Последна радост

Съмва се. Времето се поправи, дъждът престана. Но в гората, из която се движи сега колоната, е още мокро и студено, от дърветата сълзят капки. Тук-там само се виждат малки късчета от изясненото небе, слънцето пламти по златните върхове на гората, но долу, където земята е вечно влажна, покрита с гнилоч и сухи листи, не прониква нито един луч. Тежкият път дотяга вече. Лицата на войниците са измършавели и пръстенозелени, в присвитите им устни и навъсени погледи стои едва сдържан яд срещу тия безизходни лабиринти, които пристягат душата като с железни обръчи. Но ето, високите дървета остават назад, още няколко крачки, и оттатък ниските и окършени храсталаци погледът среща необхватен простор, слънце и въздух. Излизаха на открито. Още малко, и нова изненада наблизо се виждаше някакъв град. Бял, чудно хубав град.

Това беше Странджа - малък планински градец. Нищо невиждано и необикновено не можеше да има в него, но безкрайните походи из гори и планини посред дъждове и кал, това вечно тегло беше притъпило душата. Окото не виждаше нищо друго, освен едни и същи хора, измършавели, почернели и грозни, изгубили почти човешкия си вид. Мярката за времето се губеше, миналото не се помнеше, страданието и мъките изглеждаха вечни. И ето тия откъснати от света и живота хора виждаха сякаш някакъв мираж град, човешки жилища. Хубави, бели къщи със светнали на слънцето прозорци, градини, черкви. Всичко това говореше за невероятни удобства, за охолност и чистота, за топли огнища. Дадоха почивка и никога тя не е била тъй на мястото си. Войниците насядат като покосени и очите им са все още устремени към града.

Нататък гледа и Люцкан. Но той е зле. Излегнат на една страна, с мушнати в джобовете си ръце, той се гуши в подигнатата яка на шинела си и все още не може да се стопли. Дрехите му са мокри и кални, смачканата му фуражка с дървения кръст отпред е паднала чак до ушите му и под нея лицето му изглежда някак смалено и восъчнобледно. Очите му горят, от време на време той се присвива и цял потреперва.

- Съблечи си шинела! - говори му Караколев. - Мокър е и с него е по-студено. Не бой се, ще ти мине. Настинал си. Чакай да влезем в града, ще видиш как Ще те изцеря аз тебе! Няма ли да хапнеш малко

Люцкан отказва и по-силно затреперва. Това не се харесва на ловеца. Според него, човек може да бъде болен от каквато и да е болест, но яде ли си - опасност няма. А Люцкан не искаше да тури нищо в устата си.

- Че да хване мене я! - ядосва се Караколев. - Или пък онзи въртоглавия Вартоломея. Таман за треска човек! Ама на - виж де дошла!

Наоколо кипи весела глъчка. Късата почивка, топ-лото слънце, няколкото залъка хляб, хапнати набързо, близостта на града - всичко това извършва цяло чудо. Войниците се съвземат и съблекли мокрите си шинели, откриват яки и здрави тела, всички са бодри и весели. Страданията, денонощните походи, страшната умора, когато всекиму се струва, че губи последните си сили и сеща вече ледения лъх на смъртта върху лицето си - това се забравя и като че не е било. И сред тия силни и калени хора Люцкан се чувствува още по-безпомощен и по-слаб. Струва му се, че оттук нататък не би могъл ни крачка да направи.

Той се извръща и търси с очи приятелите си. Рачо Самсарът е събрал около себе си многобройни слушатели. Разкрачен, с цигара в уста, бодър и як, убеден в умственото си превъзходство над всички, които го заобикалят, той високо тълкува последните новини

- Не вярвайте туй, момчета! Мир няма да има. Може и да са изпратили турците парламентьор, и да искат мир, но туй не е искрено. Иска да ни играе Османа, да спечели време, докато си изкопае окопите на Чаталджа и си нареди там топовете. Казвам ви, не само че няма да има мир, но скоро ще имаме такъв бой, какъвто досега не е било.

А Вартоломей не може да се начуди на града.

- Дявол да го вземе! - гърми той със своя бас. - Че има планина Странджа - това знаех. Но че имало някакъв град Странджа - хич и на ум не ми е дохождало. Я гледай на-ей туй било Странджа. И колко черкви имат тия хора една, две, три. Където погледнеш, кръстове. Набожни хора. Люцкане, ако видят твоя кръст, току виж, че почнали да се кръстят насреща ти и да ти се кланят. Наместо Люцкана отвръща Караколев, и то тъй, че Вартоломей веднага млъква и отива да слуша речта на Рача.

Недалеч се появяват голяма група конници, дошли навярно по друг път. Това е началникът на дивизията. Веднага в града забиват камбаните на всички черкви. Войниците стават. Гръмва музика, колоната влиза в шосето и тръгва към града. Под отсечения и ободряващ ритъм на марша, бъркотията чезне, всеки застава на мястото си, поема крака и скоро цялата тая безбройна маса навлиза в улиците на града, стройна, мъжествена и бодра, страховито разлюляла над себе си гора от светнали на слънцето ножове.

Отначало като че няма никой. Улиците са пусти, тук-таме само из прозорците учудено и плахо надничат хора. Но наблизо, където сградите отбягват една от друга и откриват широк мегдан, се чува висока и объркана глъчка. Началото на колоната и острията на ножовете се губят сред тъмната маса на безбройно множество мъже, жени и деца. Чуват се ура, чуват се отделни викове, откъслечни и бързи разговори. Тоя шум привлича с нова и неотразима сила, вълнува и в такта на музиката, която глъхне надалеч, войниците пристъпят с достойнство и гордост, които учудват и самите тях. Цял преобразен, с все тъй изпито, но вдъхновено лице, нашарено с черни браздулици пот, върви Люцкан и тъй юнашки бие крак по калдъръма, че Митю Караколев, залисан сам за собствения си вид и маршировка, не може да се въздържи да не го погледне изпод око и да не се усмихне.

Те са вече в самата среда на множеството. Хиляди лица, усмихнати и радостни, хиляди очи, устремени в тях, ура и - цветя, които се сипят от всички страни, описват разноцветни дъги във въздуха и падат върху тях. Цветя! Тях гледа само Люцкан, тях единствено вижда. Тия пресни и смеещи се бои, които проблясват на слънцето, ликуват и говорят на своя сладостен и тайнствен език, който само той разбира. Неудържимо вълнение души гърдите му, сълзи замъгляват очите му.

Той не иска тия цветя за себе си. Не успява да вземе нито едно от тях. Но как би желал да спре погледа си на всяко едно, да чуе от самото него тия нежни думи, които то мълви. Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени и всякакви цветя!

Навалицата е тъй голяма, че мъчно може вече да се върви. Това е същинско море от хора, които плътно се притискат едни други, едни само обезумели от радост очи и разкрити уста, които викат. Над всички тия най-разнообразни физиономии се издига някакъв великан, хубав гологлав мъж, с голяма черна брада. Всички викат, но млъкват, за да си починат. Човекът с високия ръст и черната брада гледа прехласнато пред себе си, като че вижда някакъв сън, и реве непрекъснато ура. Някой го тегли за лакътя и иска да му каже нещо, но той не чува и продължава да вика.

- Си го видел брат ми Си го видел  - говори някой и сочи с пръст някого измежду войниците. - Бре, момци! - говори друг, вцепенен от радост. - Бре, момци, он ли е царо бре! Он ли е, а  Навалицата почва да редее, но все още има хора край къщите. И ето из една врата чевръсто и грациозно излиза младо момиче. То е още с късичка рокля, в тая очарователна възраст на утрешна зряла девойка. Лицето й е слабо румено, косите - смола, изпод извитите вежди големите черни очи горят. Тя се усмихва, държи в ръката си голямо бяло цвете, заглежда се една минута и се затичва напред.

- Mon capitain! Mon capitain! - вика тя на офицера, който язди на кон. Mon capitain !

Гласът и е звучно нежен и пее.

- Mon capitain! - вика тя още веднъж и засрамена, че не я чуват, спира се, бузите й още повече руменеят, очите й овлажняват.

Люцкан и Караколев маршируват наспоред нея. Те виждат, че тя е чужденка, но разбират какво иска да каже.

- Господин подпоручик! - вика Люцкан, за да услужи. - Господин подпоручик!

Хубавите очи на девойката се спират за миг върху Люцкана. Изненада отначало, после - уплаха и най- после нескривана жалост се изписва на лицето й. И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи измежду тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкана, протяга ръка и му подава цветето.

- Не! На тебе, на тебе! - говореше тя на чуждия си акцент. - На тебе, войниче!

Люцкан се спира, смутен, изненадан. Но той не забравя предишната си галантност и, прави такъв дълбок и грациозен поклон, който от своя страна изненадва госпожицата, докато странният му вид все още я учудва и плаши. Тя го поглежда още веднъж, усмихва се пак и леко като сърна се изгубва назад.

До вечерта Люцкан можа да върви наедно с всички и никъде не изостана. Той беше като пиян говореше какви не глупости, смееше се без всяка причина, лудуваше. Веднъж дори, възползуван от общото внимание на цялата рота през една почивка, той се покачи нависоко и произнесе оттам, вдъхновено и пламенно, както всякога, своята проповед за победата на кръста над полумесеца. Войниците се смяха до премаляване. Че той не е с всичкия си ум, в това те ни най-малко не се съмняваха и никаква вяра не даваха на думите му. Тях повече ги забавляваше самата фигура на тоя дребен и страшно измършавял човек, който проявяваше днес една живост, тъй малко отговаряща на силите му, при това и с такова фанатично постоянство продължаваше да носи дървения кръст на фуражката си. Сега пък беше се накичил и с някакво бяло цвете.

Но това трая само един ден или, по-право, само няколко часа. Още на другата сутрин, щом се събуди върху голата земя, където беше позаспал, Люцкан усети такава голяма слабост, каквато никога досега не беше го налягала. Главата му тежеше, нозете му не държаха, треската му отново се повърна. Но най-странната и за самия него промяна беше тая, безпричинна като че ли, тъпа като физическа болка и все пак сладостна някак тъга, която обливаше душата му. Той притихна, не говореше вече, избягваше дори погледите на другарите си. Страданията му бяха по-големи, отколкото по-рано, но той ги понасяше покорно, не се оплакваше, не охкаше. Изглеждаше дори, че той повече не страда някакво особено спокойствие легна връз лицето му, очите му между червените и възпалени клепачи гледаха прехласнато, понякога той се усмихваше, а ония, които вървяха близо до него, чуваха го да говори нещо тихо и неразбрано на себе си.

А походът продължаваше и никога страданията и мъките през него не са били тъй големи и тъй страшни, както сега. Войските все повече и повече се вглъбяваха в горите на Странджа. Диви, пустинни и негостоприемни бяха тия гори! Пътища липсваха, мостове никой не беше строил. Срещаха се едни само пътеки, които тъй нечакано се прекъсваха и губеха, както нечакано бяха се и появили. Топове и обозни коля изведнъж се озоваваха посред чести и непроходими гори. Трябваше с часове да работят брадвите, за да се отвори пъртина. Някъде се изпречваха пък върли, почти отвесни урви и капналите от умора коне спираха. Тогаз около всеки топ се прилепяше купчина войници, които тикаха, ездачите плющяха с камшиците си и викаха, конете напрягаха последните си сили, коленичеха на предните си нозе, изправяха се пак и едва успяваха да помръднат на няколко крачки тежкия си товар. А малко по-късно, вече по отвъдната страна на стръмнината, те летяха стремглаво надолу, ни въжета, ни спирачки помагаха и неведнъж под тежките колелета оставаше някой обезглавен и разкъсан труп.

Не по-добре бяха и ония, които вървяха пеш. Дъждовете продължаваха да валят, в гората беше вечно влажно, всеки поток беше се превърнал в мътна и буйна река, която трябваше да се гази. Силите изневеряваха и на най-издръжливите. Почивка не се даваше, краят на тоя мъчителен поход не се виждаше. А наоколо бяха все тия мълчаливи, сякаш омагьосани и прокълнати гори. Дните бяха мъгливи и студени, нощите - тъмни, без месец и без звезди, сегиз-тогиз осветявани само от кървавите сияния на далечните пожари.

Поради пороите и развалените пътища обозите изостанаха назад и никакви припаси не стигаха вече до войските. Наоколо не се виждаше ни следа от човешки жилища. Настъпи най-лошото - гладът. Не остана троха хляб у никого и от няколко дни само някой кочан мисир, суров или набързо изпечен на пуканки, беше лакомата и единствена храна, каквато не всеки имаше. Лицата изпосталяха, очите гледаха мрачно и диво, в душите се събираше глух и гневен ропот. Редът, другарството, най-простата човещина - всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори и у най-кроткия, заговори само звярът.

Грамадната колона се провираше из гората подобно на исполинска змия, отмаляла и ленива, която само тук-таме показва прешлените си. Движеха се безредно и разкъсано, по откритите полянки се появяваха само отделни групи. Дървеният кръст на фуражката и бялата хризантема, тъй странна сред безкрайната злочестина наоколо, лесно посочват групата, където е Люцкан. Начело е Рачо Самсарът. Той крачи отпуснато, бавно и сипе невъздържани хули против целия свят. След него се полюлява Вартоломей, който изглежда сега по-висок, защото от ден на ден повече изтънява. Но той е по-търпелив и в сипкавия му глас още звучат весели и добродушни ноти. Тук са и Кръстан и Митю Караколев. Те и двамата почти запазват силите си, но мълчат и свирепо гледат пред себе си. Между тях, или малко по-назад, върви Люцкан. Той е изпаднал и отмалял повече отвсякога, но невидимото блаженство, което таи в себе си, като че расте и се усилва по-трескаво и по-прехласнато горят очите му, той се усмихва понякога и тихо продумва нещо на себе си.

Бялата хризантема, макар повехнала вече, още стои на гърдите му, но сега не тъй незабелязана оставаше тя. Често пъти най-груби шеги, подмятания и псувни изкарват Люцкана из мечтателния му захлас. Разбира се, намесата на Караколева поправя всичко. Но веднъж Люцкан се случи сам. Двама двойници току-що бяха се били за парче кукуруз, и двамата обхванати от нечовешка ярост, подобно на гладни вълци. Люцкан неволно се запря и се загледа. Единият войник избяга. Изведнъж Люцкан се намери лице с лице срещу тоя, който беше надвит и ограбен. Какво страшно и обезобразено от яд беше това лице! Погледът му, помътен и див, се спира върху несъзнателната усмивка на Люцкана, злобно се насочва и към бялата хризантема.

- Ти какво се хилиш пък бе Виж го ти! И с китка!

Доде Люцкан се усети, той грабва хризантемата, хвърля я на земята и безжалостно започва да я тъпче с ботушите си.

- Чакай! Недей, моля ти се. Чакай, какво... Ама защо тъй... Изкривеното от яд лице на войника се обръща още веднъж към него.

Последва груба псувня.

- Хората мрат от глад, а той с цвете се закичил.

Люцкан поглежда към земята и от хризантемата не вижда ни следа, поглежда и подир войника. Очите му се премрежват от сълзи.

- Какво има - пита Караколев, който току-що пристига.

- Цветето ми стъпка. Нищо не му правят хората, а той... Стъпка го, на! - И Люцкан се разплаква, както плачеше някога, когато му удряха бомбето в земята и дърпаха полите на редингота му. Друг да беше на мястото на Караколева, би се смял с глас. Но ловецът познаваше добре Люцкана, при това беше изгладнял и страшно озлобен.

- Кажи ми го кой е! Кажи ми го само кой е! - викаше той.

Но войникът е далеч и не Люцкан беше човекът, който можеше да го различи и познае между безбройните еднакви фигури.

Тия груби обноски обиждаха Люцкана до дъното на душата му. Той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувствуваше, че умира от мъка, най-злочест и най-сиротен от всички хора на света. Не разбираше как беше попаднал тука и де отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото й, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно - неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му. Той не можеше да се противи и вървеше там, където отиваха всички. Едно беше ясно за него миналото. Мирният и безвреден живот, катадневната работа, за която трябваше само хубаво време, слънце и една табла с цветя. Тоя живот възкръсваше сега със спомените му, изпълваше мислите му и виденията, които се рисуваха пред очите му, докарваха това странно блаженство у него, несмущавано от страдания и болки. Той приличаше на сомнамбул, който най-спокойно върви по края на някоя бездна.

За какво не си спомняше той, какво невъзобновяваше в паметта си. Виждаше се отново в града, здрав, спретнат в черния си редингот, с гладко причесана и напомадена коса, щастлив с любовта си, вдъхновен от вещателните слова, които му нашепват пресните и дъхави цветя върху таблата му. Често той си спомняше и за бялата хризантема, тъй жестоко стъпкана в калта от лошия оня войник. Спомняше си и за хубавото момиче, което беше му я дало, но неговите черти се тъмнееха и чезнеха в паметта му и наместо него, по-ясно и по-живо се явяваше образът на Цветана. Той и поднася същата тая хризантема, а чистата й като сняг белина го облъхва с примирение и тъга.

- Госпожице - печално говори той, - вземете! Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!

И хубавото лице на Цветана с черната луничка на бузата й тоя път не се усмихва. Изпод дългите ресници тъмните й очи го гледат продължително и скръбно. Жално, до болка жално му става за самия него и забравил отдавна майчина милувка, невидял нежността на сестра, нему се струва, че скланя глава на коленете й и задавян от сълзи, говори

- Болен съм. Ще умра. Скоро ще умра!

А походът продължаваше, горите на Странджа нямаха край. Най-после стигнаха едно място, за което казаха, че е последната точка на тоя мъчителен марш. Имаше наблизо някакво безлюдно село, чието име друг път би останало неизвестно, но сега беше на всички уста Софас. Софас! - име на страшна и безкрайна морга, която никой не предугаждаше още. В един само миг изникват безбройни биваци. Времето е топло, на ясното небе изгрява бледният рог на месеца. Но звездите на небето не са толкоз много, колкото са светлите точки на бивачните огньове. Безбройните човешки маси, припълзели с последни сили из дебрите на Странджа, отдъхваха, весели, доволни, щастливи почти. А още на другия ден дойде най-страшната от всички беди. Яви се холерата.

Люцкан лежеше по цял ден в палатката. Той нямаше сили да пристъпи и крачка надалеч. Но хубавото време, слънцето и топлият вятър навяваха в душата му неизказано блаженство. Той се вглъбяваше в спомените си, мечтаеше, усмихваше се. Вечна пролет цареше сякаш по тия места. И ако той не чувствуваше такава умора и би отишел наблизо из гората, струваше му се, че под всеки храст би намерил теменуги.

А наоколо вилнееше страшната и безмилостна смърт. Не тая смърт, която очите безтрепетно посрещат в битките. Не тая смърт, която настъпва в един само миг, наедно с тихия стон на куршума или сред ослепителния блясък на шрапнела. Тая смърт като че беше по-малко страшна, защото се знаеше и се посрещаше в опиянение и забрава. А тук вилнееше сега друга смърт- невидима, коварна и неумолима. Кого щеше да порази и кого щеше да отмине Върху всички тя насочваше заплашителния си пръст, облъхваше ги с ледения си дъх, над всички еднакво тежеше - свирепа, тържествуваща и ненаситна.

Гробовете никнеха на всяка крачка. Болните отнасяха настрана, зловещи лагери из горите, където всяка сутрин живите с последни сили пропълзяваха няколко крачки, за да се отделят от мъртвите. Или пък в тъмно и отчаяно примирение оставаха на местата си, за да издъхнат и те между непогребаните трупове. Войната като че се забрави, неприятелят не се ненавиждаше, нито пък някой мислеше за него. Събрана в тесния ъгъл между двете морета, смълчана в биваците, в окопите, в селата и в горите, голямата армия се гърчеше в стонове и болки, намаляваше и се топеше. А времето беше все тъй хубаво, духаше все същият топъл и ласкаещ вятър, грееше топлото южно слънце. Но в тоя блясък тлееха миазми, лъхаше отрова, чувствуваше се зловещият дъх на смъртта. И най-смелите, и най-безгрижните се смутиха. Рачо Самсарът, чийто буен нрав не се превиваше и пред най- големите беди, не ругаеше вече и не протестираше, не говореше високо. Не уплаха, а скръбно недоумение и покорност се четеше на отслабналото му и повехнало лице. Той държеше в ръката си малка подвързана книжка, която постоянно четеше, и като посочваше безмълвната и страховита долина, изпълнена с умиращи и с очакващи смъртта си хора, говореше

- Война! Не при Ески Полос, не при Колиби и Чонгора беше войната. Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята. А ние какво си мислехме, когато тръгвахме Все едно като че отивахме на сватба. Но бог влага често пророчества в устата на простодушните и нищите духом и ги прави ясновидци. Помните ли какво говореше нашият дядо Слави на гарата - Виждате ли ги - казваше той за нас, - сто хиляди души са. Всичките ще ги туря на чифлика си. Кое време е, а Жетва иде, жетва!  Ето я на, жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най-ненаситният жетвар!

Не всички го разбираха добре. Но Рачо продължаваше да говори като на себе си. После разгръщаше малката си подвързана книжка и започваше да чете с висок глас

- И аз погледнах, и ето, кон бледен и на него всадник, името му - смърт; и ада следваше подире му, и дадена му бе власт на четвърт част от земята, да умъртвява с меч, глад, мор и зверове земни. . Наблизо седят Вартоломей, Кръстан и Караколев. С разширени от страх очи те внимателно слушат Самсара. Люцкан, легнал в палатката, също слуша, но ясно е, че нищо не разбира. Веднага подир тържествените и вещателни думи на Рача, той съвсем наивно и чистосърдечно извиква

- Какво хубаво време! Ако и по нас беше тъй, цветя щеше да има и през зимата!...

Рачо Самсарът го поглежда, усмихва се и не казва нищо. До късно през нощта Вартоломей пя черковни песни. На сутринта го изнесоха из лагера на носилка.

Очите му бяха затворени, главата му отпусната се люшкаше ту на една, ту на друга страна. Два дни по-късно по същия начин излезе от лагера и Рачо Самсарът. Всяка рота изгуби половината от състава си. Смъртта вилнееше и жертвите й нямаха брой.

Люцкан лежеше в палатката си. Смазан от умора, притъпен от болки и страдания, той запазваше все пак странното блаженство на лицето си, гледаше мечтателно, усмихваше се. А вечер заспиваше съня на праведник и сънуваше обширни полета, покрити не с ниви, а с някакви едри фантастични цветя. Всички видове багри блещят сред тях, най-приятен мирис издават. И слънце ги огрява, и вълнуват ги леко топли ветрове...

Вече втори ден трае атаката на чаталджанските укрепления. Ротата на Люцкана е залегнала в рова на едно шосе. Тя е в поддръжка. Веригите са наблизо и оттам иде страховит и многогласен екот гърмят пушки, зловещо тракат картечници, тъпо и басово трещят експлозиите на бомбите. Грамаден дъб се изправя току пред шосето. Вихрушката на куршумите, която се носи из въздуха, връхлита право отгоре му, чука по яките, като че железни клони, бели кората им, събаря вейки и листа. Ротният командир се тули зад дебелия дънер и предпазливо поглежда напред. Войниците нито говорят, нито се движат. С обтегнати и пребледнели лица, те плътно се притискат към земята, фуражките им чертаят права линия и между тях ясно личи една с дървен кръст отпред. Това е Люцкан. Той изглежда спокоен и прехласнато гледа пред себе си.

Никой не вярваше, че той ще излезе жив из зловещия лагер при Софас. Сам той се чувствуваше много зле и след като изнесоха на носилка Рачо Самсара, повярвал беше, че иде и неговият ред. Той беше толкоз слаб, че поискваше ли някога да се изправи, нозете му затреперваха, подгъваха се и той нямаше какво да прави, освен пак да легне. Но атаката започна съвсем неочаквано и силното възбуждане, което обзе всички, даде неподозирани сили и на Люцкана. На тръгване фелдфебелът отделяше болните от здравите. Вечно ядосан, готов да види навсякъде преструвка и лъжа, той неволно трепна, когато видя болезнения и жалък вид на Люцкана. Здрав ли си-попита го той. Тъй вярно, господин фелдфебел! - отговори Люцкан, и то само затова, защото тая фраза дойде на устата му, а не другата - съвсем не, единствените отговори, които той даваше на всички запитвания на това строго и намръщено началство.

Нему, собствено, беше все едно ще остане ли в лагера, или ще върви напред. Той беше болен - това чувствуваше добре, - но и нещо друго тежеше на душата му и помътваше и без това бедния му ум. На всичко, което ставаше наоколо му, той гледаше с тъпо и вцепенено безразличие. Единственият светъл луч, който огряваше съзнанието му и го повръщаше към действителността,това бяха мислите му за миналото.Само тия мисли можеха да се задържат в паметта му, само те можеха да запалят пламъка на угасналите му очи, да докарат усмивка на безкръвните му и посинели устни. Машинално той вървеше наедно с всички, машинално вършеше това, което вършеха и те. Понякога той дохождаше повече на себе си, шрапнелите, които се разпукваха наблизо, го сепваха, разбираше вече добре това, което ставаше наоколо. Виж го ти турчина - весело си шепнеше той, - не иска току-тъй да си даде царството. Държи се!... Но веднага потъваше в предишните си мисли, повръщаше се към неизменните си спомени и като гледаше същите тия шрапнели как нижеха във въздуха млечнобели, с огнени сърцевини кълба, струваше му се, че вижда странни някакви цветя, които ту чезнат, ту разцъфтяват във въздуха.

Той лежеше сега в рова на шосето и гледаше пред себе си. Мъглата нечакано се раздигна. Откриха се зловещите очертания на чаталджанските фортове. Жива душа не се виждаше по тия голи и посърнали поляни. Но зад всяка могила и зад всеки хълм светваха кратки червени блясъци - стреляха прикритите батареи. Гърмежи не се чуваха, защото всичко се сливаше в един непрекъснат адски шум. Тоя шум расте от минута на минута. От високия дъб по-често се ронят листа и съчки. Гърмежите, трясъкът, фучението на гранатите, зловещото тракане на картечниците - всичко това не само че не плаши Люцкана, но, напротив, събужда у него някаква странна веселост. Той следи червените блясъци, които се показват по цялата линия на хоризонта, радва се, когато те са особено много, иска му се дори да се пошегува над самия себе си. Хе-хе! - нисичко се провиква той. - Люцкан гори в червени пламъци. По-е-ма!

И той продължава с още по-голямо внимание да следи червените блясъци. Те се явяват ту изрядко, ту по много изведнъж, преплитат се и се догонват. Всичко това е тъй хубаво. Като че някаква невидима ръка с лудешка весела щедрост пилееше на всички страни червени като пламък цветове. Лалета! - мисли си Люцкан. - Червени лалета. Любов, само любов!

Изведнъж той скача, защото доста късно е забелязал, че другите войници са станали и той трябва да ги догонва. Ротният командир не е зад дънера на дъба, а върви далеч пред ротата и силно размахва сабята си. Войниците вървят из храсталаците, сухата шума хрущи под стъпките им, някакви плахи звукове замират във въздуха и от време на време нещо силно изплющява на земята, или пък сред вейките на дърветата. Гората се свършва и войниците излизат на открито. Отново се рисуват на хоризонта мрачните очертания на фортовете и зад тях непрекъснато блещят червени светкавици. Люцкан гледа нататък. Мисълта за червените лалета изниква в ума му. Любов! - шепне вече той, но изведнъж нещо силно го блъсва в гърдите, пред очите му притъмнява, той се полюлява, изпуща пушката си и с прострени напред ръце, пада ничком на земята. От войниците някои го забелязват, някои-не. Всички бързо отминават напред.

Мина се много време. Надвечер ония, които бяха отишли да атакуват, отстъпиха назад. Люцкан лежеше в същата поза, в която беше паднал. Лицето му беше избистрено и бледо, под него земята се червенееше от кръв. Войниците, които на връщане минаха покрай него, помислиха, че е убит. Но ето, той бавно и уморено отваря очи. Никъде не го боли, но ръце и нозе са като вкочанени, нещо го натиска и той няма сила да направи и най-малкото движение. Ранен съм - досеща се той и кръвта, която облива дрехите му и земята под него, го уплашва. Няма ли кой да го види и прибере Защо не дохождат още санитарите да го превържат Той иска да извика, но из устата му излиза слаб, задавен глас.

Уморен от това малко усилие, той отпуща клепачи и повече не помръдва. Не го боли никъде. Тъй му е добре, да лежи тук, топло е, сън го наляга. Весело му е дори. Някой го гледа, говори му нещо много хубаво, усмихва се. А! Това е Цветана. Тя седи на прозореца, на коленете й е сложена неразтворена книга, тополите хвърлят дълга сянка пряко улицата. Той се спира под прозореца, таблата му е пълна с цветя. Той избира една едра и бяла хризантема и я подава на Цветана. Мъчно, неизказано мъчно му е в тая минута. Сълзи се явяват на очите му. Госпожице-едва-едва продумва той, - вземете. Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!

Той иска да говори още много, но гърлото му засъхва, устните му горят. цялото му тяло тежи и тръпне в нетърпими болки. Бавно и с мъка той отново открива очи. До него е нисък някакъв храст, но той, кой знае защо, му се вижда като необикновено високо и голямо дърво. Тихо е. Никъде вече не се чуват гърмежи. Прозрачна и млечнобяла мъгла замрежва въздуха. Къде е той Защо е тук, какво става с него Неутолима жажда гори устата му - капка, поне капчица вода да има! Отново той прави усилие да се подигне, но тозчас като че хиляди ножове пронизват гърдите му, глухо простенва и се отпуща пак на земята. Боли го сега навсякъде. Никой няма да му помогне и той ще умре. Става му страшно. Сиротен и злочест през целия си живот, той чувствува безкрайна жалост за себе си, в паметта му, над която болките хвърляха вече гъстия си мрак, изведнъж проблясва нещо свидно и любимо, нещо безкрайно мило. И в последната искрица на съзнанието си, събрал всички сили, които му оставаха, той извика Майко! Майчице!.

Тоя глух и горък стон заглъхна без ехо в нощта. Настъпи кратка пауза от напрегната тишина. Веднага след това откъм насрещния рид, където се тъмнееше черната маса на гората, се зачуха странни гласове. Жални и тънки писъци се издигнаха най-напред, като че плачеха пеленачета, след това гласовете се усилиха и се смесиха, плачеха едни, смееха се други.

Виеха глутница чакали. Съмна се. Времето беше чудно хубаво. Очистено от мъглите, небето се усмихваше, възхитително ясно и синьо. Изгря слънце, откъм юг задуха топъл и нежен като милувка вятър. Тихо и безлюдно беше все още наоколо. Люцкан лежеше на същото място и в същата си поза. Нищо не показваше, че в тоя неподвижен и вкочанен труп може да се таи още искрица от живот. Но ето натежалите клепачи потрепват, бавно и с мъка се отварят и затварят. Най-после те се подигат и откриват очите - мътен, блуждаещ и нищо невиждащ поглед. Той гледа тъй дълго време и не може да разбере ни къде е, ни какво става с него. Никъде не го болеше, нищо не желаеше, нищо повече не му трябваше. От време на време нещо стяга слепите му очи, погледът му се замъглява и той нищо вече не вижда. Струва му се, че минава след това дълго, безкрайно дълго време. Отново той отваря очи. Ниският храст е пак пред него, той го гледа, но никак не може да разбере какво може да бъде това гигантско и чудновато дърво. Много време и много усилия бяха му потребни, за да разбере, че това не е никакво дърво, а обикновен храст.

Но нещо друго обръща вниманието му. Нещо се белее отстрана на храста, губи се и се показва. Какво може да бъде пък това Огромни два кръга, единият по-голям и бял и вътре в него - друг по-малък и жълт. Тия кръгове висят във въздуха, люлеят се, някаква радостна усмивка иде сякаш от тях. Постепенно и тия кръгове намаляват, стават съвсем малки, очертават се определено и ясно. Та ето що било това!

Стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра и ту се възвиваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана. Той разбра най-после какво виждаха очите му. Погледът му не се отмести вече в друга посока. И ето, като по някакво чудо сякаш, лицето му се разведряше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките. В угасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат. Едната му ръка сочеше нататък. Пръстите се разшаваха и бавно, с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра...

Няколко дни по-късно на Чаталджа беше спокойно и тихо. Примирието беше сключено и многобройни флагове показваха демаркационната линия между двете страни. Из пространните поляни, които оставаха между тия флагове и където беше се разиграла страшната драма на боя, лежаха безбройни трупове. Прибираха ги и ги погребваха сега. По всички посоки, като работни и грижливи мравки, сновяха санитари. Двама души конници отиваха ту при една, ту при друга група. Това беше един санитарен полковник, придружен от млад момък, офицерски кандидат. Полковникът беше дал нарежданията си и се връщаше вече в землянката си. Хубавото време, мисълта за добрия обяд, сключеното примирие, което туряше край на страшната война и премахваше всяка опасност, всичко това го настрояваше най-весело. Неговият голям чин му даваше и правото да съди за всичко авторитетно и умно.

- Забележете, млади момко- разтегнато и напевно говореше той. - Забележете добре позите на тия кадаври. Не личи ли в тях ясно туй, що е движело душите им в последната минута Да, интересен факт...

Случайно те минаваха покрай трупа на Люцкана.

- Вижте тоя - продължи полковникът. - Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце. Като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу врага...

Младият момък слушаше толкоз, колкото чинопочитанието го задължаваше. Той се вгледа в това изгаснало и безжизнено лице, забеляза вторачения поглед и това чудно умиление, което беше застинало на него. Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. Бедният! - помисли той. - В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!