Първа гост

Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името "граф", както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана "Голос". Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза:

-А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога?
Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката.

Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката н непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол.

-Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил -каза му чорбаджи Мичо ядосан.

Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.

Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:

-Пак са яли бой нашите!

-Как? -извикаха радостно учудени няколко гласа.

-Любобратич и Божо Петрович изтрeпали няколко хиляди турци -каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.

-Браво, да са живи! -изкрещяха няколко гласа.

-И Подгорица взета -продължи бай Мичо.

Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена.

-Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!

-Истина??!

-И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.

-Взеха го дяволите!

-А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: "Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там." Спукана, спукана е.

Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.

-До колко души са избити? -попита Никодим.

-Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега.

-То добро, ако е вярно.

-Аз ти казвам, че е вярно.

-Отде научи това? -попита чорбаджи Марко.

-От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал "Клио", триестки вестник.

-Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа. Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са? —Шъпа народ -каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си.

-И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? -Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях - отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак.

Чорбаджи Мичо отговори загорещен:

-Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина.

-Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи -каза господин Фратю важно.

Чорбаджи Мичо се навъси,

-Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: "всичко добро в Туркия, всичко цъфти в Туркия". Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи.

-Фратю, така, така, не е казал -потвърди Хаджи Смион.
-Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци -обади се Иванчо Дудото, кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката.

-Тука за други пожар се приказва, Иванчо -забележи Павлаки сериозен.

-Истинският пожар ще пламне, когато пламне България -забележи господин Фратю.

-Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? -отговори намусено чорбаджи Димо.

-Ти, Фратю, казваш тъй -отзова се Данчо фурнаджият, -защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: дръжте! -а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората.

-Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви.

-Вие не берете грижа, това не ще иде за много -каза бай Мичо, -писано е, че Туркия ще падне скоро.

-Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! -каза един.

-И ако го не бутнем, ахмаци сме! -каза поп Димчо разпалено.

-Така е, така е -обади се поп Ставри, -замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече "ах" и "ох", ами все пушки и саби звънтят: "таламбази като бият, сърцето ми играе"; "станете с турци да се бием" и други бесотии нови. А младежите, подири ги -все в манастирската ливада; баубум, баубум, цял ден с пушките -челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. "Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?" "Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото." Аз, между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани!

Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора.

Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха:
Ах, майко, майко, жалостив!

Не плачи, майко, не жали,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник.

ний не сме веке рая покорна!

Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него.

Ганко кафеджият се обади:

-Право има бай Марко. Въстанието е цяла пропаст за нас. -И той погледна потона, дето стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир.

Марковият укор поразсърди Мича.

-Марко -каза той, -ти мъдро приказваш, но от нас има по-мъдри хора, които са предвидели, че всичко това ще се сбъдне. Турция, как как, трябва да падне.

-Аз не вярвам на вашите пророци -каза Марко, като подразбираше с това Мартин Задека, в когото религиозно вярваше бай Мичо. -Не твоят Задек да ми го каже, ами цар Соломон да дойде тука, пак няма да му вярвам, че можем направи нещо. Детински работи не ща.

-Ама виж, Марко, ако е речено от бога? -забележи поп Ставри.

-От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.

-Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм -каза Павлаки.

-Дядо Иван, дядо Иван! -избъбраха мнозина. По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подзе живо:

-А бе та това на мене ли ще казвате? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза. чак до "Света София"! Без негово питане бива ли? Нима и Любобратич щеше да ги трепе по хиляди тия кучета, ако да се не облягаше на силен гръб? Но думата ми е, че на турското царство са прочетени дните, както на един охтикалия. Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си. Слушайте пак, който не вярва: "Константинополь, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет, окончажем сих бедствш, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!" И на друго място пак е казано: "Мечета ваши разорени, а идоли ваши и алкоран вовсе изтреблени будут! Мохамед! Ти, восточний антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепель обращеным будут."

В разпалението си бай Мичо беше се изправил и сечеше въздуха с ръка.

-Но това кога ще се изпълни? -попита поп Ставри.

-Казвам ви скоро, часът е ударил!

-Новият ли е, Николчо? -извикаха няколко души. -Чети, чети!

-Дай да видим много ли зелки са паднали от ножа на Любобратича -казаха други нетърпеливо.

-Аз ви казвам с хиляди бе. Седни тук, Николчо! -И бай Мичо му стори място до себе си, Николай Недкович разгърна вестника.

-За Херцеговското въстание чети най-напред -заповеда бай Мичо.
Недкович зачете сред тържествена тишина. Всички напрегнаха уши, но приятната новина за победата, явена от "Клио", не се потвърдяваше. Напротив, известията от бойното поле бяха лоши: не само Подгорица не беше взета, но и последнята чета на Любобратича беше разбита в пух и прах и той сам беше забягнал в Австрия.

Носовете на всички увиснаха. Голямо разочарование и скръб се прочете по всичките лица. Сам Недкович биде разстроен и гласът му пресипна и отслабна.

Мичо Бейзадето, облян от внезапен пот, побледнял и разтреперан от яд, извика:

-Лъжи, лъжи и лъжи! Те на кирливия ми фес да разправят бабини деветини! Любобратич ги е бил, та ги е поразил!. Вие не вярвайте ни една дума от тоя вестник!

-Но, бай Мичо -забележи Недкович, -тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина.

-Лъжи, лъжи -турски лъжи, ковани в Цариград! Ти "Клио" намери да четеш.

-И аз не вярвам -каза Хаджи Смион; -вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше -все лъжа.

-Уйдурмасиони.

-А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто зелени, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш.
Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. Понататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от "Клио". Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:

-Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай -Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем.

-Шийка! -извика Мичо разярен. -Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо.

Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция.

Тишината пак се въдвори. Стефчовото присъствие стесняваше гостите. Той седна, здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не знаеха, било че ги презряха.

Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов н Соколов. Току що седнаха, Хаджи Смион се обърна към първия:

-Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия?

-Геновева не беше комедия, а трагедия -забеляза господин Фратю; -комедия се нарича, когато е смешно представлението, а трагедия -когато има трагически сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия. моята роля беше трагическа роля. -обясни многознайно господин Фратю.

-Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна косата -похвали го Хаджи Смион.

Иванчо Йотата, който току що влезе, взе участие в разговора.

-Кое, за театрото ли? -обади се той. -Аз виждах по-оная година театро и в К., когато играха, какво беше? Не помня, хъ, "Иван Хайдутинът".

-"Иванку убиецът" -поправи го господин Фратю.

-Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е бълнувала. Викаше "Голосе! Голосе!" крамолически и трепереше от страх велик.

-Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще направи много добре. Само песента да е друга -каза Хаджи Смион, като хвана да, тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание.

-"Геновева" не е комедия, а трагедия -забележи пак строго господин Фратю.

-Да, да, трагедия. с една реч -театър.

-Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях -отзова се из къта си Стефчов и се усмихна ехидно.

Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза:

-Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят.

Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел.

-Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! -избърбора дядо Нистор. -Ти пак да ни повториш Геновева. децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: "Тате, искам Геновева -Геновева искам."

-Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка -продума Огнянов, като устрели с поглед Стефчова.

-Особено когато е взета от гюбрето -допълни язвително Соколов.

Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно.

-И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе -обади се Чоно Дойчинов: -искам Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подаденo; Фратю е фарфара, но божи човек: нафиле го псуваха хората.

От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В същото време похвалата докачи господин Фратя.

Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае защо.

Стефчов дигна очи и погледна раздражено на Огнянова и Соколова. Той каза хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд:

-Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от Лозенград, ще ни даде скоро и една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее -най-малко той.

Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом). Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо:

-Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като Стефчова, не е чудно да стане и трагедия.

И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава:

-Остави го, да не развонява повече -пошъпна той.

-Аз не мога да търпя подлеците! -избъбра високо Огнянов, доста високо, за да го чуе Стефчов.

В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по блажена усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето си, извика протегнато:

-Русианн!...

И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад напред, за да изобрази клане. Всички присъствуващи го гледаха смаяни. Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива знакове.

-Графе, какво ти каза Мунчо? -попитаха го неколцина.

-Не зная -отговори Огнянов усмихнат; -обича ме много.

Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по добре защо е възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова и извика още по-високо:

-Русианн!...

И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание на Мунча.

В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на Огнянова злобен и мъстителен поглед.

Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти, но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай; в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития. Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току тъй, без причина. Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно, тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд. Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в подземната му борба с Огнянова.

Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия -личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада -светлоцветната призма, през която гледаше света.

Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той каза на доктора:

-А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно?

-Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги.

-А този Мунчо, какво значат тия негови комедии ? Мене хвана да ме издува.

Докторът се изсмя.

-Не ставай дете!

-Да, това не заслужава внимание, но Стефчов -Стефчов да не би да знае нещо?

-Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха. за нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час.

-Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада.

-Тя беше пуснала -помниш? -за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само брътви.

-Но тя беше казала за тебе друго -вярно. Впрочем, ней й по-идат отръки женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре.

На доктора се поизмени лицето.

-За Лалка?

-За нея.

-Рада се научила... Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са: Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата.

Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го погледна зачуден.

-Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно.

-Аз обичам Лала -отговори мрачно Соколов.

-Тя знае?

-И тя ме обича. или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея по-дълбоко чувство, не вярвам. -И неволно червенина излезе по лицето на доктора.

-Е, за твое щастие или нещастие, то е по-дълбоко, отколкото мислиш, байно, аз знам това добре -каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си.

-Отде знаеш? -попита докторът зачервен.

-От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била, когато са те освободили. Рада всичко това е видяла.

-Невинно дете е -каза докторът глухо, -ще го убият, ако я дадат на тогова.

-Защо я не поиска досега? -попита Огнянов със съчувствие.

-Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види?

-Открадни я тогава!

-Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене.... и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.

-Това е право -издума замислено Огнянов; -същата мисъл спира и мене да се венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти огорчения и бих я направил щастлива.. тя заслужава да е щастлива... Прелестно сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене. Бедната!

Облаци минаха по Огняновото чело.

Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура; може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова.

Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в него.

-Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия!. Инак той ще убива други! -пламна Огнянов внезапно.

Двамата приятели повървяха мрачно. Огнянов се спря с решителен вид.

-Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?

-Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне.

-Ще го опозоря поне.

-Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.

-Пред момичето, то ще чуе!

-Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си -отговори докторът меланхолически и подаде ръката си.

-Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?

-Не ми се ще, иди сам.

-Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо.

-Добре, ще те чакам у дома тогава.

И приятелите се разделиха. Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с "иншата", два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухашe големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. "Дунав", едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви.

Той прочете, попарен, следующето: "Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост: Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони."

При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо на забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер.

Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.

-Бай Мердевенджиев -каза той спокойно, -чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.

-Не съм, но вземете го -отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.

Огнянов излезе със зловещия "Дунав", единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.