Превод: Лилия Сталева chitanka info

26
Този начин на възпитание беше прекъснат от едно произшествие,
чиито последици повлияха на по-нататъшния ми живот. Баща ми влязъл в пререкание с никой си господин Кутии, френски капитан и роднина на член на Градския съвет, и му разкървавил носа. Този Готие,
безочлив и подъл тип, за да си отмъсти, наклеветил баща ми, че е извадил сабята си в града. Когато заплашили баща ми със затвор, той упорито настоявал, че съгласно закона и клеветникът трябва да понесе същото наказание. Тъй като искането му не бе уважено, той предпочете да напусне Женева и да се самозаточи до края на живота си, вместо да отстъпи, защото според него това беше посегателство срещу честта и свободата.
Аз останах под опеката на чичо Бернар, който беше зает тогава със строеж на крепостните стени на Женева. Първородната му дъщеря беше умряла, но той имаше син на моята възраст. Дадоха ни и двамата на пансион в Босе у пастора Ламберсие, за да ни научи не само на латински, но и на всички други по-маловажни предмети, включени в понятието образование.
Двете години, прекарани на село, посмекчиха римската ми суровост и ме върнаха отново към детството. В Женева, където никой не ми налагаше нищо, аз обичах усърдието, четенето — то беше, кажи- речи, единственото ми забавление. В Босе трудът ме накара да обикна игрите, които идваха като отмора. Полската шир беше за мене откровение и аз ненаситно й се любувах. Обикнах я така страстно, че никога вече не можах да я разлюбя. Споменът за щастливите дни,
които прекарах сред нея, ме е изпълвал винаги със съжаление по- късно, чак до старини, когато се върнах отново сред природата.
Господин Ламберсие беше твърде разумен човек, който, без да пренебрегва образованието ни, не ни товареше с непосилни задачи.
Доказателство за неговия правилен подход е, че макар всяка принуда да ми е била винаги противна, никога не съм си спомнял с неудоволствие неговите учебни часове и че макар и да не научих кой знае колко, то поне научих всичко без усилие и още не съм го забравил.
Простотата на селския живот ми оказа неоценима услуга: тя отвори сърцето ми за приятелството. Дотогава живеех само с възвишени, но въображаеми чувства. Тихото ежедневие ме привърза нежно към братовчед ми Бернар. В кратко време го обикнах по-силно,
отколкото бях обичал собствения си брат, и това чувство никога не

27
избледня. Той беше високо, мършаво момче, много слабо, прекалено кротко и прекалено крехко и почти не използваше предпочитанието,
което му се оказваше в пасторския дом като син на настойника ми. И
двамата имахме еднакви занимания, забавления, предпочитания. Бяхме сами, на една и съща възраст, всеки от нас чувстваше нужда от другар.
Ако ни разделяха, щяха просто да ни унищожат. Макар и рядко ни се удаваше случай да докажем взаимната си привързаност, тя беше изключителна и ние не само не можехме да живеем нито за миг разделени, но и не можехме дори да си представим, че някога ще се разделим. И двамата лесно податливи на ласкаво отношение, готови да отстъпим, стига само някой да не упражнява над нас принуда, ние бяхме единодушни за всичко. Ако поради благоразположението на нашите възпитатели той се ползваше с известно предимство, когато бяхме с тях, останехме ли сами, превъзходството минаваше на моя страна и равновесието биваше възстановено. По време на заниманията аз му подсказвах, щом той се запънеше. Свършех ли съчинението си,
помагах му да напише своето. В игрите ни той се подчиняваше на моя по-деен темперамент. С една дума, нашите характери си подхождаха толкова добре и приятелството ни беше толкова искрено, че повече от пет години бяхме неразделни не само в Босе, но и в Женева. Често се спречквахме, вярно, но никога не стана нужда да ни разтървават, не си спомням да сме били скарани нито веднъж повече от четвърт час и нито веднъж не се наклеветихме взаимно. Може би тези подробности ще се сторят наивни, но все пак такива отношения между деца не са се срещали, откакто съществуват деца.
Този начин на живот много ми допадаше и мога да съжалявам само, че не продължи повече, за да затвърди напълно характера ми.
Той по начало беше изтъкан от нежни, топли и спокойни чувства.
Струва ми се, че никога човешко същество не е било по природа по- малко тщеславно от мене. Аз се запалвах по възвишени стремежи, но много скоро изпадах отново в обичайната си вялост. Исках от все сърце само едно: да бъда обичан от всички околни. Бях кротък,
братовчед ми също; такива бяха и възпитателите ни. Цели две години не бях нито жертва, нито свидетел на каквато и да било грубост.
Всичко подхранваше в сърцето ми наклонностите, вложени в мен от природата. Най-голямата ми радост беше всички да са доволни от мен и от живота си. Никога няма да забравя, че когато отговарях в черква

28
на въпросите по катехизис и ми се случваше да се запъна, най-много ме смущаваше неспокойното и нажалено изражение на госпожица
Ламберсие. То ми тежеше много повече, отколкото срамът, че съм се изложил публично, макар и той да ме измъчваше извънредно много —
при все че не бях особено чувствителен към похвалите, винаги ми беше особено неприятно, когато ме порицаваха, но в този случай мога да заявя, че мисълта за упреците на госпожица Ламберсие ме тормозеше по-малко, отколкото страхът, че съм я наскърбил.
А не може да се каже, че тя не проявяваше при нужда строгост,
както и брат й. Но тъй като тяхната строгост, почти винаги справедлива, никога не стигаше до невъздържаност и гневни изблици,
тя ме караше да съжалявам за провинението си, а не да се заинатявам.
Беше ми по-скоро неприятно, че съм огорчил възпитателите си, а не че са ме наказали и тяхното недоволство ме измъчваше повече, отколкото наложеното наказание. Стеснително ми е да се изкажа по-ясно по този въпрос, но се налага. Не бихме ли променили възпитателните си методи, ако можехме да видим далечното въздействие на един от тях,
който се прилага винаги безразборно и често без чувство за свян!
Голямата поука, която може да се извлече от един съвсем обикновен,
но затова пък съдбоносен пример, ме кара да се реша да го приведа.
Понеже госпожица Ламберсие ни обичаше като майка, тя проявяваше и майчинска власт, която понякога стигаше дотам, че ни налагаше обичайното за децата наказание, когато естествено го заслужавахме. Доста дълго тя само ни заплашваше и тази заплаха с непознато дотогава за мене наказание ми изглеждаше много страшна.
Но след като изпитах самото наказание, то съвсем не ми се стори страшно, както очакването, а най-странното бе, че породи у мене още по-силна привързаност към жената, която ми го наложи. И ако не беше искрената ми обич към нея и вродената ми кротост, щях сигурно да потърси начин да го заслужа, за да ми бъде наложено повторно.
Защото болката и дори срамът бяха предизвикали известно чувствено удоволствие, за което си спомнях не със страх, а по-скоро с желание да го изпитам повторно от същата ръка. Истината е, че понеже към това усещане несъмнено се примесваше преждевременно събуденият инстинкт, ако бях получил същото наказание от нейния брат, то едва ли щеше да ми се стори толкова приятно. Обаче, доколкото познавах неговия нрав, едва ли имаше опасност да ми го наложи вместо нея.

29
Затова аз се въздържах да заслужа наказанието само за да не разгневя госпожица Ламберсие. Хубавото чувство у мене, дори когато е породено от чувствеността, е толкова силно, че винаги взема връх над нея в сърцето ми.
Повторното провинение, което избягвах, без да се страхувам от него, все пак се случи не по моя вина, тоест не по моя воля, и трябва да си призная, че се възползвах с чиста съвест от него. Но този втори път беше и последен, защото госпожица Ламберсие, изглежда, забеляза по моето държане, че наказанието не постига целта си и заяви, че няма вече да го прилага, защото било уморително за нея. До този ден ние спяхме в стаята й, а зиме понякога дори в леглото й. Само два дни след този инцидент ни преместиха в отделна стая и оттогава нататък бях удостоен с честта, без която спокойно можех да мина, госпожица
Ламберсие да се отнася към мене като към голямо момче.
Кой би повярвал, че това детско наказание, наложено на осемгодишна възраст от ръката на една тридесетгодишна мома, би могло да се окаже решаващо за моите вкусове, желания, чувства, за мене самия до края на живота ми, и то точно в обратен смисъл на това,
което би могло естествено да се очаква? Едновременно със събуждането на моята чувственост плътското желание у мене се насочи така погрешно, че ограничен до изпитаното усещане, изобщо не ми мина през ум да търся нещо друго. Въпреки горещата кръв,
която носех в себе си, кажи-речи, от рождение, аз се запазих чист от всякаква порочност до възраст, когато и най-студените, и най-бавно развиващите се темпераменти се изявяват. Измъчван дълго, без сам да зная от какво, аз разкъсвах с пламенни погледи хубавите жени и постоянно ги извиквах мислено, но не за друго, а за да ги накарам да се поизморят, както на мен ми се искаше, да се превърнат всичките в госпожица Ламберсие.
Дори след пубертета тази странна наклонност, която не ме бе напуснала и се бе изострила до извратеност, до лудост, ме запази непорочен, макар че би могло да се очаква противното. Ако изобщо е имало някога скромно и чисто в нравствено отношение възпитание, то безспорно моето възпитание беше такова. Трите ми лели бяха не само извънредно благоразумни, но се отличаваха със сдържаност, която отдавна вече е чужда на жените. Баща ми, епикуреец, но галантен съгласно изискванията на старата мода, никога не произнасяше пред

30
жените, които най-много обичаше, думи, от които би се изчервило едно младо момиче, и едва ли в друго семейство е имало по-високо съзнание за отговорността спрямо децата в това отношение. Аз намерих същата съобразителност и в дома на господин Ламберсие,
където една много добра прислужница беше изгонена само заради няколко малко по-волни приказки, изпуснати пред нас. До юношеската си възраст не само нямах ясна представа за общуването на половете,
но дори когато смътно мислех за това, представях си го като нещо гнусно и противно. Ужасявах се от уличниците и това чувство още не се е притъпило у мене. Не можех да погледна развратник без презрение и дори страх, защото истински се отвращавах от разврата,
особено откакто, отивайки един ден в Закони по издълбания селски път, бях видял по откосите от двете страни дупките, в които според хорските приказки правели срещите си развратните любовни двойки.
Мислейки за тях, неволно ги сравнявах с кучетата, които бях виждал, и при тази представа просто ми се повдигаше.
Подобни предразсъдъци, втълпени от възпитанието, достатъчно силни сами по себе си, за да забавят първите проблясъци на пламенния ми темперамент, бяха подпомогнати, както казах, от погрешната насока на ранните трепети на моята чувственост. Понеже не можех да си представя нищо друго освен това, което бях изпитал лично,
независимо от твърде неудобните, присъщи на възрастта смущения, аз успявах да огранича поривите си само до този вид сладострастие,
което познавах, без да стигна до другото, което ми бяха внушили да презирам, макар че всъщност — без ни най-малко да подозирам —
двата обекта бяха така близки един до друг!
В глупавите си бленувания, в еротичните си изстъпления, и чудноватите постъпки, към които те ме подтикваха понякога, аз прибягвах към въображаемата помощ на другия пол, но нито веднъж не си го представях способен да ми достави друга наслада освен тази,
за която толкова копнеех.
И така, въпреки моя много пламенен, много страстен, много преждевременно събуден темперамент аз прекарах не само пубертета,
без да пожелая жена и без да позная друго плътско наслаждение освен това, за което госпожица Ламберсие съвсем невинно ми беше дала представа, но дори когато с течение на годините възмъжах, същото преживяване, което би трябвало да ме погуби, всъщност ме запази.

31
Вместо да избледнее, старото детско влечение до такава степен се свърза с другото, че никога не можах да го разгранича от чисто чувствените ми пориви. Поради тази налудничава склонност, съчетана с вродената ми стеснителност, аз станах особено непредприемчив спрямо жените, тъй като не смеех да кажа всичко или не можех да стигна до желания завършек. Истинското удоволствие за мене —
другото беше само известен предел — беше от такова естество, че не може да бъде взето насила от мъжа, който копнее за него, нито отгатнато от жената, която може да го достави.
И аз прекарах живота си в безмълвен копнеж по жените, които най-много съм обичал. Понеже никога не посмях да призная странното си влечение, аз го залъгвах с отношения, които ми създаваха илюзия за него. Да падна на колене пред властна възлюблена, да се покоря на заповедите й, да й поискам прошка — бяха за мене сладки наслаждения и докато кръвта ми пламваше под въздействие на смелото въображение, аз изглеждах още по-безумно влюбен. Лесно е да се разбере, че при подобни любовни отношения не може да се очакват бързи успехи и добродетелта на ухажвания обект не е изложена на голяма опасност. Затова на пръсти се броят случаите, когато съм притежавал жена, но това не ми е пречило да се наслаждавам много по моему, тоест чрез въображението. Ето как плътското желание, съюзено със стеснителността ми и с богатото ми въображение, запази чувствата ми чисти и морала ми непокътнат именно поради това влечение, което при малко повече безочливост би ме тласнало към най-срамни пороци.
Аз направих вече първата най-мъчителна стъпка в тъмния и кален лабиринт на моите изповеди. Най-мъчно се признава не престъпното, а смешното и срамното. Отсега нататък съм уверен в себе си — нищо вече не може да ме спре, щом се осмелих да разкрия това. Колко много ми струват подобни признания, може да се съди по факта, че през целия си живот, колкото и лудо да съм бил влюбен в някоя жена, загубил способност да виждам и чувам, извън себе си от възбуда, разтърсван от конвулсивен трепет, нито веднъж не съм се осмелил да изкажа гласно безумието си и да измоля от нея в моменти на най-голяма близост единственото благоволение, което ми е липсвало. Това ми се случи само веднъж в детските години с едно момиченце на моя възраст, но не бива да се забравя, че то първо ми предложи.

32
Като се връщам по този начин към най-ранните прояви на моята чувственост, аз намирам в тях елементи, които, макар и да изглеждат понякога несъвместими, са се обединили и са оказали с по-голяма сила едно и също еднородно въздействие, докато други, макар и привидно еднакви, са образували поради стечението на обстоятелствата такива странни съчетания, че човек никога не би допуснал някаква връзка между тях. Кой би повярвал например, че един от най-мощните двигатели на душата ми е бил закален в същия източник, от който извират сладострастието и негата в моята кръв? Без да изоставям сюжета, за който преди малко говорих, ще видите колко различно може да бъде въздействието при други обстоятелства.
Един ден учех сам урока си в съседната до кухнята стая.
Прислужницата беше оставила гребените на госпожица Ламберсие да съхнат върху плочата на печката. Когато дойде да ги вземе, тя установи, че зъбците на единия са счупени от едната страна. Кой виновник можеше да е извършил тази пакост? Никой освен мен не беше влизал в стаята. Разпитват ме в — отричам да съм пипал гребените. Господин и госпожица Ламберсие ме извикват при тях,
увещават ме да призная, настояват, заплашват. Аз отричам упорито, но те бяха така твърдо убедени в своето, че всичките ми протести отидоха напразно, макар че за пръв път се случваше да ги лъжа в очите.
Погледнаха сериозно на тази постъпка. Така и трябваше. Освен това сметнаха, че злостта, лъжата и упорството заслужават наказание. Но този път не госпожица Ламберсие ми го наложи. Писаха на чичо
Бернар. Той дойде. И клетият ми братовчед се беше провинил в нещо не по-малко тежко. Бяхме подложени на едно и също наказание. То беше ужасно. Дори ако бяха решили да ме излекуват завинаги от порока ми чрез него самия, едва ли щяха да измислят по-сполучливо средство. И действително той ме остави на мира доста дълго време.
Не успяха да изтръгнат от мен признанието, което чакаха. Биха ме няколко пъти, доведоха ме до най-плачевно състояние, но аз останах непоклатим. Готов бях да отида дори на смърт и не ми липсваше нужната решителност. Но физическата сила бе принудена да отстъпи пред демоничното упорство на едно дете: моите възпитатели не виждаха нищо друго в твърдостта ми. Най-после излязох от това жестоко изпитание смазан от бой, но победител.

33
Почти петдесет години са изминали вече от това произшествие и няма защо да се страхувам, че ще бъда наказан тепърва за онова провинение, затова с чиста съвест заявявам пред самото небе, че бях съвсем невинен. Нито бях счупил, нито бях докоснал гребена, не се бях дори приближил до плочата на печката и изобщо през ум не ми бе минало да го сторя. Не ме питайте как се бяха счупили зъбците му, не зная и не мога да проумея. Зная само едно съвсем сигурно: аз бях невинен.
Представете си едно стеснително и покорно в обикновения си живот, но пламенно, гордо и необуздано в чувствата си дете,
възпитавано до този момент с много благоразумие, кротост,
справедливост и нежност, което не е имало дори представа за несправедливостта и което за първи път става жертва на такава чудовищна неправда, и то точно от страна на хора, които най-много обича и тачи. Какво объркване на понятията, какъв смут в чувствата!
Какъв хаос в сърцето, ума, в целия му мъничък интелектуален и морален мир! Въобразете си това си това, казвам, ако ви е възможно,
защото лично аз не съм в състояние да разнищя, да проследя и да изясня какво ставаше тогава в мене.
Не бях още достатъчно зрял, за да преценя до каква степен външните обстоятелства ме обвиняваха и да се поставя на мястото на другите. Оставах на своето място и чувствах само едно: суровостта на жестокото наказание за провинение, което не бях извършил. Телесната болка, макар и остра, не беше най-тежкото. Изпитвах главно негодувание, озлобление, отчаяние. Братовчед ми, доведен до почти същото състояние, защото заради една неволна грешка бе наказан като за предумишлено престъпление, изпадна в ярост под мое влияние и възбуждението му растеше успоредно с моето. Легнали двамата в едно и също легло, ние се притискахме конвулсивно в прегръдките си,
задушавахме се и когато нашите млади сърца поуспокоени бяха в състояние да излеят гнева си, ние сядахме в кревата и почвахме да крещим безспир с пълен глас: „Carnifex! Carnifez!
[3]
“
И сега дори, само като описвам тази сцена, пулсът ми се ускорява; и сто хиляди години да живея, пак ще си спомням тия мигове. Това първо сблъскване с насилието и неправдата се запечата толкова дълбоко в душата ми, че всяка свързана с него представа извиква тогавашното вълнение и това чувство, възникнало

34
първоначално заради самия мене, придоби такова самостоятелно значение и толкова се освободи от всякакъв личен елемент, че сърцето ми пламва от възмущение, щом видя или чуя за несправедлива постъпка, независимо къде е извършена и кой е пострадалият, все едно, че тежестта й пада върху самия мене. Ако чета за издевателствата на жесток тиранин или за извратените злочинства на измамник свещеник, с готовност бих заклал тия мизерници, ако ще стократно да загина в двубоя с тях. Често съм потъвал в пот, гонейки или замеряйки с камък петел, крава, куче, някое животно, което измъчва друго само защото се чувства по-силно. Може би този порив е вроден у мене, струва ми се, че е така. Но незаличимият спомен за първата понесена неправда бе дълго време здраво свързан с него и сигурно го е засилил.
Това събитие беляза края на безбурното ми детство. От този миг престанах да се радвам на чисто щастие и дои и днес ми се струва, че чаровните ми детски спомени спират дотук. Ние останахме в Босе още няколко месеца. Чувствахме се така, както ни описват първия човек,
когато е бил все още в рая, но след като вече е престанал да му се наслаждава — привидно нищо не се бе променило, а всъщност отношенията ни бяха коренно различни. Обич, уважение, близост,
доверие не свързваха вече питомци и възпитатели, възпитателите не бяха вече за нас богове, които четат в сърцата ни. Не се срамувахме много от лошите си постъпки, бояхме се по-скоро да не ни уловят.
Започнахме да се прикриваме, да не се покоряваме, да лъжем. Всички,
присъщи на възрастта ни пороци почнаха да покваряват невинността ни и да опорочават игрите ни. Дори полският декор загуби в очите ни своята затрогваща мекота и чаровна простота — изглеждаше ни безлюден и безрадостен, като че се бе забулил с воал, който прикриваше красотата му. Престанахме да садим градинки, трева,
цветя. Не разравяхме леко пръстта и не викахме от радост при вида на покълналите семена. Животът на село ни опротивя; и ние опротивяхме на възпитателите ни. Чичо ни прибра и ние се разделихме с господин и госпожица Ламберсие, без да съжаляваме за раздялата, бяхме си омръзнали взаимно.
През първите тридесет години, след като бях напуснал Босе,
спомените ми за дните, прекарани там, не бяха нито свързани, нито особено приятни. Но откакто превалих зрялата възраст и клоня към

35
старост, същите тия спомени сякаш се възраждат, докато по-късните се заличават, и се врязват в паметта ми с всеки изминат ден все по-живи и обаятелни. Като че ли усещайки как животът ми се изплъзва, аз се мъча да го уловя отново още от извора му. И най-дребните случки от тази епоха ми са мили само защото са частица от нея. Спомням си най- подробно местата, хората, часовете. Виждам мислено прислужницата или прислужника как шетат из стаята, лястовицата, стрелнала се през прозореца, мухата, кацнала на ръката ми, докато разказвам урока;
виждам ясно наредбата на стаята, в която спяхме. Вдясно вратата на кабинета на господин Ламберсие, една гравюра, изобразяваща всички папи, барометър, голям календар, малините зад къщата, които понякога засенчваха прозореца или дори влизаха вътре в стаята, защото бяха насадени в горната част на неравния двор, зная, че всички тия подробности са съвсем излишни за читателя, но аз самият чувствам нужда да му ги изброя. Защо не смея да му разкажа и всички дребни случки от тази блажена възраст, които още ме изпълват с трепет,
винаги когато си ги припомням! Особено пет-шест… Да се уговорим.
Ще ви избавя от петте, но искам да възкреся поне една-единствена,
стига да ми разрешите да я разкажа колкото се може по-бавно, за да продължа приятното усещане.
Ако имах за цел да доставя удоволствие само на вас, бих могъл да се спра на приключението с госпожица Ламберсие, която се подхлъзна злополучно по нанадолнището на ливадата и откри задните си части пред очите на сардинския крал, пребиваващ временно в Босе.
Но за мене лично по-забавна е случката с ореха на площадката, защото в нея аз бях действащото лице, докато при подхлъзването бях само зрител. Освен това признавам, че споменатото приключение, макар и комично само по себе си, всъщност ми се стори трагично, защото аз обичах госпожица Ламберсие като майка, а може би дори повече от майка.
О вие, читатели, жадни да узнаете паметната случка с ореха на площадката, изслушайте тази страшна трагедия, без да се вълнувате,
ако ви е възможно!
Извън двора, вляво от входа, имаше площадка, на която често седяхме следобед; там обаче нямаше сянка. Затова господин
Ламберсие поръча да посадят орех. Посаждането на дръвчето беше извършено с подобаваща тържественост: ние, двамата пансионери,

36
бяхме кръстници и докато запълваха дупката с пръстта, крепяхме с ръка фиданката и пеехме победни песни. За да поливат дръвчето,
направиха нещо като басейн около него. Наблюдавайки всеки ден възторжено поливането му, у мен и у братовчед ми все по-естествено укрепваше мисълта, че много по-хубаво е да се издигне дърво над площадка, отколкото знаме над крепостна стена, и решихме да си извоюваме същата слава, без да я разделяме с когото и да било.
За тази цел отрязахме млада върбова клонка и я посадихме върху площадката на десетина стъпки от царствения орех. Не забравихме да изкопаем и малко коритце в основата. Трудно беше само пълненето му,
защото водата беше далеч и не ни пускаха да ходим чак дотам. А
водата беше абсолютно необходима за нашата върба. Първите няколко дни прибягвахме до всевъзможни хитрини, за да я поливаме, и това ни се удаваше толкова добре, че пръчката пусна пъпки и дори се развиха мънички листенца. Ние непрекъснато го измервахме, убедени, че макар и засега само педя над земята, нашето дръвче скоро ще ни прави сянка.
Тъй като мисълта за върбовата фиданка изцяло ни поглъщаше и ни правеше негодни изобщо за прилежание или учене, ние съвсем пощръкляхме и възпитателите ни, недоумявайки какво става, ни държаха по-строго, отколкото по-рано. Разбрахме, че скоро ще настъпи съдбоносният час, когато няма да има вода, изпаднахме в отчаяние при мисълта, че фиданката ни ще изсъхне. Най-сетне нуждата, майка на изобретателността, ни подсказа един остроумен начин да спасим върбичката и себе си от сигурна гибел — трябваше да издълбаем под земята вада, която да отвежда тайно до върбата част от водата,
предназначена за поливане на ореха. Това начинание, започнато с жар,
отначало не ни се удаде, не бяхме направили достатъчен наклон и водата не течеше; пръстта се ронеше и запушваше вадата, отверстието й се задръстваше с боклуци. Всичко вървеше наопаки. Но ние не се отчайвахме. Omnia vincit labor improbus
[4]
. Издълбахме още малко вадата и басейна около върбата, за да получим нужния наклон,
разрязахме дъната на стари дървени кутии на тесни дъсчици,
наредихме едните по дъното, а другите съединихме под ъгъл като покрив над тях и построихме триъгълен улей за нашия водопровод.
При изхода забучихме малки преплетени тънки пръчици и те образуваха нещо като решетка, която задържаше тинята и камъчетата,

37
а пропускаше водата. Покрихме грижливо цялото съоръжение с пръст,
отъпкахме я хубаво и деня, когато всичко беше готово, зачакахме с тревожен трепет и надежда часа на поливането. Стори ни се, че чакаме векове. Най-сетне този миг настъпи. Господин Ламберсие дойде както друг път да присъства на тази операция, а ние застанахме зад него,
стараейки се да скрием от погледа му фиданката, към която за щастие той се бе обърнал гърбом.
Едва бяха изсипали първата кофа вода и ние видяхме, че тя потече в нашето басейнче. При тази гледка забравихме всяко благоразумие и нададохме ликуващи викове. Господин Ламберсие се обърна и това беше наистина злополучно, защото той много се радваше, че пръстта на ореха е рохкава и попива жадно водата. Като видя, че тя се дели между два басейна, той се смая, извика на свой ред,
огледа се, забеляза хитрото ни изобретение, заповяда тутакси да му донесат една кирка, замахна веднъж, дъсчиците ни се разлетяха на трески, а той крещеше с цяло гърло: „Водопровод! Водопровод!“ и нанасяше безпощадни удари, всеки от които ни улучваше право в сърцето. Само за миг дъски, канал, басейн, върба — всичко бе разрушено, сринато, без да бъде произнесена нито една друга дума освен безспир повтаряният възклик: „Водопровод! Водопровод!“,
придружен от унищожителния размах на кирката.
Може би си мислите, че приключението завърши зле за двамата малки строители. Лъжете се — нищо друго не последва. Господин
Ламберсие не ни отправи нито един упрек, не даде вид да ни е сърдит,
изобщо не спомена повече за случилото се. Чухме го дори малко по- късно, като се смееше с пълно гърло заедно със сестра си — смехът на господин Ламберсие се чуваше отдалеч, — но най-чудното беше, че след първото смайване и ние самите не бяхме много огорчени.
Посадихме другаде друго дръвце и често си спомняхме злополуката с върбата, като си повтаряхме с театрален тон: „Водопровод!
Водопровод!“ Дотогава бях изпитвал временно пристъпи на гордост,
въобразявайки си, че съм Аристид или Брут. В този случай обаче явно проявих за първи път признаци на тщеславие. Да построиш собственоръчно водопровод, да посадиш гола пръчка, която да съперничи с голямо дърво ми се струваше връхната степен на славата.
На десет години аз имах и по-ясно съзнание за нея, отколкото Цезар на тридесет.

38
Споменът за този орех и за свързаното с него произшествие така се бе запечатал или по-скоро така ясно бе изплувал в паметта ми, че един от най-лелеените ми проекти по време на пътуването ми до
Женева през 1754 година беше да отскоча до Босе, за да видя повторно паметниците на детинските ми игри и главно скъпия орех, който тогава трябваше да бъде поне тридесетгодишен. Бях толкова зает през цялото време и толкова малко господар на себе си, че не можах да намеря време, за да осъществя желанието си. Малко изгледи има отново да ми се удаде да отида там. Но все пак не съм загубил нито надежда, нито желание и съм почти сигурен, че ако някога се върна по тия скъпи места и намеря милия орех все още здрав и читав, ще го полея със сълзите си.
Когато се прибирахте в Женева, прекарах още две-три години у чичо ми в очакване да решат какво да правят с мене. Понеже той искаше синът му да стане инженер, започна да го учи рисуване и му обясни „Елементите“ на Евклид. И аз учех същото, за да му правя компания, и особено се пристрастих към рисуването. Междувременно близките ми се колебаеха дали да ме направят часовникар, прокурор или свещеник. Лично аз предпочитах да стана свещеник, защото проповедите ме привличаха. Но малкият доход от наследството на майка ми, което трябваше да бъде поделено между брат ми и мене, не беше достатъчен, за да мога да продължа образованието си. Понеже бях още малък, не беше необходимо да се бърза с избора на професия и аз продължавах да живея при чичо ми, без да върша почти нищо, и плащах, както впрочем бе редно, доста значителна сума за издръжката си.
Чичо ми, човек на лекия живот подобно на баща ми, също като него не беше способен да се жертва заради дълга и твърде малко се грижеше за нас. Леля ми беше много набожна и малко нещо пиетистка
[5]
и предпочиташе да пее псалми, отколкото да бди над възпитанието ни. Оставяха ни пълна свобода, с която нито веднъж не злоупотребихме. Винаги неразделни, ние си стигахме един на друг и понеже не бяхме изкушени да дружим с уличниците на наша възраст,
не усвоихме нито един порочен навик, какъвто би могло да ни внуши безделието. Може би греша, като казвам, че сме безделничели, защото през целия си живот едва ли сме били по-заети и благоприятното в нашия случай беше, че всички забавления, към които се

39
пристрастявахме едно след друго, ни задържаха в къщи и улицата не ни привличаше. Строяхме си клетки, правехме флейти, хвърчила,
барабани, къщи, бойни лодки, арбалети. Разваляхме инструментите на горкия дядо, за да правим часовници, подражавайки му. Най-любимото ни занимание беше да хабим хартия — рисувахме, промивахме,
оцветявахме, изразходвахме бои. В Женева дойде някакъв шарлатанин италианец на име Гамба-Корта. Ние отидохме да го видим веднъж и повече не стъпихме в бараката му. Но той имаше марионетки и ние започнахме също да си правим куклен театър. Неговите марионетки играеха всевъзможни комедии и ние също съчинихме комедии за нашите. Понеже ни липсваше опит, подражавахме с гърлен глас на
Полишинел, разигравайки пленителни комедии, които клетите ни близки търпеливо гледаха и слушаха. Обаче, след като чичо Бернар прочете веднъж пред всички домашни една много красива проповед,
която сам бе съчинил, ние изоставихме комедиите и се заловихме да съчиняваме проповеди. Признавам, че тия и подробности не са кой знае колко интересни. Но те показват колко правилна е била насоката на първоначалното ни възпитание, щом, представени напълно на себе си в една още тъй крехка възраст, никога не злоупотребихме със свободата си. Нямахме нужда от нови другари, така че дори когато ни се представяше възможност да имаме, не я използвахме. Когато ходехме на разходка, наблюдавахме пътем без капка завист игрите на другите деца и изобщо през ум не ни минаваше да се включим в тях.
Приятелството така запълваше сърцата ни, че достатъчно беше да бъдем заедно, и най-скромното развлечение добиваше очарование.
Понеже бяхме постоянно неразделни, почнахме да привличаме вниманието, още повече, че моят братовчед беше много висок, а аз много дребен, така че представлявахме смешна двойка. Дългата му източена фигура, дребното му личице, подобно на печена ябълка,
вялото му изражение, провлечената му походка предизвикваха подигравките на децата.
Дадоха му на местно наречие прякора Барна-Бредана
[6]
и щом излезехме на улицата, всичко живо почваше да крещи около нас:
„Барна-Бредана!“ Той понасяше тия подигравки по-равнодушно, но аз се сърдех и налитах де се бия. Малките разбойници това и чакаха. Аз се биех и излизах от боя бит. Клетият ми братовчед ми помагаше,
доколкото можеше. Но той беше слаб и само с един юмрук го събаряха.

40
Тогава аз побеснявах. Но макар че се нахвърлях на нехранимайковците, тях ги беше яд не на мене, а на Барна-Бредана.
Само че с моето твърдоглаво желание да отмъстя аз толкова влоших отношенията, че вече не смеехме да излизаме, освен когато другите деца бяха на училище, за да не ни погнат с дюдюканията си.
Виждате ме вече в ролята на защитник на оскърбените. За да бъда рицар съгласно правилата, липсваше ми само дама. Имах на свое разположение две. От време на време отивах да видя баща си в Нион,
малко градче в кантона ВО, където той се беше настанил. Всички там обичаха баща ми и синът му се радваше на същите симпатии. През време на кратките ми посещения при него всички се чудеха как да ми угодят. Особено една жена, госпожа Вюлсон, ме отрупваше с ласки.
Като връх на всичко нейната дъщеря ме избра за свой кавалер.
Можеше да си представите какво означава единадесетгодишен кавалер, обожател на двадесет и две годишна девойка! Но тия хитреци толкова ги бива да поставят на преден план малки кукли, за да прикриват по-големите си ухажори или за да ги изкушават с подобна любовна игра, която умеят да направят особено привлекателна! За мене, който не виждах никакво несъответствие между двама ни,
работата имаше съвсем сериозен характер. Аз се отдадох на това чувство от все сърце или по-скоро с все глава, защото бях влюбен само с въображението си, макар и до безумие, и буйните ми изблици,
вълнения и гневни сцени представляваха гледка, несъмнено достойна да примреш от смях.
За мене съществуват два вида истинска любов, съвсем ясно разграничени, реални, които нямат почти нищо общо помежду си,
макар че са еднакво силни и се отличават от приятелството. Цял живот съм се раздвоявал между тези съвсем различни любовни чувства и дори съм ги изпитвал и двете в едно и също време. Така например в епохата, за която говоря, докато предявявах публично и тиранично правата си спрямо госпожица Вюлсон и не можех да понеса някой мъж да се приближи до нея, аз се срещах и с малката госпожица Готон —
кратки, но пламенни срещи, при които тя благоволяваше да играе с мене на учителка. И това беше всичко. Само че това всичко беше действително всичко мене. То ми се струваше върховното щастие и чувствайки вече цената на тайната, макар и да я използвах съвсем по детски, аз си отмъщавах на госпожица Вюлсон, без тя ни най-малко да

41
се съмнява, използвайки ме като параван за другите си любовни връзки. Но за мое голямо съжаление тайната ми беше разкрита, може би не така добре пазена от малката ми учителка, както от мен, и незабавно ни разделиха. А когато след известно време се върнах в
Женева, момиченцата от Кутанс викаха подире ми тихичко: „Готон- тик-так-Русо!“
Странно същество наистина беше това момиченце, госпожица
Готон. Не беше красива, а мъчно можеше да се забрави лицето й. Още си го спомням, понякога дори прекалено ясно за стар безумец като мене. Особено очите й никак не отговаряха на възрастта й, впрочем ръстът и държането й също. Имаше такова едно внушително и надменно изражение, особено подходящо за ролята й на учителка,
което впрочем й даде първата идея за нея. Но най-интересното в нея беше смесицата от дързост и сдържаност, която мъчно можеше да се проумее. Тя си позволяваше най-големи волности с мене, без да ми позволява нищо. Отнасяше се с мене като с дете и това ме кара да мисля, че тя или вече беше престанала да бъде дете, или, напротив, все още беше дете и виждаше само игра в опасността, на която се излагаше.
Аз принадлежах цял-целеничък, така да се каже, на всяко от тия две същества, и то така пълно, че когато оставах с която и да е от двете, никога не се сещах за другата. Впрочем чувствата, които те будеха в мене, нямаха нищо общо помежду си. Бих прекарал целия си живот с госпожица Вюлсон, без да ми мине през ум да я напусна, но когато я срещнех, радостта ми беше спокойна и аз не изпитвах вълнение. Обичах я главно в голяма компания; шегите, закачките,
ревността дори ме привързваха и увличаха. Аз тържествувах, бях горд,
че ме предпочита пред възрастните ми съперници, с които тя се отнасяше привидно лошо. Измъчвах се, но това мъчение ми беше приятно. Похвалите, насърченията, смеховете ме възбуждаха и възпламеняваха. Избухвах, остроумничех. Бях лудо влюбен, когато около нас имаше и други, насаме сигурно щях да бъда принуден,
студен, а може би дори отегчен. Но независимо от това аз с нежност мислех за нея. Страдах, когато биваше болна, готов бях да дам собственото си здраве, за да възстановя нейното, а не бива да забравяте, че отлично знаех от опит какво значи болест и здраве. Далеч от нея, мислех за нея, тя ми липсваше; в нейно присъствие ласките й

42
вълнуваха душата, а не плътта ви. Бях безопасно близък с нея.
Въображението ми се задоволяваше с това, което тя ми даваше. Не бих понесъл обаче пред мене тя да окаже същите любезности другиму.
Обичах я като брат, но я ревнувах като любовник.
А бих ревнувал като турчин, като тигър госпожица Готон само да ми минеше през ум мисълта, че тя би могла да се държи с другиго както с мене, защото това беше благоволение, което трябваше да изпросвам на колене. Срещах госпожица Вюлсон с голямо удоволствие, но без смущение, докато само като зърнех госпожица
Готон, ослепявах за всичко друго, в плен на необикновено вълнение.
Чувствах се близък с първата, без между нас да има истинска близост.
Напротив, с втората бях треперещ и неспокоен и в миговете на най- голяма близост. Мисля, че ако бих останал прекалено дълго насаме с нея, щях да умра. Сърцето ми щеше да се пръсне. Еднакво се боях да не би да ги разочаровам, но бях по-любезен с едната и по-покорен с другата. За нищо на света не бих искал да разсърдя госпожица
Вюлсон, но ако госпожица Готон ми бе заповядала да скоча в пламъците, мисля, че мигом бих се подчинил.
Любовта ми или по-скоро срещите ми с госпожица Готон не продължиха много за нейно и мое щастие. Връзката ми с госпожица
Вюлсон не криеше подобна опасност, но и тя завърши катастрофално,
въпреки че не беше толкова кратка. Краят не можеше да не бъде романтичен и достоен за удивление. Макар че отношенията ми с госпожица Вюлсон не бяха така бурни, те бяха по-дълбоки. Никога не можехме да се разделим без сълзи и наистина странно е каква потискаща пустота чувствах, след като я оставех. Не можех нито да говоря, нито да мисля за нещо друго освен за нея. Съжалението ми беше искрено и силно. Но струва ми се, че тия романтични съжаления бяха не само за нея и че без да си давам сметка, голям дял в тях имаха и забавленията, чийто център беше тя. За да смекчим болката от раздялата, ние си пишехме патетични писма, които биха трогнали дори скалите. Най-сетне изпитах гордото удоволствие, че тя не можа да издържи раздялата и дойде при мене в Женева. Този път наистина се влюбих до уши и бях пиян и луд от радост двата дни, които тя прекара там. Когато си замина, понечих да се хвърля във водата след нея и дълго огласях въздуха с риданията си. Само седмица след това тя ми изпрати бонбони и ръкавици. Това би ми се сторило особено мило, ако

43
не научих същевременно, че се омъжила и че пътуването, с което бе ме почела, е имало за цел покупката на сватбена премяна. Няма да ви описвам яростта си, тя е разбираема от само себе си. Аз се заклех в благородния си гняв да не видя коварната си приятелка, като не можех да си представя по-жестоко наказание за нея. Тя обаче го преживя.
Двадесет години по-късно, когато бях отишъл да видя баща си и се разхождахме по езерото с лодка, зърнах близо до на няколко дами и го попитах кои са. „Как! — възкликна баща ми усмихнат. — Нима сърцето не ти подсказва? Ами че това е някогашната ти любов госпожа
Кристен, по баща госпожица Вюлсон.“ Потреперах при това почти забравено име, но казах на лодкаря да промени посоката. Не смятах, че си заслужава да престъпя клетвата си — макар че бях в по-изгодна позиция и можех да се реванширам — като подновя след двадесетгодишно скарване връзките си с тази четиридесетгодишна жена.
(1723–1728) Така в наивни лудории летяха най-ценните години от детството ми, без някой да се замисли сериозно за бъдещето ми
[7]
След дълги умувания върху естествените ми наклонности близките ми избраха професия, която ми беше най-малко по сърце, и ме дадоха чирак при господин Масрон, секретар на съда, за да изуча при него,
както се изразяваше чичо Бернар, полезния занаят на писарушка. Най- противен ми беше именно този прякор; надеждата да печеля доста пари по не особено благороден начин съвсем не ласкаеше високомерния ми нрав. Заниманието ми изглеждаше скучно и непоносимо. Прилежанието, подчинението още повече ме отвратиха.
Винаги влизах в канцеларията с неохота, която от ден на ден растеше.
Господин Масрон, от своя страна, се държеше презрително, упрекваше ме ежедневно в несръчност, глупост и повтаряше безспир, че чичо ми го бил уверил, че съм знаел, че съм знаел, докато аз всъщност нищо не съм знаел; че му бил обещал свястно момче, а му дал магаре. Най- сетне бях изгонен позорно от канцеларията поради некадърност и помощниците на господин Масрон заявиха, че съм годен само за пилата.
След като призванието ми беше предрешено по този начин,
отново ме дадоха чирак, но все пак не при часовникар, а при гравьор.
Презрението на писаря съвсем бе понижило самочувствието ми и аз се подчиних, без да роптая. Господарят ми, на име Дюкомьон, беше млад

44
грубиян и простак, който успя за много кратко време да затъмни целия блясък на детството ми, да загруби обичливия ми, жив характер и да ме сведе не само по участ, но и по дух до истинското ми чирашко положение. Моят латински, познанията ми за древността, историята,
всичко бе за дълго забравено; не си спомнях вече, че е имало някога римляни на света. Когато отивах да видя баща си, той не намираше вече в мене предишния си идол, нито дамите — любезния Жан-Жак.
Самият аз до такава степен съзнавах, че господин и госпожица
Ламберсие не биха познали в мене възпитаника си, че се срамувах да се явя пред тях и оттогава вече не ги видях. Най-долни склонности,
най-жалки лудории заместиха приятните ми забавления, като заличиха дори и спомена за тях. Изглежда, че въпреки най-благородното възпитание, което бях получил, аз съм имал склонност към нравствено падение, защото това стана много бързо, без никакво затруднение и едва ли някога се е виждало по-преждевременно развил се Цезар да се изроди така шеметно в Ларидон
[8]
Занаятът сам по себе си не ми беше неприятен. Имах силно влечение към рисуване, човъркането с длето ме забавляваше и понеже умението на гравьора в часовникарството има твърде ограничено приложение, аз се надявах, че ще го усъвършенствам. И сигурно щях да успея, ако грубостта на господаря ми, както и лишенията не бяха ме отвратили от работата. Аз крадях от работното време и го използвах за същите занимания, но те тогава имаха за мене очарованието на свободата. Гравирах всевъзможни медали, които ни служеха за рицарски ордени, на мене и другарите ми. Майсторът ме улови и ме преби от бой, твърдейки, че съм се упражнявал да правя фалшиви пари, защото на медалите ни беше изобразен гербът на републиката.
Можех да се кълна колкото си искам, че нямам никаква представа за фалшиви пари, защото имах слаба представа и за истинските. По- добре знаех как се правят римски дребни монети, отколкото френски монети по три су.
Тиранията на майстора най-сетне ми направи непоносима и работата, която иначе бих обикнал, и разви у мене пороци, които иначе бих ненавиждал: лъжа, лентяйство, кражба. Нищо не ми е доказало по- красноречиво разликата между синовната зависимост и робската подчиненост, както споменът за промените, които предизвика у мене периодът на чиракуването ми. По природа плах и срамежлив, от

45
всички недостатъци най-далечно ми е било винаги нахалството. Но дотогава аз се бях радвал на свобода — в рамките на благоприличието,
— която постепенно се беше стеснявала, докато най-сетне напълно изчезна. Бях дързък при баща ми, свободен у Ламберсие, сдържан при чичо ми, станах страхлив при майстора и в същия миг бях вече обречено на провал дете. Бях привикнал на съвършено равенство с по- големите от мене в начина на живот: да не познавам удоволствие,
което да ми е недостъпно, да не видя ядене, от което да не получа своя дял, да нямам желание, което да не мога да изявя, с една дума, всичко,
което ми е на сърцето, да ми е на устата. Преценете тогава какво стана с мене в този дом, където не смеех да отворя уста, където бях длъжен да ставам от масата посред яденето и да напускам стаята, щом нямах работа там; постоянно обвързан със задължения в този дом, виждах около себе си само обекти за наслада, предназначени за други, докато лично аз бях лишен от тях; свободата, на която се радваха пред очите ми майсторът и калфата, засилваше чувството ми на заробеност, а в спорове по въпроси, по които бях по-добре осведомен, не смеех да кажа нито дума; там, накратко, ме блазнеше всичко, защото не ми се даваше нищо. Сбогом, приветливост, веселие, находчиви думи, които някога често ми спестяваха наказанието след провинение. Не мога да си спомня без смях как една вечер в бащиния ми дом ме бяха наказали да си легне, без да вечерям, заради някаква лудория. Минавайки тъжно през кухнята с парчето сух хляб, видях и подуших месото, което се печеше на шиш. Трябваше да им кажа лека нощ. Когато изредих всички, гледайки изпод око печеното, което изглеждаше така вкусно и миришеше така апетитно, не можах да се въздържа и му се поклоних дълбоко, като изрекох с жален глас: „Сбогом, печено!“ Това наивно хрумване се стори така забавно на домашните ми, че ме оставиха да вечерям. Може би то би имало същия успех и при майстора, но,
разбира се, подобна мисъл не би ми минала даже през ума или в най- добрия случай никога не бих посмял да се отпусна толкова, че да я изкажа.
Ето как се научих да завиждам тайно, да се прикривам, да притворствам, да лъжа и най-сетне да крада, прегрешение, за което дотогава не се бях сещал и от което впоследствие не можах напълно да се отуча. Желанието да имаш нещо и липсата на възможност винаги водят дотам. Ето защо всички лакеи са измамници и защо всички

46
чираци стават насила непочтени. Поставени обаче на равни начала,
при нормални отношения, чираците загубват тази срамна склонност,
ако всичко, което видят, им стане достъпно. Понеже лично аз бях лишен от тия добри условия, не можах да извлека същата изгода.
В почти всички случа именно добрите, но неправилно насочени намерения тласкат децата към първата погрешна стъпка. Въпреки лишенията и постоянните изкушения аз останах повече от година при майстора, без да се реша да взема каквото и да било, дори нещо за ядене. Подтик за първата ми кражба беше желанието да угодя. Но тя отвори вратата за други, чиято цел не бе така похвална.
При същия майстор работеше един калфа на име Вера, чиято къща беше в съседство с голяма зеленчукова градина, насадена с чудесни аспержи. Господин Вера нямаше много пари и си науми да краде ранни аспержи от майка си и да ги продава, за да си осигури няколко угощения. Понеже не искаше да се излага самият той, а и не беше особено подвижен, той се спря на мене за тази операция. След няколко дни предварителни умилквания, с които ме спечели много лесно, защото целта им не ми беше ясна, той ми изложи плана си,
преструвайки се, че тази мисъл му е хрумнала в момента. Аз дълго отказвах. Той настоя. Никога не съм могъл да устоявам, ако ме замолят нежно. Предадох се. Всяка сутрин ходех да обирам най-хубавите аспержи, занасях ги в Молар, където някоя стринка, отгатнала произхода им, ме изобличаваше, за да може да ги купи по-евтино,
грабвах уплашен, колкото благоволеше да ми даде, и отнасях парите на господин Вера. Те бързо се превръщаха във вкусен обед, доставен от мене, който той изяждаше заедно с един свой другар. Колкото до мене,
аз бях напълно доволен, ако ми подхвърлеха нещичко, и дори не отпивах от виното им.
Това невинно тършуване продължи няколко дни, без и през ум да ми мине да обера на свой ред крадеца и да си удържа известен процент от цената на аспержите. Извършвах най-почтено операцията.
Единственият ми подтик беше да услужа на калфата, който ме бе накарал да я извърша. Обаче ако ме бяха уловили, какъв бой, какви ругатни, какви жестоки наказания ме очакваха, тъй като онзи негодник щеше да опровергае обвинението ми и всички щяха да му повярват само срещу честна дума, а аз щях да бъда наказан двойно по-сурово,
задето съм се осмелил да го набедя — нали той беше калфа, а аз прост

47
чирак! Ето как при всички случаи силният виновник излиза чист за сметка на слабия невинен.
По този повод обаче ми стана ясно, че не е толкова страшно да се краде, колкото си мислех по-рано, и скоро така добре приложих на практика този опит, че пожелаех ли нещо, което ми беше под ръка, то вече не беше в безопасност. Не може да се каже, че не си дояждах напълно у майстора, а колкото до трезвеността, всъщност мъчително беше да я спазвам, откакто установих колко малко я съблюдаваше самият той. Обичаят младите хора да стават от масата точно когато се поднася това, което най-много ги изкушава, ми се струна много добре измислен, за да ги направи не само лакоми, но и крадливи. За кратко време станах и едното, и другото. И може да се каже, че, общо взето, се чувствах отлично, а само в отделни случаи — когато ме улавяха —
много зле.
Един спомен и сега ме кара да изтръпвам и да се смея: ловитбата на ябълки, която ми излезе доста скъпа. Ябълките бяха складирани в един килер, който се осветяваше от прозорче с пречки откъм кухнята.
Когато останах веднъж сам в къщата, се качих върху нощвите, за да зърна в градината на Хесперидите скъпоценния плод, до който не можех да припаря. Взех шиша, за да опитам да стигна ябълките с него.
Беше много къс. Снадих го с по-малкия шиш, който се използваше за дребен дивеч. Защото майсторът обичаше лова. Спуснах го няколко пъти безуспешно, Най-сетне усетих силно възбуден, че набодох нещо.
Измъкнах внимателно шишовете. Ябълката вече опираше до пречките.
Понечих да я хвана. Как да ви опиша мъката си? Тя беше много голяма и не можеше да мине през процепа. Каква ли изобретателност не проявих, за да я измъкна! Наложи се да търся подпори, за да закрепя неподвижно шишовете, достатъчно дълъг нож, за да разрежа ябълката,
лост, за да я поддържам през това време отдолу. След много загуба на време и сръчност успях да разделя ябълката, надявайки се, че ще мога след това да измъкна двете половинки една след друга. Но едва ги разрязах и те паднаха и двете в килера. Състрадателни читателю,
споделете огорчението ми.
Аз не се обезсърчих. Но бях загубил вече много време и се боях да не ме изненадат. Отложих за следващия ден по-успешните опити и се залових спокойно за работа, като че ли нищо не е било, забравил

48
напълно двамата издайници в килера, които щяха да свидетелстват против мене.
На другия ден, намирайки сгоден случай, правя нов опит. Качвам се на триножника, удължавам шиша, нагласям го, готов съм да го забия. За нещастие драконът не спеше. Вратата на килера се отваря внезапно, майсторът излиза оттам, кръстосва ръце на гърдите, измерва ме с поглед и подхвърля: „По-смело!…“ Перото пада от ръката ми.
Скоро, след като изтърпях много грубости, станах по- нечувствителен към тях. Стигнах дотам, че почнах да ги считам за един вид отплата за кражбата и това ми даваше моралното право да продължавам да крада. Вместо да обърна поглед назад и да си припомня наказанието, аз гледах напред и си представях отмъщението.
Смятах, че щом ме бият като измамник, това ми дава право да бъда измамник. Намирах, че да крадеш и да те бият, са две неделими неща и съставляват нещо като двоен формуляр: попълвайки страницата, която зависи от мене, можех да оставя на майстора грижата за другата. Като стигнах до този извод, започнах да крада по-хладнокръвно от по-рано.
Казвах си: „Какво толкова ще ми се случи? Най-многото да ме набият.
Нека. Тъй и тъй съм създаден за бой…“
Обичам да ям, но не съм ненаситен: пощелив съм, но не съм лаком. Чувствителен съм към премного други удоволствия, за да се отдам само на чревоугодничество. Стомахът при мене взема преднина само когато сърцето бездейства, а това ми се е случвало толкова рядко през живота, че, кажи-речи, не съм имал време да мисля за лакомства.
Ето защо моите кражби не се ограничиха за дълго само с храна и скоро се разпростряха върху всичко, което ме изкушаваше. И ако не станах истински крадец, то е, защото парите никога не са ме привличали особено много. В общата работилница майсторът си беше преградил малка стаичка, която държеше заключена. Аз намерих начин да отключвам вратата и пак да я заключвам, без да личи.
Вземах оттам най-добрите му инструменти, най-хубавите скици,
отпечатъци, всичко, което ми харесваше и което той умишлено не оставяше на мое разположение. Всъщност тези кражби бяха съвсем невинни, тъй като работех за негова сметка, но бях луд от радост, че имам на разположение неговите неща. Въобразявах си, че чрез средствата за производство крада таланта му. Между другото там имаше кутии със златни и сребърни стърготини, дребни бижута, ценни

49
монети, лири. Рядко се случваше да имам четири-пет су в джоба си, но въпреки това, вместо да посегна на парите, не си спомням даже да съм ги поглеждал с желание. При вида им изпитвах по-скоро страх,
отколкото влечение. Струва ми се, че това отвращение от кражбата на пари и тям подобни предмети бе насадено у мене до голяма степен от възпитанието ми. Това чувство беше примесено несъзнателно с представата за опозоряване, затвор, присъда, бесилка, които биха ме изпълнили с ужас, дори ако се изкушех. Докато моите невинни кражби ми изглеждаха детски лудории и всъщност не бяха нищо друго. В най- лошия случай майсторът щеше да ме нареди добре, а аз предварително бях готов на тази заплаха.
Но нека подчертая още веднъж: не се налагаше да се въздържам от кражба на пари, защото те не ме блазнеха достатъчно. Нямаше нужда да се боря с изкушението. Лист хубава рисувателна хартия ме привличаше повече, отколкото парите, с които бих си купил цял топ.
Това привидно противоречие се дължи на една особеност в характера ми. Необходимо е да обясня, защото тя е оказала голямо влияние върху поведението ми.
Аз съм пламенна натура и когато съм в плен на някое страстно увлечение, ставам неудържим. В такива моменти забравям всяка деликатност, почит, страх, благоприличие, ставам циничен, безогледен,
буен, дързък. Не ме спира срам, не ме плаши опасност. Извън предмета на моята страст вселената не съществува за мене. Но това трае само миг и веднага след това изпадам в пълно безразличие.
Ако ме видите спокоен, аз съм вял и невероятно стеснителен.
Всичко ме плаши, всичко ме обезкуражава. Муха да бръмне, ще ме стресне. Мързи ме да направя един жест, да кажа една дума. Страх и свян ме сковават до такава степен, че бих желал да стана невидим за очите на всички смъртни. Ако трябва да действам, не зная как да постъпя; ако трябва да говоря, не зная какво да кажа; само да ме погледнат, губя самообладание. Разгорещя ли се, може би ще намеря думи да изкажа мисълта си, но в обикновен разговор не ми идва нищо на ум, абсолютно нищо. Затова обикновените разговори ми са непоносими само заради принудата да говоря.
Прибавете освен това, че основните ми влечения не се свеждат до вещи, които се купуват. Аз чувствам нужда от чисти наслади, а парите отравят всичко. Обичам например добрата трапеза. Но понеже

50
не мога, да търпя нито принудеността на доброто общество, нито измета на кръчмите, мога да вкуся това удоволствие само в компания на някой приятел. Ако съм сам, не мога да изпитам никаква наслада от яденето. Въображението ми се понася другаде. Ако пламналата ми кръв пожелае жена, развълнуваното ми сърце жадува още по-силно за любов. Жена, която бих купил с пари, няма да има за мене никакво очарование. Съмнявам се дори дали бих могъл да се възползвам от присъствието й. Така е с всички удоволствия, които мога да си доставя.
Ако не са безплатни, те ми се струват безвкусни. Обичам само блага без собственик, които стават притежание на първия, който съумее да ги вкуси.
Парите никога не са ми изглеждали така ценни, както ги намират някои други. Нещо повече: те дори не ми се струват удобни. Сами по себе си нямат стойност. За да изпиташ удоволствие от притежанието им трябва да ги превърнеш в нещо друго. Да купуваш, да се пазариш, в много случаи да те измамят, да заплатиш скъпо и прескъпо и да бъдеш зле обслужен. Търся доброкачествена стока, а съм сигурен, че с парите си ще купя нещо посредствено. Плащам скъпо за прясно яйце, то излиза развалено, зрял плод, оказва се зелен, момиче, то е покварено.
Обичам хубаво вино, но откъде да го взема? От някой винопродавец?
Каквото и да сторя, той ще ме отрови. Държа ли непременно да купя нещо свястно? Колко грижи, колко неприятности; трябва да търся познати, да завързвам кореспонденция, да давам комисиони, да пиша,
да тичам, да чакам и често в края на краищата пак да бъда измамен.
Колко суетене със собствените ми пари? То ме плаши толкова, че предпочитам да не пия хубаво вино.
Стотици пъти по време на чиракуването ми съм излизал с намерение да си купя някакво лакомство. Приближавам се до сладкарницата, забелязвам през тезгяха жени и вече си представям как ще се кикотят и подиграват помежду си с малкия лакомец. Минавам край овощарката и спирам крадешком поглед на апетитните круши,
които миришат толкова хубаво. Но наблизо са застанали двама-трима младежи и ме гледат. Един мой познат е излязъл пред магазинчето си,
отдалеч се задава девойка. Не е ли нашата прислужница? Късогледите ми очи постоянно ме лъжат. Всички минувачи ми се струват познати,
навсякъде се чувствам притеснен, на всяка крачка — пречка. Колкото повече се стеснявам, толкова повече ми иска, най-сетне се прибирам

51
като последен глупак, разкъсван от желания, без да съм посмял да купи каквото и да било, макар че съм имал достатъчно пари в джоба си.
Бих навлязъл в най-глупави подробности, ако се впусна да описвам какво смущение, срам, неудобство и неприятности съм изпитвал винаги когато се е налагало аз или някой друг да похарчи пари. С постепенното навлизане в живота ми, опознавайки по-добре характера ми, читателят ще почувства сам това, затова няма нужда от повече обяснения.
А веднъж разбрал тази моя черта, той ще разбере лесно и мнимото противоречие, в което ме набеждават — че съм съчетавал най-дребнаво скъперничество с най-голямо презрение към парите. Те представляват толкова неудобна ценност за мене, че когато ми липсват,
изобщо не ми минава през ум да ги пожелая, а когато ги имам, ги пазя дълго, без да ги изхарча, защото не мога да ги употребя по свой вкус.
Но яви ли ми се приятен и удобен случай, аз ги пръскам с такава охота,
че преди да се озърна, кесията ми е празна. Не бива, обаче да търсите у мене манията да харча само за показ, която е свойствена на скъперниците. Напротив; аз прахосвам парите си скришом, за мое лично удоволствие. Вместо да се перча с харченето, аз се спотайвам.
До такава степен съзнавам, че парите не са създадени за мене, че едва ли не се срамувам, когато ги имам, а още повече, когато ги използвам.
Ако някога бих имал достатъчен доход, за да мога да живея удобно,
никога те бих се изкушавал да пестя, в това съм абсолютно сигурен.
Бих харчил целия си приход, без да се стремя да го увеличавам, но несигурното ми материално положение ме държи в тревога. Обожавам свободата. Страшно мразя оскъдицата, лишението, зависимостта.
Докато имам пари в кесията си, те обезпечават моята независимост.
Освобождават ме от грижата да се мъча да ги намеря, необходимост, от която винаги съм се ужасявал. Но пред угрозата, че парите ми ще се свършат, аз треперя над тях. Парите, които притежаваме, са средство за свобода. Парите, които се мъчим да придобием, са средство за заробване. Затова аз пестя, но не ламтя.
Моето безкористие е всъщност леност. Удоволствието да имам пари не се равнява за мене на мъката да ги спечеля. И
разточителството ми е пак леност. Когато ми се представи случай да изхарча приятно парите си, бързам да не го изпусна. Изкушават ме повече нещата, които бих желал да притежавам, а не парите, защото

52
между парите и желаната вещ има винаги посредник, докато между самия предмет и ползването му — няма. Виждам предмета, той ме блазни, но ако виждам само средството да го придобия, то не ме блазни. Така че аз съм посягал на чужди вещи и понякога още посягам на разни дреболии, които ме блазнят и които предпочитам да си взема сам, отколкото да ги поискам. Но невръстен или възмъжал, не си спомням да съм откраднал през живота си нито един лиар от когото и да било. Освен само веднъж, преди около петнадесет години, когато си присвоих седем ливри и десет су.
Струва си да ви разкажа това приключение, защото то представлява такова неповторимо съчетание на безочливост и несъобразителност, каквото мъчно бих могъл да си представя самият аз, ако се беше случило на някой друг, а не на мене.
Това стана в Париж. Разхождах се към пет часа следобед с господин дьо Франкьой в градината на Пале-Роаял. Той изважда часовника си, поглежда го и ми предлага: „Да отидем на опера!“
Нямам нищо против. Отиваме. Той взема два билета за партера, дава ми единия и минава пръв с другия. Аз вървя след него. Той влиза в операта. Когато се опитвам да го последвам, входът е задръстен от посетители. Всички около мене са прави. Решавам, че лесно мога да се загубя в тълпата или най-малкото да оставя такова впечатление у господин дьо Фрапкьой. Излизам, вземам обратно контролата на билета, осребрявам го на касата и си отивам, без да съобразя, че преди да стигна до изхода, хората ще насядат и господин дьо Франкьой не може да не види, че ме няма!
Тази постъпка е в такова противоречие с характера ми, че я отбелязвам, за да изтъкна как понякога човек просто не е на себе си и затова не трябва да съдим хората по техните постъпки. Всъщност не може да се каже, че аз откраднах самите пари. Откраднах по-скоро тяхната употреба. В случая бях извършил не толкова кражба, колкото измама.
Подробностите не биха имали край, ако река да проследя всички пътища, по които минах по време на чиракуването, за да стигна от възвишените сфери на героизма до блатото на нехранимайковщината.
Но макар че придобих пороците, присъщи на съсловието ми,
невъзможно ми беше все пак да усвоя напълно и вкусовете му.
Забавленията на моите другари ми се виждаха скучни, а когато поради

53
грубата принуда върху мене и работата ми опротивя, всичко ми стана непоносимо. Това състояние ми възвърна отдавна загубения вкус към четенето. Четенето, за което крадях от работното време, се превърна в ново престъпление и ми навлече нови наказания.
Това увлечение, засилено от забраната, се превърна в страст, а скоро в същинска лудост. Известната Ла Трибю, която заемаше книги срещу пари, ми доставяше каква ли не литература. Аз гълтах всичко —
и добро, и лошо. Четях наред, еднакво жадно. Четях на тезгяха, четях,
докато разнасях поръчките, четях в клозета и се забравях там с часове.
Виеше ми се свят от четене. Майсторът ме дебнеше, улавяше ме,
биеше ме, вземаше ми книгите. Колко екземпляри бяха разкъсани,
изгорени, хвърлени през прозореца! Колко издания на Ла Трибю останаха неплатени. Когато нямах с какво да й платя, носех й ризите си, връзките, дрипите. Трите су, които получавах всяка неделя, редовно отиваха у нея.
Ето, ще кажете вие, че парите са ми станали необходими. Вярно е, само че това са случаи, когато, пристрастен към четенето, аз бях вече негоден за каквато и да било друга дейност. Цял отдаден на новото си увлечение, аз само четях и престанах да крада. И това е още една моя характерна особеност. Точно когато някой навик изглежда напълно затвърден, нещо ново ме отклонява, променя, увлича ме и най-сетне ме пристрастява. Тогава всичко е забравено, аз мисля само за новото си увлечение. Сърцето ми се пръскаше от нетърпение да разгърна непрочетената книга, която стисках в джоба си. Измъквах я, щом останех сам, и вече през ум не ми минаваше да тършувам в стаичката на майстора. Не ми се вярва, че бих почнал да крада, дори да имах по- скъпи увлечения. Аз бях така устроен, че се ограничавах да живея с настоящето и не мислех за бъдещето. Ла Трибю ми даваше книгите на кредит, залогът беше незначителен, а пъхнех ли книгата в джоба си,
нищо вече не ме интересуваше. Парите, които изкарвах, отиваха естествено у същата жена, а почнеше ли тя да проявява нетърпение,
под ръка ми бяха собствените вещи. Да открадна предварително,
изискваше преголяма предвидливост, а да открадна, за да платя, не представляваше никакво изкушение.
След много караници, побоища, скрито и безразборно четене станах мълчалив, див, почнах да полудявам и заживях като вълк- единак. Между това, ако собственият ми вкус не можа да ме предпази

54
от плоски и бездарно написани книги, провидението ме запази от мръсни и извратени четива. Не че Ла Трибю, безскрупулна във всяко отношение, се въздържаше да ми ги дава. Напротив, за да им вдигне цената, тя нарочно ми ги предлагаше с тайнствено изражение, но аз не смеех да й ги поискам отчасти от отвращение, отчасти от срам.
И случаят така добре подпомогна вродената ми стеснителност,
че прехвърлих тридесет години, преди да надникна в опасните произведения, които една хубава дама от доброто общество намираше за неудобни, защото трябвало, както казваше тя, да се четат само крадешком.
За по-малко от година изчерпах оскъдната библиотека на Ла
Трибю и тогава почувствах в свободното си време пустота. Излекуван от детинските си и момчешки увлечения чрез четенето или по-право казано, чрез четивата, които, макар и безразборни и често долнопробни, все пак насочваха сърцето ми към по-благородни изживявания, отколкото можеше да развие у мене социалното ми положение, отвратен от всичко, което то ми предлагаше, лишен прекалено много от всичко, което ме блазнеше, аз не виждах нищо,
което би могло да залъже душата ми. Отдавна пробудената ми чувственост жадуваше за удовлетворение, но аз дори не можех да си представя обекта й. Бях толкова далеч от истинския, че бих могъл да изглеждам безполово същество. Минал вече пубертета, прекалено чувствителен, аз си мислех понякога за налудничавите си склонност,
но по-далеч не виждах нищо друго. Неспокойното ми въображение намери изход от това необикновено състояние, като по този начин ме спаси от мене самия и уталожи зараждащата се чувственост. Почнах да се пренасям в различните ситуации, които ми се бяха понравили в книгите, да си ги припомням, да ги променям, да комбинирам, да се виждам дотолкова в тях, че се превръщах в някой от въображаемите ми герои, виждайки се винаги в най-приятните според мене положения, с една дума, въображаемото съществуване, което успях да си създам, ме накара да забравя така опротивялата ми действителност. Това увлечение по нереални обекти и способността ми да се вживявам лесно окончателно ме отчуждиха от всичко, което ме заобикаляше, и развиха в мене влечение към самотата, което запазих завинаги. Ще видим неведнъж впоследствие странните прояви на това привидно мизантропско и мрачно държане, което всъщност издава много

55
чувствително, много нежно и любвеобилно сърце, което по липса на себеподобни в действителността с принудено да се залъгва със създания на въображението си. Засега е достатъчно само да отбележа произхода и първопричината за тази моя склонност, която видоизмени всички мои чувства: тя ги обуздаваше чрез самите тях и не направи бездеен в осъществяването на желанието именно защото бяха много пламенни.
Така стигнах до шестнадесетгодишна възраст, неспокоен,
недоволен от всичко и от себе си, без никакъв вкус към занаята си,
чужд на забавленията, присъщи на връстниците ми, разкъсван от смътни и неопределени желания, избухващ без повод в сълзи,
въздишащ, без сам да зная за какво, лелеещ нежно химерите си,
понеже не виждах около себе си нищо равностойно на тях. В неделя другарите идваха да ме вземат след проповедта на пастора, за да играем. Ако можех, с удоволствие бих се отказал от компанията им, но веднъж въвлечен в игрите им, се разпалвах и пристрастявах към тях повече от всички. Мъчно се размърдвах, но и мъчно спирах. Това било открай време характерно за мен. Когато се разхождахме извън града, аз вървях винаги напред, без да мисля за връщане. Добре, че другите мислеха вместо мене. Два пъти загазих. Затвориха градските врати,
преди да се прибера. Първия път майсторът ме подреди здравата, а втория — ме заплаши с такова посрещане, ако закъснея още веднъж, че се зарекох да не се излагам на подобна опасност. Но и трети път закъснях, макар че много внимавах. Бдителността ми бе измамена от един проклет капитан, някой си Минутоли, който винаги когато беше на пост, затваряше вратите половин час преди другите. Връщах се в града заедно с двама другари. Бяхме на половин левга от вратата,
когато тръбачите засвириха. Ускорявам крачка. Чувам биенето на барабана. Затичвам се с все сили. Наближавам запъхтян, плувнал в пот,
сърцето ми бие до спукване. Виждам отдалеч войниците от поста.
Пристигам тичешком, викам им задавено. Много късно. Само на двадесет крачки от вратата вдигат първия мост. Изтръпнах, като видях страхотните му увиснали във въздуха рога — зловещ и съдбоносен предвестник на неизбежната съдба, която ми отреждаше този миг.
В първия пристъп на отчаяние аз се хвърлих върху насипа и зарових глава в пръстта. Другарите ми посрещнаха със смях злополучното приключение и го приеха с леко сърце. И аз го приех,

56
само че по моему. Още в същия миг се заклех, че няма вече да се върна при майстора. И на сутринта, когато отвориха вратите, другите се прибраха в града, а аз се сбогувах завинаги с тях, като ги помолих само да предупредят тайно братовчед ми Бернар за решението, което съм взел, и къде може да ме види за последен път.
С постъпването си при майстора аз доста се отдалечих от Бернар и ние се виждахме по-рядко. Известно време прекарвахме заедно неделните дни. Но постепенно свикнахме да живеем различно и почти престанахме да се срещаме. Убеден съм, че майка му допринесе много за промяната в отношенията ни. Той беше вече младеж от горния край на града, а аз — прост чирак от Сен-Жерве, нищо повече
[9]
. Въпреки еднаквия ни произход ние вече не бяхме равни помежду си и не беше редно той да общува с мене. Все пак връзката ни не се прекрати напълно и понеже беше добросърдечен, той слушаше от време на време гласа на сърцето си, а не внушенията на майка си. Уведомен за решението ми, Бернар тутакси дотича не за да ме разубеди или да тръгне заедно с мене, но за да направи бягството ми по-приятно чрез няколко дребни подаръка, защото собствените ми средства не можеха да ме отведат далеч. Той ми даде между другото и една малка шпага,
която много обичах и която носих със себе си чак до Торино. Там,
изпаднал в крайна нужда, се разделих от нея, но, както се казва, кръв ми капеше от сърцето. Колкото повече размислям върху неговото поведение в онзи критичен за мене момент, толкова повече се убеждавам, че той беше получил указания от майка си, а може би и от баща си. Защото не беше възможно по свой собствен почин да не направи опит да ме задържи или да не се изкуши да ме последва.
Напротив. Той по-скоро ме насърчи в намерението ми, вместо да ме разколебае. После, когато се увери, че твърдо съм решил да си отида,
се раздели с мене без особено огорчение. Никога оттогава не сме си писали, нито сме се виждали. Жалко, защото той беше много добър по природа и ние бяхме създадени, за да се обичаме.
Преди да проследи злополучната си участ, позволете ми да обърна поглед към съдбата, която щеше да ме очаква най-естествено,
ако бях попаднал в ръцете на добър по сърце майстор. Спокойното и сиво съществувание на опитен занаятчия, особено в някои професии,
каквато е категорията на гравьорите в Женева, беше най-подходящият занаят за мене и той единствен можеше да ме направи щастлив. Тази

57
професия, доста доходна, за да осигури едно охолно съществуване без изгледи за забогатяване, щеше да ограничи амбициите ми и оставяйки ми достатъчно време за умерени развлечения, щеше да ме задържи в моята среда, без да ми предложи начин да изляза от нея. Надарен с доста богато въображение, за да разкрася с мечтите си всяка професия,
а и същевременно достатъчно крилато, за да ме пронесе по моя воля от една професия в друга, истинското ми положение нямаше да има голямо значение за мене. Колкото и далеч да беше първият въздушен замък от мястото, където се намирах, лесно можех да литна към него.
Само от това следваше, че най-скромната професия, която създава най- малко главоболия и тревоги и дава най-голяма свобода на духа, ми подхождаше най-много. А професията, за която се готвех, беше именно такава. Щях да прекарам в лоното на родната религия, на отечеството,
на семейството и приятелите си мирен и приятен живот, който подхождаше на характера ми, щях да живея погълнат от еднообразна работа, напълно по вкуса ми, в среда, допадаща на сърцето ми. Щях да бъда добър християнин, съзнателен гражданин, нежен съпруг и баща,
честен приятел, добросъвестен работник, порядъчен във всяко отношение човек. Щях да обичам професията си, може би щях дори да се отлича в нея и след невзрачен и скромен, но равен и приятен живот щях да умра спокойно сред близките си. Те щяха да ме забравят навярно скоро, но докато споменът за мен живееше, щяха да жалят за мене.
А вместо това. Каква картина ще ви нарисувам? Ах, нека не избързвам в разказа на злочестините си. И без това премного ще занимавам читателите с този нерадостен сюжет.
[1]
Хронично задържане на урината. — Б.фр.изд.
↑
[2]
Ето тази песничка с мелодията и думите й, твърде известна по онова време в Париж:

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: