Първа гост

Те изминаха една поляна, просеяна с големи камънаци, под клоновете на столетни орехи с изкърмушени от старост дънери, и пред тях се изпречиха ясно високите зидове на манастира. Той, при тайнственото лунно осветление, приличаше на готически замък с фантастически очертани върхове.

Преди няколко години тая стара ограда се гордееше с исполински бор, който със своята рунтава шапка, дето пееха хиляди птичи гнезда, заслоняваше старовремската черкова. Но бурята катури бора, а игуменът -черковата и съгради нова. Сега тя, със своя висок, по новото зодчество издигнат купол, странно противоречи с осталите стари постройки, паметници на миналото, и даже грози като къс нова хартия, залепена на стар пергамент. Старата черкова и старият бор паднаха под ударите на съдбата и оттогава манастирът затъмня, не весели вече окото с гигантското дърво до облаците; не възвишават благочестиво душата зографисаните по стените образи на светци, архангели, преподобни отци н мъченици с изчовъркани очи от кърджалии и делибашии.

Троицата наши познайници завиха зад манастира и се спряха пред заднята стена, по-лесно за пристъп и по-близко до килията на дякона Викентия. Оттука нямаше нито манастирските псета да се разбудят, нито ратаите да ги усетят.

Планинските водопади гърмяха наблизо и пълнеха цялата околност с диво ехтене.

Трябваше да се прехвърли някой през зида, за да вземе отвътре стълбата и да я подаде отсам за другите. Естествено, това изпълни Краличът, който беше захванал тая нощ с щурмуване. Скоро и троицата се прехвърлиха през зида с опасност да бъдат изпушкани от войнствения игумен, ако случайно ги зърнеше от прозореца си. Найдоха се в малкото задно дворче, което се съобщава с големия двор чрез врата, заключена отвътре. Дяконовата килийка, която беше на долния кат, гледаше именно към това дворче. Те пристъпиха под прозореца, дето още светеше.

-Викентий си още чете -каза воденчарят, като се подигна на пръсти и погледна. Той почука на прозорчето. То се отвори и някой попита:

-Калеко Стояне, ти ли си? Какво дириш тука?

-Дай ми, дяконе, ключа на портата, па ще ти разправя. Сам ли си?

-Сам, всички спят. Вземи!

Воденчарят се изгуби в сянката и след две-три минути се завърна и въведе Кралича и дъщеря си във вътрешния двор, като заключи пак вратата.

Големият двор, дето влязоха, беше тих. Чучурчето монотонно и дремливо шуртеше в мълчанието. Шумът му приличаше на ектения за умрелите. Мрачни редове чардаци, глухи и безжизнени, заграждаха отвръст двора. Черните кипариси тайнствено привеждаха върховете си като исполински привидения. Килията на дякона се отвори и нощните, гости влязоха вътре.

Дяконът, момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка, посрещна приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на калека си. Той погледна с удивление и. с почит тоя герой, който утрепа като пилци двамата злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади в госта един човек тъй благороден, както и юнак. Дядо Стоян набързо и развълнувано разказваше случката във воденицата и благославяше избавителя си. Викентий забележи голямото му изнурение и бледност и му предложи да го заведе в килията, в която ще пренощува. Тръгнаха. Дяконът, с връзка дрехи и вечеря под мишница, мина напред през заспалия двор, дойдоха до стълбите на отсрещния трикатен чардак и се качиха по тях. Минаха през прустове и по други стълби до горния кат. Макар че ходеха тихо, подът кънтеше цял под стъпките им, както се случва с всяко пусто дървено здание. Викентий пална свещица и осветли килията, в която влязоха. Тя беше гола и скръбна на вид -само с една постелка на сламено дюшече и стомна вода. Това прибежище приличаше повече на тъмница; но Краличът не можеше сега да желае по-добро. Като погълчаха малко време за приключението във воденицата, Викентий се приготви да му каже лека нощ.

-Вие сте съсипани и трябва да си починете по-скоро. Затова няма да ви моря с никакви запитвания. Та па и не е нужно. Геройството, що извършихте тая нощ, всичко ми каза. Утре ще се срещнем и още отсега ви казвам: не се безпокойте за нищо, дякон Викентий е цял на ваше разположение. Лека нощ!.

И той си подаде ръката да се прости. Краличът я хвана, без да я пусне.

-Не -каза той, -вие ми дадохте гостоприемство слепешката и се излагахте на опасност за мене. Трябва да знаете поне кой съм. Мене ме викат Иван Краличът.

-Иван Краличът, заточеникът? Кога те пуснаха? -попита учудено дяконът.

-Пуснаха ме? Аз избягах из Диарбекирската крепост! Бежанец съм.

Викентий му стисна ръката и го здрависа.

-Добре дошли, бай Краличев, вие сте ми сега още по-любезен гостенин и брат. България има нужда от добрите си синове. Сега има много работа, много работа. Тиранията на турците е нетърпима и народното негодуване ще дойде до върха си. Трябва да се готвим. Останете у нас, г-н Краличев, вас никой не ще ви познае тук; да работим щете ли? -приказваше живо разпаленото дяконче.

-С това намерение съм и аз, отче Викентие.

-Утре ще се разговорим надлъжко. Тук сте в пълна безопасност. В тази килия съм крил и Левски. Тук не иде никой. има страх повече от привидения, нежели от човеци. Лека нощ! -завърши шеговито дяконът, като излизаше.

-Ваша полека, отче -каза Краличът и заметна вратата след него.
Той бързо се преоблече и вечеря. После легна, духна свещта, но дълго време се въртя на леглото си, без да се допре сън до клепачите му. Тревожни спомени смущаваха душата му. През ума му минуваха всичките потресни сцени и образи на тая нощ, с отвратителна и жестока ясност. Това мъчително състояние трая дълго време. Найпосле природата преодоля: изчерпаните му до крайност физически и нравствени сили се поддадоха на неотразимата нужда на съня. Той заспа. По едно време се сепна и отвори очи в тъмнината. Чу, че някой ходи по пруста, тежко, бавно. После се раздаде пеене, което приличаше на виене. Стъпките наближаваха насам и странното пеене се усилваше. То приличаше ту на опело, ту на плачевно стенание. Краличът помисли, че тия звукове идеха отдругаде, но глухотата на мястото ги предаваше близко и обезобразени. Но не, стъпките тропаха много ясно по пруста. Изведнъж на прозореца се изправи една тъмна фигура и надничаше вътре. Краличът, изтръпнал, вкова очи в сянката и о ужас забележи, че тя прави криви и безобразни знакове с ръцете, като че го викаше. Всичко това беше ясно в нощната виделина. Краличът не сваляше очи от прозореца. Хвана да му се струва, че тайнствената фигура има очертанията на Емексиз Пехливана -убития. Той помисли, че сънува, и си потърка очите. Пак погледна, а сянката все седеше на прозореца и гледаше вътре.

Краличът не беше суеверен, но това пусто здание с мъртвешката си глухота и гробовна тишина вдъхваше неволен трепет. Дойде му на ума тогава шутливото загатване на дякона за привиденията и нему му стана неловко и необяснимо страшно тука. Но веднага се засрами сам от себе си. Той пипнешком намери револвера си, стана, тихо отвори вратата и излезе бос на пруста. Тайнствената висока фигура пак ходеше и пееше странно. Краличът я приближи смело. Пеещият призрак, вместо да стане невидим, както в приказките, изрева уплашено, защото и Краличът още повече приличаше на призрак с белите си долни дрехи, които му даде дяконът.

-Кой си ти? -попита новият призрак постария, като го улови за предницата.
На нещастния страхът скова устата. Той само се кръстеше и се пулеше, и въртеше глава като идиот. Краличът разбра, че има работа с такъв. И го заряза.

Викентий беше забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия идиот Мунча, който живееше от години в манастира. Тоя същият беше непознатият човек, който видя закопването на турците..

Когато Марко отвори снощи вратнята, след избягването на Кралича, той се срещна на прага с онбашият и заптиетата му, които предпазливо нахълтаха вътре.

-Какво има тука, Марко чорбаджи? -попита онбашият.

Марко спокойно обясни, че нищо нямало, а само тъй се престорило на плашливата слугиня. Онбашият прибърза да се удовлетвори от такава лека развръзка н си излезе благодарен,

че избягна неприятни случайности.

Току-що Марко затваряше, зададе се съседът му.

-Гечмиш ола, бай Марко!

-О, Иванчо, влез де, да пием по едно кафе.

-Добър вечер, бай Марко. Асенчо по-добре ли е? -обади се един висок момък от среднята улица, като приближи тичешком

-Докторе, ела, ела.

Две семейни фотографии на същата стена довършаха съкровищата на тая картинна галерия, която антиката часовник правеше и музей.

Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен. Той беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше усвоил добре езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият вечер, а нощя пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка. Криво гледан от чорбаджиите, които се доверяваха на Янелият хекимин, той беше твърде обичан от младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Той беше винаги пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две занятия посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско училище, но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с титлата "доктор", а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета. Колкото за лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани помощника: здравия климат на тоя балкански край и природата. По тая причина той рядко прибягваше до фармакопеята си, на която и не разбираше латинските, и всичката му аптека се сбираше на една поличка. Не е чудно, че по тоя начин той скоро успя "да подлее вода" на противника си. Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча.

Другият гост беше Иванчо Йотата. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства.

-Та ви казвам -продължаваше Йотата, -че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: "Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!" Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? -рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата.. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. "Къде?-казва,. -Да не скочиш у бай Маркови?". "Няма нищо, мари -казвам й, -заключи комшулука откъм бай Марка."

-Нямаше нужда, Иванчо -нищо нямало -забележи усмихнато Марко.

-Тогава -продължи Йотата -рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. "Мълчи мари!" -казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата -всемирна тишина.

-Асенчо спи ли сега, бай Марко? -попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:

-Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора.

-Та казвам ти, нямаше никой -нафиле си се трудил, Иванчо.

-Ах, бай Марко, забравих да те питам -каза докторът внезапно, -намира ли те тая вечер някакъв момък ?

-Какъв момък?

-Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща.

-Де го видя? Не ме е намирал никой -отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат.

Докторът продължи спокойно:

-Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: "Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука." На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си -ожулена, взела-дала, вика се. "Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха?. Тъй ще простинете!" Каже: "Благодаря!" -и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.

-Казах ви, че не ме е търсил никой.

-Чудно нещо -каза докторът.

-Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? -попита Иванчо.

-Пропагандата не е била на всуета.

-Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по физиономията -забележи докторът.

Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова:

-Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива?

-Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против такава сила?

-Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! -каза Марко.

-Та опитахме ли се? -забележи докторът. -Ние сме пет пъти по-многобройни от херцеговците, но още не знаем силата си.

-Такова нещо нито го хортувай, докторе -каза Марко. -Херцеговците са друго, а ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.

-Аз питам: опитахме ли се? -повтори запалено докторът. -Нас ни колят и секат и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има -казват нашите.
Влезе баба Иваница

-Вие знайте ли -каза тя, -Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това... Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили., .

-Бай Марко, какво ви е? -каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице.

-Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила... не се бойте, дръзновено! -храбреше се Иванчо Нотата. -Бабо Иванице, вашето комшулуче?

И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ НОЩТА

Доктор Соколов чукна на своята вратня. Една стара жена му отвори и той влезна, като попита бързешком:

-Клеопатра какво прави?

-Пита за тебе -отговори бабата усмихната. Докторът премина дългия двор и влезе в стаята си. Тази стая, която му служеше за работа, за аптека и за спалня, беше гола, широка, с долапи в стените и с дълбока камина. На едната поличка стояха наредени всичките му лекарства; на масичката -хаванче, няколко медицински книги, разхвърляни, и револвер. Над леглото му висеше двуцевна пушка с чантичката. Само една картина украсяваше стаята: образът на черногорския княз Никола, а под нея -фотографията на някаква артистка. Всичко показваше, че тук е жилище на един разсеян ерген: неприбрано, тихо, волно. В ъгъла зееше полуотворена врачка на килерчето.

Там преди три години нощуваше покойният Левски. Докторът хвърли феса и сетрето си небрежно, приближи се до врачката, изпляска с ръце и извика:

-Клеопатро! Клеопатро! Никой не отговори.

-Клеопатро, излез, гълъбице!

Из килерчето се раздаде някакъв глас.

Докторът седна на един стол сред стаята и извика:

-Тук, Клеопатро!

Една мечка излезе.

По-право -едно мече -самка.

То приближи, като влечеше широките си лапи по пода и ръмжеше радостно. Па се повдигна и опря предните крака на коленете на доктора, като отваряше големи уста с бели остри зъби. То се галеше като кученце. Докторът го помилва по пуховата козина на главата, даде си ръката да я полиже. То я облиза цяла, па я лапна.

Тоя звяр, хванат в Средня гора още паленце, беше подарък от един селянинловец, комуто Соколов излекува сина от опасна болест. Докторът се привърза твърде силно към това животно и посвети много грижи да му даде добра отхрана. Клеопатра нарастваше благополучно под това нежно опекунство, приемаше лесно уроците по гимнастика и привързаността към господаря й растеше всекидневно.

Клеопатра вече играеше мечешка полка, подаваше шапката на доктора, слугуваше и пазеше стаята му като куче. Това беше истинска "мечешка услуга", защото присъствието й в къщата на доктора оттласкваше болните оттам. Но докторът малко го беше еня.
Когато дойдеше в разгара на полката си, Клеопатра ревеше ужасно и цялата махала знаеше, че Клеопатра танцува. Тогава и веселият Соколов танцуваше с нея. Тая вечер той беше особено разположен към деликатната Клеопатра. Той извади къшей месо и й го даде от ръка.

-Яж, моя гълъбице; "гладна мечка хоро не играе", казват стари хора, а аз искам сега да ми поиграеш като принцеса.

Мечката разбра тия думи и изрева. Това значеше: готова съм. Докторът заблъска една тава и запя весело:

Димитре ле, русокосо момиче,

я кажи на майка си, Димитро,

да не ражда друго чедо като теб теб...

Клеопатра се изправи на два крака и заигра с въодушевление, като ревеше. Изведнъж тя се затече към прозореца и зарева яростно. Докторът, слисан, видя, че имаше хора на двора.
Той грабна револвера.

-Кои са там? -извика той, като бутна Клеопатра да мълчи.

-Докторе, заповядайте на конака.

-Ти ли си. Шериф ага? За какъв дявол ме викате сега? Кой е болен?

-Запри по-напред мечето.
Докторът направи знак на Клеопатра и тя влезе в килера, като ръмжеше недоволна. Той притвори врачката.

-Имаме заповед да те закараме в конака. Арестуван си -издума строго онбашият.

-Защо арестуван? Кой ме арестува?

-Ще узнаеш това там. Хайде, заповядай!

И подкараха доктора смутен и стреснат. Той предчувствуваше беда. Когато излизаше из вратнята, той чу сърцераздирателния рев на Клеопатра, който приличаше на истински плач.

В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея. Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.

Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше. Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.

-Докторе, тая дреха твоя ли е? -попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.

-А защо не е у тебе?

-Снощи я харизах на един сиромах.

-Дека това?

-В Хаджи Шадовата улица.

-По кое време?

-Тъкмо по два часа (по турски).

-Познаваш ли го?

-Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.

-Как лъже сиромахът -каза Нечо презрително.

-Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща - пришъпна му съседът.

-Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?

-Кой ти ги тури тогава в джоба?

-Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.
Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.

Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.

-Повикайте ранения Османа! -заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:

-Този беше, ефендим.

-От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?

-Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.

Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.

-Това заптие лъже безсъвестно! -извика той.

-Излез си, Осман ага... Челеби -подзе пак беят със сериозен вид, -ти отказваш ли всичко това?

-Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.

Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:

-Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.

-И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.

-Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?

Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:

-По три часа бях у Марко Иванов -детето му е болно.

-У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме -възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.

Докторът мълчеше попарен. Обстоятелствата се бяха сложили против него. Той виждаше, че се уплита.

-Или, кажи ни по-добре, откогато даде дрехата си в Хаджи Шадовата улица, додето отиде у Марка чорбаджи, дека беше? -обърна хитро въпроса беят.

Такъв ясен въпрос непобедимо изискваше и ясен отговор. Но доктор Соколов го не даде. По откритото му лице се четеше силна вътрешна борба, нравствено страдание.

Това смущение и това мълчание бяха по-ясни от изповед. Те допълняха другите доказателства. Беят виждаше пред себе си виновника, но попита за последен път:

-Кажи, дека беше по него време, челеби?

-Не мога да кажа -отговори тихо и решително докторът.

Този отговор порази всички. Нечо аазата смигна иронически на Стефчова, като че му казваше: улови се, клетият, в примката.

-Казвай, челеби! Де си бил по това време?

-Това не мога да кажа по никой начин... то е тайна, която моята докторска и човешка чест ми не позволяват да явя. Но в Петканчовата улица не съм бил!

Беят настояваше да каже, като му посочваше лошите последствия от това мълчание. Но докторът гледаше вече спокойно, като човек, който е казал всичко, каквото е имал да каже.

-Няма ли да кажеш нещо?

-Всичко казах.

-Тогава, челеби, ти ще ни бъдеш тая нощ гостенин. Заведете челебият в затвора! -каза беят строго.

Слисаният доктор излезе зашеметен от тоя куп обвинения, които не беше в състояние да обори; защото, както той сам каза, по никой начин не можеше да обади де е бил снощи по три часа.