XV ТЯЛОТО КАТО ОСНОВНИ ЧАСТИЦИ ОСЪЗНАВАНЕ

Най-сетне опитах нещо, за което бях чувала още пре­ди години. Понеже участваше и собственото ми физическо тяло и тъй като действително го преживях като реално съ­битие без никаква измама според мен, това бе едничкият най-въздействащ епизод при опитите ми да разбера връз­ката между физическите и нефизическите светове.

Просто ще ви разкажа какво се случи.

Бях гледала много видеофилми, донесени от Брази­лия и Филипините, на психични хирургически операции. Един от тях ми бе даден от един лекар, който лично бе преминал през такова лечение и бе излекуван от болест на очите. Бях чела много книги за живота на психичните хи­рурзи и бях говорила с хора, които твърдяха, че са излеку­вани от тях.

Бях виждала и „магьосници" на вечерни предавания по телевизията, които се опитваха да оборят това явление чрез добре подготвени от самите тях магически представле­ния на „психическа хирургия". Използваха пилешки воденички и оцветени в червено сачми, симулиращи кръв. Обикновено това бяха кървави номера, изискващи ловкост, лишени от елегантността на Зигфрид & Рой например. Гледах ги с невъзмутимо любопитство. Те ми направиха впечатление на хора, използващи, както сами се изразява­ха, наивността и настойчивостта на „глупаците, на които им се вярва във феи". Страхът и агресивността им привля­коха вниманието ми. Струваше ми се, че си вадят хляба с това „развенчаване на шарлатани".

Видеокасетите, които гледах, бяха съвсем различни от представлението на фокусниците, защото операциите бяха правени в клиники в присъствието на други лекари и ме­дицински сестри. Пациентите не плащаха за лечението, ос­вен ако сами не пожелаеха това, а емоционалната обста­новка бе спокойна и наистина молитвена.

Но все пак бях участвала в толкова филми със забеле­жителни специални ефекти и се съмнявах в това, което виждах на филма. Трябваше да го видя лично. А исках да остана непредубедена.

В един особено впечатляващ филм обаче наблюдавах преподобния Алекс Орбито от Манила да извършва опера­ции, една след друга, над чакащите на една дълга опашка. Той леко разтриваше кожата на всеки пациент, докато тя се отваряше. Тогава той пъхваше ръцете си в тялото, там, където бе болестта, и изтегляше кръвни съсирени и някак­ви неща от вътрешността му, след което изваждаше ръцете си и „разрезът" се затваряше. По пациента имаше кръв, но трудно се забелязваше белег. Филмът беше без прекъсва­ния, т. е. нямаше снаждания. Извърши операции над два­десет пациента за двадесет минути. Всяка операция му от­немаше около шестдесет секунди, а болестите бяха от всякакъв род - от язви до болки в гърба, гуша, рак, мозъчни тумори, очни болести и сърдечни заболявания. Филмът бе забележителен, но аз се съмнявах.

Един приятел ми каза, че Алекс Орбито е в Америка. Казах на дъщеря си, Сачи, която имаше болки в гърба и врата. Тя бе тази, която първа събра кураж да отиде при Алекс и когато ми описа процедурата, сметнах, че е важно да се срещна с него.

Странно бе, че следващата му спирка за лечение бе Лае Вегас, където бях преживяла много силни физически и духовни събития.

Веднага след лечението при Алекс болката на Сачи изчезна. Но той я бил предупредил, че ако тя е произлязла от някаква кармична причина, ще се наложи сама да се справи с нея, като се настрои към Божествената енергия с повече вяра, отколкото досега.

Обадих се на Крие Грискъм, лечителката с духовна акупунктура от Галистео, и я помолих да се срещнем в Лае Вегас. Наехме една хотелска стая в „Стрил" и зачакахме да видим преподобния Алекс Орбито, който бе известен не са­мо във Филипините, но и по целия свят.

Той е роден на 25 ноември 1940 г. в един от квартали­те на Куяпо, във филипинската провинция Нуева Екиджа, на около двеста километра северозападно от Манила. Роди­телите му били бедни. Те обработвали земята на едър зе­мевладелец.

Орбито не знаел за лечителските си способности до четиринадесетгодишна възраст, когато започнал да сънува един загадъчен старец, който казвал, че е духовният водач на момчето, и му дал лична мантра, която помогнала на Алекс да навлиза по свое желание в друго състояние на съзнание. В тези сънища старецът казал на Алекс, че той е велик лечител.

Алекс не обръщал внимание на това, докато една сутрин се обадила парализираната майка на един негов прия­тел и твърдяла, че предната нощ сънувала, че Алекс я излекувал от парализата. В същия момент и Алекс осъз­нал, че е сънувал същото!

Отишъл при възрастната жена. Те се познали един друг, въпреки че никога дотогава не се били срещали. Без да промълви нито дума, той взел шишето с кокосово масло, което било до леглото й, масажирал краката й, както бил сторил в съня, казал дълбока, но кратка молитва и й запо­вядал да ходи.

Тя веднага станала от леглото, за първи път от десет години, и проходила.

Оттогава той разбрал, че е лечител, притежаващ в ръ­цете си енергия, която не разбирал.

Той обаче не желаел да е лечител. Това, което не раз­бирал, го плашело. Освен това, след като славата му се разнесла, хората започнали да експлоатират неговата дар­ба. Често го повиквали, не му плащали нищо и го оставяли да се върне до селото си както намери.

След време станал свещеник в Union Espiritista Christiana de Felipinas* и спрял да лекува. Веднага се раз­болял. Отново се заел с лечението и здравето му се подо­брило. Забелязал, че когато спирал да лекува нуждаещите се, той се разболявал. Оттогава решил да посввти живота си на служене на човечеството, като лекува духовно. Пъту­вал из Филипините и лекувал стотици хора безплатно и най-сетне установил своя клиника близо до скромната си къща в град Куезон.

Двете с Крие си говорехме, докато чакахме Орбито. Тя бе чувала за него и каза, че ще е чест за нея той да я лекува. Не бях толкова уверена за себе си.
* Филипински християнски духовен съюз - исп. (Бел. прев.)
Отворих вратата на хотелската стая и видях един мно­го младолик и доста слаб мъж, облечен безупречно с абсо­лютно бяла риза, връзка, панталони и атлазено спортно сако. Беше със съпругата си и една тяхна приятелка. Ус­мивката на лицето му ме накара да се чувствам добре. От момента, в който всички се срещнахме, почувствах, че ви­наги съм го познавала.

Да го познавам и да го харесвам бе едно. Да се подло­жа на „духовна хирургия" - съвсем друго. След кратка сре­ща във всекидневната се оттеглихме в спалнята на моя апартамент в хотела. Алекс погледна към леглото и аз раз­брах, че там ще става каквото ще става.

Съпругата му и нейната приятелка взеха една празна пластмасова купа от един хартиен плик, заедно с малко марля и алкохол. Стомахът ми се преобърна. Алекс седна на един стол близо до леглото. ~ Аз не лекувам - тихо каза той. - Бог лекува. Той ме използва само като инструмент и канал за лечителната сила и енергия. Аз уравновесявам чакрите, така че човек да може сам да се излекува.

Отново напомняне за важността на чакрите. Крие се усмихна. Чудех се какво ще последва. Най-напред, нямаше ми нищо. Не бях болна. Нищо не ме притесняваше. Изведнъж се зачудих защо съм тук и защо го бях помолила да дойде! Щом си помислих това, усетих нещо в себе си (Висшият си Аз?) да ми казва: „Защо­то ти е нужно да се довериш на физическата опитност, ид­ваща от по-висша вибрация".

Добре, но нямах намерение да бъда първа. Направих знак на Крие. Тя легна на леглото.

Алекс наведе глава и навлезе в дълбока безмълвна молитва за около пет минути. Когато вдигна лицето си, на него бе изписано едно съсредоточено, но същевременно ан­гелско изражение. Той ни бе казал, че друг духовен лекар работи чрез него и неговата енергия ще извърши опера­цията.

- Свали блузата - каза Алекс. - Трябва да работя върху сърцето.

Крие вдигна блузата над главата си. Зарадвах се, че беше със сутиен. Спомних си, че аз не носех.

Съпругата на Алекс и помощничката седнаха до него.

Като по указание ръцете му се вдигнаха нагоре във въздуха, откриха някаква посока и след това леко се спус­наха към средата на тялото на Крие, където умело започ­наха да мачкат кожата над талията, точно както бях видя­ла на филма, докато изглежда разделиха кожата и извед­нъж и двете ръце бяха вътре в гръдния й кош. Не можех да повярвам на очите си. Имаше кръв и бълбукащ звук, докато ръцете му търсеха нещо около сърцето й.

Гледах внимателно Крие. Тя стенеше от удоволствие и казваше: „Топлината на ръцете му, мога да почувствам тази чудесна лечителна топлина".

На мен ми изглеждаше, че ръцете му действително са вътре в гръдния й кош! Много леко е дясната ръка той извади нещо, което приличаше на кръвен съсирек. Постави го в пластмасовата купа. Лявата му ръка остана вътре.

След това, като че ли получил напътствия от лечителния източник, той каза: „А сега - бъбреците ти". Махна ръцете си от гърдите на Крие и отворът зарасна, все едно че просто бе извадил ръцете си от чиния е вода. Жена му избърса кръвта с марля, напоена е алкохол.

Ръцете му се потопиха в корема на Крие. Отново тя спомена за топлината. Този път те бяха до китките в тяло­то й. Кръв и разни други течности се плискаха навсякъде, докато той изглежда лекичко поклащаше ръцете си на-пред-назад вътре в нея! Отидох до леглото и погледнах на­долу.

Останах с отворена уста. Не можех да се сдържа. Ръцете му буквално бяха до китките в корема й! Ударих се по лицето, за да се уверя, че не сънувам. След това започнах да крача из стаята. Чувствах, че се намирам в някаква друга действителност. Приближих се и отново се наведох над Крие. Ръцете му наистина бяха в нея! И двете. И не, аз не сънувах.

- Как се чувстваш? - попитах Крие.

- Ами - каза тя, леко смръщена - усещам го, но по-скоро като натиск. Няма болка.

Алекс не съзнаваше нашия разговор. Като че ли бе друг човек и на друго място.

Много бързо извади още съсиреци от корема й, сложи ги в пластмасовата купа и отдръпна ръцете си. Наблюда­вах внимателно. Отново бе като че ли ръцете му са се на­мирали във вода, а не в човешко тяло. Всичко бе толкова гладко, толкова невероятно просто и лесно. Широката зее­ща дупка се затвори. Отново жена му изчисти кръвта с марля, напоена с алкохол, и Крие просто се изправи и ста­на. Усмихваше се. Очевидно се чувстваше добре.

- Моля - каза Алекс и ми даваше знак и на мен.

„О, Боже - помислих си. - Аз съм танцьорка, човек на физическата култура. Обичам да контролирам тялото си. Не харесвам и обикновената хирургия, да не говорим пък за тази".

Без желание легнах на леглото.

- Панкреас - каза веднага Алекс, все едно че беше упътен от някакъв непознат източник.

Ръцете му бяха застинали точно над гърдите ми. По­гледнах към Крие, а след това към него.

- Почакай минутка - казах, чувствайки се като мало­душна мижитурка.

Не можех да изтърпя това. Крие се усмихна и седна на леглото. Хванах се за ръката на жена му. Имах нужда от успокояване.

Алекс просто чакаше. Но изглежда това не беше Алекс.

Затворих очите си. Опитах се да медитирам и да се свържа е Висшия си Аз. Не можех да го намеря. Бях прека­лено нервна. Не бях на себе си. Уредих всичко това, а сега ми се искаше да не бях тук. Нервността не означаваше ли, че това може да ме нарани, защото нямах достатъчно вя­ра? „О, Боже - помислих си, - какво, по дяволите, правя тук?"

Отново затворих очите си. Безмълвно умолявах: „Висш Аз, моля те, ела. Ела, моля те, Висш Аз. Трябва да се свържем". Чувствах се като Спок*, който се мъчи да се свърже с космическия кораб „Ентерпрайз".

Зачаках. Алекс чакаше. Крие чакаше. Съпругата и приятелката-помощничка чакаха.

И тогава постепенно, със затворени очи, навлязох в себе си. Премахнах страха от ума си. Бавно се появи Вис­шият ми Аз. Никога няма да забравя това. Ето го андрогинният ми приятел, седнал на един камък, с брадичка, подпряна на облегната на коляното ръка като „Мислите­лят" на Роден. Само че този път беше с криле. Засмях се на себе си. Това наистина бе като една научнофантастична космическа опера.

Но бях така облекчена и щастлива от осъществяване­то на контакта. Тогава видях усмивката на моето андрогинно същество и тя определено бе покровителствена.

- Да правя ли това? - попитах. Не можех да повяр­вам, че задавам такъв въпрос.

Висшият ми Аз ме погледна презрително и отбеляза по начин, съвсем неприлягащ на Божественото му положение:

Отворих си очите, погледнах към Алекс и кимнах:

- Хайде - казах му. - Готова съм.

Преди да свърша с „готова съм", ръцете му се бяха спуснали към панкреаса ми и преди да разбера, те вече бяха в тялото ми и той махаше това, което наричаше „съсиреци от отрицателна енергия". Исках да му кажа, че това са останки от мелбата, която бях яла предния ден, но този вид хумор ми се струваше неуместен. Не можех да се нака­рам да погледна надолу към ръцете му, които бяха в мен. Държах очите си затворени.

- Как изглежда? - попитах Крие.

- Невероятно е - каза тя. - Мога да видя вътре в теб. Какво чувстваш?

Исках да кажа нещо шеговито, но установих, че каз­вам:

- Чувствам, че това е един действителен сън.

- Разбира се - отговори Крие. - Точно това е физиче­ското тяло - един сън, който си въобразяваме, че е действи­телност, за да можем да изживеем приключението на фи­зическия живот.

Не бях във форма за такъв метафизичен разговор. Крие се усмихна.

Алекс извади ръцете си от областта на панкреаса.

- Бъбреци и дебело черво - каза той.

Преди да успея да се възпротивя, вече бях свалила панталоните си и ръцете му леко мачкаха кожата ми точно под пъпа. След около три секунди и двете бяха до китките вътре в корема ми. Този път погледнах. Беше същото както и при Крие. Не усещах болка - само натиск. Имаше доста бълбукащи звуци, когато кръвта и вътрешностите бяха размествани от една страна на друга. (Думите не могат да опишат адекватно тази процедура.) Той измъкна още „съсиреци отрицателен стрес" и скоро след това извади първо дясната, а след това и лявата си ръка. Отново жена му избърса кръвта от стомаха ми с марля, напоена е алкохол. Приятелката им взе пластмасовата купа и я занесе в баня­та, изхвърли я в тоалетната и се върна. Алекс наведе гла­вата си и изглежда излезе от транса. Изправи се. - Всичко е наред, нали? - попита той бодро. Кимнах. Бях останала без думи. Излезе от стаята, все едно че отива да се приготви за обяд. Станах от леглото и влязох в банята. Седнах на ваната, не издържах и се раз­плаках.

Останалата част от деня прекарах сама и се постарах да се приспособя към случилото се. Бях човек, ориентиран към тялото, и имах нужда от връзка с механизмите, които го караха да функционира. Годините, отдадени на танците и усилените тренировки, ми бяха помогнали да овладея физическото си изразно средство, а сега този слаб, чувстви­телен и крехък на вид „духовен лечител" в променено съ­стояние на съзнание бе пъхнал ръцете си през кожата ми и без никаква болка бе извадил оттам нещо, което той нари­чаше „отрицателни мисловни форми, които се съсирват в кръвта", и бе го поставил в една пластмасова купа, купена от аптеката. Не можех да го проумея.

Това ли се имаше предвид, когато се казваше да има­ме вяра, че „Божията ръка" не само може да лекува мате­рията, но може да преминава през нея, без да причинява болка, все едно че тялото не е нищо друго освен материали­зирана мисъл, чудновата играчка, средство за изживяване на приключения - наистина само един сън от преживява­ния. Реших, че сега не е моментът да мисля за тези неща, и се върнах към практическите дела.

Крие се завърна в Галистео, а аз останах около без­людния басейн, премисляйки и анализирайки всичко.

Тази нощ сънищата ми бяха ярки и наситени. Когато се събудих на следващия ден, се чувствах абсолютно добре: лека и пълна с енергия, като че ли бях облекчена от нещо, което не трябваше да нося.

„Трябва да продължим - бе казал Алекс. - Трябва да балансирам енергиите на чакрите ти. Не са добре, прекале­но големи са и са подранили".

Когато го питах колко пари взема, той ми каза да дам колкото искам. Строял лечителен център във Филипините, от който ще имат полза много хора, нямащи необходимите средства.

Реших да премина през още сеанси и тогава да реша колко да дам.

Лечението продължи. На другия ден, докато лежах на хотелското легло, той извърши операция върху сърцето ми, третото око, яйчниците и гърлото. След това ме помоли да се обърна и отвори цялото протежение на гръбнака ми и извади „отрицателни вибрации", причиняващи болка в гърба ми. Разбира се, не можех да видя как отваря гърба ми, но вътрешно можех да усетя процедурата. Не беше бо­лезнено, имаше само „натискане". Чувствах ръцете му дълбоко в гърба си, но нямаше парене, смъдене или болка.

Когато свърши, се замислих какво бе направил: пет „операции" за около три минути време.

Той обясни, че духовната енергия, идваща от ръцете му, бе така лечителна за хората, както и действителното премахване на отрицателните неща. По такъв начин пома­гаше на хората, без значение дали те имаха някакви про­блеми.

Може би това се дължеше на въображението ми, а може би - не. Зная само, че след дните, прекарани с Алекс, нивото на енергията ми се покачи значително. Почувствах се уравновесена и способна да спя по-дълбоко.

След това прочетох всичко, което можах да намеря, посветено на филипинските лечители. Книгите, написани от западни лекари, изразяваха удивление и, при липса на логично обяснение, скептицизъм. А написаните от фили­пинци и други азиатци, особено серията от Джейми Т. Ликауко, показваха едно приемане на реалности отвъд наши­те разбирания. И ето отново различни реакции на лявата (логичната) и дясната (интуитивната) страна на мозъка.

При моите разговори със самия Алекс Орбито той ми разказа накратко за тестовете, наблюденията и научните експерименти, на които е бил подложен. След това проучих доказателствата за неговите твърдения. Когато го запитах защо смята за необходимо научният свят да повярва, че това, което прави, е „действително", той отговори: „Защото те могат да имат полза от Божията ръка и от лечителите-духовници".

Орбито е бил канен в Швеция през 1974 г., за да бъде изследван от скандинавски учени, които при лабораторни условия го изучавали, претърсвали и наблюдавали как ле­кува без дрехи, измервали сърцебиенето му, мозъчните вълни, пулса, потоотделянето и т. н. Чрез Кирлиянова фо­тография* те гледали размерите на аурата му и енергията, излизаща от ръцете му, докато той лекувал и оперирал.
* На името на съпрузите Валентина и Симеон Кирлиян, фотогра­фирали за първи път етерни тела на растения, животни и хора под въздействието на електрически ток с високи честоти. (Бел. изд.)
Орбито каза, че с него са се държали като с опитно зайче и той никога няма да се подложи отново на такива травмиращи преживявания, защото му е трудно да лекува в условията на такъв скептицизъм и съмнение. Той каза, както и много други лекари сега, че за да оздравееш, тряб­ва да повярваш, че можеш.

А относно обвиненията, че филипинските лечители използват капсули с кръв и животинска карантия, за да създадат впечатление за физическо доказателство за изваждане от тялото, фактите са объркващи.

Когато бъде изследвана в лаборатория, кръвта поняко­га е човешка, а понякога - по-скоро водниста плазма. Са­мите лечители казват, че не знаят причината за това. Те обясняват само, че всъщност не е необходимо да наруша­ват целостта на кожата и да представят истинска кръв или физически да вадят нещо от тялото, за да излекуват па­циента. Те казват, че пациентът се нуждае от физически доказателства, че е извършено лечение, за да се подобри състоянието му. Така че те материализират и показват кръв по тази причина. Според тях, ако пациентът „види", че му е извършена операция, въздействието на операцията е много по-силно. И точно както „дематериализират" епидермиса, за да навлязат в тялото, те „материализират" кръв и съсиреци, за да подпомогнат лечението. Казват, че и без това тялото е само една илюзия, а физическото е само проявление на мислите. Установих, че главният въ­прос е този за физическата действителност", а не дали Алекс е мошеник.

За моя ум няма съмнение, че ръцете му бяха навлез­ли в тялото ми. Бях почувствала и видяла това, и то не само в моя случай, а и с други хора, докато стоях над тях и наблюдавах. Усещах ли самото си тяло като физическа илюзия? Всички духовни учители твърдят, че тази пред­става е основна за разбирането на физическото измерение на живота ни; че в основата си физическото е коагулация от молекули, които са продукт на нашето съзнание. Съзна­нието се превръща в проектирана мисъл, а мисълта - във физическа действителност.

През следващите няколко седмици поканих Орбито в моя дом в Малибу, за да мога да наблюдавам още и тъй като бе по Коледа, обявих, че Алекс ще извърши едно ко­ледно лечение и хората ще могат да дадат колкото поискат за неговия лечебен център.

Близо сто души дойдоха на самата Коледа и на след­ващия ден. Бяха приятели, приятели на приятели, любо­питни търсещи в духовната област, а имаше и някои, които наистина бяха болни.

Алекс, съпругата му и помощничката отседнаха в гос­тните стаи, а ние превърнахме помещението за йога и уп­ражнения в клиника.

Хората лягаха на моята маса за масажи, а Алекс седе­ше на един стол зад нея. Съпругата му и асистентката се­дяха до него. И аз наблюдавах много от „операциите", ня­кои от които никога не бих повярвала, че ще издържа, но успях. А наблюдавах внимателно.

Хората тихо медитираха, преди да влязат в стаята. Почти всички имаха вяра, но бяха неспокойни и уплашени като мен. Разбирах това противоречие. Бях преминала през него. Те се подкрепяха един друг, а Алекс проведе молитва и „колективно свързване с Бог", преди да започнем.

Сред операциите, които видях, имаше една, при която го наблюдавах как с пръстите си извади окото на човека от очницата, почисти зад него и го върна на мястото му. Па­циентът не почувства болка; стана от масата и си тръгна с усмивка, като каза, че бил усетил само „натиск". Отстрани тумори от бели дробове и кореми. Извади зъб с пръстите си и спря кървенето. Премахваше кисти и туморни образувания от всички възможни части на тялото.

Когато пациентите имаха проблеми с гениталните си органи, винаги напусках стаята. След това те ми казаха, че Алекс премахвал хемороиди, фиброми на матката и т. н. Обикновено той навлизаше в тялото направо отвън, а по-рядко - през влагалището или ануса. Отстрани гуша и тумор от гърда. Извади съсиреци кръв от врата на един осемдесет и шест годишен приятел, който имаше проблеми с втвърдяване на артериите.

Проникна във венците на друг човек и го излекува от пиорея.

Извади мозъчен тумор.

Понякога хората искаха да го наблюдават как лекува другите. Алекс не обичаше да присъстват повече от някол­ко души, защото казваше, че скептичната енергия го из­черпвала.

По време на тези празници той отиде и до Оджай, за да лекува и там. Много хора от Лос Анжелис го последваха. Много от тях бяха дошли по моя покана.

Помня първия ден в Оджай; Алекс бе преобразувал преддверието на една Унитарна църква в клинична стая. Тридесет души искаха да видят как той оперира някой друг, преди да позволят да се лекува тялото им по този начин. Аз проявих готовност, тъй като толкова много хора бяха там заради мен.

Те тихичко влязоха в стаята. Напълно облечена лег­нах на масата. Алекс бе зад нея с глава между ръцете, сведена в молитва. Моли се дълго време. Предполагам, че това се дължеше на разнообразните енергии в стаята (ме­диумите и екстрасенсите се настройват към енергийните структури на другите хора, което понякога им оказва отри­цателно въздействие).

Алекс не вдигаше главата си. Най-сетне, все още с на­ведена глава, той ми прошепна:

- Шърли - каза той колебливо, - има един човек със син пуловер, облегнат на стената, който е настроен отрица­телно, много отрицателно. Той не ме харесва, не харесва и това, което правя. Много е трудно. Ще можеш ли да го помолиш да напусне?

Както бях легнала, обърнах главата си и видях чове­ка, за когото ставаше дума. Това бе приятел на един жур­налист, когото бях поканила. Вместо да го посочвам, казах:

- Очевидно тук има човек, който излъчва много скеп­тична отрицателна енергия. Знаете кой сте. Би било по-добре, ако се върнете по-късно, когато нагласата ви е по-положителна (на моята възраст се учех да бъда по-дипло­матична... най-сетне).

Човекът със синия пуловер, заедно с още двама души, тихо напуснаха. Никой не ги обвини. Алекс се помоли отно­во и навлезе в лек транс. Изражението му се промени и „операцията" върху мен започна. Не гледах как ръцете му се спуснаха към корема ми. В замяна на това избрах да наблюдавам лицата на хората, които ме гледаха. Те бяха изумени, ужасени, озадачени, шокирани, слисани - как може да се обясни изражението на хора, които наблюдават нещо, надхвърлящо чувството им за действителност? Една жена възкликна: „О, не, Шърли, пази се"! Тя бе толкова искрено загрижена, че от масата аз я успокоих. Други бяха изненадани, че мога да говоря, докато и двете ръце на Алекс до китките са в корема ми, откъдето се чуваха обик­новените бълбукащи и разместващи звуци. Кръв течеше доста свободно по тялото ми. Усещах натиска в корема си и да си призная, този път имаше лека болка. Знаех, че тя произлизаше от липсата на вяра в стаята, затова затворих очите си и приведох ума си в осъзнаване на пълното дове­рие. Болката утихна.

Тогава разбрах съвсем ясно значението на вярата, ко­гато става дума за духовното лечение, а и за всичко духов­но. В същия момент си припомних онези моменти от живо­та си, в които вярвах, че ще оздравея, а не че болестта ми ще продължи по-дълго. Помня обикновените лекари, при които съм била. Ако им вярвах, всичко протичаше по-до-бре. Изглежда от мен зависеше също толкова, колкото и от доктора. Лечителят и лекуваният работеха заедно. Като си припомням, виждам, че тялото ми винаги реагираше спо­ред моите очаквания. Физичното следва ума.

Психичната хирургия бе тази, която ме свърза с това разбиране в много по-голяма степен, отколкото дотогава.

Спомних си какво бе казал Алекс: „Хората имат нужда от доказателство, че са излекувани, и затова аз им го да­вам. Аз нямам нужда да навлизам в тялото". След това продължи: „Мога да лекувам магнетично. Няма нужда да вадя нещо, за да се излекуват. Но хората на запад смятат, че имат нужда от този вид физически потвърждения, за да си позволят да бъдат излекувани духовно и по тази причи­на аз им ги предоставям".

Толкова често съм си мислила за казаното от него. И съвременната медицина ли работеше по този начин? Имахме ли нужда от драстични мерки, като хирургичните операции например, за да повярваме, че телата ни са се освободили от инфекциите, въпреки че ние сами сме спо­собни вътрешно, със собствените си сили, да излекуваме себе си?

И защо изследвахме хората, боравещи с алтернативни лечителни способи, в лабораторни условия, за да стигнем до заключения, относно които науката вече бе програмира­ла становището си? Научното оборудване е проектирано, за да удовлетвори концепцията, че нещата се съобразяват с онова, което науката вече разбира. Ами разширената дей­ствителност? Какво да кажем за онези възможни истини, които все още дори не сме си представили?

Много хора си отиват от сеансите на духовно лечение, вярвайки, че са излекувани, понеже телата им се чувстват по-добре. Болестта не се връща и те знаят, че са здрави. И понеже общоприетата медицина не разбира това, трябва ли да се казва на хората, че те всъщност не са излекувани? Трябва ли да ги убеждава в това само за да се разболеят отново и да се лекуват с лекарства и скалпел?

Лко ш re, като човешки същества, сме изградени от сбор от тъй наречени „неживи, прости атоми", но виждаме, че сме живи и съзнателни, къде е настъпила промяната? Кога се е извършила тя? Може ли човек да „види" съзнанието? Можем ли да го измерим?

Когато Алекс Орбито или който да е друг лечител рабо­ти в по-високо състояние на съзнанието, освободен от физи­ческата форма, това съзнание Библията би нарекла Бог, а процеса - чудо. Но да предположим, че просто съзнанието от по-висш порядък е това, което действа като лечител чрез физическо лице с подходящи вибрации, като Алекс напри­мер - няма ли това да предостави основание за проучване на разширената и непозната действителност?

Изглежда, че настояваме да бъдем ограничени и са­мотни, винаги измъчени върху въртележката на собстве­ната си личност, непоправимо противопоставящи се на идеята, че можем да разберем повече, отколкото си позво­ляваме да приемем, защото това приемане би ни накарало да видим себе си в по-широка и с по-големи способности светлина, която би изисквала от нас да поемем повече отго­ворност за избора на онова, което възприемаме. И така стигнахме обратно до разбирането, че ние сме онова, което възприемаме. Ако бихме могли да променим начина, по който схващаме нещата, бихме могли да променим и обек­тивния свят около себе си. По време на моята психична операция можех да усетя по-добре от всеки друг път, че самото възприемане помагаше да се създаде възприемано­то събитие и беше негова съставна част.

Разбирането ми за моята личност бе толкова ограни­чено, че бях настроена скептично към събитие, което по­казваше съществуването на по-разширена действителност. Може би се чувствах по-удобно с ограничените си схваща­ния за себе си, защото всичко друго извън тези граници ми изглеждаше странно, чуждо и страшно и по-скоро бих тръг­нала с дявола, когото познавах, отколкото с ангела, когото бях способна да позная.

Ако тялото ми е изградено от молекули, определени от съзнанието ми да възприемат човешка форма, и изцяло е съставено от безсмъртна Божествена енергия, то тогава мога приема идеята, че психическата хирургия се извър­шва чрез духовна връзка с Божественото, която й дава въз­можност да разделя живите атоми един от друг чрез енер­гия, която не нарушава, а просто се мушва през физическо­то, точно както ръката се пъхва във водата, без да наруши целостта на нейната повърхност.

Нямам нужда от учени да ми казват дали това е исти­на или не. Зная го, защото то се случи с мен. А както е казал Айнщайн в края на живота си: „Познанието е опит­ност. Всичко останало е просто информация".

След Оджай Крие Грискъм помоли Алекс да отиде да лекува в нейния Институт на Светлината в Галистео, Ню Мексико.

Поканих един хирург, уважаван в цялата страна, да наблюдава процедурите. Ще го нарека д-р Теодор Бенет, за да не разгласявам името му. Тед се интересуваше от моите мистични/духовни познания, но очевидно гледаше на всичко обективно и уравновесено.

Бенет се срещна с Орбито, изслуша неговите обясне­ния за лечението и започна да задава други въпроси.

За него от самото начало бе ясно, че Орбито описва различен тип медицинска наука. Алекс разбираше, че по­вечето добре обучени съвременни лекари се затрудняват да разберат, че може да има и невидима истина със съща­та задълбоченост и ефикасност, както и видимата. И все пак, докато през последните 150 години в науката и в ме­дицината е извършен огромен напредък, съществуват и много неща, които не можем да разберем или обясним чрез лабораторните формулировки.

Орбито каза, че не гледа на медицинската наука като на ограничена наука, а по-скоро, че я вижда просто като

систематизирано знание на закони и факти, отнасящи се до физическия свят, който вече разбираме. Той по-скоро се надяваше, че преподаващите физическите науки ще запо­чнат в скоро време, когато обучават другите, да включват и да приемат дълбоките познания от духовния и метафизич­ния свят.

Според Орбито всъщност съществуваха две големи ка­тегории в науката: тази на физическия (или материалния) свят с една научна система от закони, които го управляват и чрез които той може да бъде разбран, и тази на духовно­то измерение, принадлежащо на невидимия свят, което съ­що притежаваше собствена научна система и закони, които го обясняват и ръководят.

Досега, каза той, човек е придобил умения в овладява­нето на видимите и материалните науки, но познаването на науката и техниката без разбиране на духовната сила в природата винаги ще води до отрицателни резултати - съз­даване на планетарни оръжия, голяма индустриализация за сметка на здравето, а дори и на живота; докато приема­нето на науките, съобразяващи се с влиянието на „невиди­мото" в света ни, би поставило човечеството в досег със си­лата на духовната енергия, така че тя да работи съвместно с техниката. Орбито сподели, че не възнамерява да измес­ти общоприетата медицинска терапия, а по-скоро да я под­помогне и допълни. Той допълни обяснението си, като каза, че когато болестта достигне до материалното поле, може да се приложи медицинска терапия, но когато тя е в областта на духовното, като психосоматичните болести например, тогава може да се използва духовно лечение: самото лече­ние обхваща и тялото, и духа, и едното не изключва друго­то. Орбито каза на Бенет, че според него всички лечения -и медицински, и духовни - са терапевтични практики, пре­дписани от Бог като средство, чрез което може да се постиг­не физическо и духовно равновесие. В такъв случай лечителското изкуство дава на човек средства да коригира вся­какъв дисбаланс и във физиологичната, и в духовната си структура. Накрая обаче той каза, че смята, че духовната терапия е ядрото на медицинската терапия. Без духов­ния елемент медицината губи въздействието си, светостта си и смисъла си. Тъй като човешкият живот е свещен, за­пазването му е свято деяние.

Той продължи и обясни, че през вековете лекуването е било смятано за дело на Бог. В подкрепа на тази истина е имало епоха в историята, когато то е било извършвано от религиозните водачи. В действителност Хипократовата клетва е била молитвата на лекаря, формулираща светост­та на лечителското изкуство. И днес, когато се извършва лечение, се участва в едно свещено деяние, в нещо Божест­вено.

Орбито каза, че медицинската терапия трябва да при­добива духовно благородство. В замяна на това ние сме така ориентирани към техниката и увлечени по лекарства­та, че лечебната професия е поела пътя към разрушение­то. Естествените закони, засягащи хората, природата и енергията, се пренебрегват; нещо трябва да се стори в скоро време, така че и пациентът, и Бог да вземат участие в процеса.

Той приключи, като каза, че според него това е целта на духовната терапия.

Английският математик и философ Алфред Норт Уайтхед е казал: „Конфликтът между доктрините не е беда - той е една възможност". Орбито обичаше да го цитира.

Бенет разпитваше Орбито за онези, които оборваха яв­лението, за наблюденията при научните изследвания, за силата, която той притежаваше, и т. н. Орбито каза, че той е просто едно средство. „Аз съм човек като всички други, но когато лекувам, съм инструмент на Бог... без помощта от Божествената сфера не мога да сторя нищо".

Най-важното нещо, което чух Алекс да казва, бе: „Главната мисия на духовното лечение не е премахването на физическите страдания, а подпомагането на вътрешно­то осъзнаване, чувството на духовна привързаност и лични отношения с Бог".

Бенет слушаше с уважение, без да произнася присъди, а след това наблюдава една серия от операции. Той стоеше до Орбито и надничаше в телата на хората, които бе свик­нал да наблюдава от друга гледна точка, когато той самият оперираше. Тук нямаше упойки, нямаше инструменти, ня­маше болка, нямаше следоперативен шок, не бе необходи­мо повече от десет минути на операция и, както самият той виждаше, нямаше капсули с кръв, пилешки дреболии и жонгльорски номера.

Бенет бе затруднен с преценката на видяното. „Видях го и не го разбирам - каза той. - Това е главозамайващо. Знам, че има още много да учим. Просто не разбирам".

Още няколко неща се случиха, докато Бенет наблюда­ваше операциите.

Алекс отвори корема ми и постави една голяма марля в него. След това махна ръцете си и раната се затвори, а марлята остана вътре. Направи една лечебна медитация за мен в продължение на три минути, твърдейки, че мар­лята събира отрицателни вибрации, без които моите енер­гии ще се развият по-добре. След това отвори горната част на гръдния ми кош и извади марлята, която бе поставил в корема ми! Тя бе пълна със съсирена кръв. Отдръпна ръце­те си.

Той твърди, че лявата ръка винаги контролира мате­риалното поле и трябва да е в пациента през цялото време, за да предотврати болката. Дясната ръка контролира ду­ховното поле и той я използва, за да привлича отрицател­ни коагулации, предизвикани от стреса и негативните мис­ловни форми.

Бенет слушаше и се стараеше да съчетае това с общо­приетите си разбирания.

През това време се случи още нещо, което никога няма да забравя.

Говорех с Алекс, докато той извършваше операция върху друг мой приятел, чийто корем бе отворен. Неочак­вано Алекс взе с дясната си ръка моята дясна ръка. Затво­ри очите си и се съсредоточи усилено.

- Концентрирай се върху Бог - каза ми той. - Сега ще ти покажа какво усещам, докато оперирам.

Съсредоточих се върху любов и светлина, и всичко ос­танало, което представлява Бог за мен. Лявата ръка на Алекс остана в корема на моя приятел. След няколко ми­нути Орбито взе дясната ми ръка и я задържа над зеещия отвор.

- Сега сложи ръката си в тялото му - нежно ми наре­ди той. Мислех, че ще припадна.

- Всичко е наред - каза Алекс. - Божественият поток сега протича през ръката ти. Хайде, моля те, ще научиш нещо, което ще допринесе по-добре да разбираш нещата.

Събрах всичкия си кураж, както когато се каните да докоснете нещо непознато. Погледнах надолу към прияте­ля ми. Той сви рамене (и без това не усещаше нищо) и ръководена от дясната ръка на Алекс, поставих и своята в коремната му кухина. Споменът от този момент ще е вина­ги жив за мен. Ръката ми беше до китката в корема му и аз не усещах абсолютно нищо физически! Всъщност усеща­нето бе като по време на сън. Все едно, че бях мушнала ръката си в топла мъгла. Просто това не може да се разбере чрез логиката. Опитах се да осмисля това, което чувствах.

- Така е и с мен - каза Орбито. - Никога не усещам нищо физически. Тялото е само „мисъл". То е само онова, което си въобразяваме, че е. То няма плътност, когато Бо­жественият поток преминава през него.

Щом почувствах, че през ума ми започват да преми­нават съмнение, липса на вяра и въпроси, Алекс извади ръката ми.

- Такива мисли ще повлияят на пациента - предуп­реди ме той. - Това е причината, поради която се моля и медитирам три часа всяка сутрин - за да бъдат вярата ми и връзката силни и непоколебими.

Отдръпнах ръката си и я погледнах. Тя бе покрита с влага, но кръв нямаше. Като че ли тя си имаше собствен ум и дух, които не бяха свързани с моя мозък. Тя бе пре­живяла нещо отделно от мен, все едно че бе свързана с ума на Алекс, а не с моя!

Той твърдеше, че винаги когато сядал да медитира преди операции и лечение, можел да усети как Божестве­ната сила се.спуска в него и причинява усещане на студ в ръцете и пръстите му. Те се енергизират с тази магнетична сила, която му позволява да разделя молекулите на плът­та, без да използва инструменти за тази цел.

Понякога не извършва „операции", а лекува само чрез докосване.

Ставащото в ума на Тед Бенет бе за мен също толкова интересно, колкото и самото явление.

- Това ме кара да си мисля, че и самото тяло е един трик - каза той. - Физически трик, който сами си създава­ме, за да опитаме живота или кой знае какво. Или може би Орбито е трикът.

Можех да усетя объркването на Тед. Дали му бях предложила да дойде в Ню Мексико, за да гледа изкусни жонгльорски номера? И двамата ли бяхме измамени?

След няколко дни, прекарани с Орбито, Бенет не гово­реше много. Заедно се хранехме, но усещах, че нарочно отбягва темата. Изглежда пресяваше иноформацията, коя­то трупаше, наблюдавайки, а също преценяваше и мне­нието си за мен заради това, че го бях поставила в такова абсурдно положение. Дали бе смутен, защото може би смя­таше, че аз съм заблудена? Установих, че не зная какво да кажа. Чувствах как Тед се отдръпва от всякакви разисква­ния с мен. Разхождаше се сам в пустинята. Бе видял ръце­те на Орбито в телата на хората. Бе помирисал и видял кръвта. Бе стоял отзад, отпред и непосредствено до този „духовен хирург" от Филипините. Бе разучавал дейността на Орбито с вещи очи, но не успя да открие нищо, което да свидетелства за измама или имитация. В действителност Бенет бе казал, че човешкото тяло, а не операциите, из­глежда илюзорно.

- Чувствам се много неловко от това, което виждам -каза ми той. - Не мога да го разбера. Прекарал съм целия си живот в изучаване на медицинската наука, а това, което виждам сега, я прави за присмех.

В резултат на искрените философски колебания на Бенет осъзнах значението на това, което съм направила. Бях го поканила тук и той ми се довери и дойде. Обаче, почти като една метафизична шега, аз го бях предизвика­ла и го бях изложила на невидими истини и природни сили, които със самото си съществуване не се поддават на научни обяснения. Почти като на игра бях бутнала опори­те на системата, която той поддържаше. Изправен пред не­що необяснимо чрез настоящите емпирични знания, на то­зи интелигентен, внимателен и рационален човек му бе нужно лично търпение, за да се справи с объркването си, а да не говорим и за необходимото разбиране на по-всеоб­хватните и дълбоки истини - истини, които науката може да подозира някак, но не може да подкрепи все още по един отговорен начин. Предизвикателството за Тед в такъв случай бе да зачита, че съществуват и по-неуловими стра­ни на всяко нещо, които ще спомогнат един ден да се при­знае съществуването на една по-фина наука, разширява­ща разбиранията ни. На всичко отгоре бях го накарала да поеме отговорност за това, което вижда. Мисля, че това бе най-стресовата страна на ситуацията. Ако психическата хи­рургия не е мошеничество, тогава какво е?

До момента, в който напусна Ню Мексико, той все още не бе стигнал до разрешение, задоволяващо ума му или сис­темата му от истини. Оттогава не съм говорила с него за това. Вече започнах да поемам по-сериозно отговорността си, когато излагах хора на явления, които напълно преобръща­ха личното им чувство за действителност. Духовните техни­ки не са играчка: Те не са салонно приключение или развле­чение, предназначено да забавлява хората. Това е едно се­риозно и дълбоко признаване, че във вселената функциони­рат сили и енергии, които очакват да се доберем до тях, така че човечеството да излекува себе си и да достигне до по-духовно състояние на разбиране и съществуване.

Междувременно не мога да забравя чувството на ръ­ката си в корема на моя приятел без никаква следа от физичност, освен усещането на влага.

Много пъти ми е необходимо да си напомням твърде­нието на Буда, че самият живот във физическото измере­ние е всъщност една илюзия. Ако това е истина, тогава можем да направим от тази илюзия каквото си пожелаем. Това е трудна за поемане отговорност.