Етап 2: Предостатъчно ми е Доста бързо след като поемете на пътешествието да откриете обичта към себе си, стигате до място, където чувствате, че ви е предостатъчно. Предостатъчно вече сте се чувствали по-долу човек. Предостатъчно са ви пренебрегвали при повишенията. Предостатъчно са ви тормозили и са се възползвали от вас. Предостатъчно сте се чувствали незначителни. Предостатъчно сте се
37 страхували. Предостатъчно сте живели с неувереност в себе си. Предостатъчно сте разпилявали силите си. Мога да продължавам още. Нека просто да кажем, че ви е дошло предостатъчно. И тогава започват да се случват малки чудеса, леки промени в хората или заобикалящата ви среда, които преди това просто са липсвали. Веднъж по време на кариерата ми като писател и лектор, изнасях лекция пред група учители. Става дума за служебно обучение на учителите, когато те не пре- подават, ами слушат лекции и трупат знания и умения. Заместник-директорът на даденото училище ме беше поканил да говоря пред учителите, след като няколко месеца по-рано посетил мои лекции. Трябваше да из- неса беседа, която да предизвика вдъхновение от нау- ката. Подобни беседи често започвам с няколко примера за плацебо ефекта, както за да представя историята си като бивш представител на фармацевтичната индус- трия, останал поразен от явлението плацебо, така и за да изложа възгледа, че подценяваме силата на ума. И ето, че този път както говорех пред повече от сто учите- ли и административни служители, наредени пред мен станах обект на тормоз. Най-напред заговори учителят по биология, който с нападателна нотка обяви, че плацебо ефектът бил из- мишльотина, никаква връзка нямало между мозъка и тялото, а че на някои хора здравословното състояние просто се подобрявало. И толкова. По онова време вероятно бях един от най-изтъкна- тите специалисти по плацебо ефекта в Обединеното кралство, бях написал няколко труда и статии по те- мата, бях изнесъл около 500 лекции за връзката между
38 ума и тялото, бях консултирал телевизионни компании и бях канен да представя документален филм по тема- та, излъчен в най-гледаното време, имах докторска ди- сертация и бях работил като изследовател в сферата. От първа ръка знаех как очакванията на даден човек за възстановяване повлияват на резултата и въпреки всич- ко това единствените думи, които намерих, за да му от- говоря бяха: „О, не съм мислил в тази посока. Може и да сте прав.“ Изплаших се. Учителят беше нападателен. И аз престанах да съм възрастен; превърнах се в дете, на- хоквано от строг учител. Гласът ми се промени. Заговорих сподавено. Напра- вих го несъзнателно – гърлото ми се сви. Вече се стра- хувах от всички в залата. И колкото повече време минаваше, толкова повече положението се влошаваше. Скоро на всяка моя дума се намираше кой да възрази. Всичко, което можех да направя, за да не се разплача и да не се изложа пред зала пълна с възрастни беше да дишам дълбоко и да забавя веднага говора си. Странно колко различно хората приемат една случ- ка. След лекцията, директорът ме покани в кабинета си. Попита ме как съм успял да овладея гнева си и да не повиша тон. Според него моя самоконтрол бил уди- вителен, изключително вдъхновяващ урок за всеки в залата, урок, който той щял дълго да помни. Изрази възторга си как съм забавил говора си и съм поемал дълбоко дъх, за да овладея емоциите си. Искаше да на- учи как съм го постигнал, защото и той имал желание да го използва. Разбира се, не му признах, че някъде половин час след началото на беседата съм бил на косъм да се раз-
39 плача. Не издържах повече. Имаше петима грубияни, които говореха повече, отколкото самия аз. Всяко ка- зано от мен изречение беше посрещано на нож. След това преживях миг на прозрение и яснота. Всъщност не беше необходимо да оставам там – можех просто да си изляза. Така или иначе средствата, които щяха да ми платят за беседата едва покриваха разноските ми. На- истина изнасях лекцията като услуга към помощник- директора. Изведнъж почувствах вътрешна сила, която ми до- несе по-голямо облекчение от каквото и да било друго. Подаръкът ми за довиждане щяха да бъдат няколко мои думи. Катедрата беше зад мен. На нея имах няколко бе- лежки и бутилка вода. Обърнах се с гръб към аудито- рията и ги взех. После пак се обърнах. Канех се да им кажа точно къде да си заврат своето обучение. Дошло ми беше предостатъчно!Миг преди да заговоря се изправи една млада ав- стралийка. Седеше в първите редици, вдясно от мен. - Доктор Хамилтън – рече тя, – държа само да из- разя срама си, че съм час от тази аудитория тук. Това е училищен тормоз и учителите най-добре трябва да знаят какво означава изразът. Аз съм стажант-учител от Австралия и съм на една година стаж. Уверявам ви, че подобно поведение е изключено в Австралия. Искам да знаете, че не съм част от него. Избухнаха ръкопляскания. Невероятно. Заля ме благодарност и облекчение. Щом овациите затихнаха, учителят, който предвож- даше грубияните стана, развика се как и той можел да изнесе същата лекция с „и на сън да го бутнат“ и гръ- мовно излетя през вратата. Другите четирима бабаити
40 останаха без главатар. В група, хората могат да се държат нетипично за себе си, особено в създадена въз основа на тормоза гру- па. Някои хора (и броя останалите четирима учители сред тях) имат толкова малко себеуважение, че са гото- ви кажи-речи на всичко, за да бъдат приети, дори да са зли и злонамерени. Нуждата да бъдем приети за свои е насъщна за всички ни. След като водачът им вече го нямаше, четиримата учители станаха най-хрисимите хора в залата. Не про- пускаха нито една моя дума, седяха прилежно приве- дени напред и усърдно кимаха одобрително. Можех да кажа каквото си поискам. Можех да проповядвам, че светът е плосък и тези образовани хора щяха да се съ- гласят с мен. Сега съм изпълнен с истинско състрадание към тях, защото разбирам колко силно са искали да компенси- рат по-ранното си поведение. Гледам ги с очите на чо- век, който може да разпознае ниското себеуважение. Хората, които подлагат на тормоз, стремят се към власт или контрол над другите, имат изключително ниско самоуважение. Защо иначе ще им е да доминират над останалите? Когато го правят, скритото им чувство, че не са достатъчно добри бива временно заместено от чувството, че са достатъчно добри.Има хора, които тормозят останалите, защото не ха- ресват живота си, работата си или близките си хора. Мечтаят да правят друго, а обстоятелствата не им поз- воляват. Властването над другите е единственото чув- ство на контрол, което имат. В тези мимолетни мигове, чувството че са достатъчно добри действа като лепен- ка над раната на тяхното ниско самоуважение. Преди няколко години, двамата с моята приятелка
41 Ейлса разговаряхме за книгите за самопомощ. Разго- ворът ни се водеше преди да съм написал и една кни- га. Ейлса беше в период на пренасищане от темата за самопомощта, уморена беше постоянно да разглежда проблемите в живота си като проявление на нейните мисли и емоции. Казах ѝ метафора, която сам измислих, а по-късно я включих в Предначертан ли е животът ви? „Животът прилича на плаване с мъничко кану в буйна река. Умът ни е като весло. Можем да го използваме, за да гребем наляво или надясно, напред или назад, или да постъ- пим като мнозина от останалите и да гребем така, че да се въртим в малък кръг. Реката си има течение и поня- кога, без ничий съзнателен избор или грешка, течение- то ни влече вляво или вдясно, към хора, обстоятелства и различна среда.“ „Ха!“ възкликна Ейлса. „Става за хора, които пишат книги за самопомощ и книги от типа как-да-постигне- те-каквото-искате. Реките са спокойни. Аз, аз винаги съм в бързеите! И ако още някой ме посъветва да се вгледам в себе си, ще го фрасна!“ Открай време Ейлса си ни беше миротворец и по- ловина. На Ейлса ѝ беше дошло предостатъчно!Както вече споменах, този етап често се характери- зира със страст и понякога изблици на гняв. Когато ни дойде предостатъчно, вече ни е дошло до гуша поло- жението да е такова, каквото е. Вече ни е предостатъч- но да се чувстваме така, както се чувстваме. Готови сме да се стегнем и да вземем в ръце живота си. И ако на някого това му пречи, толкова по-зле за него! Затова този етап е много здравословен. В този мо- мент от живота си, вече не изпитваме чувството, че
42 нямаме контрол над него. Макар да е възможно да не харесваме обстоятелствата, които са налице в живота ни, осъзнаваме, че единственото над което наистина имаме контрол сме ние и щом веднъж започнем да уп- ражняваме контрол, осъзнаваме, че имаме повече сили да оформим личната си действителност, отколкото си мислим. Това е период, в който се вземат радикални реше- ния, създават се отношения, засилват се или се късат връзки, получават се повишения, търси се нова ра- бота, придобива се уважение. Това е етап, в който се насочваме към промяна на начина по който живеем и мястото на което живеем. На този етап започваме да се чувстваме свободни. Сподели с приятели: |