4. ПРЕД ВРАТИТЕ НА ХРАМА
Пътят ме водеше към манастира Шакпори, Храма на медицината - училище, което имаше репутацията на много сурово. Вървях километри в засилващата се светлина на деня. Пред вратата, през която се влизаше в двора и оттам в манастира, видях още две момчета, дошли, за да поискат да бъдат приети. Оглеждахме се внимателно и струва ми се не се впечатлихме особено един от друг. Решихме да бъдем "общителни", след като ни предстоеше да покажем едни и същи неща, които сме научили.
Известно време стеснително чукахме по вратата, без да получим отговор. Тогава единият от нас намери голям камък, с който наистина вдигна достатъчно шум, за да привлечем вниманието. Появи се монах със сопа в ръката: бяхме така изплашени, че тя ни се стори дебела колкото млада фиданка.
- Какво искате, малки дяволи? Мислите ли, че си нямам друга работа, та трябва да отварям вратата на момчета като вас?
- Ние желаем да бъдем монаси - отговорих аз.
- Монаси? Приличате повече на маймуни? - отговори той. - Стойте тук, без да мърдате. Шефът на послушниците ще ви приеме, когато намери време.
Вратата се хлопна и единият от другарите ми, който се беше приближил най-много, щеше да падне по гръб. Седнахме на земята, защото краката ни бяха уморени. В манастира влизаха хора. От малък прозорец до нас идваше приятна миризма на кухня, което ни измъчваше, защото ни припомняше за големия ни вече глад. Ах! Храната беше така близо до нас и в същото време беше напълно недостижима!
Вратата рязко се отвори и в отвора й застана голям и сух човек.
- Какво искате, малки негодници? - изкрещя той.
- Искаме да станем монаси.
- Боже милостиви - възкликна той, - какъв боклук ни идва в наши дни!
Направи ни знак да влезем зад голямата защитна стена, която обгражда манастира. Попита ни кои сме, какви сме и даже защо сме се родили! Не беше трудно да разберем, че не се смущаваше от нас!
- Влез бързо - каза на първия, син на овчар. - Ако издържиш на изпитанията, можеш да останеш.
Премина към следващия:
- А ти, моето момче? Как? Какво казваш? Баща ти е касапин? Един резач на месо, човек, който не уважава законите на Буда. И ти си дошъл тук? Измитай се бързо, иначе ще те ударя с камшика.
Той се затича към него и горкото момче забрави умората и събра всичката си енергия. Като светкавица се обърна и хукна да бяга по пътя с всичка сила, като оставяше след себе си облачета прах.
Останах само аз в деня на седмия си рожден ден. Ужасният монах обърна към мене очите си с такъв жесток поглед, че от страх щях да падна на място. Той размахваше заплашително сопата:
- Дойде и твоят ред! Кой си ти? Ох, ох! Един малък принц, който иска да стане монах. Първо трябва да покажеш колко струваш, мой хубав господине, и какво имаш в корема си. Тук не е място за малки аристократи - разглезени и без характер. Направи четирийсет крачки назад, седни в положение на съзерцание, докато не съм сменил заповедта си. Забранявам ти да мърдаш, даже и с клепки!
След това той се обърна неочаквано и си отиде. Смутен, аз взех малкия си вързоп и направих четирийсет крачки назад. Свих колене и кръстосах крака, както ми беше заповядал. Останах в това положение през целия ден. Без да мръдна. Вятърът ме връхлиташе с вихрушки от прах. Тя се натрупваше и правеше малки купчинки в обърнатите ми към небето длани, събираше се върху раменете ми и се набиваше в косите ми.
Слънцето избледняваше, огладнявах все повече и повече и жаждата започна да ме измъчва: от сутринта нищо не бях ял, ни пил. Монасите, които минаваха покрай мене, не ми обръщаха никакво внимание. Кучета се спираха да ме подушат с любопитство и си отиваха по пътя. Мина групичка момчета. Едно от тях, колкото да се занимава с нещо, хвърли камък и ме улучи в слепоочието. Потече кръв. Не мръднах. Много ме беше страх. Ако се провалях на това изпитание за устойчивост, баща ми никога нямаше да позволи да вляза в това, което беше мой дом. Нямаше къде да отида, нямаше какво друго да правя, освен да стоя неподвижен и да страдам от схванатите ми мускули и стави.
Слънцето изчезна зад планината и дойде нощта. Звездите заблещукаха по тъмното небе. Хиляди малки маслени лампи бяха запалени по прозорците на манастира. Задуха леден вятър: чувах свирукането и шумоленето на листата на върбите около мене.
Въпреки всичко стоях неподвижен и за това имах две чудесни причини: много ме беше страх и крайниците ми бяха съвсем вдървени, за да мога да ги мръдна. До мене достигна мекият шум от влачещи се по песъчливата земя сандали. В тъмнината разпознах стъпките на старец. Пред мене изникна една фигура. Ръцете му трепереха и това не ме остави безразличен, защото виждах, че разлива чая, който носеше в едната си ръка. В другата държеше гаванка с цампа. Той ми протегна двете си ръце. Приех това, което ми даваше.
- Вземи, сине мой - каза той, - защото имаш право да мърдаш през нощта.
Изпих чая и изпразних гаванката с цампа в моята гаванка.
- Сега спи - продължи старецът, - но с първите слънчеви лъчи трябва да заемеш същото положение, защото става дума за едно изпитание, а не за ненужно мъчение, както може би си мислиш сега. Само онези, които преминат това изпитание, могат да достигнат до висшите равнища на нашия Орден.
След тези думи той взе купата и гаванката и се отдалечи. Станах, обтегнах крайниците си и легнах на една страна, за да мога да довърша цампата. Бях останал без сили. Издълбах малко земята, за да мога да сложа във вдлъбнатината хълбока си, и легнах, като вързопчето ми служеше за възглавница.
Седемте години, които бях преживял на земята, не бяха леки за мене. Баща ми беше много строг към мен, ужасно суров - и все пак това беше първата ми нощ далече от вкъщи. През деня не бях мръднал, стоях в едно и също положение, умирайки от глад и жажда. Нямах никаква представа какво Ще ми донесе новият ден, какво щяха да искат от мен. А сега трябваше да спя под леденото небе сам със страха от тъмнината, сам със страха от идващите дни.
Стори ми се, че едва бях затворил очи, когато ме събуди глас на един тромпет. Видях, че мнимата зора беше дошла, придружена от първите слаби светлини на деня, които се отразяваха в небесата зад планините. Станах бързо и заех положение на медитация. Пред мене манастирът се събуждаше бавно. Отначало ми заприлича на безжизнен скелет на заспал град. След това издаде лека въздишка, както прави кошер, когато се събужда. Въздишката се превърна в шепот, който се засилваше и започна да жужи като пчелен кошер в топъл летен ден.
Понякога дочувах гласа на тромпет, който приличаше на приглушена песен на птичка в далечината, на крякането на жаба в тресавище, на песен от раковина. Когато светлината се засили, малки групи от бръснати глави се показваха и се скриваха по прозорците; прозорци, които при първите лъчи на зората приличаха на празни орбити на човешки череп.
Колкото повече денят напредваше, толкова повече се усещах схванат. Не смеех да мръдна, не смеех да заспя, защото само едно движение - и щях да се проваля. А къде щях да ида след това? Баща ми беше много ясен: ако манастирът не ме приемеше, и той нямаше да ме приеме. На малки групички монасите излизаха от манастира, за да се заемат с тайнствените си занимания. Момчетата се мотаеха, понякога с едно ритане с крак изпращаха към мене цял облак прах, примесен с малки камъчета, или си разменяха неприлични забележки. Понеже не им отговарях, те бързо се умириха от неуспешната си игра и тръгнаха да търсят жертви, които да им отговарят. Лека-полека светлината намаля и малките маслени лампи на манастира отново бяха събудени за живот. Не след дълго останах само със светлината на звездите, защото през този период на годината луната изгряваше късно, а "когато луната е млада, не може бързо да пътува", както гласи една наша поговорка.
Изведнъж се изплаших страшно: да не ме бяха забравили? Или ставаше дума за изпитание, при което щяха да ме лишат от каквато и да било храна? Не бях помръднал през целия безкраен ден и гладът ме караше да се колебая. Изведнъж надежда сгря сърцето ми и за малко щях да скоча. Чух шум от стъпки и един тъмен силует се насочи към мене. Уви, беше огромен черен булдог, който влачеше нещо. Без да ми обръща внимание, той продължи нощната си мисия. Ни най-малко не беше ни смутен, ни развълнуван от тъжното ми положение. Надеждите ми се срутиха. Щях да заплача. За да си попреча да отстъпя пред тази слабост, припомних си, че само момичетата и жените са достатъчно глупави, за да се държат по този начин.
Накрая чух стъпките на стареца. Този път ме гледаше с повече доброта.
- Донесох ти храна и чай, момчето ми, но не е дошъл още краят на изпитанието ти. Остава утрешният ден. Много внимавай да не помръднеш. Най-често се провалят към единайсетия час.
След тези думи си отиде.
Докато ми говореше, изпих чая и пресипах цампата в моята гаванка. Отново легнах на земята, не по-щастлив от предната вечер. Медитирах върху несправедливостта на всичко това. Не исках да ставам монах! Със съдбата ми се разпореждаха, все едно че бях впрегатно животно, принудено да премине през планински проход. С тази мисъл заспах.
Когато на другия ден заех позата на съзерцание, се почувствах още по-слаб и замаян. Манастирът ми изглеждаше като че ли плува в мъгла от сгради, от бляскави цветове, от пурпурни петна и планини от монаси - всичко това хубаво размесено. Едно последно усилие ми позволи да превъзмогна кризата от виене на свят. При мисълта, че след всичките тия страдания мога да се проваля, умирах от страх. Имах чувството, че камъните, на които бях седнал, с времето бяха станали режещи ножове, които ми причиняваха големи страдания по най-чувствителните места на тялото ми.
В един момент на относителна почивка си помислих, че имам шанс да не съм оная кокошка, която е принудена да стои по-дълго от мене, докато измъти яйцата.
Слънцето ми изглеждаше неподвижно и денят нямаше край. И все пак светлината намаля и вятърът на вечерта започна да си играе около мене с перо от някое минаващо птиче.
Отново малките светлинки една след друга изгряха по прозорците.
- Как бих искал да умра през тази нощ - си помислих. -Не мога повече да издържам.
В същия миг учителят на послушниците се показа на вратата.
- Ела тук, моето момче! - извика той.
Опитах да се изправя, но краката ми бяха така вдървени, че се прострях по очи.
- Ако искаш да си починеш, можеш да останеш тук още 1 една нощ - каза той. - Няма да чакам повече.
Бързо взех вързопчето си и тръгнах с несигурна крачка' към него.
- Влез - каза той, - ще присъстваш на вечерната литургия и ела да ме видиш утре сутринта.
Вътре беше топло и почувствах приятната миризма на тамян. Изострените ми от глад сетива ми подсказваха, че: недалече оттук имаше нещо за ядене. Тръгнах след една групичка, която се насочваше надясно. Храна: цампа и чай масло! Проврях се набързо и седнах на първия ред, все едно че бях правил така през целия си живот.
Монасите се опитаха да ме задържат за плитката, когато се провирах между краката им на четири крака, но напразно: бях гладен и нищо не можеше да ме спре.
Позатоплен от храната, последвах монасите във вътрешния храм за вечерната служба. Бях прекалено уморен, за да; разбера каквото и да е, но никой не ми обърна внимание.; Когато монасите един по един излязоха, скрих се зад една огромна колона с вързопа в ръка, излегнах се и заспах.
Един силен удар - помислих, че черепът ми се пръска - и гласове:
- Един нов. Дете на богаташи. Хайде да го оправим! Един послушник беше вече измъкнал мантията ми за сменяне изпод главата ми, а другият ми беше взел ботушите. Плиснаха в лицето ми каша от цампа. Цяла лавина от удари и ритници се изсипа отгоре ми, но аз не се защитавах. Може би това беше едно изпитание и трябваше да се подчиня на шестнайсетия Закон, който гласи: "Търпи страданието и нещастието с търпение и примирение." Изведнъж някой извика:
- Какво става тук?
Последва изплашено мърморене:
- Ох! Старият Чувал с кости! Довтаса!
Още триех очите си от цампата, когато учителят на послушниците се наведе над мене, хвана ме за плитката и ме изправи.
- Мокра кокошка! Парцал! Бъдещ шеф! Хайде де! На ти това и това, и това!
Направо ме удави в градушката на силните си удари.
- Толкова си мекушав, за нищо не те бива, даже не си способен да се защитиш!
Ударите му като че ли нямаха край. Стори ми се, че чух гласа на стария Цу и това, което ми беше казал, когато си вземаше сбогом с мене.
- Изпълнявай дълга си и не забравяй нищо, на което съм те научил.
Несъзнателно го понатиснах леко, както Цу ме беше научил да го правя.
Учителят, изненадан, изскимтя от болка, прелетя над главата ми, падна на каменния под и продължи да се плъзга по носа си, кожата на който се ожули и спря, когато главата му стигна до каменна колона с оглушителен удар. "Сега ме чака смърт - си казах - и край на всичките ми тревоги." Светът като че ли беше спрял да се върти, момчетата бяха затаили дъх. С един скок големият костелив монах се беше изправил. От носа му течеше кръв на вълни. Вдигаше страшна врява..., защото се смееше с всичка сила.
- Войнствен петел, а? - каза той.- Войнствен петел или притиснат в ъгъла плъх! Кое от двете? Това трябва да видим сега.
Той се обърна към едно едно четиринайсетгодишно момче и му направи знак.
- Нгаванг - каза той, - ти си най-лошото животно в целия манастир. Покажи ни дали синът на керванджия струва повече от сина на принц, когато трябва да се бият.
За първи път в живота си бях благодарен на Цу, стария монах полицай.
На младини той бил майстор по джудо, шампион в страната на Кам. Беше ме научил по неговите думи "на всичко, което знаеше". Вече бях се борил с мъже и бях напреднал в тази наука, в която силата и възрастта не са от особено значение. Понеже от тази борба зависеше бъдещето ми, най-сетне се почувствах сигурен.
Нгаванг беше едър и добре сложен, но му липсваше гъвкавост в движенията. По всичко личеше, че беше свикнал на сбивания без стил, в които силата му даваше предимство. Той се втурна към мене да ме сграбчи и обезвреди. Благодарение на Цу и неговите понякога брутални тренировки не се изплаших. Когато Нгаванг се втурна, аз направих крачка встрани и леко му извих ръката. Той загуби равновесие и направи половин кръг, преди да се приземи на главата си. Остана малко време да скимти върху "тепиха", след това внезапно се изправи и скочи върху мене. Като се оставих да ме събори на земята, извих единия му крак, докато беше върху мене. Този път се изтърси на лявото си рамо, като се завъртя на сто и осемдесет градуса. Но това не му стигаше. Той се завъртя внимателно и предпазливо около мене, успя да хване за желязната верига една тежка кадилница и я размаха с ръка. Такова оръжие е бавно, тежко и лесно може да се избегне. Направих крачка напред, преминах под ръката му, която размахваше кадилницата като бич, и натиснах леко едно място в основата на врата му, точно така, както толкова пъти ме беше учил да го правя моят първи учител Цу
Той се строполи на земята, както пада скала от височината на планински връх. Пръстите му изтърваха кадилницата и тя се търкулна към насъбралите се наоколо да гледат деца и монаси.
Нгаванг остана в безсъзнание повече от половин час. Това специално "място" обикновено служи за освобождаване на духа да прави астрални пътувания или да се отдаде на подобни дейности.
Учителят на послушниците се приближи до мене, удари ме по рамото, като за малко щеше да ме изпрати на пода, и направи една малко противоречива декларация:
- Малкият, ти си мъж! - каза той. Отговорът ми беше прекалено смел:
- Тогава съм заслужил малко храна, отче, ако обичате. Напоследък нямах много, за да си подложа.
- Яж и пий, момчето ми, колкото можеш. Кажи след това на тези нехранимайковци - ти си вече новият им шеф - да те доведат при мене.
Старият монах, който ми носеше храна, преди да бъда приет в манастира, пристигна веднага.
- Сине мой, добре направи. Нгаванг тиранизираше послушниците. Заеми мястото му, но дано добрината и състраданието да вдъхновяват решенията ти. Използвай знанията си разумно и внимавай да не попаднат в лоши и недостойни ръце. Сега ела с мене, ще ти дам да се нахраниш хубаво.
Когато стигнах до стаята му, учителят на послушниците ме прие учтиво.
- Седни, моето момче - каза той, - седни. Сега да видим дали и интелектуално си така блестящ, както и физически. Ще се опитам да те хвана, момчето ми, затова внимавай.
Устно и писмено ми постави сума ти изненадващи въпроси. В продължение на шест часа седяхме един срещу друг, преди той да си изясни нещата. Имах впечатлението, че се беше превърнал в лошо ощавена, тежка и мека кожа на як. Стана:
- Момчето ми - каза той, - следвай ме. Ще те представя на главния игумен. Това е изключителна чест и скоро ще разбереш защо. Хайде!
Последвах го по широките коридори. Минавахме покрай религиозни канцеларии, вътрешни храмове, учебни стаи, зали на боговете и склада за медицински растения. Изкачихме едно стълбище и се намерихме на покрива на манастира, където беше къщата на отец игумена. Входът беше с позлатена тапицерия. Видях Буда от злато - символа на медицината. Влязохме в частния апартамент на отец игумена.
- Поздрави, момчето ми, и направи като мене - каза моят водач.
Той поздрави три пъти и се простря на пода. Направих същото с туптящо сърце.
Неподвижен, Отец игуменът ни гледаше.
- Седнете - каза той.
Настанихме се върху възглавниците с кръстосани крака по тибетски.
Дълго време Отец игуменът ме наблюдаваше, без да проговори. След това каза:
- Вторник Лобсанг Рампа, зная всичко, което се отнася до тебе, всичко, което ти беше предсказано. Твоето изпитание за издръжливост беше тежко и основателно. След няколко години ще разбереш защо. Засега знай, че от хиляди монаси само един е надарен за висшите неща и е способен да достигне високо равнище в еволюцията. Другите се оставят за всекидневните им задължения. Това са ръчните работници, които въртят колелата на молитвите, без да си поставят въпроси. Такива не ни липсват. Липсват ни другите, които ще разпространят знанието ни и ще го запазят, когато дойде облакът и покрие страната ни. Ти ще имаш специално и натоварено обучение и за няколко години ще ти бъдат дадени повече знания, отколкото един лама придобива за целия си живот. Пътят ти ще бъде тежък и често пъти мъчителен. Наистина, да се овладее ясновидството е болезнено, за да се пътува в астралните светове се изискват нерви, които нищо не може да разклати, и твърда като скала воля.
Слушах с цялото си внимание, без да изпускам дума. Всичко това ми изглеждаше много трудно. Не бях до такава степен енергичен. Отец игуменът продължи:
- Тук ще учиш медицина и астрология. Ние ще направим всичко, за да ти помогнем. Ще учиш също и езотерически изкуства. Пътят ти е начертан, Вторник Лобсанг Рампа. Въпреки че си само на седем години, говоря ти като на мъж, защото си възпитан като мъж.
Той наклони глава и учителят на послушниците стана и го поздрави дълбоко. Аз направих същото и заедно излязохме. Едва след като влязохме в стаята на учителя, той проговори:
- Ще трябва много да работиш, момчето ми. Но ние ще ти помагаме с всичките си сили. Сега ме последвай. Ще идем да ти отрежем плитката и обръснем главата.
В Тибет, когато едно момче влезе в монашески орден, му обръсват главата с изключение на един кичур, който се маха в деня, когато получи религиозното си име и загуби старото. Но към този въпрос ще се върна по-късно.
С учителя тръгнахме по един коридор, който в кръг водеше до стаята, наречена "магазин на бръснаря". В нея ми казаха да седна на земята.
- Там-Шо - каза той, - обръсни главата на това момче. Отрежи и кичура, защото ще получи религиозното си име още днес.
Там-Шо дойде до мене, хвана плитката с дясната си ръка
и я повдигна вертикално.
- Ах, ах, момчето ми, каква очарователна плитка, хубаво омаслена и добре подредена. Ще ми направи удоволствие да я отрежа.
Той взе огромна ножица, която приличаше на ножиците, с които нашите слуги работеха в градината.
- Тиш - извика той, - ела да ми държиш края на това въже. Тиш, неговият помощник, пристигна тичешком и така
силно задърпа, че почти ме повдигна от земята. С изплезен език Там-Шо започна да реже с тъпите си ножици. След много мърморене плитката ми беше отрязана. Но това беше само началото. Помощникът донесе гаванка, пълна с топла вода, и когато я изсипа върху главата ми, болката ме накара да подскоча.
- Нещо не е в ред ли, малкия? - попита бръснарят. - Изгорих ли те?
- Да - казах аз.
- Не обръщай внимание, така по-лесно ще се остриже! -ми отговори той и взе един триъгълен бръснач, с какъвто вкъщи си служехме да стържем пода. Бръсненето ми се стори, че продължи цяла вечност, и накрая главата ми беше напълно освободена от косата.
- Ела - каза Учителят и аз го последвах до стаята му, където той ми показа голяма книга.
- Да видим как да те наречем!...Ах, ето! Отсега името ти ще бъде Иза-Миг-дмар Лалу. (В моята книга обаче ще продължа да използвам името Вторник Лобсанг Рампа, за да улесня Учителя).
След това ме въведе в една класна стая. Чувствах се гол като прясно снесено яйце. Понеже бях получил хубаво възпитание в къщи, сметнаха, че имам познания над средното равнище, и ме сложиха в ласа на послушниците на седемнайсет години. Имах чувството, че съм джудже между великани. Послушниците бяха видели как подредих Нгаванг, затова никой не ме безпокоеше, с изключение на едно голямо глупаво момче. Той се приближи до гърба ми и сложи големите си мръсни лапи върху болезнения ми череп. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя и да му нанесе с пръстите си един сух удар на равнището на лактите, за да го накарам да отстъпи, като извика от болка. Наистина Цу беше добър учител. Всички инструктори по джудо, които срещнах през седмицата, го признаваха. Те бяха единодушни, че той е най-добрият специалист в Тибет. След тази случка децата ме оставиха на мира. Учителят ни, който в това време беше гърбом към нас, бързо разбра какво се беше случило. Резултатът от борбата така го разсмя, че ни пусна по-рано да излезем от час.
Беше около осем и половина и ни оставаше близо три четвърти час до нощната служба, насрочена за девет и петнайсет. Но радостта ми не трая дълго. Един лама ми направи знак точно когато излизахме от час. Отидох при него.
- Следвай ме - каза той.
Подчиних се, като се питах какви ли нови неприятности могат да ми се случат. Той влезе в музикалната стая, където се бяха събрали близо двайсетина момчета, все новаци като мене. Трима музиканти се подготвяха да свирят. Единият - на барабан, вторият - на тромбон и третият - на сребърен тромпет.
- Сега ще пеем всички, за да мога да разпределя гласовете ви за хора.
Музикантите започнаха една много известна песен, която всеки можеше да пее. Гласовете ни се издигаха и веждите на учителя ни по музика - също! Изненадата, която беше изписана на лицето му, се смени от страдание. Той вдигна ръцете си в знак на протест.
- Спрете! Спрете! - извика той. - Ще накарате и самите богове да страдат. Започнете отначало и много внимавайте.
Започнахме отначало, но той пак ни спря. Този път дойде при мене:
- Глупак! - ми каза той. - Опитваш се да ми се подиграваш. Ще накарам музикантите да свирят и ти сам ще пееш, защото не искаш да пееш с другите.
Музикантите отново засвириха и аз запях. Но не дълго. Извън себе си, учителят жестикулираше пред мене:
- Вторник Лобсанг - каза той, - музиката не фигурира сред твоите таланти. От петдесет и пет години, откакто съм тук, никога не съм чувал така лошо настроен глас. Какво лошо, направо е фалшив! Малкият, няма да пееш повече по време на часовете по музика, ще учиш нещо друго. И в храма ще мълчиш или ще провалиш всичко. Сега се измитай, вандал без уши!
И аз си отидох.
Мотах се, докато тромпетите известиха за нощната служба. Само от вчера ли, Боже мой, само от вчера ли бях в тоя ламазри? Струваше ми се, че съм бил тук винаги. Имах чувството, че вървя като сомнамбул. Усетих се гладен. Това за мене беше добро, защото иначе сигурно вече щях да съм заспал. Някой ме хвана за расото и ме вдигна във въздуха. Един едър лама със симпатично лице ме настани върху широките си рамене.
- Ела, моето малко момче, ще закъснееш за нощната служба и ще ти се карат. Ако закъснееш, няма да получиш вечеря и стомахът ти ще бъде празен като барабан!
Когато влезе в храма, той още ме носеше на раменете си. Зае място точно зад възглавниците, предназначени за послушниците, и ме сложи внимателно пред себе си.
- Гледай ме и повтаряй каквото казвам. Но когато започна да пея, да не си си отворил устата. Ха-ха!
Как му бях признателен, че ми помогна! Толкова малко хора досега се бяха показали добри към мене. Възпитанието, което бях получил досега, беше въз основа на викове и удари.
Сигурно съм бил заспал, защото се стреснах и открих, че службата беше свършила и едрият лама ме беше пренесъл до столовата, където ме беше настанил пред чая, цампата и варените зеленчуци.
- Яж, малкият, и после - в леглото! Ще ти покажа къде е спалнята ти, защото тази нощ имаш право да спиш до пет часа. Когато се събудиш, ще дойдеш да ме видиш.
Това бяха последните думи, които чух, преди да ме събудят в пет часа. Направи го едно момче, което предния ден се беше показало добро към мене. Видях, че се намирам в една голяма спалня върху три възглавници.
- Лама Минжиар Дондуп ми поръча да те събудя в пет часа - каза то.
Станах и подредих възглавниците до стената една върху друга, както видях, че правят другите. Те излизаха вече, когато моят другар ми каза:
- Да побързаме за закуската. След това трябва да те заведа при лама Минджиар Дондуп.
Започнах да се чувствам по-добре не защото изведнъж започнах да обичам манастира или поисках да остана в него, а защото проумях, че след като нямам право на избор, най-добрата услуга, която можех да си направя, беше да се настаня, без да правя фасони.
На закуската Четецът ни поздрави с монотонния си глас, прочете пасаж от сто и дванайсетте тома на Кан-Жиур, Будистките писания. Той беше забелязал, че мисля за съвсем Други неща, и рязко се обърна към мене:
- Ти, малкият, какво казах? Отговори веднага! Светкавично, без да мисля и секунда, казах:
- Отче, вие казахте, че това дете не слуша и че сега ще го хванете!
Репликата предизвика всеобщ смях и с това пердахът за моето невнимание ми се размина. Четецът се усмихна, което беше рядко явление, и обясни, че беше попитал мога ли да повторя текста от Писанията, но "за този път ще мине".
При всяко ядене Четецът, застанал пред своя аналой, ни четеше откъси от светите книги. Монасите нямат право да говорят по време на ядене, нито да мислят за това, което ядат. Свещеното знание трябваше да проникне в тях едновременно с храната. Седяхме върху възглавници и се хранехме на маси, издигнати петдесет сантиметра от пода. Беше абсолютно забранено да вдигаме шум по време на ядене или да слагаме лактите си на масата.
В "Шакпори" дисциплината беше желязна. Шакпори значи "желязната планина". В повечето ламазри дисциплината или разпределението на времето бяха лошо организирани. Монасите можеха да работят или да се мотаят, както си искат. Само един между хиляда желаеше да работи и да напредва и той ставаше лама, защото лама означава "висше същество", а това не приляга на когото и да е. В нашия ламазри дисциплината беше стриктна и безупречна. Ние всички трябваше да станем специалисти, водачи в нашия клас, и за нас редът и дисциплината бяха абсолютно задължителни.
Не ни беше разрешено да носим бяло расо като послушниците. Нашето трябваше да бъде тъмночервено като на монасите. Имахме и прислуга. Това бяха монаси слуги, които се грижеха за житейските неща в манастира. Всеки на свой ред изпълняваше подобни задължения, за да не си въобразяваме разни неща. Трябваше винаги да си спомняме старата будистка поговорка: "Дай самият ти пример. Прави само добро и никога зло на ближния си." Това е самата есенция на учението на Буда.
Нашият отец игумен, ламата Шампа Ла, беше строг като баща ми и изискваше пълно подчинение. Една от любимите му фрази беше: "Четенето и писането са вратите към всички качества."
Така че в тази област имахме доста да правим.
Сподели с приятели: |