Въпрос 21. САМОУБИЙСТВА.
(8.05.1995)
I. Много по-често става въпрос за опити за самоубийства (в общи линии съотношението е 10:1, т.е. 1 на 10 опита завършва със смърт; в някои източници съотношението е 7:1). При съмнения на психиатъра, че клиентът му има суицидни намерения, той има почти непосилната задача да реши как да задава въпросите си. Напр. може да му предпише лекарства, но най-добре е директно да се попита дали пациентът е обмислял варианта "самоубийство". Терапевтът трябва да прецени степента на суицидния риск, както и факторите, които участват в определянето му. Въз основа на преценката се изгражда стратегия от терапевтични ходове, целящи да намалят този риск.
Разговорите за самоубийство в клиничната стая винаги са свързани с трудности за терапевта, те будят силни емоции у него (напр. терапевтът може да стане тревожен, защото ако пациентът се самоубие, това ще бъде личен провал за специалиста; може да възникне гняв спрямо клиента, особено ако е "хроничен" самоубиец и използва тази заплаха като манипулация).
Ако терапевтът използва механизма "отричане", за пациента става трудно да говори свободно за суицидните си желания и така се пропуска шансът нещо да се промени. С това поведение терапевтът сякаш казва на клиента, че онова което казва, е глупаво и безсмислено (и терапевтичният договор отива на... кино). Трябва да сме особено предпазливи, когато имаме общи характеристики с пациента си - можем да си припишем негови мисли!
Сподели с приятели: |
