Сенки на Север – I част

Слънцето величествено намести короната си на изток от лагера. Вер разпъди вестоносците от шатрата и привика следващата група. Под очите му чернееха сенките на пренебрегнатия морфей от прежната нощ, а пребледнялото му чело бе преплетено от ненавременни бръчки.

– Какво носите? – запита с отпаднал глас новодошлите; един пристъпи напред.

– Северната от Четирите ви изпраща благопожеланията си, воеводо. Гарнизонът може да устои около два месеца и не смята да отстъпи и крачка, преди да влезе в решителна битка.

– Нима не са получили нарежданията ми? – изнедоволства севернякът.

– Получиха ги, воеводо. Лично гарантирам за това.

– Добре, добре – въздъхна Ларк – Колко са обсаждащите?

– Около хиляда, господарю. От северната и източна страна. Водоизточникът е прекъснат, но резервоарите съдържат...

– Добре, казах! – прекъсна го Вер – Точно след една седмица искам да ги видя в лагера си. Това е заповед и не търпи възражения. Всички да бъдат похвалени за мъжеството си, но не искам излишни жертви. Следващият.

Първият вестоносец се поклони леко и с кисело изражение напусна шатрата.

– Господарю. Пълководецът Карил нареди да ви предадем, че из южните области са възможни брожения. Отрядът напусна Южната от Четирите и се отправи в посока размирните села. Очакват допълнителни нареждания, господарю.

– Предай им да внимават за военна сила. Чух слухове с подобна осанка. При нужда да отстъпят на запад.

– Да, воеводо.

– Следващият.

– Воеводо, нося новини от север. Край границите на Дебелия Таргас са забелязани вражески войници. Говори се, че вече навлизат в земите му, без да се очаква съпротива.

– Нищо чудно – смръщи се Вер – Следете положението. Искам навременни известия! Следващият.

– Господарят Бараян е мъртъв – отсече следващият вестоносец; челото на воеводата се изпъна изведнъж.

– Стига бе..

Онзи се поклони.

– Господарю, флаговете над имението му са смъкнати наполовина.

– Кога?

– Онзи ден, воеводо.

– Според слуховете, Бараир, вторият му син.

– Тази медуза?! – кресна воеводата и трясна по походната маса; присъстващите се отдръпнаха стерснато – Все едно. Въпросът е в родовия контракт. Какви са насторенията?

– Не зная, господарю – увеси нос пратеникът.

– Трябва да знаеш! Плащам ти, за да знаеш!

– Мога ли да говоря открито?

– Говори, мамка му, трябва ли да питаш?

– Воеводо, съюзът с Бараян бе твърде крехък. Народът не е настроен в нито една от двете посоки. Вероятно всичко ще зависи от Бараир.

– Хъм.. – Вер замълча за миг – Добре. Връщай се там и продължавай да наблюдаваш. Очаквам скорошни сведения.

* * * * *

Времето вихрено се завъртя ... или бяха мислите й? Помнеше как ходи по улиците на Терновион, помнеше как Луната изгря и се опита да потопи ужаса и хаоса, помнеше как се върна там, помнеше слънчевите лъчи, лицето на Джони, спуснатите флагове, шепота на хората... кладата... блясъка на обедното слънце в оръжията на северняците... лунната нощ...

Усети как по някое време Джони напусна северната столица. Изкуши се да отиде при него, но споменът за гнева в очите му я спря.

– Зле ли ти е, момиче?

Сухият глас я стресна и тя отвори очи. Слънчевите лъчи пробиваха като блестящи копия зеления покрив на дъбовата гора. Един от тях я блъсна право в очите и я принуди да примижи.

– Чуваш ли ме, дете? Зле ли ти е? – продължаваше гласът.

Извърна глава по посока на звука и се помъчи да прогледне през премрежените си мигли. В този миг слънчевият лъч се отмести и тя съзря угриженото лицето на стара жена.

– Добре съм – каза тихо тя. Седеше на земята в корените на голямо дърво. Не помнеше как е стигнала дотук, но досегът с топлите жизнени сили на земята постепенно бе успокоил болезнените мисли. Опита се да се изправи, но главата й рязко се замая и тя се принуди да се отпусне отново надолу. Кокалести пръсти я подхванаха и я придърпаха нагоре.

– Ела, чедо, не е хубаво само момиче да скитори така из гората...

Ланис се облегна леко на костеливото рамо на жената и тръгна кротко след нея.

– А ти какво правиш тук, чедо – продължаваше да нарежда жената, – загуби ли се? Де ти е къщата?

– Далече – отговори Ланис без да се усети. Погледът й се зарея, вдиша дълбоко аромата на гората и притвори очи. – Пътувахме с баща ми. Да сте го виждали? Той е пътуващ разказвач. С късо подрязана брада и черни коси. – гласът и затихна, а заедно с него избледня и внезапно появилия се в ума й призрак.

– Може и да съм го виждала, то из нашите земи пътуват много разказвачи.

Движеха се бавно из гората. Пътеката беше тясна и едва забележима. Лека полека Ланис идваше на себе си и започна да се оглежда наоколо. “Красиво е”, помисли си тя и вдигна поглед нагоре, към зеления свод над главата й. Усети бледото нежно сияние на Земя да се разлива в ума й. Сетивата й се изостриха. Можеше да различи всяко нежно листче в зеленото изобилие, пред очите й, да отличи аромата на всяко цвете. Пусна ръката на старата жена до себе си, спря се и се потопи в океана от буйно развиващ се живот около себе си.

– Какво има? – жената също спря бавния си ход и се обърна към нея. Изпитото от годините лице бе покрито от дълбоки бръчки, но острият сив поглед сякаш не бе засегнат от времето. Увисналите ъгълчета на изсушените устни придаваха на старицата сърдито изражение. Изпод черната й забрадка се подаваха две сиви плитки. Носеше няколко овързани сухи клони под мишница, а прегънатата й отпред престилка се издуваше от натъпканите в нея билки.

– Мисля, че съм по-добре. – каза кротко Ланис. Протегна ръка и пое дървата. – Нека ти помогна.

Жената й позволи да понесе товара и пое напред, а девойката тихо я последва.

Скоро дърветата започнаха да се разрежда и тъкмо преди да излязат от гората старицата свърна сред храсталаците. Ланис я последва. Няколко клончета шибнаха голите й ръце и оставиха тънки червени резки по кожата й. Изведнъж излязоха пред малка къщица. Старата жена посочи мълчаливо към купчина дръвчета под един навес и тръгна към вратата. Ланис се закова несигурно на място. Отиде под навеса и остави товара си там, а след това колебливо открехна врата.

– Влизай де! – обади се жената отвътре.

“Чисто и уютно”, помисли си Ланис. Подредената стая лъхаше свежо на билки и макар прозорчетата да допускаха малко светлина вътре, стаята изглеждаше приветлива. Ланис се отпусна на един грубо скован стол и се облегна на масата.

– Защо живееш извън града? – попита изведнъж тя.

Жената сръчно сипваше вода в малко излъскано котле. Обърна се към огнището, промърмори леко и почти моментално се появиха малки весели пламъци.

– Така ми харесва. – каза рязко жената. Овеси котлето на куката на пламъците и се обърна към Ланис.

– Какво ще правиш сега? – попита я тя.

– Ще намеря ... баща си – каза тихо младата жена.

Известно време мълчаха. Старицата шеташе наоколо. Скоро водата кипна и Ланис получи огромна чаша с гореща ароматна отвара. Прашен слънчев лъч се плъзна по масата и погали ръката й.

– Казаха, че местният воевода бил убит – изтърси тя изведнъж.

Жената рязко се извърна към нея.

– Значи си била в крепостта?

– Бяхме в града с баща ми, но се изгубихме в тълпата – излъга Ланис без да трепне. – Казаха, че воеводата бил убит, но не е ясно кой го е убил.

– Така е – поклати глава старицата. – Воеводата умрял без да успее да каже нищо смислено. Искал прошка от боговете.. Ма съм сигурна, че пак е бил пиян като прасе.

“И още как”, помисли си Ланис. Спомни си за киселата воня в стаята и бързо се наведе над ароматната си чаша, за да прогони спомена.

– Много хора са се събрали в града – подметна тя. – Татко се надяваше да припечели повечко. Но не успя. Хората бяха някак ... – млъкна несигурно и отпи от чашата си. Макар и гореща, напитката беше свежа и тя притвори очи от удоволствие.

– Тревожни... – продължи вместо нея старата жена. – И все по-тревожни стават. И по-луди. Сякаш болест е тръгнала по хората. Някои казват, че боговете са наказали стария воевода, че се присъединил към младия Ларк. Пък той бил прокълнат. Щури хора, нищо не разбират, ма лесно се лъжат. Сякаш ги е грижа на боговете за глупак като стария Бараян! – тя се врътна ядосано, махна с ръка към огнището и пламъците изчезнаха. Продължи да мърмори сякаш сама на себе си: – А не малко твърдят, че Ларк пратил убийците. Ако Бараяновото синче повярва на това, може да ни подпали чергите.

Ланис не вдигаше поглед, но се стараеше да не изпуска нито дума. “Можеш ли да запушиш хорските усти”, отекна в главата й отдавна забравен глас.

– Бабо, ще ми посочиш ли пътя към града, че баща ми може да е още там. – попита тя изведнъж.

– Утре ще те заведа там, дете, вече късно става. – обърна се жената към нея.

– Той ще се тревожи, трябва да го намеря – настоя Ланис.

– Стой мирна! – скара й се старицата. – Докато се усетиш, ще се смрачи. По кръчмите ли ще скиташ. И без туй са настръхнали хората, ще си навлечеш белята.

Ланис усети как инатът надига глава и се усмихна весело. “Май отново съм на себе си.” Надигна се с привидна кротост от стола и тихо се присламчи до старицата, която бе разпънала престилката на масата и разпределяше и връзваше малки китки от набраните треви и цветчета. Ланис й предложи помощ и току я питаше за някоя и друга билка. Старицата охотно й обясняваше, а от време на време вмъкваше и някоя северна легенда. Времето минаваше неусетно. Приказките постепенно замлъкнаха. Когато девойката усети повика на идващата луна, тя се изправи и прекоси стаята.

– Бабо, аз малко ще поизляза пред къщата. – отвори вратата, обърна се назад и се усмихна. – Забравих да ти благодаря за грижата. Няма да го забравя.

Излезе без да дочака отговор.

* * *

Джони слезе от коня, върза го за едно дърво заедно с коня на Ланис и се опита да се разтъпче. Бе напуснал Терновион в мига, в който откри шпионите на Комита. Не смяташе, че е разумно да го вижда отново на този етап. Но се ужасяваше от мисълта, че Ланис може да не го открие, въпреки,че до момента тя никога не се бе провяла в това. И все пак две нощи бяха изминали от деня, в който му каза за Бараян и сега той се боеше, че този път девойчето може и да не се върне. Погледът му блуждаеше с надежда към Луната, сякаш се надяваше да може да я извика по този начин.

– Има ли нещо за ядене? – прозвуча престорено капризно гласът й. – Умирам от глад.

Джони се разсмя с облекчение.

– Все ще измислим нещо – каза той, доближи се до коня и започна да тършува из торбата си.

* * * * *

Глава на fizik

Яздеше бавно и почиваше по повече, събитията от последните дни бяха изцедили силите му почти докрай. Избра си път през планините, нямаше желание да се натъкне на някой данайски граничен патрул. По обяд на третия ден откакто напусна Терновион навлезе в тясна клисура, мярна почти недоловимо движение горе, край върховете на скалите, и веднага разбра какво означава това – засада. Отпусна поводите на коня и вдигна бавно ръце. Както и очакваше, на края на клисурата го заобиколиха неколцина въоръжени мъже, които насочиха копията си към него. Сим им се усмихна благо:

– Така ли посрещате стар приятел?

Подухваше върху чинията с гореща супа в ръцете си и предпазливо се опитваше да си сръбне без да изгори езика си. Мъжът срещу него се усмихна:

– Кой да предположи? Куцият отново дойде… Мислех, че си мъртъв…

– И аз така си мислех – ухили му се Сим в отговор. – Как я караш, Севир?

Онзи видимо посърна, махна с широк жест обхващайки пещерата, натрупаните бурета и мъжете в нея:

– Не вървят нещата, никак не вървят, едва преживяваме…

– Ти - контрабандист? – Сим учудено повдигна вежди. – Та ти беше страшилище на граничните райони, само като чуеха името ти и войниците захвърляха оръжието си и побягваха от бойното поле…

– Даа, славни години – мъжът замечтано се загледа към някое друго време, но после тръсна ядно глава. – Времената се менят, знаеш…

Сим кимна, много добре знаеше за какво говореше Севир. Даная и Херцогство Озикс бяха обединили усилията си да се разправят с пограничните разбойници, повечето бяха избесени, малцина от по-умните се изтеглиха на север към Триумвирата. Познаваше Севир от времето когато се подвизаваше из Озикс като шпионин, бяха си вършили взаимни услуги.

– С колцина разполагаш?

– Около 50 човека, повечето отидоха като наемници при онзи принц Ти’сейн, плаща добре, пък и се бият срещу Херцогството…

– Сега вече и срещу Триумвирата! – прекъсна го Сим. – Видях един-двама от твоите при комита.

Севир само мрачно поклати глава и нищо не каза.

– Така ли ще я караш? Като кокошкар ще се криеш в мрака и ще се молиш да не те залови някой граничен патрул? – помисли че мъжът насреща му ще се ядоса, но раменете на Севир се превиха още повече и той промълви:

– Какво мога да направя? Какво, мамка му, мога да направя? – ядно ритна една бъчва наблизо, която се отърколи до другия край на пещерата. Сим го изгледа и рече:

– Размирно време е, смутно… Можеш отново да пробваш стария занаят… Данайските кервани вече не са толкова добре охранявани, повярваха че са осигурили пограничните райони…

– Трябват ми поне двойно повече хора, а дори и да събера толкова бойци, колко време смяташ че ще мине, преди пак да ни погнат?

– Казах ти вече, война се задава, Херцогството воюва, Тиен’хара воюва, Триумвирата воюва, Варгас е в пламъци, Даная е твърде заета с всичко това, идеално време е за няколко бързи удара! А и освен това… – Сим не довърши.

– Какво освен това? – Севир изглеждаше заинтригуван.

– Ами ако хората са ти облечени в униформи на Тиен’хара, никой няма да ви заподозре че сте обикновени разбойници… Нали каза, че доста от бившите ти бойци са на служба при Ти’сейн, сигурно ще предпочетат бърза печелба пред възможността да оставят костите си някъде на север…

– Май пак замисляш нещо, а? – погледна го накриво Севир, а Сим му се ухили:

– Винаги замислям нещо! Но пък ти ще спечелиш от това, кога не си печелил от моите кроежи?

Севир се усмихна и кимна, наистина беше така. Попита:

– Какво искаш в замяна?

– Дял от печалбата, знаеш го. Искам и новини какво се случва из тези райони, може и някоя по-специална услуга да поискам – Севир се намръщи при последните думи, но нищо не каза. – И ще ми дадеш два от твоите буревестници!

– Искаш половината ми буревестници! – озъби му се той. Сим се усмихна благо:

– Удръж цената им от дяла ми за първия удар, наистина ми трябват. Утре ще потегля за Бодар, имам свои хора там, те ще ти пращат информация за пътя на керваните и охраната им. А сега ми разкажи какво се чува напоследък…

Привечер една от птиците размаха криле и полетя бързо на север. Сим се замисли малко върху второто писмо и надраска набързо

„Върнах се от мъртвите и сега идвам да въздам своето възмездие, Озмънд.

Куция”

Втората птица също полетя, а Сим се усмихна.

* * * * *

Глава на Lannis

Лунел хапваше замислено, а пръстите й мачкаха парчето хляб. Пламъците на огъня се отразяваха в огромните й зеници. Летните нощи на север не бяха особено топли и тя се радваше на топлината, лееща се към нея.

– Джони – обърна се внезапно тя към седящия до нея мъж.

Кейдж се беше облегнал удобно на дънера на едно дърво и се мъчеше да си почине. Отвори едно око и я погледна въпросително. Беше спряла да дъвче и едната й буза стоеше смешно издута. Тя видя усмивката, разляла се на лицето му, наведе глава надолу и бързо преглътна.

– До кога ще се мотаем насам? Ако търсиш принца, това не е правилната посока. – каза тя след като вдигна отново лице към него. Той отвори и другото си око и се втренчи в нея.

– А коя е правилната посока, Лунел? – кротко я попита Кейдж.

Лунел отмести поглед отново към огъня. “Е, какво пък толкова”, помисли си тя, сви рамене и се извърна отново към спътника си, за да му отговори. Но не го видя. Мрак се спусна безшумно около нея и нахлу в ума й. Надоизяденото парче хляб падна от ръцете й. Мракът беше безкраен. Чу шума на морето. “Не е възможно”, стресна се тя, “морето е толкова далече.” Видя искрящи води да приближават към нея. Мракът леко просветля и тя видя образа на Драгън. Водата пълзеше към проснатото му тяло, а очите му угаснаха. Прониза я силна болка, опита се да извърне очи, но видението следваше погледа й. Мъртвото тяло се преобрази в огромен дракон, чиято плът се стопи пред очите й, а водата заля побелелите кости и се насочи към нея. Луна изплува от нищото и сребърната светлина се разля над запенените води. В мрака пламна буен огън и сред пламъците му се появи красива жена. Очите й бяха разширени от изненада. Съзря Лунел и се овладя:

– КОЯ СИ ТИ? – екна гласът й и Лунел отвори уста да отговори. В този миг около нея се изля дъжд от лунни лъчи и жената в пламъците изчезна. Водата вече бе достигнала девойката и заливаше нозете й.

Нов образ изникна пред нея в тъмнината – потоци от огън и лед се преливаха един в друг из тялото на непознат за нея звяр. Древните му очи се спряха немигащо на лицето й и сякаш след цяла вечност в тях се появи намек за усмивка. Миг по-късно видението се стопи и Лунел остана отново сама. Водата вече стигаше гърдите й и продължаваше да пълзи нагоре. “... камъкът може да бъде опасен...”, думите на Джоррам отново изплуваха в ума й. В този миг видя Джони. Водата го заливаше неумолимо, а той сякаш не можеше да го усети. След миг го покри изцяло.

– Джонииии – писна Лунел и се хвърли към него, но водите грубо я завлякоха далече от него. Започна да се бори с водната стихия, но се отдалечаваше все повече и повече...

Водата беше изчезнала. Джони я беше прегърнал здраво, а тя бурно се мъчеше да му извади очите, хаотично размахвайки ръце.

– Шшшшшшт, тихо, Лунел, тихо – опитваше се да я успокои той. Тя се отпусна. Джони беше тук, сух и най-важното – жив. Но и водата не си бе отишла напълно. Усещаше властния й повик и знаеше, че няма как да не му се подчини. Ръцете на Джони се отпуснаха, и тя се изправи.

– Какво стана, Лунел, какво ти е? – тревожните му очи не я изпускаха от поглед.

– Нищо ли не усети? – попита го тя.

– Ти изведнъж се сгърчи, я след това започна да викаш. Сигурно те чуха и в Терновион! – усмихна й се, но тревогата, стаена в очите му, не се разсея.

– Нищо ли не усети? – настойчиво попита отново Лунел.

– Усетих – кимна леко с глава Джони. – Но не зная точно какво е.

Лунел вдигна поглед към ясното звездно небе. Не бе минала и половината нощ.

– Трябва да тръгвам, Джони. Ще се върна бързо.

Чу как извика нещо след нея, но не му обърна внимание и пое в потока от лунна светлина към неустоимия зов на водния камък.

* * *

Река от синя светлина се изливаше от гробницата на Ларк. Десетина души стояха на двора и не смееха да доближат. Лунел притича покрай тях и се гмурна в призрачните води. Познатият хлад се плъзна по кожата й и я понесе напред. Не чу виковете след себе си.

Опасенията й се оправдаха и хората навън действително се бяха увеличили. Не малко от тях държаха оръжия и сега, когато сиянието бе изчезнало, отнасяйки и изненадата им със себе си, по лицата им се четеше и ясното намерение да ги използват, ако е необходимо. Нямаше време за представления. Тя се усмихна, седефената светлина се завихри около нея и тя се понесе обратно към Джони.

* * * * *

Глава на Jaar

Дворецът в Ерн предлагаше прекрасна гледка към столицата на Херцогство Варгас. Всъщност към единствения град на острова. Разпложен на нисък хълм, опасан с крепостна стена, дворецът сякаш бдеше покровителствено над града. Град, който въпреки това скоро бе изпитал поражението и загубата на една битка.

Големите прозорци и прохладните по това време на годината тераси предлагаха изглед към вътрешни дворове с цветя, декоративни храсти и мраморни фонтани и статуи, към чистия и изрядно поддържан парк или към богатите квартали с техните широки улици и просторни къщи. Виждаше се и морето, с чайките кръжащи над пристанището.

Озмънд Озикс седеше отпуснат на една такава тераса и гледаше към кейовете. Заливът бе пълен с кораби – пристанището не можеше да ги приюти всичките. “Някои от платната, които се белеят там, нямаше и да акустират, дори да имаше къде. Не и докато съществува опасност за Варгас.” Такива бяха мислите на Херцога, който се бе оттеглил от задълженията си в късния следобед.

Капитаните охраняваха зорко новопридобитото си владение. Бяха започнали да влагат в него парите си и се нуждаеха то да бъде сигурно място.

“Може да опазят Херцогството от врагове, но не и от самите варгасци. Не и без мен”, доволно отбеляза Озикс.

За по-малко от месец Ерн бе разчистен от развалините и бяха започнали да пристигат провизии от фермите във вътрешността на острова. За тези, които бяха загубили домовете и имуществото си, се вдигнаха шатри и се построиха дървени бараки на края на града. Шокът, първоначалното объркване и отчаянието бяха преминали и престъпленията зачестиха много. Елитната му гвардия се бе превърнала в жандармерия и едва успяваше да задържи престъпността около обичайното й ниво.

Херцогът отново погледна към набързо направения лагер за останалите без покрив над главите си и си помисли: “Това е само временно решение. Но не мога да отделя повече злато за възстановителни и строителни работи.” Капитаните пренасочваха приходите си предимно за възраждане на търговията на острова. Но умело даваха внушителни за обикновените хора суми за покриване на щетите и “донасяне благоденствие на Херцогство Варгас”. Това най-често се изтъкваше в “публичните им изяви”.

За двадесетина дни Озмънд се бе сработил очудващо добре със Съветника. И двамата имаха една обща цел, но с различни аспекти. На този етап противоречия нямаше. Само лавиране, защита на собствените интереси, т.е. тези на Варгас, както се убеждаваха един друг, и наченки на развитие на островната държава.

Херцог Озикс се наместваше по-удобно в креслото, изнесено специално за него, когато видя малкото черно петно на източното небе, което се приближаваше с голяма скорост и бързо придои очертанията на птица. Летеше право към двореца и скоро го достигна. Кацна на парапета пред Озмънд и леко повдигна лявото си крило, разкривайки късчето хартия, умело прикрепено към тялото й.

“Белоопашат буревестник? Странно…”, замисли се той, докато посягаше да вземе листчето. “Среща се по планините в северна Даная и Озикс, всъщност вече Тиен’хара и в по-южните райони на Триумвирата. Кой би могъл да изпраща съобщение с тази рядка птица?”, зачуди се той и разгъна бележката:

„Върнах се от мъртвите и сега идвам да въздам своето възмездие, Озмънд.

Изведнъж лицето на Херцога почервеня, той смачка хартийката и я захвърли в розовите храсти в градината долу. С пуфтене се изправи, влезе в кабинета си и поръча на пажа, застанал в коридора пред вратата, да повика Сайхе.

Докато чакаше магьосницата да дойде, Озикс взе парче пергамент, останало от някой скъсан документ и с леко трепереща ръка написа:

„Не знам кой си, нито какво искаш, “виночерпецо”. За кого работиш сега? Нямам време за игрички – ще те намеря, освен ако ти не ме намериш.

Преди около десетгодини Херцогът бе успял с машинации и интриги да завладее селенските острови на юг от Озикс, подсигурявайки се откъм морето. Кралят-марионетка безучастно бе следил действията му, но някой друг от селенския двор бе положил много усилия да попречи на Озмънд. Но не бе успял и в провала си бе обрекъл семейството на Херцога на смърт.

Когато магьосницата влезе, Озмънд бързо прогони печалните спомени.

– Сайхе, помниш ли Куция? – попита я той.

– Шпионинът на Селения? – отговори му тя с въпрос.

– Същия. Явно е оцелял след наказанието и ме “извести” за присъствието си. Имам основания да вярвам, че е някъде на север в Даная, Тиен’хара или може би дори в Триумвирата.

– Доста далеч от интересите на Селения. – замислено отбеляза магьосницата.

– Именно. Възможно е да работи за друг.

– За онзи Ти’сейн? Или за някой от воеводите? Или за Умбра? – предположи тя.

– Не ме интересува за кого работи сега. Искам да го откриеш и да разбереш кой от двора на Селения му плащаше да бъде мой “виночерпец”. Същият този някой, който уби Озивия и децата… - задави се от гняв и мъка, а пръстите му скършиха перото, което все още държеше.

– И ти смяташ, че този човек е шпионирал за виновника за смъртта на семейството ти? – невярващо попита тя, но бързо се убеди, че може би Озикс е прав. Той още се опитваше да се овладее, когато й отговори:

– Сигурен съм. За това и Магистратите изпълниха наказанието на Куция толкова бързо – за да нямам време да го разпитам и да въвлека Херцогството в неприятности със Селения.

– Добре тогава. Ще опитам да го открия, въпреки че ми даваш доста обширна територия за търсене. Поне знам как изглежда. – въпреки недоволството си, вътрешно Сайхе се радваше: “Най-накрая на собствена мисия. И то имам свободата да се занимая и с моите дела.”

– Получих и от кралицата на Даная. Вече трябва да е на път към крепостта Бодар, където възнамерява да остане за известно време. Ти най-напред ще отидеш в столицата. Наглеждай двореца и положението там. Убеден съм, че ако има някакъв проблем, ще успееш да се справиш с него. След това ще отидеш в Бодар да осведомиш Анара за случващото се в Даная и да й предадеш писмото, което ще ти връча преди да заминеш. Междувременно ще се опиташ да хвеанеш следите на Куция. И естествено ще държиш връзка с мен…

Сайхе стоеше мълчаливо и слушаше нарежданията на Херцога, след което се отправи към покоите си, за да се подготви за предстоящото пътуване.

* * * * *

Минаха два дни откакто напусна убежището на Севир, яздеше бавно в посока Бодар и щадеше както коня си, така и себе си. По обяд на третия ден забеляза двама конници в далечината, които бързо го приближаваха. Оказаха се младо момиче и възрастен мъж, представиха се за баща и дъщеря странстващи разказвачи на път за Бодар. Продължиха заедно нататък, с добър събеседник пътят наполовина се съкращава, поне така казвали старите хора според разказвача. Девойката зяпаше Сим доста безцеремонно, “типична селянка”, заключи той, “винаги посрещат новото с широко отворени очи”. След около час спряха да починат на малка чешмичка край пътя, слязоха от конете и ги оставиха да попасат спокойно наоколо. Сим се наведе да налее вода в походния си мех, когато момичето изведнъж изтърси:

– Това е човекът, който отвлече принца.

Вцепени се и усети как една ледена ръка го стиска за гърлото. Мъжът му хвърли бърз поглед и се обърна към девойката:

– Сигурна ли си?

– Да, Джони, сигурна съм – рече простичко момичето – блъсна ме, когато се разминавахме по коридора…

Сърцето на Сим бясно заби, но той се обърна съвършено спокоен и по лицето му се разля широка усмивка:

– Забавни хора сте, вие, разказвачите…

Погледна момичето и споменът за онази нощ го цапардоса като мокър парцал - прислужницата с отнесената физиономия! Но Джони… беше ли това възможно? Бръкна в кесията си и извади жълтица:

– Името ми е Сим фон Тотенкранц – протегна ръка към мъжа, – ето вземи, наистина ме развеселихте…

Мъжът реагира светкавично, удари протегнатата му ръка и камата изсвистя и се заби някъде встрани. След миг Сим се намери на земята, а Джони извиваше ръцете му зад гърба и натискаше лицето му с коляно.

– Не на мене тия номера… – момичето му протегна въже и той бързо омота китките на Сим, после го изправи на колене.

– Приятно ми е да се запознаем, уважаеми Джонатан Кейдж – рече му Сим и изплю пръстта, която се беше набила в устата му.

– Нямам време за любезности – прекъсна го Джони, – къде е принцът?

Сим сякаш не чу въпроса, вниманието му беше погълнато от момичето, някъде беше виждал това лице, много преди Даная и двореца, някъде другаде. Беше селенийка, проклятие, къде беше виждал това лице? Спомените го заляха изведнъж…

…Събранието ставаше все по-шумно, старейшините крещяха един на друг…

– Чумата тръгна от твоето село, Химико, ти си виновен за това!

– Глупости говориш, Мерил, това че първите болни се появиха край мен, още нищо не означава, аз първи разпознах болестта…

– Трябва да има някаква причина! – надвика ги кметът на съседното село – Не може просто така да ни нападне мор, сигурно сме разгневили боговете с нещо…

– Или се е появила вещица…

– Вещица, думаш, Химико… И къде ще се е скрила?

– Онова момиче, което с Луната си говори, тя е прокълната, вещица, тя донесе нещастие и чума…

Старейшините замърмориха…

…Кладата, запалените факли, беснеещата тълпа: ”Изгорете я! Изгорете я! Вещица!”, празната килия, слисаните лица и една огромна луна, която се блещи насреща…

– Ланис? – попита тихо Сим, момичето трепна, а Джони рязко се обърна:

– Откъде я познаваш?

Сим не отговори, а започна монотонно да припява:

– Вещица, вещица, изгорете я, вещица, вещица…

– Млъкни! – изпищя Ланис и запуши ушите си с ръце. Джони го хвана за дрехата и го разтърси:

– Какво е това? За какво говориш??

Сим не му обърна внимание, гласът му се извиси:

– Вещица, вещица, изгорете я, вещица, ве…

Юмрукът на Джони го удари право в лицето, Сим залитна, но не падна. Опита се да избърше шурналата от носа му кръв в рамото си, но не успя. Втренчи поглед в Ланис и се ухили с окървавената си уста:

– Не искаш ли да видиш пак баща си, чедо мое?

Лицето му се сгърчи и посивя, кожата сякаш се овъгли и изчезна, зъбите се оголиха в предсмъртна маска на ужас и болка, а очните му кухини зейнаха зловещо. В гърлото му се надигна хрип:

– Ланиссс, сссскъпа моя…

Девойката се бе свлякла на земята, обхванала главата си в ръце, бавно се поклащаше и повтаряше в транс “не, не, не, не”

– Ланиссс, погледни ме, Ла…

Гневът избухна в Джони, той ритна в лицето Сим и го повали на земята, после го затъпка с подкованите си ботуши, искаше да го смачка, да го убие, да изтрие грозния му образ.

– Спри! Недей! Спри! – Ланис се беше вкопчила в ръката му и го дърпаше назад. Гневът изчезна така ненайдено както и се беше появил, Джони прекара ръка през косата си и пое дълбоко въздух.

– Мъртъв ли е? – попита тихо момичето.

– Не… не мисля – Джони се наведе над лежащия мъж и провери пулса му – В безсъзнание е.

Водата го върна отново в съзнание, тялото го болеше зверски, а едното му око беше подуто. Джони беше клекнал край него, Ланис стоеше встрани и безучастно беше втренчила поглед в една точка.

– Чуваш ли ме? – попита Джони и му удари един шамар.

Сим се закашля и изграчи:

– Чувам те, няма нужда… малко вода… благодаря – преглътна и продължи. – Поздравления, Кейдж, да пребиеш безпомощен и невъоръжен човек, сигурно се гордееш със себе си…

Джони не обърна внимание на думите му, приведе се над него и твърдо попита:

– Къде е момчето? Къде е принцът?

Сим се опита да се засмее, но смехът му се превърна в кашлица:

– Ако ти кажа, животът ми не струва и пукната пара…

– Не си в положение да се пазариш! – прекъсна го Джони. – Къде е принцът?

– Без мен не можеш да го откриеш, знаеш го – отговори му спокойно Сим. – Ще те заведа при принца, но ми обещай, че ще ми осигуриш безопасен път до Селения и повече няма да чуете нищо за мен.

Джони помисли малко, после кимна:

– Добре, така да бъде! Къде е принцът?

– На около два дни път оттук, в планините на север… Тръгваме ли?

* * * * *

Алаир и Танх отново бяха потънали в мисловен разговор, както през повечето време от триста години насам, когато вълната ги заля. За миг решиха, че крепостта е наводнена, но скоро осъзнаха, че това е невъзможно и усетиха магическата мощ на Водата. Около тях се завихриха стихии. На фона на бледа лунна светлина те видяха лицето на млада сияйна жена с дълбоки тъмни очи. “Селенитка”, мисълта бързо премина през умовете им, но не се задържа дълго там, защото видението се смени. Пред очите им избухнаха пламъци, пред които се оформи лицето на Ерис. Огън и лед се сменяха бързо по лицето на сфинкса – отчасти от объркването, отчасти от изненадата да видят жрицата. Бързо се овладяха и лека усмивка озари лицето на съществото.

Водата продължаваше да се стоварва върху тях, отмивайки и последното видение на гърчещия се Драгън. Някакъв мъж на средна възраст и с обикновен вид бе намерен от камъка и той стана новия пазител на Водата. Алаир и Танх се зачудиха дали той въобще осъзнава какво се е случило.

Усмивката не слизаше от лицето на сфинкса и когато всичко свърши:

“Още е жива! И е пазител на камъка!”

“Трябва да бъде принудена да ни освободи. Може би само тя би успяла…”

Обменът на мисли продължи още дълго в сумрака на пещерата, осветявана само от сиянието на огъня и леда, преплитащи се в тялото на сфинкса…

* * *

За десетината дни, които прекара след това в Джендин, успя да се сближи с Раджата. Двамата започнаха подготовката за експедицията, най-напред само като планове, докато Ти’сейн се възстановяваше от тежките си рани. Не можеше да отрече, че Самра разполагаше с начетени билкари и лечители. Изправиха го на крака само за няколко дни. Все още бързо се уморяваше и усещаше слабост. Справяше се с магиите, но тялото му нямаше да понесе още една битка в скоро време.

Изпратиха хора да преговарят с Пустинниците. Някои върнаха твърде красноречив отговор – главите на пратениците. С други постигнаха някакво съгласие, а от трети все още нямаха вест – земите им бяха навътре в пустинята.

Извади от джоба си стъкленицата с Отварата и отново се замисли за искреността на Каверън. Раджата му осигури човек, върху когото да я изпробва. И всичко беше наред. Все пак Щитът не се опитваше да го отрови, но дали това бе достатъчно доказателство за намеренията му?

Разклати светлата течност и погледна към слънцето през стъкленицата. Съдържанието й уби яркостта му и претопи лъчите му в собствен огън.

Медните покриви отразяваха болезнено утринната светлина и Ти’сейн им обърна гръб. Тръгна покрай колонадата, която бе на мястото на стена и се запъти към покоите на Раджата. Сбогува се с него и застана пред голямото огледало, което бе поставено в преддверието на покоите на Самра, за да не го изненадва в неудобни моменти при бъдещите си посещения. А Принцът скоро щеше да се завърне. Бе обещал да донесе нещо и щеше да спази думата си. Така, както и владетелят на Джендин щеше да продължи подготовката на експедицията им.

Сля се с отражението си и се прехвърли в крепостта. Вдиша дълбоко леко застоялия въздух в стаята си и усети познатия мирис на древните камъни. Позната атмосфера, която му липсваше в Неа. Искаше да огледа крепостта и бързо се приближи до прозореца. Дворът бе подреден, стражите по стените се подпираха лениво на бойниците, а Наблюдателите се взираха в далечината. Това, което привлече вниманието му, обаче, бе градът на края на платото. Велиан определено се бе заел сериозно със задачата да построи голям и уреден град. За времето, в което бе отсъствал, се бяха появили много нови строежи, но нито един не бе завършен. Улиците бавно придобиваха своите очертания, но не и настилка.

Ти’сейн се загледа по-внимателно и се засмя. На края на платото, близо до извора бе оставена голяма незастроена площ. “За дворец, най-вероятно.”, помисли си той. От там започваха всички улици и постепенно се раздалечаваха. “Като лъчите на изгряващо слънце!”.

Видя Воина да минава през двора на крепостта и му извика:

– Брет, няма ли да посрещнеш своя господар?

Мъжът му се ухили насреща и отвърна:

– Ако ме бе известил за завръщането си… Но ти винаги се появяваш най-неочаквано.

– Да знаеш колко си прав. – засмя се отново Принцът и изчака приятеля си да се качи при него.

– Не знам какви си ги вършил в Неа, но вчера вечерта пристигна керван на Свободните търговци. Казаха, че размириците в Озикс са направили търговията несигурна и се надяват, че тук ще имат повече успехи. Останаха много доволни от импровизираното посрещане, което Велиан им направи. Той прецени правилно предимствата и възнамерява да преговаря с търговците да насочат всичките си кервани към Тиен’хара.

Ти’сейн само слушаше и премисляше чутото. Единствените златни мини на бившето Херцогство Озикс бяха останали в негово владение. Непристъпните планини по границата с Умбра бяха безопасно място, но разходите му скоро щяха да надхвърлят добива на злато. Трябваше му и друг източник на пари и Свободните търговци бяха решение на проблема. Той сподели размишленията си с Брет, без въобще да спомене какво е вършил в Неа.

– Виждам, че Велиан се труди усърдно. Бързо ще спечели благосклонността ми, ако продължава така.

– Да, не се е спрял. И както е започнал, няма и да престане, докато не завърши града. Дори се е заел да проучва старите ръкописи и помоли Корвейл за помощ, за да му избере име.

Принцът отново се засмя. Не се бе и надявал на такова добро посрещане тази сутрин. Доволството и доброто му настроение бяха бързо помрачени от следващите думи на Брет:

– Корвейл получи известие от север. Комитът е убит, Каверън е заподозрян и е хвърлен в тъмницата. Новият Комит – Терсавен, отменя кампанията срещу Бараян и се укрепва по границите.

– Какви ги е свършил този глупак?! – гласът на Ти’сейн се повиши съвсем леко, а очите му се приковаха във Воина. – А армията ни там? Какво е предприела.

– Нищо. – Брет се усмихна. – Оттеглила се е на лагер извън Терновион, обявила е неутралитет и чака нареждане от Принца на Тиен’хара.

Ти’сейн го изгледа очудено и каза:

– Кой всъщност е изпратил вест на Корвейл? Съдейки по предприетите действия, някой друг е поел командването, някой, на когото Отрядите биха се подчинили. И веднага се сещам за Астар, Боецът-маг.

– Правилно. Вече трябва да си свикнал с непокорството и ината му. Явно е разбрал за похода и се е присъединил самоинициативно към войската. И добре, че го е направил.

– Дааа, – замислено се съгласи Принца. – може би не сгреших, че му дадох почти пълна свобода на действие.

– Терсавен е притеснен от силата, която притежава Тиен’хара, но не знае какво точно да предприеме. Не би искал да се изправи срещу теб в открит сблъсък.

- Преценките на Астар винаги са ме очудвали. И въпреки това той рядко е грешал. Ще трябва да навестя новия Комит, преди да му е хрумнала някоя глупост. Както и Боеца-маг впрочем.

– Има и още нещо. – предпазливо започна Брет, наблюдавайки лицето на приятеля си, което се стегна в очакване на неприятности. – На север, близо до границата ни с Даная и Триумвирата, е забелязан голям отряд от жени, които се придвижват на югозапад.

– Жени?! – Принцът бе изненадан, но не много. – Амазонки има само в Неа, за жени-варвари не съм чувал… Трябва да са жрици на Умбра. Но какво търсят в Тиен’хара? – размишленията му нямаха особен смисъл, но той искаше да отхвърли поне за миг възможността Умбра да е изпратила жрици в страната.

– Нямаме никаква представа. Вестоносецът дори не бе сигурен за достоверността на информацията, но заради необичайността и естеството й…

– Много добре е направил. – прекъсна го Ти’сейн и бръкна в джоба на халта си, където беше стъкленицата с Отварата. – Може би Умбра няма да бъде чак такъв проблем, ако реши да се меси в делата на Тиен’хара. – гласът му придоби застрашителни нотки.

* * * * *

Джони зяпаше безучастно в камъка, лежащ кротко в нежната, сияеща длан на Лунел. По гладката, тъмна повърхност пробягаха вълни от бледосиня светлина и светът пред очите му се разми. Усещаше природната сила да се лее около него, а повикът ставаше все по-силен. “Значи това е имал предвид Драгън. Но ако това е камъкът...? Той каза Храм... в Триумвирата...”. Потърси отговор в черните очи на Лунел, но това, което можа да съзре, бяха още въпроси. “Е, ще трябва да почна от някъде”, въздъхна Джони и проговори:

– Лунел, откъде намери това?

Лицето й не трепна, а погледът й бавно се местеше между камъка и очите му. Той отвори уста да повтори въпроса, на тя го изпревари:

– Какво значение има?

– Ако това е ... – той се поколеба несигурно – ... което си мисля, че е, то трябваше да се намира някъде на север от нас, в разрушен храм. Разбираш ли, аз трябваше да го намеря.

Лека усмивка се раздвижи сериозните черти на девойката.

– Явно той те изпревари и намери теб.

Последните пламъчета на огъня угаснаха и само жарта остана да блести в мрака, но никой от двамата не обърна внимание. Стояха изправени, един срещу друг – Джони, приклещен между десетките въпроси без отговор в ума си, и Лунел, протегнала странния камък в бледо светлеещата й длан. Накрая той го пое и мига, в който пръстите му докоснаха гладката студена повърхност, силата на Водата нахлу в тялото му, стрелна се из вените му, съединявайки се с магията, течаща в кръвта му. Пред очите му изникна олтар със зейнали като рани в него празни гнезда. Три вълнообразни линии сякаш оживяха над едното от тях, а след това всичко отново изчезна.

– Кои бяха другите, Лунел?

Гледаше я и сякаш я виждаше за пръв път. Усещаше лунната сила в нея, стаена зад блясъка в нощните й очи.

– Кои други, Джони?

“Какво се случи”, чудеше се Лунел. “Той има връзка с този камък. Усещам го. Но защо? И кои бяха наистина другите?”.

Джони тръгна към коня си. Отвърза го и се метна леко на седлото. Усещаше сила и енергия в себе си, сякаш внезапно се бе отървал от 10 години.

– Тръгваме, Лунел. – каза рязко той. Мечтаеше да препусне в нощта, да усети вятъра край себе си. Мечтаеше да разбере повече. “Драгън”, проблесна надежда в ума му, но в същия миг бе пометена от безпощадното съзнаване, че приятелят му е мъртъв.

– Къде? – Лунел се бе покатерила на седлото и чакаше готова до него.

– Към Даная. – отговори кратко Джони и препусна напред.

* * *

Лунел отвори очи и светлината я блъсна и ослепи. Сведе поглед надолу, но светлината на деня я дебнеше и там. Не можеше да види почти нищо около себе си. Усети Джони и го доближи слепешком. Яростта се лееше из него и тя увисна на ръката му:

– Спри! Недей! Спри! – хладната ласка на Луна премина през нея и изненадващо и за нея самата го укроти.

– Мъртъв ли е? – попита тя и в момента, в който го каза осъзна, че Химикът е жив. Пусна ръката на Джони и се дръпна настрани. Седна на земята и впери поглед в нищото. Огромните й зеници бавно започнаха да се свиват и хаосът от болезнена светлина и цветни петна се преля в ярките очертания на пътя, чешмата, лятната зеленина на гората и двамата мъже пред нея. Усещаше как слънчевите лъчи се плъзгат по голите й ръце, но не можеше да почувства топлината им.

– На около два дни път оттук, в планините на север – чу тя гласа на Химика. – Тръгваме ли.

Джони се изправи замислено. Ланис усети колебанието му. Изненадващите събития, излели се върху него от мига, в който Драгън умря, бяха успели да изтласкат мисълта за принца и сега той се чувстваше виновен. “Готов е да хукне май”, каза си тя.

– Лъже – прозвуча равно и почти тихо гласът й.

Джони извърна поглед към нея. Излъчваше спокойствие. “... и никаква топлина...”, каза си той.

– Принцът е на път към Даная. – продължи Ланис. – Но той и това не знае. – добави девойката и кимна по посока на Сим.

– Можеш ли да й ... имаш доверие? – Сим едва успя да довърши въпроса си, преди кашлицата да го задави отново.

Джони не му обърна внимание. Гледаше към Ланис, седнала на зелената трева край пътя на няколко метра от него, обляна от лъчите на топлото лятно слънце, и потръпваше от неземния студ, който се излъчваше от нея.

– Мога ли да ти имам доверие? – каза той.

– Не повече от обикновено. – усмихна се хладно тя и тръгна към коня. – Не можеш да направиш нищо за принца в момента. А и след смъртта на Драгън ще е добре да стигнеш по-бързо до Анара.

* * * * *

Вер и Аркип изпратиха малката посланическа група с погледи.

– Доста сериозен инструктаж беше това – промълви принцът.

Воеводата се подсмихна.

– Пътят не е по-малък, трябваше да им се набие добре в главите.

– А защо трябваше да обличаш момчето с моите дрехи и да му даваш накитите ми?

– Като доказателство, че си мой пленник, разбира се. А джунджурийките като.. дар.. – Ларк рязко се изсмя – Един вид.

– За сплашване, искаш да кажеш.

– Може би, може би. Майка ти си няма и представа, в крайна сметка. Давай да се връщаме към настоящите главоболия.

* * *

– Господарю Ларк – отговори приветливо.

– Какво става там на запад? – отвърна той.

– О, дъртият Тан го чака хубава изненада. Пръснахме всички запаси, взехме оръжието и хазната – рече воеводата с усмивка, посочвайки денковете, които носеха последните в редицата – Освен това разбихме резервоарите на водните кули и потрошихме водопровода. Да бъде плодородна есен.

Двамата се засмяха.

– Повече от всякога – рече накрая Вер – А останалите?

– През границата нахлуват все по-големи пълчища. Двете Централни се готвят да ни последват всеки миг. Доколкото разбрах, Югът вече е напуснал заради някакви селски неразбории.

– Да, надявах се все пак да ги задържи.

– О, ще ги задържи. Флаговете още се веят над крепостта, а и ми се стори, че видях известно количество.. – онзи натърти последната дума – "войници" по бойниците. Поне няколко дни ще я обсаждат, преди да разберат, как стоят нещата.

– Нима? – Вер поклати глава – Струва ми се, че ще раздавам награди.

Остави воеводата да намери място за хората си в лагера и се върна при генерал Руил, за да дообсъдят тактическите позиции. През ранния следобед пристигна пратеник от посланика в Диерон. През покрайнините на областта се засилваше прехода на войници на Тан. Дебелият Таргас беше сключил видимо добра сделка и сега доволно лееше злато през тлъстите си пръсти.

– Нещо друго? – запита накрая Ларк.

Вестоносецът се поклони остави торбичка сол.

– Само това, господарю. Праща ви го Димар.

– Чудесно! – плесна с ръце воеводата – Предай му, че пирът ще бъде в Огнедъб, в негова чест! Да не пропусне да се върне навреме!

– Да, господарю.

Вер изведнъж се разбърза. Преди слънцето да склони на запад, станът вече се бе вдигнал и бавно се изтегляше още по към столицата.

* * * * *

Два дни, откакто вкуси свободата и още не можеше да се насити на свежият въздух. Огледа се наоколо – градината зад къщата бе великолепна. Личеше си, че умели ръце я бяха създали с много любов и грижи. Лехите с ароматни цветя преливаха в пъстър килим, в който се забавляваше да открива фигурки. “Тук сякаш бе пролет”, усмихна се Таис.

Седеше в беседката в западния край на градината и отпиваше прясна вода от кристална чаша. Бе намерила цял комплект кристални чаши в един от шкафовете и сега се наслаждаваше колкото на свежестта на изворната вода, толкова и на красивата й изработка. Вдигна я към светлината и прокара пръст по овалното гърло. Водата сякаш искреше на слънцето, отразявайки цветовете на градината в нежна палитра. “Толкова много цветове”. С периферното си зрение усети движение. Вдигна поглед. Ян приближаваше към нея, леко смутен от обкръжаващата го гледка. Спря на десетина крачки от беседката и задържа поглед върху Таис. “Сякаш да отпечата момента в паметта си.” Таис седеше в беседката, подпряла брадичка на свитите си към тялото крака, държейки чашата с вода с двете си ръце. Косите й, прилежно прибрани на тила, и дългата бяла туника я правеха да изглежда невинна, като дете. Очите й го погледнаха одобрително.

– Изглеждаш доста по-свеж от снощи – Ян неволно поглади гладко обръснатата си брада и също се усмихна. Приближи и седна срещу нея в беседката. Надигна каната с вода и отпи. Струйки от бистрата течност се стекоха по гърдите му. Таис си изсмя.

– Изворна е. Намерих я при самите скали, течаща под фигурата на излитащ мраморен лебед – погледна отново кристалната чаша в ръката си – Тези хора са се наслаждавали истински на живота си...

– Не за дълго – сухо отбеляза Ян – Къде е елфът?

– Ще се върне. Нужни са ми някои вещи – приглади с ръка туниката – малко информация, а и време да бъда насаме с теб – стрелна го с поглед. Бе замислена и сериозна – Трябва да поговорим.

Ян се размърда – дни наред бе чакал момента да я види, да се увери, че е жива, а сега му се искаше да е някъде далече. Таис продължи.

– Тази вечер трябва да се разделим – вдигна ръка към Ян с жест да замълчи и продължи – Наистина трябва, но се надявам да не е за дълго. Ти ще се върнеш в Даная. Искам да зная какво е положението с мобилизацията, искам последните новини. Ще ти пратя вест къде и кога ще се срещнем.

– А ти?

– Последният път не се разделихте много... спокойно – внимателно заподбира думите си.

– Спокойно? Ха! – горчива усмивка заигра на устните й – Такъв потоп Умбра отдавна не бе виждала – очите й заблестяха, но само миг по-късно помръкнаха и Таис тръсна глава – Упорита старица... И все пак се налага да говоря с нея, както и с Плутар... Във времената на неказаното сме и трябва да бъдем внимателни, за да оцелеем.

Ян мълчаливо поклати глава. Нямаше желание да знае повече, отколкото му бе нужно, за да живее в мир със себе си.

– И кой ще се грижи за теб? Излишно е да споменавам, че до Екстенара ти не си в безопасност...

– В Умбра ще им е малко трудно да ме отвлекат, а и Зигур ще е с мен...

– Не съм предполагал, че някога ще го кажа, но ми обещай, че няма да го отпращаш нито за час.

Таис го погледна с цялата топлота, която изпитваше към мъжът пред себе си и отговори нежно:

– Знаеш, че не мога да ти обещая това, Ян, имам планове за Зигур, но наистина ще бъда нащрек.

Шум на криле ги накара да вдигнат поглед и да проследят плавното приземяване на елфа. Зигур погледна намръщено Ян и подаде вързоп на Таис.

– Ето това, което поръча. Кога ще тръгваме?

– Веднага, щом се преоблека.

Жрицата взе вързопа и забърза към къщата. Зигур понечи да я последва, но Ян го задържа. Усети как мускулите на елфа са стегнаха, но той не показа външна реакция.

– Тя е в голяма опасност. Особено до Екстенара.

Очите им се срещнаха и Ян изтръпна – никога не бе виждал такава омраза в нечий поглед, но не отхлаби хватката.

– Празникът на силосите? – гласът на Зигур бе измамливо тих – Няма да позволя косъм да падне от главата й... на всяка цена – добави елфът и грубо издърпа ръката си. Напрежението не напусна Ян – не можеше да не бъде нащрек със Зигур до себе, но изпита някакво вътрешно спокойствие за Таис. Усети как елфът си пое дъх и се обърна към верандата, проследявайки погледа му.

Бе виждал Леонор в официалната роба на Първожрица, но трябваше да признае, че накитите и тиарата в косите на сестра й стояха царствено. Огнената роба бе дълга, вталена и едва показваща раменете й. Златният пръстен с червен рубин пасваше чудесно на елегантната златна тиара в разпуснатите й коси, сляла краищата на сърце над челото й, увенчана от още по-голям рубин.

Таис пристъпи към тях с надменна усмивка, съзнавайки ефекта на появяването си. Ян почти несъзнателно се приведе в лек поклон.

– Първа.

Таис отвърна, като сведе поглед, а после се усмихна и прегърна големият мъж пред себе си.

– Конят е в конюшната по пътеката източно от къщата. Бърз и отпочинал е. Не губи време. След две седмици ще се срещнем в покоите ми в Даная. Предупреди Сара, а ти събери нужната информация и ме чакай. И се пази.

Надигна се на пръсти, целуна го леко по устните и се обърна към Зигур.

– Да вървим.