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът се е договарял, трябва също да е знаело за увреждането”. Този кратък текст ни дава да разберем следното нещо: длъжникът трябва да съзнава, че действието, което върши, го върши във вреда на кредитора си. Но когато действието е възмездно, тази измама трябва да я съзнава и третото лице и да е налице въпросното consilium fraudis. A contrario, когато действието е безвъзмездно, то третото лице не е нужно да съзнава измамата и искът по 135 може да бъде уважен и без да установим този факт. Когато атакуваме едно възмездно действие, от кредитора зависи да установи, че третото лице е съзнавало измамата или съзнавало, че действието на длъжника, извършено по отношение на него (продажбата на колата) уврежда кредитора и чак тогава искът по 135 може да бъде уважен.

При безвъзмездните актове тази споделена измама не се иска и третото лице би отстъпило по-лесно правата си, тъй като кредиторът няма нужда да установява участието на съконтрагента на длъжника в измамата. По общо правило, тази недобросъвестност не се предполага и за това кредиторът в случая на възмездна сделка ще трябва да я докаже специално. Има за тази работа едно улеснение в алинея 2: “знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника”. Тази алинея въвежда презумпция за измама, която позволява на кредитора да не доказва специално, че съпругата след като е получила нещо от длъжника, е знаела за измамата.

Ако резюмираме дотук, нещата стоят така: възмездни действия, за да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредитора, страната по тях (третото лице съконтрагент на длъжника) трябва да съзнава, че действието уврежда кредитора. Оттук се прави общият извод, че правото защитава повече възмездно придобитите права и по-малко безвъзмездно придобитите права.

Безвъзмездно ли е например учредяването на залог и ипотека за чужд дълг? Безвъзмездно ли е поемането на поръчителство по отношение на един длъжник? Това са спорни хипотези. Относно обезпеченията болшинството от авторите твърдят, че обезпечителните сделки са безвъзмездни, защото няма насрещна престация (поръчителят не получава нищо от кредитора/. Този, който учреди в полза на кредитор, бидейки трето лице, а не лично задължен, вещно обезпечение, също не получава нищо от кредитора. За повечето автори, в това число и Кожухаров, и Калайджиев, относно поръчителството приемат, че тези сделки са безвъзмездни. Приемат го, но говорейки за обезпечителните сделки. Самият Кожухаров не разглежда този въпрос при иска по 135. Но ако приемем, че учредяването на ипотека или залог за чуждо задължение, респ. на поръчителство е безвъзмездна сделка – то кредиторът на поръчителя би могъл лесно да каже: ами аз искам да се направи щото той все едно да не е поръчител, тъй като то поръчителството е безвъзмездно, а поемайки задължението си за поръчителство, той обременява имуществото си с едно право, поради което аз сега ще трябва да конкурирам не само с останалите кредитори на моя длъжник, но и с кредиторите на този, за който той е поръчителствал”. За да не стане това, ще се окаже, че е по-добре да гледаме на тези сделки като възмездни, така както всъщност правят по-голямата част от старите автори.

Според Диков тези сделки били небезвъзмездни, защото платилият, респ. претърпелият принудително изпълнение поръчител или залогодател, имал суброгация срещу оригиналния длъжник по вземането, т.е. той учредявал обезпечение или пък поемал поръчителство срещу иска по суброгацията. Би могло може би да се мисли така. Но все пак, аз предпочитам общата теза на Апостолов, според която безвъзмездни са само тези сделки, които имат за цел да проявят щедростта на страната – имат animus donandi, правят се с цел да бъде някой облагодетелстван като проява на щедрост. Понеже не можем да видим в обезпечителните сделки някаква щедрост от страна на поръчителя по отношение на кредитора например, макар да нямаме насрещна престация, аз предпочитам да разглеждам тези сделки като възмездни.

Една подкрепа на това разбиране можем да намерим в новелата от 1904 г. към ал.4 към чл.140 от стария ЗЗД. Четейки този текст, научаваме две неща: 1) кой е прототипът на презумпцията по чл.135 (2) за роднините и 2) че този текст би бил излишен, ако би се гледало на обезпечителните сделки, които са споменати, като на безвъзмездни, защото тогава consilium fraudis не би била необходима.

Въпросът за давността. Очевидно е, че този иск не ще да е точно осъдителен. кредиторът няма вземане по 135, той има някакво длъжниково право по 135, което може би можем да разглеждаме като потестативно, което вкарва някаква промяна в чужда правна сфера, засягаща и самия него. От тази гледна точка доколкото днешният ЗЗД говори, че чрез давност се изсрочват вземанията, а не исковете (както е казвал старият ЗЗД/, според мен, въпросът за давността не би следвало да се поставя. Потестативните права едва ли се изсрочват по давност. Но понеже кредиторът е кредитор, защото има вземане, то било то и непарично, то погасяването по давност на вземането би довело до невъзможност да се предяви Павловият иск.

Ищецът е кредитор, законът не казва кой е ответник. Ответникът очевидно трябва да е длъжникът, но не само той. Ответник трябва да е и това трето лице, спрямо което е извършено действието на длъжника, което кредиторът иска да обяви за недействително. Защото ако хванем само длъжника, нашият зор беше да направим щото колата да не е на купувача, а да е на длъжника. Всъщност ние се борим повече срещу купувача, отколкото срещу длъжника и за да имаме ефект от решението спрямо това трето лице, което е договаряло с длъжника, ще трябва да го привлечем като ответник.

Действието на решението е относително и следователно ползва единствено кредитора, който е водил иска. За разлика от иска по 134, който облагодетелства всички кредитори, тук само ищецът, само спрямо него ще бъде относителната недействителност на извършеното действие и това е и смисълът на относителната недействителност (макар някога в РП ефектът да е бил универсален/. От тази гледна точка искът по 135 доста повече ползва кредитора, защото прави само спрямо него действието недействително. От това пък следва, че една от защитите и на длъжника, и на третото лице би била да се десезира кредитора. Това може да стане главно при паричния кредитор – третото лице да плати на кредитора и с това той ще престане да бъде кредитор и като престане да бъде кредитор – няма да има срещу кого да търси недействителност, т.е. в чия полза действието да бъде недействително.

Законът е създал и две други правила: “недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността” (чл.135 (1) изр.3/. Тези трети лица са контрагентите на третото лица – контрагент на длъжника (това е лицето, което е придобило правото от контрагента на длъжника и неговите права не се засягат, ако това прехвърляне е извършено преди вписването на исковата молба по 135/. Старият закон е свързвал това действие само по отношение на недвижимите имоти. Днешният ЗЗД е казал само вписването и е малко неясно какво ще стане. Според мен, изискването за вписване ще съществува и ще бъде меродавно единствено в хипотезата на такива права, за чието прехвърляне се прави някакво вписване – това ще бъдат недвижимите имоти и други подобни права (напр. дялове в ООД и разни неща, които се вписват/. За движимите вещи очевидно ще важи може би чл.78 ЗС, защото вещта не е открадната. Но не пречи и тази сделка да се опитваме да се борим спрямо нея с иска по 135, макар че ще бъде отчаяно трудно.

Има поне една хипотеза, в която искът по 135 или правото по 135 може да бъде предявено чрез възражение и това е ситуацията, когато третото лице предявява иск да установи, че вещта, спрямо която се насочи принудителното изпълнение, не е на длъжника, а на третото лице. Такъв случай по този иск – телевизорът например се намира у длъжника, кредиторът насочва изпълнение върху телевизора, но идва третото лице и казва “тоя телевизор е мой” и представя договор за покупко-продажба. Понеже третото лице не е във фактическа власт на вещта, не може да обжалва действията на съдия-изпълнителя при извършването на описа и трябва да предяви иск по 306 ГПК. Срещу този иск кредиторът ще може да възразява с правото си по 135 или на практика да предяви иска по 135 чрез възражение.