Психопатология и психиатрия въведение

1. Условия: не трябва да присъстват други хора; пациентът да се задържи, докато терапевтът си изясни съществува ли суициден риск; терапевтът не трябва да изразява тревожност и не трябва много бързо да започне да разубеждава клиента си.

2. Въпросите за оценка на суицидния риск включват:

- "питане" за наличие на суицидни мисли и пориви;

- опит за преценка какви мотиви тласкат пациента към това решение и кои са контрамотивите, които го възпират. Един вид са са личностните мотиви, свързани със самия индивид (грозен, неспособен, получил двойка и др.), а друг вид са мотивите, свързани с държанието на околните към него, чрез които пациентът мотивира действията си един вид "посмъртно" ("като умра, ще видят те какво ще им бъде без мен!"). Вторият тип мотивация е по-злокачествена и по-трудно се поддава на интервенции. Още по-сложно е, когато човек само се заканва, че ще го направи, а терапевтът не може да установи откъде идват тези мисли и доколко са сериозни;

- трябва да се преценят намеренията. Предстои ли суицидният опит да стане в скоро време, или пациентът просто обсъжда мотивацията си без да е взел решение. Пита се за плановете за самоубийство - кога, как, доколко добре е планирано и "изпипано". Терапевтът трябва да разбере доколко плановете са реалистични и колко вероятно е да се реализират без някой да попречи (защото ако ще се трови с 5 аспирина или ще прави нещо в центъра на площада, няма лесно да успее);

- как пациентът вижда бъдещето си, има ли някакви планове (краткосрочни или дългосрочни), независимо от мисълта за самоубийство;

- има ли пациентът социална мрежа, в която съществува и която го подкрепя и която може да осъществи някакъв контрол или надзор над него;

- има ли пациентът психично разстройство (често пациентите с психично разстройство правят опити за самоубийство).