Скво: Списък на въпросите за отстраняване на измислиците за момчетата

Искам да дам примерен списък с въпросите, отговорите на които ми дават, като правило, възможност да си съставя отношение към човека.

Въпроси за секса:

1. считаш ли се за нежен? Ако да, то опиши ми чувството, което ти наричаш нежност.

2. колко често се влюбваш?

3. в какви момичета най-често се влюбваш?

4. с колко момичета си правил секс?

5. правил ли си някога секс с две момичета?

6. как се отнасяш към хомосексуалния секс? Имаш ли НО към него? Имаш ли желание да опиташ? Имал ли си такъв опит?

7. как би се отнесъл към предложението на момиче да те изчука в дупето?

8. харесват ли ти лесбийките?

9. колко често правиш секс?

10. сега колко често свършваш?

11. влюбвал ли си се някога в две момичета?

12. как се отнасяш към абсолютно свободните отношения – например, ако ти живееш с момиче и с още един неин любим? А към това тя понякога да ходи и при други момчета?

13. ревнив ли си?

14. съществува ли за теб такова понятие като “курва”?

15. как се чувстваш в следната ситуация – навън до теб се доближава момиче и ти предлага да ти направи свирка направо в съседния вход? Какво мислиш, какво изпитваш, как ще постъпиш, какво ще си помислиш за това момиче?

16. какво те възбужда в секса?

17. има ли за теб такова понятие като извращение в секса? Ако да, то кое считаш за извращение.

18. какво за теб е неприемливо в секса

19. как се отнасяш към детския секс? Представи си следната картинка, че седемгодишно момиченце духа на младеж. Какво ще изпиташ?

20. искаш ли да имаш деца?

21. искаш ли да имаш постоянно момиче или жена?

22. От какво изпитваш по-приятни емоции в секса – от ласките, от целувките или от самия секс?

23. Когато правиш секс, кое ти харесва повече – телесните усещания или емоционалното състояние, което преживяваш?

24. Какви емоции възникват по време на секс. Появяват ли се някакви мисли, образи?

25. Какви момичета те възбуждат – с какви маниери, черти на характера, външност, имаш ли нещо “любимо”?

26. От какво зависи степента на удоволствието от секса?

27. Онанираш ли? Често ли? Какви се представяш докато го правиш? Какви са най-честите ти сексуални фантазии?

28. Може ли да те възбуди поглед на момиче или неин маниер на поведение, ако преди този поглед или маниер тя ти се е струвала безинтересна?

29. Къде най-много ти харесва да правиш секс, имаш ли любимо място или любима обстановка?

30. Коя част от тялото на момичето ти харесва най-много, на какво първо обръщаш внимание?

31. Кои са най-чувствителните места в твоето тяло? Обичаш ли когато те милват, галят, целуват?

32. Обичаш ли да се целуваш?

33. Когато правиш секс с момиче, говориш ли й нежни думи? Какви?

2. с кого живееш? С родителите, с момиче, сам?

3. колко често си се бил? Какви реакции са ти присъщи повече – да проявиш агресия в конфликтна ситуация, да премълчиш или да избягаш?

4. какъв си бил - хулиган или добро момче?

5. от какво си се интересувал през ученическите си години?

6. поддържаш ли отношения с родителите или с други роднини? Ако да, то защо? Считаш ли, че те са ти близки? Ако да, в какво?

7. имаш ли приятели? Какво правиш с тях? Какво те свързва с тях?

8. празнуваш ли празници? Ако да, защо?

9. употребяваш ли наркотици, алкохол, пушиш ли?

10. какво ти харесва в хората?

11. какво ти харесва?

12. искаш ли да станеш социално успешен, да направиш кариера?

13. харесваш ли си работата? Защо работиш именно нея?

14. ако имаше възможност да не работиш, с какво би се занимавал?

15. ако при теб дойде дон Хуан и ти каже – зарязвай всичко и да тръгваме, ще тръгнеш ли? Какво предизвиква у теб такова предложение?

16. харесва ли ти да водиш активен начин на живот – да бягаш, да пътешестваш, да се занимаваш с някакъв спорт, дълго да се разхождаш или предпочиташ по-спокоен живот?

17. какви страни те привличат? Къде би заминал, ако нямаше ограничения в парите?

18. каква музика ти харесва?

19. четеш ли много книги? Какви книги ти харесват?

20. как прекарваш свободното от работа време?

21. къде повече ти се иска да живееш – сред природата или в града?

22. смяташ ли се за външно привлекателен?

23. смяташ ли се за интелектуално развит?

24. Имаш ли опит в осъзнатите сънища или извънтелесен опит? Имаш ли желание за такъв опит?

25. какви НЕ са характерни за теб?

26. имаш ли цел в живота?

27. защо реши да се заемеш с ППП? Преди ППП пробвал ли си други практики?

28. Как смяташ сега, можеш ли някога да спреш да си занимаваш с практиката и да започнеш нормален човешки живот?

29. как смяташ, можеш ли да отдадеш на практиката целия си живот? Ако сега трябва да се направи избор, как би постъпил?

Опиши най-привлекателното състояние.

Когато аз се сблъсках с такъв проблем, като смес от безпричинна загриженост и тревожност, то аз отначало мислих, че това състояние се предизвиква от някаква една концепция, в краен случай от две-три. След месец работа с това състояние (отстраняване и наблюдение при невъзможност от отстраняване) аз открих, че то се поддържа от голямо количество миниконцепции. Например, влизам в мрежата и проверявам пощата. Възниква загриженост и аз разбирам, че тя възниква поради това, че в мен има концепции, че след като аз съм влезнала в мрежата, то трябва да проверя всичко. Ето още един пример за много често срещана ситуация – аз откривам съобщение или започвам да мия чинии или нещо каквото и да било, и по време на това възниква загриженост или тревожност. Това стана защото има концепция, че аз трябва всичко да довършвам докрай. И ако при “големите” неща е лесно да се спреш и да установиш, че действа именно тази концепция, то при малките неща, които аз съм свикнала да правя в продължение на много години, аз не забелязвам този механизъм.

Целият моя живот се състои от малки действия, които могат да се разделят на още по-малки такива, за да видиш в тях тези части, които са обусловени от концепциите или се явяват реализация на механическите желания. Затова първата крачка в работата с “безпричинните” помрачения – това е забавяне на дейността и разбиването на веригата от обичайни неща на паузи.

По време на паузите и забавянията аз извършвам усилия за отстраняване на тревожността и загрижеността и се опитвам да намеря концепцията. Обикновено не се изисква разбор на тези концепции. Ако аз виждам, че загрижеността е възникнала или се е усилила от това, че мисля че чиниите трябва да бъдат измити до край, то обикновено появата на мисълта за това, че мога да измия чиниите така, както искам, се явява достатъчно за това, за да прекъсна тази миниконцепция и да отстраня загрижеността.

Дори желанието да извършиш усилие и да отстраниш загрижеността много често поражда загриженост. Например, търкалям се сутрин в леглото и възниква загриженост и тревожност. Разбирам, че това се случва защото има концепция, че да се излежаваш – това е лошо, а ако е 1-2 часа следобед, то това пък изобщо не е приемливо – трябва да се става. Всяка подбуда към това, че трябва да се “става” поражда моменти на загриженост, защото аз не искам да ставам. Всяка подбуда, че трябва да “остана да лежа” поражда тревожност. Тогава аз решавам да отстраня загрижеността и все пак да стана. И тогава желанието да отстраня загрижеността може да породи друга загриженост. Мисля, че това се случва, защото аз искам да отстраня загрижеността затова, за да извърша концептуално обусловено действие – да стана, защото “трябва” да стана. А точно това аз не го искам. Искам да се излежавам и когато отстраня тревожността за това, че се излежавам, а след това отстранявам концепцията, че “трябва да се става”, тогава аз мога да се намирам в устойчиво светлосиво състояние и да изпитвам удоволствие от “излежаването”. Но концепцията “трябва да ставам” е като шило в задника – точно това нещо предизвиква тревожност и загриженост.

Ако аз сега стана заради тази концепция, то това ще бъде механично действие, а едно механично действие води до друго и аз получавам цяло кълбо от НЕ и ако сега нямам сили да отстраня тревожността, то имам основания да предположа, че и това кълбо няма да отстраня, и като резултат след час ще се окажа в ужасния капан на механичните действия, когато вече няма да бъде възможно да се разбере как да живея по-нататък, какво да правя, защото вече няма да има удоволствия от каквото и да било. Затова аз продължавам да лежа и да премахвам възникващата от това тревожност, изследвайки концепциите, и ставам едва тогава, когато “ставането” се превръща в удоволствие, реализация на радостно желание.

Загрижеността възниква като следствие от конфликт между концептуално обусловените желания. Тя винаги се появява тогава, когато аз правя нещо, което е обусловено от концепциите, това, което ме отдалечава от пълноценността на живота и радостните желания. Загрижеността винаги се съпровожда от “трябва”.

При положение, че и загрижеността и тревожността отравят, почти винаги има желание да се продължава тази дейност, която се съпровожда от тези помрачения, защото аз получавам впечатления и не искам да спирам. Реализацията на механичните желания - в това число е и получаване на впечатления, от които много често не искаме да се откажем. Именно впечатленията се явяват препятствие за това, за да забавим дейността, да направим пауза и да отделим пет минути за отстраняване на НЕ. И именно желанието за впечатления се явява препятствие за това да отстраним загрижеността даже и при забавяне и по време на паузите. Аз мога да прекъсна онази дейност, която се е съпровождала от загриженост и тревожност, да започна да полагам усилия за отстраняването на НЕ, като при това мисля, че сега отстранявам помраченията и ще се върна към тази дейност, в същото време като по-живо действие би било да отстраня помрачението и отново да проанализирам желанията – какво искам сега. Аз оставам привързана към тази дейност, която е породила загриженост или тревожност, която е била реализация на концептуално обусловени желания и желания за впечатления.

В работата по отстраняване на големите помрачения, поддържани от мрежа миниконцепции, аз искам да стана ювелир. Искам да се науча да проследявам всяко действие, всяко приемане на минирешения. Това се струва невъзможно, но трябва само да попаднеш в поток от удоволствия поне за 2-3 секунди, и веднага се появява силна устременост да се занимаваш с това и когато тя се появи, всички механични и концептуални действия изпъкват. Друг начин не виждам. Отстраняване на НЕ + анализ на всички действия и решения. Сега моят живот – това са няколко минути в потока от удоволствия, когато аз мога да реализирам радостни желания (т.е. такива, които се съпровождат от ОзВ и резонират с тях), после възникват НЕ, загриженост, изпадане от потока на удоволствията, дълга борба (колкото по-дълго затъвах в загрижеността, толкова по-дълго аз бях извън този поток, толкова повече време ще трябва за това да се върна в него). Когато се случва изпадането, единствената дейност, която не отравя – това е отстраняването на НЕ и анализът на всички действия, тъй като всичко друго води до още по-голямо залепване с 4Н.
Стратегия за работа с “безпричинни помрачения”:
1. Ежеминутно фиксиране.

2. Разделяне на дейността на сектори. Например, работата с компютрите често е съпроводена от загриженост. Интензивността на загрижеността може да се променя в зависимост от това дали се намирам в мрежата, пиша отчет или отговарям на писмо. Тогава всеки такъв сектор аз оценявам с помощта на отделно ежеминутно фиксиране. Удобно ми е в тетрадка, която винаги лежи около компютъра, да провеждам ежеминутно фиксиране така: пиша името на сектора на дейността, под него цифри, обозначаващи средната интензивност на НФ в определена минута, и по този начин всяка вечер аз мога до преценя (оценя) прогреса по отстраняване на загрижеността във всеки сектор.

3. Веднага щом усетя загрижеността, аз не продължавам дейността, спирам и всички сили насочвам за отстраняване на НЕ. Не се старая да получа впечатления от тази дейност, аз изцяло премахвам вниманието си от всички желания, освен от това, точно сега да изпитвам ОзВ.

4. Правене на паузи с цел отстраняване на всички НЕ.

5. Търсене и отстраняване на концепции и миниконцепции. По мое мнение най-сериозните концепции, пораждащи загриженост и тревожност, това са концепциите от типа “аз съм длъжна да направя това и това”, “аз трябва...” и т.н.

Практиката на механическата подмяна – “няма никакви причини за загриженост”; “аз мога да правя само това, което искам”; “аз искам да получа удоволствие”.

Много естествено е да се задават въпроси за пространството от състояние на съзерцаване, наблюдаване на света. Как тече реката, как духа вятъра, как падат листата; как става движението, какво е това и къде то се случва, какво значи отвън, отвътре, близко, далече, бавно, бързо. Ти чувстваш, че всички концептуални отговори са лъжа, а други нямаш, така че всичко, което ти остава е просто честно да си признаеш, че нищо за това не знаеш и да наблюдаваш това, което се случва с възприятията. И когато заемаш искрената позиция на наблюдател, механически различаващото съзнание прекратява своя неумолим ход, в него за части от секундата се появяват разриви, в които проникват проблясъците на преживяването. Ето пример за такива изменения във възприемането на движението:

Влак. Аз прекарвам в него по час и половина всеки ден и съм изгубила всякаква представа за това, какво е да се возиш на влак. Изчезва усещането за закрито пространство, присъствието на хората наоколо, затова пък може отчетливо да почувстваш присъствието на някого, който съзнателно е далече. Зрителната картина се разпада, всичко се смесва... очертанията на предметите се размиват, те самите ту става полупрозрачни, ту си променят очертанията, ту местоположението в пространството или могат въобще да изчезнат от полезрението. Със звуците е същата история... възприятието става интегрално, всичко се възприема в съвкупност. Аз не мога да кажа къде се намирам – вътре или навън, няма никакво “вътре” и “навън” – типична картина при забоксуване на механически различаващото съзнание. Такова състояние не ме прави безпомощна тъй като, първо, във всеки един момент аз мога да се върна обичайно функциониращите различавания и, второ, с прекращаване работата на механическото различаване започва да се пробужда озареното различаване, което не е по-малко реално от механическото, но е по-широко, тъй като включва в световната картина това, което механическото различаване е свикнало да не забелязва – ОзВ. Възниква възприемане на пространството преминаващо през “мен” независимо от това дали влакът стои или се движи. Локалното възприемане на самия себе си също изчезва. Аз все едно се разтварям в пространството... и аз не знам – “влакът движи ли се” – аз ли извършвам някакво движение или то се извършва “в мен”?

Колело. Понякога просто летиш с него, сливаш се с пространството. Променя се стойката, дишането, включва се панорамното зрение, не гледаш нищо пред тебе. Въобще не може да се каже, че изобщо гледаш нещо.. хора, автомобили... погледът все едно се разсейва, не се фокусира върху нищо. Светът преминава през мен, особено дърветата – това е такова неописуемо усещане все едно че пропускаш дървото през себе си, все едно че преживяваш един миг в унисон с него.

Възприемането на тялото се изменя изцяло; чувствам, че всички обичайни движения на тялото са като фасада, че всъщност се движа друго яче, но къде е разликата още не мога да се усетя.

Безценна помощ в разрушаването на базисните концепции, свързани с пространството и движението (и не само на тези, разбира се), оказва използването на практиките за възвръщане на вниманието и практиките за осъзнаване на отсъствието. Понякога това става от само себе си: наблюдаваш небето и изведнъж съзнаваш, че то е вече вътре, ти си изпълнен с небе, течеш и се движиш заедно с него. Или пък през есента в гората – виждаш как пада листо, после друго, цялото пространство се изпълва с движение, и започваш да падаш със всяко листо тук и там едновременно усещаш загуба на локалност, разсейване в пространството. Имам естествена склонност към съзерцаване. Можех да прекарвам часове на прозореца, гледайки как се променя небето при залез или се появява мълния, и нещо се случваше в мен, но преди да прочета книгата на Бодхи, до прилагането в живота на описаните там практики, в мен нямаше разбиране с какво толкова ме привлича това занимание, без да усещам посока и къде да се отида по-нататък. Сега тази пътечка, която се напипваше в тъмнината, става път под краката ти, по който може да се движиш с отворени очи и вървейки по нея да се срещаш с удивителни Преживявания.

Едно от основните за мен е “разпадът на света”. То е като омагьосано място :) - с каквото и да се занимавам, възвръщането на вниманието от хаотичните отвличания или произволно избраните обекти, осъзнаване на отсъствието или ето сега работата с ВД – непременно попадам в състояние, в което светът все едно започва да се разпада. По-точно казано разпадат се обичайните начини за възприемане на света, често зрението рязко се разфокусира, всичко става двойно, трепери, става полупрозрачно, взаимно проникващо, всичко протича, тече едно през друго и чувстваш, знаеш, че това не е само зрително възприемане, а все едно всички твои останали сетива също са се “разстроили”, престанали да филтрират възприемането по определен жесток начин и тогава непосредствено преживяваш неразделността на света. Да бъдеш в това състояние е много здравословно, отпочиващо, то е толкова нагледно, така непоправимо разрушава концепциите, свързани с понятията за пространство, движение, време... И когато изведнъж светът отново се “събира”, изпитваш прилив на радостно изумление, много често просто неудържим смях, смееш се и не можеш да спреш. Толкова е възхитителен този добавъчен вкус на новост в света, новосъздаденост.

Има друго състояние, което напълно преобразява възприемането. Все едно започвам да виждам огнената природа на нещата, т.е. не че го виждам и не че е огън. Това е все едно в горещ слънчев ден да погледнеш огъня – огън практически не се вижда, не чувстваш и горещина, но въпреки това, ако си се сетил, че там го има, то вече можеш да го възприемеш, така е и тук. Едно от най-поразителните неща се състои в това, че в това състояние аз живея със съвършено ясни възприятия за нещо, което не може да се преведе на познат език и прочие чувства, това се преживява така, все едно стоя лице в лице с природата на непостижимото, с присъствието на тайната, влезнала в живота и гледам на хората и виждам пламък, приемащ и изпълващ тези форми и цялото пространство е пронизано, напоено с този пламък и когато го пускам в себе си, когато започвам да усещам, че аз съм със същия произход, тогава може да запаля в него всичко механично – концептуални мисли, НЕ, механични желания... този пламък пречиства възприемането, прави го по-живо, по-течно, по-озарено.

Преживяване на съществуването. Изведнъж усещам, че винаги има аз. И усещам удивителен уют, дори комфортността на света, чувствам се изключително “в свои води”. Разрушават се стени, за които дори не съм знаела че съществуват, и едва сега ще разбера за тях по огромното чувство на облекченост, освобождаване от товар. И изживявам такова удивително доверие към света, чувствам пълна откритост, безусловно приемане. Толкова често се случва едно преживяване да възникне и да се преплете с друго. Преживяване на пустотата. То първоначално се появи при практиката на осъзнаване на отсъствието и отначало се асоциираше именно с нея. А сега виждам, че то се случва независимо от това с какво се занимавам, ето и сега се случва. Отначало чувствам зародиша на пустотата, все едно кълбо от тайни. После той започва да се разгръща все едно беззвучен взрив отвътре, като мек разпад, и аз се разширявам, раздувам се като балон и може да чувствам едновременно и голямо пространство, и този зародиш, да пропускам, да прескачам от едното на другото със сферична вълна. Понякога чувствам отвътре на това сферично пространство много бързи флуктуации, едни такива меки трептения. За сега обаче не успявам да се вгледам в тях.

Преживяване на откритостта. Усещане, все едно е изчезнала черупката, в която съм живяла преди, много радостно, удивително усещане за неотделеност, липса на възприемане на границите.

С преживяване на пространството са свързани и ярки физически преживявания. Изтърсва се целият набор от усещания (т.нар. физически възприятия), който е това, което наричаме “физическо тяло”. Тялото се преустройва, трансформира, пробва нови видове движения. Може, например, да почувстваш себе си с няколко сфери, вложени една в друга, приплъзващи, завиващи, или може да се протегнеш и да почувстваш пространството около себе си далече-далече. Неотдавна се появи чувство-осъзнаване, че движението и пространството са неделими.

Научили сме се да отделяме някои структури, типове движения и да ги интерпретираме като обекти. Така, гледайки на водата или пламъка, може да видим някои образувания, завихряния, преплитания. Виждам как “дървото” се слива с “небето” – не се поставя, а се слива едно с друго, как се извършва удивително общо движение, което се откликва и в мен. И разбирам, че мога да интерпретирам себе си да речем като пяна на повърхността на реката и да ограничавам достъпния диапазон на движенията с раздуване и спадане, а може да се откажем от това видение и да почувстваме безграничността на реката, или да хванем струята и стремително да изчезнем някъде с нея. Възприемането на света като Поток открива неограничени възможности за Пътешествие. Сега съм сигурна, че мога да възприемам всичко съвършено различно, да се движа по друг начин, което е свикнало да прави това квазистационарно завихряне, наречено с прости думи човек.

Има образ на “тунел”, през който преминава като основна линия “последователността” – именно такъв образ възниква при мисълта за миналото. Всичко, което можеш да направиш в този тунел, това е да бягаш по-бързо, да дърпаш напред, но “последователността” както е била, така и ще остане. Аз съм принудена да я влача след себе си, все едно разтягам гумено въже, който дърпа назад. В един момент аз разбрах, че това е просто навик да мислиш така и че всъщност няма никакво възприятие на “последователността” или възприятие на “миналото”, а има само мисли за “последователност” и мисли “това беше” и чувство “боли ме крака” – именно това е усещането, което сега го има, а усещането “кракът ме болеше” сега го няма, има само мисъл “кракът ме болеше”. Тогава възникна друг образ – все едно около мене има много врати и зад всяка от тях има нов живот. Именно това е новият живот, най-истинското раждане, без преувеличаване и аналогии. Когато аз отварям вратата и влизам в нея, нищо не остава зад мен, никаква история.

Няма възприятие за цяло същество, което последователно преминава от един стадий към друг. Има само концепция за това, че такова същество има. Няма възприятие за “линия”, има само това, което се възприема точно сега и това разбиране се съпровожда от ОзВ, в същото време когато представата за живот като “свързана линейност” се преживява като тежест – все едно трябва да носиш някакъв товар. Няма възприятие за “последователност” – има само такава дума, мисъл. Ако тази мисъл бъде отстранена, то къде ще съществува тази “последователност”? Тя, бидейки само мисъл, “заедно” с мисълта и изчезва.

Нито един човек не смята събитията от сънищата си за част от личната история, никой не включва в биографията си това, което и видял и преживял в съня си. Ако съпругът ми е изневерил, аз още половин година ще страдам, но ако това е станало в съня ми, аз ще престана да страдам след пет минути, тъй като няма навик да се приписва последователност на света на сънищата. Ако ти си обременена от концепцията “сънят това е знак, указание”, тогава сънят ще стане част от “последователността” и след събуждането ти още дълго ще се мъчиш, ще размишляваш какво ли означава той.

Съгласна съм с това, че в този набор от възприятия, който ние наричаме “бодърствуване”, има основания за това, да предполагаме последователност – има мисъл “преди половин година от прозореца видях къща”, има мисъл “вчера аз видях същата тази къща” и сега я виждам. Но, първо, има ли основания механически да пренасяме това от зрителните възприятия и прочие физически усещания в сферата на емоциите, мислите, желанията, ОзВ? Основания няма – това са съвършено различни групи възприемания, и така мислят само тези, които живеят еднообразно, мислейки и чувствайки по шаблон, без да изпитват желание да изследват и да се променят. Този, който упорито и решително прилага усилия за изменения на възприятията в съответствие с радостните желания, вече няма да се съгласи с концепцията за “последователността” в този вид, в който механичният човек я счита за безусловна истина и потвърдена от неговия опит – опитът на практикуващия човек е друг и създаваните от него представи въз основа на този опит противоречат на концепцията за “последователност”. Според получаването на последващ опит еволюцията на представите продължава.

Има опит за възприемане на къщата като набор от тухли, а в текущия момент неочаквано възникват две неразделни възприятия: възприятие на дома като набор от тухли плюс слънчева маса, излъчваща Блаженство. И дали това сега е същата онази къща, която съм възприемала по-рано? Дали ТОВА МЯСТО се явява същото онова, но просто “по-развито”? Какво свързва възприятието “мен, възприемащата къщата като тухли” и “мен, възприемащата къщата като тухли и като Блаженство” освен концепцията това, какво представлява тази последователност?

Все още няма яснота по въпроса, но мога да направя усилие и да се родя сега, на момента. Какво е това раждане? Защо именно излизането от друго тяло се нарича раждане? Това не е ли концепция? Какво означава “да се появиш на бял свят”? Това не означава ли възникването на цял свят то нови възприятия? А появата на света на ОзВ не се ли преживява по-значимо, отколкото проявата на усещанията, които наричаме тяло? Така че кое се счита за раждане и кое се счита за нов живот?