От 25. 11. 2010 до 23. 12. 2010 г. Никола Леваков, Сотир Стойчев и Григор Вътев проведохме експедиция "Серо Торе 2010" в Патагония, Аржентина
Изтегляне 95.85 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Експедицията
- 500m 6a WI5 MI3 )
- 1600m 6a+ 85° )
| От 25.11.2010 до 23.12.2010 г. Никола Леваков, Сотир Стойчев и Григор Вътев проведохме експедиция "Серо Торе 2010" в Патагония, Аржентина.
Целта ни бе изкачване на вр. Серо Торе (3 128 m) по маршрута Компресор (VI 5.10 A2, 900m, Alimonti-Angeli-Baldessari-Claus-Maestri, 1970). При подходящи атмосферни условия освен на Серо Торе, желанието ни бе да направим изкачване и на някой от съседните му върхове (Torre Egger, Punta Herron, Cerro Standhart). Искрени благодарности на БФКА за оказаната финансова подкрепа, без която идеята ни да опитаме силите си по върховете на Патагония нямаше да бъде реализирана!
Серо Торе е зашеметяващо заострен връх в Патагония в близост до южния край на Аржентина и Чили. Разположен е на територията на Парк Насионал Лос Гласиарес (Parque Nacional Los Glaciares) в Аржентина на север от Национален Парк Торес дел Паин (Torres del Paine National Park ) в Чили. Той е най-високият от четирите върха по протежение на източния ръб на Патагонската ледена шапка (другите са Торе Егер (Torre Egger), Пунта Херон (Punta Herron), и Серо Щандарт (Cerro Standhart). Серо Торе е един от най-желаните върхове на света заради техническата си трудност. Върхът до момента не е изкачван от български алпинисти, което бе една от причините той да се превърне в отправна точка на нашите амбиции. Още повече, виждайки Серо Торе на живо, бидейки в Патагония, в района на вр. Фоц Рой през 2009 г., бяхме завладяни от магнетичната му сила.
Един от най-добрите начини за достигане до Серо Торе е през гр. Ел Калафате и от там до Ел Чалтен. Именно по този маршрут пристигнахме. Никола и Сотир са в Патагония вече за трети път, а аз Григор съм за втори и знаем какво ни очаква. Тази година пътуването ни е организирано перфектно от Никола. Имаме самолетни билети за полети София-Франкфурт, Франкфурт-Буенос Айрес, Буенос Айрес-Ел Калафате и обратно. От Ел Калафате покрай ез. Виедма до Ел Чалтен стигаме с бус, който ни чака на летището, благодарение на вече установената връзка със Себастиан, който е собственик на хостела, в който отсядаме и в който без заплащане оставяме багаж и провизии докато сме в планината. Ел Чалтен е портата към Серо Торе. Градчето е Аржентинската „Национална столица на трекинга” и предлага много от услугите, които са необходими преди подхода за Серо Торе, Фиц Рой или който и да било от съседните им върхове. Пътеките водят началото си от Ел Чалтен. Лагер Д’Агостини, в близост до основата на Серо Торе е отправна точка за много от изкачванията на върха.
Н
 На 28 ноември се изкачваме до Лагуна де лос трес, за да се ориентираме какво е положението. Привидно доброто време ни дава надежди, че може и да сме късметлии. В следващите дни обаче духва обичайният вятър, който си доведе и дъжд. С Никола избрахме слизане до Ел Чалтен, а Соте реши да остане на Рио Бланко. Една нощувка в селото и се връщаме обратно. Следващите няколко дни не са обнадеждаващи и сме принудени да изчакаме докато се отвори така желаният прозорец. По време на престоят ни в Рио Бланко се занимаваме с обичайните неща за “убиване на време”. Шахът, който си беше в бараката и миналата година привлича вниманието на Соте доста често и с Никола партиите са интересни, докато аз съм доста слаб противник. Всеки пришълец е добре дошъл да си пробва силите, въпреки че рядко се случва, тъй като може би поради това че летният сезон още не е започнал, хората са малко. Четенето на книги е друго занимание, с което запълваме част от времето си. Както и миналата година, по предварителна уговорка всеки носи по една книга, която да може и другите двама да четат.
По прогноза 4-ти декември трябваше да е един от не особено приятните дни, но слънцето така се е облещило, че ни се иска да сме вече по тура. Раници на гръб и газ нагоре. Привечер сме при “пещерата”, сравнително удобно място за пренощуване. Т. нар. от нас пещера е пространство под голям камък, в което могат да се вмъкнат няколко човека и да изкарат през нощта няколко часа, или да се подслонят при лошо време. От тук сме на около 2 часа ходене от началото на маршрута, който сме избрали. В 1:00 ч. през нощта будилника ни изважда от унеса, който трудно може да се нарече сън. В 2:30 ч. след топла супа и инстантно кафе тръгваме нагоре. Лесно се ориентираме, тъй като миналата година вече сме били тук. С  Пак сме Ел Чалтен, пак сме пред компютъра и гледаме метеорологичните прогнози, пак кроим планове. Връщаме се в Рио Бланко за пореден път. Събираме си багажа, като оставяме неща, които считаме че не са ни особено необходими и се отправяме към лагер Д’Агостини. Време е за Серо Торе. Или поне се надяваме да му е дошло времето. Пристигаме по пътеката, която за Никола и Соте вече е позната, а за мен напълно нова и ни посреща “нашият любим” вятър. Всичко нагоре е в мъгла, а поривите са силни и дълготрайни. На 10-ти декември поемаме нагоре с идеята да се установим на бивак Норуегос, доста близо до Серо Торе. Натрупал е пресен сняг и прехода ни отнема 10 часа. Налага се да бием пъртина. На около час преди бивак Полакос ни настига група от около 10 италианци и следващите ги “хитри” американци, които вървят в стъпките им. Оставяме всички да вървят напред, понеже вече около 7 часа ние сме първи по неутъпкан сняг и искаме да отдъхнем. На Норуегос си организираме приличен бивак. Тук под големи камъни има удобни места за бивакуване. Под един такъв камък изчистваме снега и дори успяваме да си опънем палатката. Чудесно! Организиаме си и кухня на сравнително заветно място. През 2008 г. Никола и Соте са скрили инвентар под един камък и всичко си е там почти непокътнато. Почти, защото мишките са гризали найлона, в който всичко е увито. Има лопата, газови бутилки и други полезни неща. Серо Торе се извисява внушително над нас, а от другата страна на долината гледката към Фиц Рой е удивителна.
След обмисляне на ситуацията и преценка, че времето не е подходящо за Серо Торе решаваме с Никола да се пробваме на Торе Щандарт.
Exoset (500m 6a WI5 MI3) е може би по силите ни и смятаме да се насочим към него. На 12-ти декември тръгваме тримата – Никола, Соте и аз през ледника, да си направим следи, за да преминем по лесно рано сутринта на другия ден. Соте е твърдо решен, че на другия ден няма да е с нас, тъй като счита, че целта ни трябва да е единсвено и само Серо Торе, въпреки че болките в кръста го съсипват. С Никола стигаме почти под тура и се връщаме. Докато слизахме надолу 4 човека запъплиха от ледника нагоре. Късен следобед е. Обратно в Норуегос приготвяме инвентара и навивам часовника за 3:00 ч. Четиримата, които видяхме да отиват нагоре се изгубиха някъде под стената на Торе Щандарт. Явно призори са решили и те да атакуват. Цяла нощ вятърът не стихва. По прогноза би трябвало да ни очаква сравнително дибър ден. Часовникът звъни. Вятърът все още бучи. Барометърът отчита, че налягането в последните 6 часа само се понижава. Решаваме да поспим още час и тогава да помислим какво да правим. В 4:00 положението не е по-добро. Решаваме да не рискуваме. Сутринта и четиримата от вчера слизат надолу. А сега какво? На никой не му се говори. Всчико в раниците и към лагер Д’Агостини. От там с Никола слизаме до Ел Чалтен да пишем по едно електронно писмо, да се изкъпем и да видим прогноза. ОК! Има изгледи след няколко дни да се отвори прозорец от два дни. Какво да правим?! Решаваме, че за това време имаме две възможности - Aguja Saint-Exupéry или западната стена на Фиц Рой по Суперканалета (1600m 6a+ 85°) (http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/fitz/fitz_NW_01.jpg). Дейвид – англичанин, който е отседнал в хостела, в който сме и ние е останал без свръзка. Датчанина с който бяха заедно си е тръгнал. Дейвид е навит за Суперканалета. Преди две седмици е ходил до под тура с двама американци, но поради силния вятър са се върнали без опит за изкачване. Разбираме се ако Соте е съгласен да се разделим на две свръзки и да атакуваме едновременно. Ако ли не, тръгваме Никола, Дейвид и аз. Докато вървим към Д’Агостини обсъждаме с Никола как да склоним Соте за някой от двата варианта, тъй като той държи за опит по Компресор на Серо Торе. Според нас обаче времето не е добро за там и нямаме никакъв шанс да успеем. Пристигаме на Д’Агостини и започваме разговор със Соте. Той обаче е непреклонен и в крайна сметка решението е да се върнем на Рио Бланко, Соте да остане там, а ние с Никола продължаваме на другия ден към Суперкулоара, срещаме се с Дейвид и правим опит тримата. Добре че Дейвид е с нас, иначе въобще нямаше да се ориентираме как да стигнем до Суперканалета. Вали дъжд и духа, но това за сега не ни притеснява, тъй като прогнозата е че в този ден времето няма да е хубаво, а ни очакват два почти безветрени дни след това. Изкачваме се по стръмна пътека. Наоколо има само храсти и камъни. След това всичко е само камъни. След камъните склон със сняг и стигаме до Пасо Куадрадо. От тук дълго спускане до ледника. Духа и вали сняг. Добре, но нали ще спре! Дейвид днес е гледал прогнозата в Ел Чалтен и синоптиците са казали, че вятърът ще утихне към 21:00 ч. Още може би около час и ще сме при място с големи камъни на 100-200 м. от тура, подхоящо за нощувка. Да ама не. Вятърът е навял много сняг и там където Дейвид и американците са нощували преди две седмици всичко е затрупано. Изморени сме и мокри. Трябва бързо да намерим къде да нощуваме, защото става много студено. В един миг Никола прелита покрай мен и десет метра се търкаля по камъните. Поривът го е отнесъл и дори не успях да реагирам. Ударил си е крака в костта под коляното, но за щастие няма нищо счупено. Намираме удобно място. Заравняваме площадка в снега до скалата и опъваме Здарката. Тримата с раниците се намъкваме вътре. Събуваме мокрите обувки, сменяме чорапите и се увиваме с всички дрехи, включително двата спални чувала, които носим. Топлата супа, чая и шоколадите правят студа по-поносим. Седнали сме на една постелка и въжето. Една постелка имаме зад гърбовете, за да не сме облегнати в скалата. В седнало положение успяваме само да дремем, без да успеем да заспим и на моменти си говорим. Вятърът не стихва и снеговалежът ни принуждава периодично да си изтръскваме “покрива”, защото ни затрупва. На сутринта положението е отчайващо. Събираме всичко и поемаме наобратно, обръщайки погледи към кулоара. Връщането е мъчително. Изморени сме и разочаровани. След няколко часа, стъпили на пътеката в гората с Никола спираме за о  бяд. Дейвид е някъде напред. След обяда и двамата сме заспали на тревата. Ставаме и продължаваме. Пътеката, по която сме поели стига до черен път, който води началото си от Ел Чалтен и преминава през няколко ранчота. Излизаме на пътя на около 13 км. от Ел Чалтен. Решаваме, че или чакаме на стоп докато някой ни качи или нощуваме тук и продължаваме на следващия ден. След около час щастието ни се усмихва и сме в кола. В Ел Чалтен Никола се отблагодарява на човека, който ни е качил като му подарява карабинер. С невероятна благодарност, усмивка на лице и поздрав с клаксон, човекът ни изпраща и продължаваме към хостела. Четвъртък вечер е, 16-ти декември. Уговорката ни със Соте е в петък вечер да се търсим в хостела тъй като при хубаво време два дни вероятно щяха да са ни достатъчни за качване и слизане, или в събота към обяд да отида с празна раница до Рио Бланко, за да свалим всичко каквото имаме там. В петък рабираме, че Соте са го срещнали по дирите ни. Не е издържал и е тръгнал да ни посреща, в случай, че сме се изкатерили и имаме нужда от помощ на слизане. Умуваме какво да правим – дали да се опитаме да го намерим или да го изчакаме. Решаваме да приемем втория вариант с идеята ако в събота до обяд не дойде да тръгнем към Рио Бланко и да го пресрещнем. В събота 18-ти декември малко преди обяд Соте с претъпкана раница пристигна в хостела. Два дни почивка и сме на път за България.
Сега съм пред компютъра и си мисля. Мисля си какво се случи и какво?! Сещам се за думите на служителят от Black Diamond Крис Томас : “Никога не съм си мислил, че бих отишъл в Патагония. Да, върховете и кулите са толкова островърхи, колкото изглеждат, цепнатините са зашеметяващи и красотата е несравнима. Твърде обичайни са обаче историите за катерачи, прекарващи месеци наред в района и поради ужасното време нямат шанса дори да използват инвентара си. Не мислех, че мога да понеса това.”
По време на пребиваването ни в Патагония при срещите ни с катерачи от различни страни получихме информация за успешни изкачвания в района.
Григор Вътев 28.12.2010 г. гр. Стара Загора Изтегляне 95.85 Kb. Сподели с приятели:
|
Изкачванията обикновено отнемат от три до осем дни, въпреки че изкачване е осъществявано и за ден и половина.
а 27-ми ноември се отправяме към Рио Бланко. Рио Бланко е лагерът за алпинисти, разположен в гората, в близост до пътеката по трека за Лагуна де лос трес (Лагуна де лос трес – Долината на трите езера: отправна точка за голям брой трекери, прииждащи от цял свят и междинна точка за алпинистите по пътят им за достигане в подножието на Фиц Рой и съседните му по-малки върхове). До него от Ел Чалтен стигаме за два часа. Опъваме палатката и се чувстваме сякаш сме си у дома. Не веднъж това ще е за нас мястото, символ на разкош и 
тигаме до ледника и слагаме котките. Има мъгла, която на моменти се разсейва и се опитва да духа вятър. Заобикаляме големите цепнатини по ледника и дори използваме въжето, за да сме по-сигурни, че ако някой пропадне няма да има проблеми. Доста се двуомим какво да правим, тъй като времето не е обещаващо. На разсъмване (около 5:30 ч.) все пак Никола повежда по тура. Мъглата се разсейва и сякаш времето се отваря. Този път може би ще успеем! В 10:00 ч. сме почти до средата на тура, обаче започва притеснително да духа. След кратко обсъждане решаваме да не рискуваме, а да поемем надолу. Вятърът се засилва. Пускаме рапелите възможно най-бързо и скоро сме долу. Докато пресичаме ледника поривите стават неудържими. Неведнъж се налага да залягаме на