Превод: Лилия Сталева chitanka info

147
който се беше застъпил за мене и който можеше още да ме покровителства. Понеже не можех да разчитам на подкрепата на моята закрилница, аз се боях, че той ще ме упрекне за бягството ни. Още по- малко отивах в семинарията. Господин Гро не беше вече там. Не виждах нито един от познатите си. С удоволствие бих отишъл на гости на госпожа интендантшата, но не смеех. Затова пък направих нещо още по-лошо. Срещнах се отново с Вантюр, за когото въпреки предишното си възхищение не се бях сетил, откакто бях заминал.
Намерих го пак така блестящ, ухажван от всичко живо в Анси. Дамите просто си го оспорваха. Този успех окончателно ме замая. Нямах очи за нищо друго освен за господин Вантюр. Той ме накара да забравя едва ли не госпожа дьо Варан. За да се възползвам по-удобно от уроците му, предложих му да живея заедно с него. Той се съгласи.
Беше на квартира у един обущар, забавна и смешна личност, който наричаше жена си на своето наречие „мръсница“, име, което тя всъщност заслужаваше. Постоянно се караше с нея и Вантюр се стараеше да удължава разправиите им, макар че привидно правеше уж точно обратното. Казваше им хладно с провансалския си акцент няколко думи, които оказваха страшно въздействие. Тези сцени ни караха да примираме от смях. Утрините минаваха така, без да ги усетим. В два-три часа хапвахме нещо. Вантюр отиваше в своите компании, където вечеряше, а аз се разхождах сам, размишлявайки за големите му способности, възхищавайки се и завиждайки на редките му дарби, проклинайки злощастната си звезда, която не ме предопределя за такъв блажен живот. Ех, колко зле се познавах! Моята участ щеше да бъде сто пъти по-примамлива, ако не бях толкова глупав и ако умеех по-добре да я използвам.
Госпожа дьо Варан беше взела със себе си само Ане. Беше оставила в Анси своята камериерка Мерсьоре, за която вече споменах.
Тя заемаше още апартамента на господарката си. Госпожица Мерсьоре беше малко по-голяма от мене, не особено хубава, но доста приятна.
Добродушна, незлобива фрибургчанка, която имаше само един недостатък, че понякога се заинатяваше спрямо господарката си. Често й ходех на гости. Тя беше стара моя познайница и нейният вид ми напомняше друго, по-скъпо същество, заради което я обичах. Тя имаше няколко приятелки, между които и една женевка, госпожица
Жиро, която за мое нещастие си науми да се влюби в мене. Тя все

148
придумваше Мерсьоре да ме води у нея. Аз отивах, защото обичах
Мерсьоре и защото там имаше други девойки, които срещах с удоволствие. Колкото до госпожица Жиро, която постоянно ме закачаше, към нея изпитвах непреодолимо отвращение. Когато приближеше до лицето ми сухата си черна муцунка, изплескана с испански тютюн, с мъка се въздържах да не я заплюя. Като се изключеше това, аз се чувствах много добре сред тия момичета и кой знае дали от любезност към госпожица Жиро или заради самия мене,
но те бяха страшно мили. Не виждах в тяхното отношение нищо повече от дружба. По-късно съобразих, че само от мене зависеше да видя и нещо друго. Но тогава не се сещах, през ум не ми минаваше.
От друга страна, камериерки, шивачки, дребни търговки изобщо не ме съблазняваха. Трябваха ми изтънчени госпожици. Всеки с прищевките си. Аз винаги съм имал тази слабост и не споделям мнението на Хораций по този въпрос. И все пак не от тщеславие ме блазни високото обществено положение, мен ме привлича всъщност по-добре запазеният тен, по-хубавите ръце, по-изящните накити,
известна изтънченост и спретнатост, която се чувствува във всичко,
повече вкус в начина на обличане и изразяване, по-фината и по-добре ушита рокля, по-мъничките обувки, по-добре нагласените панделки,
дантели, коси. Винаги бих предпочел по-грозната, стига да притежава всичко това. Сам намирам това свое предпочитание глупаво, но сърцето ми го иска въпреки волята ми.
Е добре! И такава възможност ми се представи и пак само от мене зависеше дали да я използвам. Колко обичам да възкресявам от време на време някои приятни изживявания от младежките си години!
Те бяха така сладостни! Бяха така редки, така мимолетни и съм ги вкусвал, без да ми струват нищо! Споменът за тях изпълва все още сърцето ми с чиста наслада, която ми е необходима, за да ме ободри и за да мога да понасям несгодите от по-късните години.
Зората ми се стори толкова красива една сутрин, че се облякох пъргаво и побързах да изляза в полето, за да видя изгрева. Изживях това удоволствие в цялото му очарование. Беше веднага след
Еньовден. Земята, в най-пищната си премяна, беше отрупана с треви и цветя. Славеите, които скоро щяха да млъкнат, пееха в упоение.
Всички птички в своя прощален концерт, посветен на пролетта,
празнуваха раждането на един хубав летен ден, един от тия слънчеви

149
дни, каквито човек вече не забелязва на моята възраст и каквито никой никога не е виждал в тъжния край, в който живея днес.
Неусетно се бях отдалечил от града, беше станало горещо и аз се разхождах край сенчестия бряг на един поток. Чувах зад себе си тропот от конски копита и момински гласове. Притежателките им изглеждаха объркани, но това не им пречеше да се смеят безгрижно.
Обръщам се. Викат ме по име. Приближавам се и виждам две мои познати девойки, госпожица дьо Граферид и госпожица Гале; и двете неопитни ездачки, те се чудеха как да преведат конете си през потока.
Госпожица дьо Графенрид, родом от Берн, беше много мила девойка,
която поради младежки прегрешения била принудена да напусне родното си място и беше последвала примера на госпожа дьо Варан.
Само че тя нямаше пенсия като нея и затова беше цяло щастие, че госпожица Гале я беше обикнала и бе измолила от майка си да я вземе като компаньонка, докато успее да я нареди някъде. Една година по- млада от нея, госпожица Гале беше още по-хубава. В нея имаше нещо по-нежно, по-изтънчено. Тя беше много крехка и в същото време добре сложена и освен това в разцвета на младостта. И двете се обичаха нежно и взаимният им добър характер щеше да поддържа дълго време връзката им, ако не се намесеше някой мъж. Те ми казаха, че отивали в
Тун, стар замък, собственост на госпожица Гале. Помолиха ме да им помогна да преведат конете си през водата, понеже не можели да се справят сами. Посегнах за камшика им, но те се побояха да не би конете да ме ритнат или да ги хвърлят от седлата. Тогава прибягнах до друго средство. Хванах за юздата коня на госпожица Гале, поведох го след себе си и нагазих до колене в потока. Другият кон тръгна сам подире ни. След това възнамерявах да се сбогувам с госпожиците и да си отида като последен глупчо. Те си казаха нещо шепнешком и госпожица дьо Графенрид се обърна към мене:
— А, не, не! Не можете да се измъкнете така. Цял се измокрихте по наша вина. Ще имаме угризения, ако не ви изсушим. Няма как,
трябва да дойдете с нас. Вие сте наш пленник.
Сърцето ми се разтуптя. Погледнах госпожица Гале.
— Точно така — каза тя, смеейки се на изплашеното ми изражение. Вие сте военнопленник. Яхнете коня зад моята спътница.
Ще отговаряме за вас.

150
— Но, госпожице, аз нямам честта да познавам госпожа майка ви. Какво ще каже, като ме види?
— Майка й не е в Тун — обади се госпожица дьо Графенрид. —
Ние сме сами. Ще се върнем довечера и ще ви вземем с нас.
Електрически ток едва ли би ми оказал толкова бързо въздействие, както тия нейни думи. Скочих на коня на госпожица дьо
Графенрид, цял треперещ от радостна възбуда, и когато я обхванах през кръста, за да не падна, тя почувства силните удари на сърцето ми.
Каза, че и нейното сърце биело, защото се страхувала да не падне. При моето положение това беше почти подканване от нейна страна да проверя думите й. Но аз не се осмелих и през целия път двете ми ръце я обвиваха като колан, доста стегнат, трябва да призная, но без да се плъзнат нито веднъж в друго направление. Ако някоя жена прочете горните редове, с удоволствие би ми зашлевила плесница и с пълно право.
Веселото яздене и безгрижното бъбрене на двете девойки дотолкова изостриха и моя език, че чак до вечерта, докато бяхме заедно, не млъкнахме нито за миг. Те така ме предразположиха, че устата ми беше еднакво красноречива, както и очите ми, макар че не казваше същите неща. Само за няколко мига, когато оставах насаме с едната или другата девойка, разговорът леко замираше, но отсъстващата бързо се връщаше и не ни оставяше време да изясним настъпилото смущение. Когато стигнахме в Тун и аз изсуших дрехите си, седнахме да обядваме. После трябваше да пристъпим към важна задача — приготвяне на вечерята. Докато готвеха, двете госпожици целуваха от време на време децата на чифликчийката, а горкият помощник-готвач преглъщаше слюнките си. Бяха изпратили провизии от града и имаше всичко необходимо за богата вечеря — какви ли не лакомства! Но за съжаление бяха забравили виното. В този пропуск нямаше нищо чудно, защото девойките не пиеха. Но мен ме беше доста яд, защото разчитах на неговата подкрепа, за да стана малко по- дързък. И тях ги беше яд, може би поради същата причина, макар че не мога да твърдя това със сигурност. Буйната им пленителна жизнерадост беше съвсем невинна. Пък и какво биха правили с мене,
както бяха две? Пратиха да търсят вино навсякъде в околностите. Не намериха. Селяните в този кантон са трезви и бедни. Понеже девойките ми изказаха много живо съжалението си, аз им заявих, че

151
няма защо да се огорчават, тъй като и без вино ще ме опиянят. Това беше единственият намек, който се осмелих да направя през целия ден.
Но сигурно двете хитруши ясно разбраха, че това не е само любезност,
а голата истина.
Вечеряхме в кухнята на чифликчийката, двете приятелки седнали на двете пейки отстрани на масата, а гостенинът им на трикрако столче между тях. Каква вечеря. Какъв чаровен спомен! Трябва ли човек да търси други удоволствия, когато може да вкуси толкова чисти и истински наслади със съвсем малко средства? Никога вечеря в нощно заведение в Париж не е могла да се сравни с това ядене не само по отношение на хубавото настроение, на приятното оживление, но също и по отношение на чувствената наслада.
След вечеря направихме малка икономия. Вместо да изпием кафето, което беше останало от обеда, ние го запазихме за по-късно заедно с каймака и пастите, които девойките бяха донесли. И за да не се убие апетитът ни, отидохме в овощната градина да довършим десерта с череши. Аз се покатерих на дървото и им хвърлях оттам цели клончета, а те ми връщаха кокичките през клоните. По едно време госпожица Гале застана така удобно под мене, с разперена престилка и отметната назад глава, че аз се прицелих точно и хвърлих в деколтето й цяло снопче череши. Разсмяхме се, а аз си казвах: „Защо устните ми не са череши? Бих й ги хвърлил на драго сърце!“
Цял ден лудувахме така на воля, спазвайки пълно приличие.
Нито една двусмислена дума, нито една дръзка шега. И при това ние съвсем не си налагахме това благоприличие, то идваше от само себе си, усвоявахме тона, който ни диктуваха нашите сърца. Най-сетне моята скромност, друг би казал моята глупост, стигна дотам, че най- голямата интимност, която си позволих, беше да целуна един- единствен път ръка на госпожица Гале. Вярно е, че обстоятелствата правеха особено ценно това малко благоволение от нейна страна.
Бяхме сами, аз се задъхвах, тя бе навела очи. Не можах да намеря думи и прилепих уста до ръката й. Тя я изтегли след това и бавно вдигна очи към мене — не изглеждаше сърдита. Не зная какво щях да й кажа.
Нейната приятелка влезе и в онзи миг ми се стори грозна.
Най-сетне те се сетиха, че не бива да чакаме нощта, за да се приберем в града. Имахме точно толкова време, за да се приберем по светло, побързахме да тръгнем, като яхнахме конете както на идване.

152
Ако бях посмял, щях да изменя реда. Защото погледът на госпожица
Гале дълбоко бе развълнувал сърцето ми. Но не посмях да кажа нищо,
а не беше редно тя да го предложи. На връщане решихме, че денят не е трябвало да свършва, но не можехме да се оплачем, че е бил къс,
смятахме дори, че сме открили тайната да го удължим с разнообразните забавления, които бяхме измислили.
Аз се разделих с тях почти на същото място, където ги бях срещнал. С какво съжаление се сбогувахме! С какво удоволствие се уговорихме да се видим отново! Дванадесетте часа, прекарани заедно,
струваха за нас повече от векове близост. Сладкият спомен за този ден не струваше нищо на тези мили момичета. Нежното разбирателство,
което се беше породило между трима ни, беше равносилно на по- силните вълнения, но не би могло да оцелее при тях. Ние се обичахме без тайна, без срам и искахме да се обичаме все така. Непорочността на сърцата също носи наслада, която не е по-малка от другата, защото не е мигновена, а постоянна. Колкото до мене, аз зная, че споменът за един толкова приятен ден ме затрогва и очарова повече, допада ми повече, отколкото всички други наслади, които съм изживял. Не ми беше много ясно какво исках от тези две пленителни същества, но те и двете будеха живо любопитство у мене. Не казвам, че ако бях господар на положението, сърцето ми нямаше да се определи — чувствах известно предпочитание. Щях да бъда много щастлив, ако госпожица дьо Графенрид ми станеше любовница. Но ако имах избор, бих я предпочел за довереница. Както и да е, като ги гледах крадешком,
струваше ми се, че не бих могъл да живея нито без едната, нито без другата. Кой би допуснал, че нямаше никога вече да ги видя и че нашата ефимерна любов ще свърши с това?
Ако някой прочете тези редове, сигурно ще се смее на моите любовни похождения, като обърне внимание, че след дълги предисловия и най-смелите стигат до целуване на ръка. О, мои читатели! Не се заблуждавайте! Може би аз съм изпитвал повече наслада в моите любовни връзки, като съм стигал до целуване на ръка,
отколкото вие във вашите, макар че сте ги започвали най-малко с това.
Вантюр, който си беше легнал много късно предната вечер, се прибра малко след мене. Този път не му се зарадвах както обикновено и се въздържах да му разкажа как бях прекарал деня. Двете госпожици ми бяха говорили за него с не особено уважение и като че ли не им

153
хареса, че съм попаднал на такъв приятел. Това промени отношението ми към него. Впрочем всичко в този момент, което ме отвличаше от мисълта за тях, не можеше да не ми бъде неприятно. Той обаче скоро ме върна към нас двамата, като ми заговори за материалното ни положение. То беше много критично, за да може да продължава така.
Макар че харчех много малко, имуществото ми се беше стопило. Бях без средства. Никакви вести от мама. Не знаех какво ще стане с мен и сърцето ми жестоко се свиваше при мисълта, че възлюбеният на госпожица Гале може да бъде принуден да проси.
Вантюр ми съобщи, че бил говорил за мене на господин заместник върховния съдия, че смятал да ме заведе на другия ден на вечеря у него, че той бил влиятелен човек, който можел да ми услужи с връзките си. С една дума, полезно познанство за мене, един духовит и образован човек, много приятен в компания, който имал най-различни таланти и обичал изкуството. После, вмъквайки по стар навик най- голямо лекомислие в най-сериозния разговор, той ми показа няколко стихчета, съчинени в Париж по мелодията на една опера от Муре,
която се изпълняваше по онова време. Песничката толкова много се харесала на господин Симон (малкото име на съдията), че той пожелал да напише друга по същата мелодия като отговор на първата. Поръчал на Вантюр и той да съчини от своя страна, а на него пък му хрумна забавната идея да ме накара да напиша текст по тази мелодия. „По този начин — казваше той, — куплетите ще се появят на другия ден, също както носилките в «Комичен роман».“
[22]
През нощта, понеже не можах да заспя, съчиних криво-ляво моята песничка. Като първи стихове, бяха сносни. Може да се каже, че бяха по-добри, отколкото ако ги бях съчинил предния ден, защото сюжетът ми се въртеше около една галантна интрига, към която сърцето ми беше напълно предразположено. Показах сутринта песничката на Вантюр, който много я хареса и я пъхна в джоба си, без да ми каже дали и той е съчинил нещо. Отидохме на вечеря у господин
Симон, който ни прие любезно. Завърза се приятен разговор. Не можеше и да бъде иначе между двама остроумни събеседници, които ненапразно бяха образовани. Аз изпълнявах обичайната си роля,
слушах и мълчах. Те не заговориха за песничките, нито единият, нито другият. Аз също и доколкото зная, никога вече не стана изобщо дума за моето съчинение.

154
Господин Симон като че ли хареса държането ми. По време на тази среща той едва ли можеше да види нещо друго. Беше ме срещал вече няколко пъти у госпожа дьо Варан, без да ми обърне особено внимание. Затова всъщност моето познанство с него датира от тази вечеря, която съвсем не оправда поставената цел, но впоследствие ми беше полезна в друго отношение, затова с удоволствие си спомням за него.
Ще сгреша, ако не опиша външността му, която, съдейки по поста му и по цветистия ум, с който той се гордееше, не бихте могли да си представите, ако не ви кажа нищо. Заместник върховният съдия едва ли беше висок две стъпки. Правите му, тънки и дори доста дълги крака щяха да удължат ръста му, ако стъпваха вертикално. Но те бягаха встрани като широко отворен пергел. Гол сигурно изглеждаше като скакалец. Тялото му беше не само късо, но слабо и във всяко отношение невъобразимо дребно. Главата, нормално голяма, с добре оформено лице, благородно изражение и добродушни очи, изглеждаше изкуствена, като че набодена върху чуканче. Би могъл да си спести разходите за облекло, защото голямата му перука го обличаше прекрасно от глава до пети.
Имаше два съвсем различни гласа, които постепенно се преплитаха, когато говореше, и контрастът между тях, отначало доста приятен, скоро ставаше непоносим. Единият беше дълбок и звучен.
Той беше, ако мога така да се изразя, гласът на главата му. Другият,
тънък, остър и писклив, беше гласът на тялото му. Когато внимаваше и се вслушваше в тембъра си, когато говореше спокойно и сдържаше дъха си, той можеше да говори винаги с дебелия си глас. Но пооживеше ли се малко, вложеше ли повече жар, тутакси минаваше в другия регистър и за нищо на света не можеше да си възвърне нормалния бас.
С външността, която току-що ви обрисувах без никакъв шарж,
господин Симон беше галантен, отличен разказвач на анекдоти и се обличаше грижливо, дори с известно кокетство. Понеже търсеше начин да изглежда добре, с удоволствие приемаше сутрин посетителите в леглото си. Защото всеки, който видеше на възглавницата хубавата му глава, не можеше да си представи, че освен нея няма нищо. Понякога това даваше повод за сцени, за които цял
Анси още си спомня. Една сутрин, когато чакал в леглото или по-скоро

155
върху леглото тъжителите, с хубава нощна шапчица на глава, чисто бяла и много изящна, украсена с две огромни фльонги от розова панделка, пристига един селянин и чука на вратата. Слугинята била излязла. Заместник върховният съдия чул, че се чука повторно, и извикал: „Влезте!“ и понеже го казал малко по-високо, гласът му минал във фалцет. Селянинът влиза, оглежда се, за да види откъде идва този женски глас, и като вижда в леглото шапчицата, фльонгите,
понечва да излезе, извинявайки се сконфузено пред госпожата.
Господин Симон се разсърдва, почва да крещи с още по-тънък глас.
Селянинът, убеден твърдо в своето, се чувства оскърбен, почва да го ругае, казва му, че както изглежда по всичко, е обикновена уличница и че заместник върховният съдия не дава добър пример, като я държи в дома си. Съдията, вбесен, понеже нямал никакво друго оръжие в ръка,
тъкмо се канел да запрати по нещастника нощното си гърне, когато пристигнала икономката му.
Това джудже, така онеправдано телесно от природата, бе обезщетено в умствено отношение. Интелигентен по рождение, той се бе постарал да обогати и развие ума си. Макар че, както твърдяха, бил добър юрист, той не обичаше професията си. Беше се отдал на художествената литература и беше постигнал успехи в нея. Владееше главно умението да се изказва блестящо и цветисто, което създава толкова приятна атмосфера при общуване даже с жени. Знаеше наизуст всички духовитости от сборниците с анекдоти и всевъзможни мисли на знаменити хора. Умееше да разказва увлекателно, да предава интересно, тайнствено, като злободневка нещо, което се беше случило преди шестдесет години. Разбираше от музика и пееше приятно с плътния си мъжки глас. С една дума, притежаваше много чудесни таланти за един магистрат. Понеже много ухажваше жените в Анси,
беше станал на мода сред тях. Влачеха го подире си като шут. Той твърдеше дори, че имал успех сред тях и те много се забавляваха.
Госпожа д’Епани казваше, че за него най-голямото благоволение е да целуне коляното на някоя жена.
Понеже беше чел добрите автори и говореше охотно за тях,
разговорът с него беше не само забавен, но и поучителен. По-късно,
когато се пристрастих към литературата, аз поднових дружбата си с него и тя ми бе от полза. Идвах понякога на гости при него, след като се бях установил в Шамбери. Той ме хвалеше, възбуждаше

156
съревнование, съветваше ме за книгите, които трябва да чета, и аз следвах често съветите му. За нещастие в това тъй крехко тяло живееше чувствителна душа. Няколко години по-късно той се забърка в някаква неприятна история, която много го разстрои и скъси живота му. Беше жалко, защото той безспорно беше добродушно дребосъче,
което най-напред човек взема на подбив, а после обиква. Макар че не бях много свързан с него, понеже той ми даде ценни съвети, сметнах,
че мога, от признателност, да му посветя този малък спомен.
Щом се освободих, се затекох към дома на госпожица Гале,
надявайки се, че ще видя някой да влиза, да излиза или поне да се отвори прозорец. Нищо. Не се мярна дори котка и през цялото време,
докато се навъртах наоколо, къщата си остана все така плътно затворена, като че ли изобщо не бе обитавана. Улицата беше малка и безлюдна, присъствието на непознат мъж биеше на очи. От време на време от съседните къщи излизаха, влизаха. Не знаех къде да се дяна.
Струваше ми се, че по лицето ми отгатват какво търся там и тази мисъл ме терзаеше, защото винаги съм поставял над собствените си удоволствия честта и спокойствието на жените, които ми са били скъпи.
Най-сетне ми омръзна да си играя на испански влюбен, на всичко отгоре без китара, и реших да пиша на госпожица дьо Графенрид. Бих предпочел да пиша на приятелката й, но не смеех и по-подходящо беше да започна с девойката, на която дължах запознанството с нея и с която бях по-близък. Когато написах писмото си, аз го занесох на госпожица Жиро, както се бях уговорил с двете госпожици при раздялата ни. Те именно ми я бяха посочили за посредница. Госпожица
Жиро беше бродирачка и понеже работеше сегиз-тогиз в дома на госпожица Гале, имаше достъп там. Посредничката не ми се стори съвсем подходяща. Но се страхувах да не би, ако не я приема, да не ми посочат друга. Освен това не смеех да кажа, че тя ме харесва. Чувствах се унижен, че си е позволила да се счита в моите очи за представителка на същия пол като двете приятелки. С една дума,
предпочетох все пак нейното посредничество, отколкото да се лиша изобщо от него, и поех риска.
Жиро отгатна още при първата дума чувствата ми — не беше особено трудно. Дори писмото, което трябваше да отнесе на двете момичета, да не беше достатъчно красноречиво, моят смутен и

157
глуповат вид щеше единствен да ме издаде. Обяснимо е, че това поръчение не й достави голямо удоволствие. Но тя все пак се нагърби с него и го изпълни точно. На следващата сутрин изтичах при нея и намерих отговора. С какво нетърпение дочаках мига да изтичам навън,
за да го чета и целувам на воля! Няма нужда да ви го казвам. По-важно е отношението на госпожица Жиро, която прояви в случая повече дискретност и въздържаност, отколкото можех да очаквам от нея.
Достатъчно разумна, за да разбере, че със своите тридесет и осем години, заешки очи, напомаден нос, остър глас, черна кожа тя не може да се мери с млади момичета, преливащи от очарование и в разцвета на красотата си, тя не пожела да бъде нито вероломна спрямо тях, нито да им услужи и предпочете да ме загуби, вместо да ме даде на тях.
От известно време Мерсьоре, понеже нямаше никакви известия от господарката си, си беше наумила да се върне във Фрибург. Жиро я убеди окончателно да го стори. Нещо повече, внуши й, че ще бъде по- добре някой да я придружи до бащиния й дом и й предложи да ме вземе със себе си. Младата Мерсьоре, която също ме харесваше,
одобри напълно тази идея. Двете я споделиха още същия ден с мен, и то като нещо напълно решено. Понеже аз не видях нищо лошо в това,
съгласих се, смятайки, че пътуването няма да ми отнеме повече от седмица. Жиро, която не беше на същото мнение, уреди всичко.
Наложи се да призная лошото състояние на моите финанси. Въпросът беше уреден. Мерсьоре пое разноските по пътуването. И за да си навакса от другаде парите, които щеше да похарчи, решиха по моя молба да прати багажа си, а ние да отидем пеш, като се спираме да си почиваме. Така и направихме.
Чувствам се неудобно, защото излиза, че много момичета са били влюбени в мене. Но понеже нямам основание да се гордея с успехите си във всички тия любовни истории, смятам, че мога да кажа истината без задръжки. Мерсьоре, по-млада и не така обиграна като
Жиро, не ме ухажваше така открито. Тя обаче подражаваше на моя тон,
акцент, повтаряше думите ми, проявяваше към мене внимание, каквото аз би трябвало да проявя към нея, и не пропускаше под предлог, че е много страхлива, да ме моли да спим в една стая — общуване, което рядко се ограничаваше само до това, когато пътуват заедно двадесетгодишен младеж и двадесет и пет годишна девойка.

158
Този път обаче то действително се ограничи само с това. Аз бях толкова наивен, че макар Мерсьоре да беше приятна девойка, и през ум не ми мина през цялото пътуване не само да заплета и най-малката любовна интрига, но дори и мисълта за това. А и дори тя да ми бе хрумнала, аз бях толкова глупав, че нямаше да мога да я приложа. Все още не успявах да проумея как младеж и девойка спят заедно. Мислех,
че са необходими цели векове, за да подготвят това страшно споразумение. Ако клетата Мерсьоре, поемайки разноските за пътуването ми, беше разчитала на някаква компенсация от подобно естество, тя горчиво се измами и ние пристигнахме във Фрибург в съвсем същите отношения, в каквито бяхме тръгнали от Анси.
Когато минахме през Женева, не се отбих при никого, но едва не ми стана лошо, когато прекосявахме мостовете. Никога не съм могъл да видя стените на този чуден град, никога не съм могъл да вляза в него, без сърцето ми да примре от умиление. От една страна,
благородната представа за свободата възвишава душата ми, а от друга,
равенството, единението, спокойната нравственост ме затрогваха до сълзи и ме караха да съжалявам горчиво, че съм загубил тия блага. В
каква заблуда бях изпаднал, но колко обяснима бе тя! Въобразявах си,
че виждам всичко това в моето отечество, защото го носех в сърцето си.
Трябваше да минем през Нион. Да минем оттам, без да видя баща си! Ако бях дръзнал да го сторя, щях да умра от разкаяние.
Оставих Мерсьоре в странноприемницата и отидох да го видя, пък каквото ще да става. Ах, колко се лъжех, като се боях от него! Още щом ме зърна, душата му се разтвори за бащинските чувства, които я изпълваха. Колко сълзи проляхме, докато се прегръщахме един друг.
Най-напред той сметна, че се връщам при него. Аз му разказах историята си и споделих с него решението, което бях взел. Той не се възпротиви решително. Изтъкна ми на какви опасности се излагам,
каза ми, че най-кратките лудории са най-приемливите. Впрочем той въобще не се опита да ме задържи насила. И аз намирам, че беше прав.
Но сигурно е също, че той не стори всичко необходимо, за да ме разубеди, било защото след стъпката, която бях направил, смяташе, че е късно да се връщам назад, било защото сам не знаеше какво да прави с мене на тази ми възраст. По-късно разбрах, че си е съставил за спътницата ми много несправедливо мнение и много далеч от

159
истината, но всъщност напълно обяснимо. Мащехата ми, не лоша,
малко сладникава жена, ме покани само от приличие на вечеря. Аз не останах. Но им казах, че мисля да им гостувам по-продължително на връщане и им оставих малкия си вързоп, който бях пратил по корабчето и който ми пречеше. На другия ден сутринта тръгнах рано,
много доволен, че бях видял баща си и се бях осмелил да изпълня своя дълг.
Пристигнахме благополучно във Фрибург. Към края на пътуването любезностите на госпожица Мерсьоре понамаляха. След пристигането ни тя се държа много хладно, а баща й, който не тънеше в охолство, също не ме прие кой знае колко сърдечно. Останах в хана.
Посетих ги на следващия ден, те ме поканиха на вечеря и аз приех.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: