Разумът и религията (Лекцията е изнесена в Англия)

Възможно ли е някога да се установи ненарушима хармония на това ниво на ожесточени религиозни борби? През втората половина на този век светът се занимава с въпроса за хармонията; в обществото се предлагат различни планове и се правят опити те да се изпълнят на практика; но знаем колко е трудно да се направи това. Хората откриват, че е почти невъзможно да успокоят яростта на борбата в живота, да смекчат огромното нервно напрежение в човека. И ако е толкова трудно да се създаде хармония и мир на физическото ниво на живота – в неговата външна, материална и повърхностна страна – тогава би било хиляди пъти по-трудно да да бъдат установени мирът и хармонията във вътрешната природа на човека. Бих ви помолил за известно време да излезете отвъд мрежата на думите. Ние всички още от детството си сме чували за такива неща като любов, мир, милосърдие, равенство и универсалното братство; но те са станали за нас само думи без значение, които повтаряме като папагали - за нас е станало напълно естествено да правим това. Безсилни сме срещу него. Великите души, които първи са почувствали тези големи идеи в сърцата си, са създали тези думи – и в тяхно време много хора са разбирали смисъла им. По-късно невежите са взели тези понятия, започнали са да си играят с тях и са направили от религията само игра на думи, а не нещо, което може да бъде изпълнявано на практика. Тя се е превърнала в “религията на моя баща”, “религията на нашата нация”, и така нататък. Нейното изповядване се превръща в част от патриотизма, а той винаги е несправедлив. Да се породи хармония в религията винаги е било трудно. Но ние ще разгледаме точно този проблем за хармонията между религиите.

Виждаме, че във всяка религия има три части – имам в предвид големите и признати религии - първо, философията, която представя нейния обхват от идеи и установява основните й принципи, а също целта и средствата за достигането й; втората част е митологията, която в действителност представлява философията превърната в нещо конкретно. Тя се състои от легенди, които разказват за живота на хора или от свръхестествени същества и други. С други думи, това са абстракциите на философията конкретизирани в повече или по-малко въображаемите животи на тези хора или свръхестествени същества; третата част е ритуалът. Той е още по-конкретен и се състои от обреди и церемонии, различни физически стойки, цветя и тамян и много други неща, които привличат сетивата. Той се състои в такива неща. Ще откриете, че всички приети религии притежават тези три елемента. Някои поставят по-голямо ударение на един от тях, а други – на друг. Нека сега разгледаме първата част, философията. Съществува ли една универсална философия? Все още не. Всяка религия създава свои собствени доктрини и твърди, че те са единствените истински. И не само прави това, но вярва че онзи, който не е съгласен с тях, трябва да отиде на някакво ужасно място. Някои изваждат дори меч, за да принудят другите да повярват в онова, в което те вярват. Те го правят не защото са лоши, а поради една определена болест на човешкия мозък, която се нарича фанатизъм. Те са много искрени – тези фанатици – най-искрените сред човешките същества; но те са също толкова безотговорни, колкото и всички други умопобъркани в света. Тази болест на фанатизма е една от най-опасните сред всички болести. Всичко лошо в човешката природа бива пробудено от нея. Тя подклажда гнева, изопва нервите и човешките същества стават като тигри.

Съществува ли някакво митологично сходство, има ли хармония между митологиите, някаква универсална митология приета от всички религии? Със сигурност не. Всяка религия си има своята собствена митология, само че всяка от тях казва: “Моите истории не само митове.” Нека се опитаме да разберем въпроса чрез едно сравнение. Просто бих искал да илюстрирам, а не да критикувам която и да било религия. Християнинът вярва, че Бог е приел формата на гълъб и е слязъл на земята; за него това е история, а не митология. Индусът вярва, че Бог се е проявил в кравата. Но християните казват, че да се вярва в това е само митология, а не история, че това е суеверие. Евреите вярват, че ако бъде създадена кутийка или сандъче, с образ във формата на ангел от едната й страна, тя може да бъде поставена в Светая светих; тя е свещена за Йехова; но ако бъде изработен образ във формата на красив мъж или жена, те казват: “Това е ужасен идол – счупете го!” Това е нашето единство на митологиите! Ако някой се изправи и каже: “Моят пророк направи това определено чудно нещо,” другите ще отвърнат, “Това е само суеверие,” но в същото време казват, че техният пророк е направил още по-удивителни неща, за които твърдят, че са исторически. Никой в света, доколкото съм разбрал, не е способен да направи тясно разграничение между историята и митологията, тъй като те съществуват в умовете на хората. Всички тези легенди и вярвания, на която и религия да принадлежат, в действителност са митология, която понякога случайно може да бъде примесена с малко история.

След това идват ритуалите. Дадена секта има някаква определена форма на ритуал и мисли, че тя е свята, докато ритуалите на другите секти са чиста глупост. Ако някоя секта почита определен вид символ, друга казва: “О, това е ужасно!” Да вземем например един много разпространен символ. Фалическият символ със сигурност е възникнал като сексуален символ, но постепенно този негов аспект е бил забравен и сега той символизира единствено Създателя. Тези нации, които го използват като свой символ никога не мислят за него като за фалос; той е просто символ и с това всичко се свършва. Но един човек от друга раса или вяра не вижда в него нищо друго освен фалос, и започва да го осъжда. Същевременно той може да върши нещо, което на така наречените фалически поклонници да изглежда ужасно. Нека вземем два символа за илюстрация – фалическия символ и светото причастие на християнина. За християните фалосът е ужасен, а за индусите християнското свето причастие е ужасно. Те казват за него, че да убиеш един човек, да изядеш плътта му и да изпиеш кръвта му, за да придобиеш неговите добродетели, е канибализъм. Това правят и някои от дивашките племена; ако някой човек е смел, те го убиват и изяждат сърцето му, защото си мислят че това ще им донесе качествата на смелост и храброст, притежавани от този човек. Дори един толкова набожен християнин като Сър Джон Лъбок допуска, че този символ се е зародил в примитивната ера. Повечето християни разбира се, не приемат този възглед за неговото възникване; и никога не им идва на ум това, което той може да е означавал. За тях той е нещо свято и това е всичко, което ги е грижа да знаят. Затова дори в ритуалите не съществува някакъв универсален символ, който може да получи всеобщо признание и приемане. Къде тогава можем да има открием някаква универсалност? Как би могло в такъв случай да има една универсална форма на религия? Но тя разбира се, вече съществува. Нека сега видим какво представлява.

Всички ние слушаме много за универсалното братство и затова как обществата се изправят и започват да го проповядват. Спомням си една стара история. Да пиеш вино в Индия се смята за много лошо. Имало двама братя, които една нощ искали тайно да пият вино; а чичо им, който бил много ортодоксален човек, спял в стая съвсем близо до тяхната. Затова преди да започнат да пият, те си казали: “Трябва да сме много тихи, иначе чичо ще се събуди.” Докато пиели, те продължавали да си повтарят един на друг: “Тишина! Чичо ще се събуди,” като всеки се опитвал да надвика другия. И когато виковете станали много силни, чичото се събудил, отишъл в стаята им и открил каква е цялата работа. И така, ние всички крещим като тези пияни хора: “Универсално братство! Ние всички сме равни - затова нека си направим секта!” Но веднага щом създадете една секта, вие започвате да протестирате срещу равенството, и тогава – край с него. Мохамеданите говорят за универсално братство, но какво излиза от това в действителност? Е, никой който не е мохамеданин няма да бъде допуснат в братството; по-скоро ще му бъде прерязано гърлото. Християните говорят за универсално братство; но казват, че всеки който не е християнин ще отиде на място, където ще бъде вечно печен на шиш.

И така в този свят ние продължаваме в своето търсене на универсалното братство и равенство. Бих ви помолил, когато чуете такива приказки, да бъдете по-сдържани и да внимавате за себе си, защото много често зад тях се крие егоизъм в най-краен вид. Понякога през зимата се появява буреносен облак, който само гърми и гърми, а от него не завалява; но в дъждовния сезон облаците мълчаливо заливат целия свят с вода. Затова онези, които наистина правят нещо и наистина чувстват в сърцето си универсалното братство между хората, не говорят много, не създават малки секти за универсално братство; но техните действия, техните движения и целият им живот ясно изразяват, че те наистина притежават чувството за братство между хората, че изпитват любов и съчувствие към всеки. Те не говорят, те действат и живеят. Този свят е пълен с бурни разговори. Ние се нуждаем от малко по-усърдна работа и по-малко думи.

Дотук виждаме, че е трудно да открием някакви универсални черти по отношение на религията и все пак знаем, че те съществуват. Ние всички сме човешки същества, но всички ли сме равни? Със сигурност не. Кой казва, че сме равни? Само лунатиците. Всички ли сме равни в своите умове, в своите сили и тела? Един човек е по-силен от друг, а друг е по-умен от трети. Ако всички сме равни, защо тогава съществуват тези различия? Кой ги е създал? Ние. Защото имаме повече или по-малко сила, повече или по-малко ум, повече или по-малко физически сили, затова трябва да има разлика между нас. И все пак знаем, че доктрината за равенство привлича нашите сърца. Всички ние сме хора, но някои са мъже, а други жени. Тук има черен човек, там има бял човек; но всички сме хора и принадлежим на едно човечество. Нашите лица са различни; не виждам и две еднакви, и все пак всички ние сме човешки същества. Какво означава единното човечество? Виждам мъж или жена, тъмнокож или светлокож; и сред всички тези лица знам, че съществува някакво абстрактно човечество, което е общо за всички. Може и да не мога да го открия, почувствам или конкретизирам веднага щом се опитам да го схвана, и все пак знам със сигурност, че то съществува. Ако съм сигурен в нещо, съм сигурен в това човечество, което е едно и също за всички. Само чрез такава една обобщена същност аз съм способен да видя всеки от вас като мъж или жена. Така е и с универсалната религия, която пронизва всички религии на света под формата на Бог; тя трябва и наистина съществува във вечността. “Аз съм нишката, на която са нанизани всички перли,” а всяка перла е една религия или дори секта. Такива са различните перли, а Бог е нишката, която преминава през тях; но по-голямата част от хората изобщо не осъзнават това.

Единство в разнообразието – това е планът на вселената. Ние всички сме хора и въпреки това всички сме различни един от друг. Като мъж, ти си нещо различно от жената. Като човек си нещо различно от животното, но като живи същества - мъж, жена, животно и растение - всички са едно; това универсално съществуване е Бог, крайното Единство на вселената. В Него ние всички сме едно. В същото време, в проявлението, тези различия трябва да ги има. В нашата работа, в нашите енергии, когато те се проявяват навън, разликите винаги трябва да съществуват. Така откриваме, че ако под универсална религия се има в предвид цялото човечество да вярва на една група от доктрини, такава универсална религия е напълно невъзможна; това не може да стане. Нито пък може да съществува един универсален ритуал. Такова положение на нещата никога не може да се установи. Ако някога това стане, светът би се разрушил, защото разнообразието е първият принцип на живота. Какво ни превръща в завършени индивиди? Диференциацията. Съвършеният баланс би бил нашето унищожение. Да предположим, че топлината в тази стая – тенденцията на която е към съвършено и равномерно разпръскване – достигне до такова разсейване, тогава практически тази топлина ще престане да съществува. Какво прави възможно движението във вселената? Изгубеният баланс. Идентичността на всичко може да настъпи само тогава, когато вселената е унищожена, иначе това е невъзможно. И дори повече - би било опасно тя да съществува. Не трябва да искаме всеки от нас да мисли по един и същи начин. Тогава не би имало мисъл, която да бъде помислена. Всички бихме били еднакви, като египетски мумии в музей, които се гледат една друга без никаква мисъл. Точно това различие, тази диференциация и обособяване, това изгубване на баланса помежду ни, е самата душа на нашия прогрес, душата на цялата наша мисъл. Така и трябва да бъде винаги.

Какво тогава имам в предвид под универсална религия? Не някаква универсална философия, нито някаква универсална митология, нито пък универсален ритуал, който да бъде изпълняван от всички еднакво. Защото знам че този свят – един извънредно сложен, заплетен и удивителен механизъм - трябва да продължи да функционира по своите безкрайно разнообразни начини. Какво можем да направим ние тогава? Ние можем да го накараме да действа гладко и лесно и да намалим триенето, можем да смажем колелата на този механизъм. Как? Като приемем естествената потребност от разнообразие. Също както сме приели единството като наша същностна природа, така трябва да признаем и разнообразието. Трябва да се научим, че истината може да бъде изразена по стотици различни начини и че всеки от тези начини е верен. Трябва да се научим, че едно и също нещо може да бъде погледнато от стотици различни гледни точки и въпреки това то да си остава все същото. Вземете например слънцето. Представете си един човек, който стои на земята и гледа слънцето, докато то изгрява; той вижда една голяма сфера. След това предположете, че той започне пътешествие към слънцето, вземе фотоапарат със себе си и започне да прави снимки на слънцето във всеки етап от своето пътуване, докато не достигне съвсем близо до него. Снимките от един етап ще бъдат различни от тези на другите; всъщност когато се върне, той ще донесе със себе си много снимки на много различни слънца – така ще изглежда. И все пак ние знаем, че е било заснето едно и също слънце от различни гледни точки. Същото е и с Бог. Независимо дали с помощта на една възвишена или на една низша философия, на най-извисената или на най-грубата и сетивната митология, независимо дали чрез най-фината и изтънчена ритуалност или чрез най-явния фетишизъм – всяка секта, всяка душа, всяка религия – съзнателно или несъзнателно – се стреми нагоре, към Бог; с всяка една истина, която човек осъзнае или види, той в действителност вижда Бог и никой друг. Да предположим, че всички ние тръгнем с различни съдове в ръце към едно езеро, за да донесем вода. Един носи чаша, друг стомна, трети – ведро и така нататък, и всички ние напълваме съдовете си. Водата във всеки един съд естествено приема неговата форма. Този който е донесъл чаша има вода във формата на чаша; онзи който е донесъл стомна – неговата вода е във формата на стомна и така нататък; но във всеки един случай в съда има вода и нищо друго освен вода; така е и религията; нашите умове са като тези съдове, всеки от нас се опитва да достигне до реализацията на Бог, а Той е като водата, която пълни различните съдове; във всеки един съд Бог приема неговата форма. Но въпреки това, Той е един. Той е Бог във всеки отделен случай. Това е  най-крайната идея за универсалност, до която можем да достигнем.

Дотук всичко е наред теоретически. Но има ли някакъв начин да създадем на практика тази хармония на религиите? Откриваме, че това приемане на истинността на различните гледни точки по отношение на религията е много, много старо. Стотици опити са били направени в Индия, Александрия, Европа, Китай, Япония, Тибет, и накрая в Америка, да се формулира едно хармонично религиозно кредо, да бъдат накарани всички религии да се съберат заедно в любов. Всички те обаче са се провалили, защото не са възприели никакъв практически план. Мнозина са допуснали, че всички религии по света е вярна, но не са посочили никакъв практически път, по който те да бъдат обединени, така че всяка от тях да бъде направена способна да запази идентичността си в това общо сливане. Практичен е само онзи план за обединение, който не разрушава индивидуалността на нито един човек в религията и в същото време му показва точката на единство с всички останали. Но досега всеки план за религиозно обединение, който е бил правен – чрез събирането на едно място на различните възгледи за религията – на практика се е опитвал да обвърже здраво всички вярвания само за няколко определени доктрини и по този начин е ставал причина за създаването на още нови секти, които се бият и борят помежду си и се опитват да се изблъскат взаимно.

И аз имам своя малък план. Не знам дали той ще проработи или не, но искам да ви го представя, за да бъде обсъден. Какъв е моят план? На първо място бих искал да помоля човечеството да възприеме следната максима: “Не разрушавай”. Реформаторите иконоборци не носят нищо добро на света. Не руши, не събаряй нищо на земята, а започни да строиш. Помагай, ако можеш; ако не можеш, прибери си ръцете, стой отстрани и гледай как нещата продължават. Не наранявай, ако не можеш да окажеш помощ. Не казвай нито дума против убежденията на нито един човек, стига те да са искрени. Второ, хвани човека за ръка точно на мястото, на което се намира той в момента и оттам го повдигни нагоре. Ако е вярно, че Бог е центъра на всички религии и че всеки от нас се движи към Него по един от тези радиуси – тогава е сигурно, че всеки от нас трябва да достигне този център. И там където се срещнат радиусите, всички наши различия ще спрат да съществуват. Всеки радиус завършва в една и съща точка. Един, според своята собствена природа пътува по една от тези линии, а друг – по друга; и ако всички ние продължаваме да напредваме, всеки по своята собствена линия, със сигурност ще достигнем до центъра, защото както се казва: “Всички пътища водят към Рим”. Всеки от нас расте и се развива според своята собствена природа; с течение на времето всеки ще узнае най-висшата истина, защото в края на краищата, човек трябва сам да се научи. Какво можете да направите вие или аз? Мислите ли, че можете да научите на нещо дори и едно дете? Не можете. Детето само се учи. Ваш дълг е само да създавате предпоставките за това и да премахвате препятствията. Едно растение расте. Дали вие карате растението да расте? Вашето задължение е да поставите ограда около него и да се погрижите то да не бъде изядено от някое животно – и с това се приключва. Растението израства от само себе си. Така е и с духовното развитие на човека. Никой не може да ви научи; никой не може да направи от вас духовен човек. Всеки трябва да се учи сам – вашето израстване трябва да дойде отвътре.

Какво може да направи един външен учител? Той може само до известна степен да премахне препятствията и с това неговото задължение се свършва. Затова помагайте, ако можете; но не разрушавайте. Откажете се от всички идеи, че вие можете да направите човек духовен. Това е невъзможно. За вас няма друг учител, освен вашата собствена душа. Приемете това. И какво следва от него? В обществото виждаме толкова много различни характери. Има хиляди и хиляди различни видове умове с различни склонности. Едно цялостно обобщение на тях би било невъзможно, но от практическа гледна точка, е достатъчно да ги подразделим на четири групи. Първо, активният човек, работникът; той иска да работи и в мускулите и нервите му има огромна енергия. Неговата цел е работата – да строи болници, да върши благотворителни дела, да прави улици, да планира и организира. След това идва емоционалният човек, който обича възвишеното и красивото в извънредно голяма степен. Той обича да мисли за красотата, да се наслаждава на естетическата страна на природата, обожава Любовта и вярва, че Бог е Любов. С цялото си сърце той обича великите души на всички времена, пророците на различните религии и Въплъщенията на Бог на земята; него не го е грижа дали разумът може или не може да докаже съществуването Христос или Буда; не го е грижа за точната дата, на която е била изнесена Проповедта на планината или за точния момент на раждането на Кришна; това което го интересува, е личността на всеки един от тях и неговата обична форма. Това е неговия идеал. Такава е природата на обичащия и емоционален човек. После идва мистикът, чийто ум се опитва да анализира своя собствен аз, да разбере различните действия на човешкия ум, какви сили работят в него и как да ги познае, да ги манипулира и да придобие контрол върху тях. Това е мистичния ум. След това е философът, който иска да претегли всичко и да използва своя интелект, дори отвъд възможностите на всяка човешка философия.