II
ДРЕВНАТА НОВА ЕПОХА
Приемете всичките части,
съставляващи цялото, тъй като Вие сте творецът.
Преди да премина към някои от техниките на онова, което би могло да се нарече духовна технология, бих искала да се спра на мисленето, което стои в основата на „навлизането навътре". То произлиза от онова, което днес се нарича „Новата Епоха". Много е писано за нея, много спорове е имало - и за, и против. Новата Епоха и всичките й проявления са богат източник на много, много шеги, догадки, загриженост и дори страх.
Онова, което аз намирам за най-интересно относно начина, по който се възприема Новата Епоха, са изключително непълните гледни точки, които тя изглежда предизвиква. Това говори за липса на разбиране или, в най-добрия случай, за откъслечни представи.
Надявам се да мога да помогна да се изясни това объркване.
Първо, в Новата Епоха няма нищо ново. Тя, както правилно е отбелязано, е сбор от много древни духовни възгледи, свързани с вярата, със същината на действителността, начина на живот, ритуалите и истината, възникнали главно в други общества, а не в западното. Да се отхвърлят тези мирогледи като окултни или ексцентрични или пък да се паникьосаме, че са „сатанински", означава да определим степента на собственото си невежество относно обществата с високо духовно развитие от Близкия, Средния и Далечния Изток.
Думата окултен означава „скрит". Голяма част от мисленето, характерно за Изтока, е било скрито от нашите погледи. Сега, когато върху част от това знание се хвърля светлина, ни изглежда, че става дума за Нова Епоха, но това е само от наша западна гледна точка. Не става дума, че сме изостанали, а просто че имаме друг подход, и (или) че сме забравили част от първоначалните си учения.
Нека се върнем назад към произхода на Новата Епоха.
Християните гностици* са имали знания и мислене, характерни за Новата Епоха стотици години след смъртта на Христос. Фактически гносис означава „знание". След време те се отделили от това, което се било превърнало в Християнската църква, изпълнена е ритуали, понеже считали, че съдбата на човека е нещо индивидуално, засягащо само самия него и Бога, а не е въпрос, който се решава от църквата.
Личната отговорност е огромен товар, който трябва да се поеме от всеки самостоятелно. Очевидно много по-лесно е да се оставят въпросите за съвестта, Бог, вярата, моралното поведение, начина на живот и дори жизнено важните
*Гностицизъм - религиозно-философско течение от първите векове на християнството, което разработва християнската догматика въз основа на неоплатонизма, питагорейството и други източни религиозни учения. (Бел. прев.)
решения в ръцете на някаква далечна власт като църквата или правителството. Въпреки че така е по-лесно, ясно е, че такава зависимост не е здравословна, особено когато стандартите и нравствеността на властимащите са така съмнителни.
Много хора в наши дни откриват, че животът е станал объркан, напрегнат, изпълнен с грижи и някак безцелен, защото те не използват вътрешните си сили за решаването на проблемите си. Те казват, че стресът днес е нетърпим. Започват да твърдят, че материалното благосъстояние, успехът, славата и общоприетите начини за постигане на успех вече не ги удовлетворяват и не си струват стреса, който ги съпровожда. Трябва да има и още нещо. Този рефрен звучи много често.
Интелигентните хора с добри намерения се оглеждат и виждат около себе си необявените войни, в които се пролива кръв, злобата на ядрената надпревара, света, изпълнен с наркотици, ужасната гледка на милионите недохранени и още по-големия брой неграмотни в най-богатата държава на света, стремително увеличаващите се престъпност и смъртоносни болести, безумното тровене на околната среда - дълъг списък от бедствия и форми на самоунищожение -и се питат съвсем естествено: какво, по дяволите, става с човечеството? Защо хората правят тези неща?
Ако същите тези интелигентни питащи направят още една крачка и зададат въпроса; „Защо ние правим това на самите себе си” те вече ще мислят по начин, характерен за Новата Епоха.
Тъй като в Новата Епоха става дума за отговорността за себе си, тя изисква всеки да поеме отговорност за всичко, което се случва в живота, тъй като всичко е свързано. Но най-първата отговорност трябва да е личната - в истинския смисъл грижата за личния Аз.
Това не е лесно. То изисква преди всичко самонаблюдение и конфликт със себе си. Това означава да погледнем в огледалото и да простим на себе си, че не сме съзнали, че от любовта към нас самите може да възникне и любовта към другите, и в края на краищата любов към света, в който живеем. От това любящо самоосъзнаване може да дойдат и решенията за ужасните проблеми, които ние сме създали.
Критиците изтъкват, че Новата Епоха е движение, което се съсредоточава върху развиването на собствения потенциал, докато в същото време няма кой да се погрижи за света и неговите проблеми; че при успеха на Новата Епоха рискуваме да загубим някои от най-добрите и най-надарените, които ще станат жертва на вътрешното изкушение. Човек се пита на какво друго трябва да се посветят тези личности - може би на усъвършенстваните технологии за военни цели? Истината е, че много голяма част от ужасите, сред които живеем, съществуват точно защото сме пренебрегнали признаването, възхваляването и използването на положителните сили в себе - си - занемарили сме любовта към себе си. А в действителност положителната самоизява може да се осъществи най-добре в отношенията с другите. Това, което буквално не можем да сторим, е да се обвържем със света по полезен начин, докато не сме се научили да харесваме себе си. Това увеличава способността ни да харесваме и обичаме другите, което от своя страна подобрява възможността за сътворяване на промяна. В този смисъл наистина е щастие, че сред привържениците на Новата Епоха са и някои от най-добрите и най-умните.
Това са индивиди, които са дълбоко загрижени за това, което се случва с планетата ни и с всички форми на живот, които я обитават. Сред тях има активисти от движенията против войните и ядрените оръжия, загрижени за опазването на околната среда и за мира, феминисти, еколози, банкери, психолози, лекари, физици, служители с бели яки, сини яки и дори въобще без никакви яки, и много, много други -така че очевидно има милиони хора, поддържащи „егоистичното" желание да помогнат за спасението на планетата ни от унищожение, започвайки работа в самите себе си.
Човекът, който се е обвързал с омраза и презрение към самия себе си и омаловажаване и съмнение в своите възможности, се задушава, ограничен от отрицателния си образ, който не му дава време и енергия да обърне внимание на който и да е друг човек. Тези чувства сами се възпроизвеждат, като образуват все повече и повече омраза, гняв и възмущение, които неизменно ще се предадат и на други хора.
Няма съмнение, че съвременните психолози са дълбоко загрижени от количеството насилие, резониращо под повърхностното поведение на повечето хора. То все повече се проявява външно под формите на насилие спрямо другите и на самоунищожение. Те твърдят, че единственият начин да се справим с противоречията, притискащи нашата цивилизация, е да помогнем на хората да разберат скритите в самите тях източници на насилието. Когато човек проумее действителната причина за омразата и гнева, той може да промени чувствата, а дори и да се освободи от тях. Това означава да поемем отговорността за онова, което чувстваме. Означава да спрем да виним другите за собствените си проблеми. Означава да приемем приноса си за противоречията в себе си и за нещастието си и все повече да осъзнаваме защо чувстваме нещо по даден начин.
Правейки това, ние разширяваме осъзнаването си, което означава нека използваме един термин на Новата Епоха, че „издигаме" съзнанието си по отношение на несъзнателното си възприемане на това кои сме и как се държим. Научаваме изненадващи неща за самите себе си.
Единственият източник сме ние самите.
Тогава тъй нареченият култ към собствената личност се превръща в стремеж към опознаване на себе си така, че когато разрешим конфликтите в себе си, да можем да дадем по-голям принос за обществото, в което живеем.
Аз вярвам, че е време да започнем да лекуваме себе си и правейки това, да помогнем за лечението на другите в обществото ни. Отговорността не е само на църквата, държавата и образователната система. Тя е за всеки от нас.
Семейството е клетката, от която започваме да изследваме своя Аз. В действителност ние усвояваме от родителските си маниери повече, отколкото смятаме. Основната ни ориентация по отношение на възприемането на своята същност ние приемаме от семейството си. Ако родителите ни или онези, които са се грижили за нас, не са били склонни да погледнат в себе си, това може да ни повлияе значително. А от друга страна, ако родителите ни са отправяли погледа си навътре, и ние вероятно ще бъдем такива. Но семейството е отражение на обществото и от нас зависи да подобрим виждането за себе си вътре в семейството, преди да сме в състояние да действаме с цялостен поглед и извън него. И ако сме достатъчно млади, може да успеем да постигнем това, преди да изградим собствено семейство и така да подобрим нещата за следващото поколение.
Ако става дума лично за мен, сега вече знам, че аз се отнасях към родителите си като към такива, каквито ги възприемах. Когато започнах да виждам, че не са всесилни, а си имат своите недостатъци както всички други човешки същества, че са личности със свои нужди, различни от моите - или с две думи, когато се научих да им признавам правото да бъдат самите те - вече не ме безпокояха толкова. Моята дъщеря сега се учи на същото спрямо мен, а и аз - спрямо нея. Да освободим другите от очакванията, които имаме към тях, означава, че наистина ги обичаме. Ние се освобождаваме от онези, които са ни скъпи, тогава, когато ги обичаме достатъчно, за да ги пуснем. И аномалията, или по-точно — онова, което изглежда като аномалия, е, че тогава любовта става по-силна. По този начин можем да почитаме родителите си, а и самите себе си, като пораснем и не се залостим в някоя инфантилна фаза на слепи очаквания и претенции, на разочарования, непримиримост, гняв и омраза поради неизпълнението на изискванията. При израстването ние поемаме отговорността за себе си, като проявяваме необходимата смелост, за да се погледнем кои сме и какво в действителност искаме от този живот.
Всеки път, когато попитам хората какво искат за себе си и за света, отговорът почти винаги е един и същи - мир.
Смятам, че мир в света не може да се постигне, ако той не съществува вътре в самите хора.
Струва ми се, че проблемът с войната и всички форми на разрушение винаги се връща обратно към отделния човек. Личният конфликт спъва мира, поражда външен конфликт. Невъзможно е да се чувстваме като цялостни човешки същества, ако съществува раздробяването, създадено от противоречията. А кой създава тези противоречия? И отново отговорът е: ние. Ние се ядосваме на онези, които отразяват обратно към нас неразрешените проблеми в нас самите.
Според мен този основен принцип изглежда функционира навсякъде по света. Ако не сме в хармония със самите себе си, как можем да сме в хармония с който и да било друг, да не говорим за отношението ни към света, в който живеем? Искаме да живеем цялостен живот, без тъга, гняв, страх, стрес или безпокойство, но продължаваме да гледаме на себе си, използвайки тези остарели схващания. Изглежда, че не виждаме положителната страна на нещата, а понякога се чувстваме дори заплашени от нея. Наистина, някои хора я смятат за сантиментална или нереална. Интелектуалците, които постигат сигурност за себе си чрез цинично отношение към нещата, се надсмиват над любовта и по-нежните емоции, защото били обикновена сантименталност. Не му било писано добро на човечеството, казват те и съветват да се обърнем към историята. (А това, което наистина казват, е: „Не желая да рискувам с вяра или любов, или с каквото и да е сърдечно чувство, понеже не мога да понеса да бъда наранен или измамен, или отблъснат, или да бъда направен за смях".) В историята на човечеството наистина се е проляло много кръв. И какво да правим ние? Да позволяваме или да бъдем причина това да продължава? Или да се опитаме, всеки от нас поотделно, да приемем вътрешното признаване на отговорността, да направим реалност силата, която всеки от нас притежава, разбирайки, че дори това, което един човек извършва, е от значение.
Така наречената Нова Епоха е епохата, която ни предизвиква да използваме силата в нас, за да създадем сами щастието, което желаем и от което се нуждаем в своя живот. Както са казали много от великите учители: необходими са много усилия, за да бъдем нещастни. А защо да не използваме усилията си в другата посока?
Колкото по-добре разбираме себе си, толкова по-добре ще изразяваме (изживяваме, претворяваме в действия, раздаваме) щастието. А колкото по-добре го изразяваме, толкова повече ще обогатяваме обществото.
А кои са факторите, които ни възпират?
До този момент прогресът в нашето общество се определя от големия напредък на техниката. Наистина сме направили огромни крачки за превръщането на нашата интелигентност в техническа наука, която е от голяма полза за много хора, до такава степен, че сега техниката е средството, мярката, чрез която съдим за своята еволюция. Вече усещаме последствията от превръщането й в малък тенекиен Бог.
Техниката изпревари познанията ни за себе си. Помня един доклад за най-бедната страна в света. Той бе изготвен от един западен икономист. В очите на този авторитет най-бедната страна в света бе Бутан, едно малко кралство в Хималаите (райско кътче, което посетих преди години). Когато на краля на Бутан били показани фактите в доклада, думите му били нещо от рода на: „Бутан може да е беден технически, но ние сме духовно богати и щастливи". Ясно е, че стандартите ни за оценка са различни. Хората от Бутан биха се почудили защо някой ще произвежда нещо, ако то ограничава духовността. Ние пък се питаме защо трябва да се грижим за духовността, ако тя не ни носи производство.
Техниката е станала мерилото на западния човек за прогреса. Но тя самата е отражение на това как ние възприемаме себе си. Ако в нас има отрицателни качества, те ще се появят някъде и в техниката. Неизбежно е. Чрез техническия прогрес се движим все по-бързо и по-бързо... но накъде? Взели сме идеята за вълшебното килимче и винтче по винтче сме я превърнали в самолет - но вълшебството се е изпарило. Магията е заменена от забързаност, блъсканици, разочарование, гняв и дори язви, инфаркти и много, много нещастни случаи. Това е довело до едно опустошено и притеснено чувство на отчуждаване от първоначалната цел на летенето - да изживеем усещането, че сме над врявата.
Считам, че трябва да поставим техниката там, където й е мястото. Тя е средство за постигане на удобство за физическия напредък на всички хора, а не белег на еволюционно развитие. В нея няма вродена мъдрост. Без значение от степента на сложност, способностите и бързината на мислене, дори изкуственият интелект в компютрите все пак се нуждае от човешко управление, от прилагането на хуманна мисъл. Наистина ли искаме живот, управляван от компютри? Някои учени молят за повече „хуманност" в техниката, като ни предупреждават, че е жизнено необходимо, ако искаме да избегнем самоунищожението, да осъзнаваме добре какво произвеждаме. Те искат едно пренасочване, така че техниката да включи и съзнанието, и духовността, защото без това лесно можем да опустошим планетата.
Не можем да разделим това, което произвеждаме, от нас самите. Създаваме техника по начина, по който гледаме на себе си. Ако сме слепи по отношение на себе си, ще сътворим и сляпа техника. Техническата наука отразява дисхармонията с природните закони, защото и ние самите сме в разногласие с тях. Тя показва собствените ни неврози, ненормалното ни влечение към властта, хаоса в нас, изкривените ни норми на поведение: механизмите, водещи към насилие, от една страна, и обезумялото свръхпроизводство, от друга. Ние имаме нужда да се освободим от унищожителните модели в себе си. Необходимо е да видим логиката на реда, в хората, в природата, в техниката и в нашия свят. Или, както е казал Кришнамурти: „Редът е морал"; а на друго място: „Съдържанието на съзнанието ни е последица на нашето възпитание и обучение". Ние сме резултат на собственото си минало. Знанието също е извлечено от миналото, но само мисълта вече е недостатъчна да разреши проблемите ни. Не можем да направим това само с главите си. Сега е необходимо съзнаване на по-голямата цялост - да осъзнаем себе си, така че да установим равновесие с нашата съвършено подредена вселена.
Науката сега твърди, че не може да отдели реалността на околната среда от реалността на начина, по който я възприемаме; всъщност изолираност от каквото и да е не съществува. Ако създадем такова разделяне, унищожаваме и себе си, и околната среда.
За мен това означава, че трябва да успеем с общи усилия. Веригата на човечеството е силна колкото най-слабото й място. Затова е важно всеки да опознае и разбере себе си, като увеличи съзнателното си усещане. Това е първата крачка. Съпротивата срещу това само води до повече хаос, а хаосът е против природните закони, против великолепното равновесие във вселената. Защо искаме да се борим срещу вселената?
Така че всеки от нас трябва да реши. Ще направя ли усилието да разбера величествения замисъл, като хармонизирам себе си вътрешно? Ако отговорът е да, тогава следващият въпрос е как?
А отговорът е, че това не е лесно. Ако наистина искаме да поправим себе си и отношенията си със света, трябва да сме готови да положим усилия за това, да открием умовете си, да влеем търпимост в отношението си към другите, да бъдем добри към телата си и да имаме безкрайна любов в сърцата си.
Както разбрах, когато започвах: има толкова много за учене.
Опитах се да споделя с вас някои от нещата, които научих (и продължавам да уча), и някои от методите, които ми помогнаха да „навляза навътре". Като продължавате да четете тази книга, ви препоръчвам да не правите това наведнъж. Оставете се да привикнете към новите идеи. Всъщност надявам се, ще спирате и, препрочитайки, ще си дадете възможност да възприемете. Опитайте медитациите - но постепенно. Дайте си възможност да усетите, че заслужавате релаксация и освобождаване от стреса. Ако голяма част от тази информация е новост за вас или пък прекалено трудна за възприемане, оставете я за малко. Винаги можете да се върнете и отново да опитате да я разберете, когато личното ви търсене е постигнало напредък.
Въз основа на всичко, което съм направила в живота си, достигнах до заключението, че най-важното пътешествие, което съм извършила, е вътрешното пътешествие. Или, както бе казал Ийтс: „Това не е най-важното пътуване, то е единственото пътуване".
Ill
СПРАВЯНЕ C „РЕАЛНОСТТА" НА СТРЕСА
Прозрението, идващо в едно мигновение,
често струва колкото опита,
придобит за един живот.
Един от непосредствените резултати при всеки семинар, и особено след разговорите за Новата Епоха, бе пороят от въпроси, свързани с действителни проблеми, с които се сблъскваха отделни хора.
Вместо да преразказвам всеки отделен въпрос (което, при всички случаи, не може да се побере в една книга), ще се опитам да разгледам различните ситуации по-обобщено и ще използвам, както си е редът, себе си като пример за това как нещата могат да се объркат - или да се оправят.
Осъзнах, че действителността" в основата си е такава, каквато всеки от нас я възприема: С други думи, онова, което е реалност за мен, може да не е реално за някой приятел, а още по-малко за някой непознат. Всеки живее в отделна действителност.
Зная колко абстрактно и езотерично звучи това, но това е най-важната истина, която съм научила. И тя ми е помогнала неизмеримо за намаляване на безпокойствата и стресовите ситуации в моя живот.
Аз работя в област, в която тревогите и напреженията често се смятат за необходимост за добрата работа и творческите способности. Освен това за най-важна се счита целта, а не процесът, чрез който човек достига до нея. Това, което е видно и което може да сполучи, е от значение. Целта в такъв случай оправдава средствата и стига най-важната цел да е постигната, Бог си е на небето и в света всичко е наред.
Междувременно радостта от взаимодействието между хората обикновено се жертва поради факторите за време и пари, и вече много рядко можете да видите човек да се спре, за да помирише розите - с изключение на случаите, в които розите са част от сделката.
А моята професия не е по-различна от много, много други. Постигането на целта е най-важното в тази игра.
Дори и сега в много случаи все още съм насочена към целите - обучението за това е продължило толкова дълго, дори и преди да започна професионалната си кариера. Но вече се уча да отказвам неща, които биха довели до успех, ако условието е да заплатя с вътрешното си спокойствие. Научавам как да променя начина, по който възприемам света, и така трансформирам своята „действителност".
Достигнах до това схващане, след като дълги години участвах в изготвянето на филми и се появявах на сцената, но с усещането, че те за мен са като нахлуването в Нормандия*.
* На 6 юни 1944 г. американски и английски войски стъпват на европейския бряг в Нормандия и следват решителните за изхода на Втората световна война битки. (Бел. прев.)
Най-накрая си зададох въпроса: „Къде е войната?* Напрежението и стресът вече не ми помагаха - напротив, дори забелязах, че хармонията, създаваща се в момента, когато професионалисти работят съвместно с разбиране и с любов, има много по-голям творчески потенциал от избухливото напрежение и „мотивиращата" истерия.
Достигнах до същото становище и по отношение на приятелите, семейството и развлеченията. При всеки свой личен проблем започнах да разбирам, че стресът не е необходимо следствие, ако аз самата избера да не го допусна до себе си. Сюжетът се видоизменяше, ако аз променях своето виждане за „пиесата" около мен. Действителността на самите епизоди приемаше друг вид, когато аз модифицирах своите схващания. Открих, че без значение колко е голяма неприятността, в която съм се забъркала, ако се спирах, за да се попитам: „Защо сама си създавам това? Какво научавам от него?", ситуацията за мен вече не бе трагедия, а поучително преживяване.
Това не бе лесно, когато веднъж един крадец се втурна към мен на Първо Авеню с явното намерение да направи необходимото, за да вземе чантата ми. Като светкавица през ума ми премина мисълта, че, ей Богу, не обичам да играя ролята на жертва. Инстинктивно промених „ролята" си и се втурнах към него, надавайки писък като злата вещица от Запада* и той сметна, че не желае да си има работа с невменяема като мен. Така промених сюжета.
Тогава започнах да гледам на почти всички отрицателни неща като причинени от моята гледна точка, която бях в състояние да променя. Наблюдавах се внимателно, все едно че съм герой в собственото си произведение. Питах се: „Какво научавам за себе си?" Когато някой продуцент не изпълняваше обещанието си или някой режисьор унижаваше мен или някой друг пред целия екип, или когато
* Героиня от „Вълшебникът от 0з”. (Бел. прев.)
някоя авиокомпания загубваше багажа ми, или ако таксиметровият шофьор се държеше грубо, или някой любим нараняваше чувствата ми, аз си задавах въпрос какво научавам от това и се питах дали ми е необходимо да продължавам по този начин. Открих, че когато поемах отговорността за това, което ми се случваше, и признавах притежаването на силата да създам още от самото начало тази ситуация, вече можех да се освободя от нея. Да продължавам да обвинявам друг, когото смятам за виновен, означава да се откажа от собствената си сила. На някакво ниво аз самата привличах към себе си неприятните ситуации, участвах цялостно в агонията на конфликта и, най-важното, създавах условията за неговата проява, така че да мога да науча повече за себе си.
Когато започнах да експериментирам с тази промяна в начина на възприемане, пред мен се откри един нов свят от положителни отношения. Все едно че непрекъснато отварях прозорци към нови хоризонти.
За първи път забелязах това явление във връзката си с една болна приятелка. Чувствах се безпомощна при опитите си да й помогна. Не одобрявах лекарствата, които тя пиеше. Смятах, че тя се предаваше и възприемаше отрицателно отношение към живота и положението си. Изгубих надежда за нейното бъдеще. И тогава ми дойде на ум, че може би аз съм я довела в живота си с определена причина. А какво научавах от нея в такъв случай? Защо тя трябваше да играе такава роля в моя живот? Дали тя не бе като огледало за мен? Може би тя изживяваше нещо, през което самата аз не желаех да премина? Дали не я наблюдавах, сякаш наблюдавам себе си?
Изведнъж схванах същината на това ново виждане и докато възприемах истината в него, започнах да работя върху една мисловна ситуация, в която си представих как я освобождавам от болката, защото аз вече не я желаех. За един месец състоянието й се подобри и тя спря болкоуспокоителните лекарства.
Може и да е било случайност. Но може и да не е. Зная, че щом си позволих да поема отговорността за своята угнетеност по отношение на нея, тя започна да поема отговорността за своето лечение. Все още не зная какъв е механизмът, но струва ми се, че той действа.
В друг случай един човек без основание ме съдеше за някаква сума. Бях уверена в своето право и реших да водим дела чак до Върховния Съд. Бях възмутена. Адвокатите ми ме посъветваха да уредя сметката. Отказах, казвайки, че това е абсолютно несправедливо. Те се съгласиха с мен, но казаха, че трябва да изплатя сумата и да забравя за случая. Лежах будна нощно време, ядосвах се и си представях безкрайни диалози, в които с пълно право унищожавах този човек, разигравах си епизоди в съдебната зала, в които целият свят наблюдаваше, а аз го съсипвах и смятах, че това е правилно при тези условия. Вътрешният гняв вършеше пагубната си работа в мен. И един следобед в съдебната зала се отделих от себе си и се опитах да използвам техниката си за „ново виждане". Съзнателно реших да възприемам този човек, искащ пари от мен, като „учител". Мислех си: „Той служи като катализатор за моето израстване. Сега ми се дава възможност да погледна гнева си и да разбера защо той е толкова силен".
Почти неволно от очите ми потекоха сълзи. Постепенно чувството на неудовлетвореност отмина и аз осъзнах, че то е съществувало в мен много дълго време. Не е било резултат единствено от тази ситуация. И тогава наистина се разплаках, облекчена, че конфликтът престана да съществува; благодарна, че този човек бе изиграл ролята на учител и ускорител на моето израстване. В действителност отидох още по-нататък. Реших да го възприемам като човек, който е прекъснал собственото си развитие само за да може да послужи като катализатор за моето. Въздействието на тази промяна на гледната точка бе моментално.
Първо спрях да плача. Наредих на адвокатите си да платят това, което той искаше. За мое учудване те се върнаха при мен след известно време и ми казаха, че не могат да разберат причините, но той бил оттеглил огромния си иск и сега изисквал само една скромна сума. Никога не бях говорила с него лично, но промяната в моето отношение е неутрализирала по някакъв начин енергията, създаваща конфликта между нас. При отказването от битката или, с други думи, при „изоставянето^на гнева си", основната енергия в нашето противоречие се измести така, че борбата и войната между нас бе вече невъзможна. Успях добре да разбера, по един съвсем личен начин, че за танго са нужни двама и когато аз се оттеглих, музиката също спря.
Отново казвам, че не зная как действа този принцип, но когато се възприеме искрено, този начин на мислене е много силен. Ако две страни дърпат въже между тях, когато едната спре да дърпа, другата пада, защото играта зависи от противопоставянето им. Научавах, че за да си осигуря положително и ново виждане, трябва да се освободя от чувствата, които ми причиняват болка. Не да ги контролирам, а наистина да ги оставя да ме напуснат. Но първо идваше необходимостта да разбера, че притежавам тези чувства по собствен избор, още от самото начало.
При взаимоотношенията си със света, в който живеем, винаги съм била привлечена към участие в промяната на обществото. Вършех това с удоволствие, радвах се на успехите и се измъчвах от забавянето на развитието. Работих в организации за мир. Протестирах срещу военните. Пътувах, за да опозная културата и обичаите на други страни.
Станах феминистка. Борих се за потиснатите. Безпокоях се за Върховния Съд и подкрепях президенти, които уважаваха либералните убеждения на разума. Въртях се около журналисти и се опитвах да се науча да задавам въпроси с такава точност като тях. Наблюдавах пресата в ролята й на пазител на правителството и се възмущавах от непочтеността и корупцията и на двете. Вярвах и все още съм убедена, че хората в Америка са работливи, справедливи, сравнително честни и сравнително непредубедени, а също и че голяма част от тях се стремят да разберат справедливостта, сложността и лабиринтите на демокрацията. Ние, американците, също сме изложени на голямо напрежение. Може би свободата, произтичаща от самата демокрация, води към стрес, тъй като създава усложненията на свободния избор, отговорността и конкуренцията, които са усещат много по-малко при авторитарните режими и в обществата, доминирани от религията. Цената, която плащаме за общество от социално свободни индивиди, а не контролирано от държавата или църквата, са усложненията. Това причинява стрес, както за отделния човек, така и за самото общество.
По някое време започнах да оценявам скоростта на своя личен напредък по отношение на стреса, спрямо скоростта на израстването на обществото около мен. И след време разбрах, че ако наистина желая промяна в обществото, ще трябва да започна с трансформацията на самата себе си. Както всичко останало, положителните усилия започват от собствената личност.
Чувствах, че и аз самата, и обществото, в което живея, страдаме, и индивидуално, и колективно, от липсата на нещо, което не можем да определим. За мен това не бе нещо физическо, нито дори умствено. То бе по-фино; по-фино и същевременно по-дълбоко. То е свързано с духа на човек, а оттам и с духа на цялата нация и нейните институции. На някакво ниво ние интуитивно знаехме, че сме обеднели духовно.
Общо взето различните църкви не задоволяваха духовните ни нужди. А освен това техните водачи до известна степен бяха покварени. Бях се отказала преди години от верността си към официалната религия, макар че продължавах да се старая да действам с „християнска" любов. С какви други общоприети ценности живеехме? В света на бизнеса дори и институциите, свързани с борсата, изглеждаха корумпирани. Брокерите и спекулантите с големи суми бяха само удряни леко през пръстите от неадекватните постановления на правителството, което бе останало без пари, раздираше се от конфликти, луташе се объркано и обявяваше незаконни войни, придобили по-голямо значение от конституцията.
В същото това време бяхме изправени пред вездесъщата заплаха от ядреното унищожение, замърсяването на околната среда, парниковия ефект, дупката в озоновия слой - едно общо безпокойство по отношение на почти всичко се проявяваше във вълни от престъпност, злоупотреба с наркотици, малтретиране на деца, побоища над съпруги и отделни престъпления с нечувана жестокост. Като живеещи в демокрация, ние, американците, много години гледахме с уважение на властите, които бяхме избрали и издигнали на власт, и очаквахме от тях потвърждаване и опазване на нашите ценности, вярвания и самоличност. Сега тези институции, които почитахме повече от самите себе си, се разпадаха пред очите ни. Нашият свят, критериите ни, дори нашите убеждения изглежда отиваха по дяволите.
Не ни оставаше спасение другаде, освен в самите нас; трябваше да разчитаме на собственото си чувство за приличие и честност, на ценностите си - с две думи, трябваше да открием себе си вътрешно.
Може би всичко, цялата тази бъркотия, е за добро.
Може би сме създали обстановката, която сега преживяваме, с ценностите и с мечтите, които сме съхранили в себе си. Ако ние смятаме, че е допустимо да сме малко нечестни, да измамим някой тук, да се измъкнем с леко мошеничество там, какво би ни възпряло от създаване на мощни институции, които поради собствената си сила са доста повече от „малко" нечестни - които са в действителност корумпирани. Те просто биха били отражение на самите нас в по-голям мащаб. В края на краищата ние сме тези институции. Приемаме онова, което възпитанието ни е научило, че е приемливо.
Но ако един ден човек прозре себе си по нов начин, той вижда и околния свят по новому и в резултат на това ще може по-ефикасно да осъществи промените. Дребните измами вече няма да са по-приемливи от едрите кражби. Преобразуванията в обществото тогава ще бъдат естествено разширение на промените в разбиранията на отделния човек.
Разбрах, че за да мога да продължа участието си в преобразуването на света, в който живея, първо е необходимо да променя себе си. Така започнах да работя съвсем сериозно върху себе си - според някои дори прекалено сериозно. Това не означава, че спрях политическата и обществената си дейност, но видях необходимостта от промяна в по-ясна светлина, защото и на себе си гледах с по-голямо разбиране.
По това време започнах една програма от упражнения за ума, която практикувах почти ежедневно, за да мога да достигна до усещането за промяна в себе си. В резултат на това започнах да се чувствам по-съсредоточена в собствената си сила и в по-голямо съгласие не само със собствената си съдба, но и със съдбата на хората около мен, които навлизаха в живота ми и го напускаха, вървейки по своите пътища.
В същото време разбрах колко малко знам и разбирам. Тогава се опитах да се съсредоточа върху онова, което знаех. Това, което разбирам днес, е резултат от знанията, които съм събрала от древни учители и настоящи ученици, много по-напреднали от мен. Те всички са преминали през лични изпитания при опита да разберат себе си и своето място във великото всеобщо съзнание, от което всички ние сме частица. Когато нещата се объркат, съм се научила да ги използвам като катализатори, помагащи ми да разбера своето участие в тях. В това отношение, точно поради конфликтите, проблемите и напрежението, съм се научила да се справям и с тях самите, и със себе си по един балансиран начин. Така че, въпреки болезнеността на вътрешното пътешествие, то отразява всички страни на човека и на неговите взаимоотношения с околния свят. То ми помогна много да се справям с действителността по съвсем практични начини.
Усещам голямото ускорение в пробуждането, което се извършва по целия свят. А Бог знае, че проблемите стават все по-болезнени. Чувствам уроците в собствения си живот, във връзките си с хората и в собствената си карма. Карма е законът за причината и следствието - това, което даваме, се завръща обратно при нас. Това, което тръгва от нас, отново идва при нас. Преди три години бяха необходими три месеца, за да се завърне нещо казано или сторено от мен обратно при мен. Сега виждам пристигането му само за три часа! Какъв урок стана Кармата. Какво мигновено и постоянно напомняне, че да даваш любов, означава да получаваш любов. Да проявяваш гняв и враждебност означава да получаваш същото. Преживяванията в един ден от двадесет и четири часа стават все по-интензивни, като че ли изживявам три дни в един.
Взаимоотношенията ми с другите хора стават все по-задълбочени и изискващи повече искреност и прямота. Понякога ми е почти невъзможно да чувствам сигурност при нарастващите изисквания за откровеност. Някой път е много болезнено да видя своето отражение в приятелите си, любимите си и, което е по-важно, в противниците си.
Понякога те като че ли проявяват онези аспекти на моята личност, които в други случаи бих избягвала, и точно това е причината за появата на тези хора в моя живот.
Променям своето чувство на безпомощност относно възможностите ми да помогна за реформата на света към нова позиция, признаваща наличието на една сила в мен, както и във всеки от нас, способностите на която са такива, че ако успеем да достигнем до нея, ще можем да преобразим и света. Това не само че е възможно, то е належащо и част от следващия етап на нашата еволюция е да реализираме (в буквалния смисъл „да направим реалност") тази сила. Очевидно аз не съм единствената, възприела този подход за достигане до промяната.
Извършва се едно пробуждане с огромни размери. Хора от целия свят се добират до способността вътрешно да проумеят кои са те всъщност и, използвайки тези знания, да издигнат живота си и условията, при които той протича, до нова висота на щастие и изобилие. Споделянето на пътя и техниките за търсене са само частица от помощта, която можем да окажем един на друг.
Както вече казах, тази книга е един опит да споделя как успях да се добера до духовното в мен. Духовното инженерство стана едно увлекателно изследване, от съществено значение за мен за намаляването на стреса и за справяне с обществените и личните противоречия.
Когато започнах да навлизам все по-дълбоко в себе си и да напредвам със своите духовни проучвания, все повече се интересувах от връзката между тялото и духа. Имам подготовката на танцьорка и подходът ми към тези въпроси бе от гледната точка на човек, занимаващ се с физкултура. Всеки, който е бил свързан отблизо с физическата страна на представлението, знае, че тялото няма да се държи добре, ако духът е унил. По тази причина трябва да се подобри връзката между тях и достъпът до „вътрешната светлина" е една необходимост.
Бях слушала много за медитацията от мои приятели по много страни по света, които се занимаваха с това от години и твърдяха, че самото им съществуване зависи от нея. „Човек трябва да навлезе навътре за съсредоточеност, равновесие, сила и приспособимост - казваха те. - Това просто не може да се получи отвън". Така аз се заинтересувах от процеса за „навлизане навътре". За да постигна по-добро и по-безболезнено физическо представяне, опитах своя разновидност на медитацията. Исках външната страна на живота ми да се подобри, а това означаваше, че ще трябва да достигна до „вътрешната страна". Открих, че това преживяване е изключително.
Една нощ, след като бях танцувала в две представления върху петдесет и няколко годишните си крака, масажът и терапията Вита-Бат* се оказаха недостатъчни. В тишината на моята спалня седнах на пода с кръстосани крака и затворих очите си. Изправих се и сложих една касетка с музика в касетофона, пак седнах и отново си затворих очите. Слушах нежните звуци на арфа и се опитах да позволя на ума си да не мисли за нищо. Това не бе лесно. То изискваше вяра и една пасивна дисциплина, на която не бях свикнала, защото винаги съм се стремяла да постигна много и съм била подтиквана от волята и мислите, но мислите бяха тези, които причиняваха емоционалните спазми, които от своя страна се проявяваха като болка и напрежение в тялото.
* Витаминна вана. (Бел.прев.)
Тогава се опитах да насоча мислите си към тялото, започвайки с краката, за да ги отпусна. Бавно, внимателно и грижовно казвах на всяка част от тялото си да се освободи от напреженията: „Колена, бедра, корем, гръден кош, врат и глава - освободете се от напреженията"! Знаех, че всяка област се обтягаше по различни причини. Съсредоточавах се върху всеки мускул, стягах го и след това го отпусках, като изчаквах да се уверя, че напрежението няма да се върне обратно. Позволявах му да си отиде. Чаках и съзнателно се наслаждавах на нарастващата релаксация. След това постепенно си позволих да се отнеса. Отнесох се... просто се отнесох. Ако някоя мисъл ме обезпокояваше, аз просто й казвах да си отива или пък я избягвах, като се съсредоточавах върху малко мускулче на някой пръст на ръка или крак. Постепенно осъзнах, че тялото ми е напълно отпуснато. След това преместих вниманието си към вътрешния си център. Това стана по-лесно, отколкото очаквах. Открих една сфера от светлина, която съм чувала, че е винаги там. Тя бе малка. Не знам дали я „открих*' или си я представих. Това не бе от значение. Тя бе там. В началото трудно я различавах във вътрешната „тъмнина". Така че си я сътворих във въображението, а тя увеличи размерите си. Сега вече тя светеше. Отново не бях [ уверена дали тя наистина бе там или аз я бях създала. Но | отново това не бе от значение. Бавно си представих как светлината расте и става все по-голяма сфера от пулсиращ блясък. Тогава, когато вече се чувствах готова, насочих тази светлина към болката в гърба си. Като че ли чувствах, но в друго | измерение на действителността, топлината, излъчвана от нея. Задържах я там колкото можах и болката в гърба ми донякъде намаля. Преместих се към краката, а по-точно към ; коленете, които бяха преуморени от високите токчета, с които танцувах. Представих си как сферата се разделя на две сфери, по една за всяко коляно. Окъпах и двете със светлината. Буквално почувствах топлина, понеже вярвах в това, което виждах. Задържах уверено двете светлинни сфери в ума си. За мен те бяха действителни, защото исках да бъдат такива. Възприемах ги като реалност. Това зависеше от мен - моя бе силата да задържам тази действителност. Отидох още по-нататък. Реших да направя светлинните сфери сини - ярък тъмносин цвят. Бях чела, че синьото е лечебен цвят. Те не само придобиха великолепен син цвят, но изглежда ми говореха, като че ли бяха благодарни, че най-сетне съм ги оценила! Сините светлини се разтопиха в коленете ми. Като че слушах вътрешния език на цветове и светлини, който имаше свое значение. Все пак аз слушах нещо, което самата аз бях сътворила. Но дали наистина то бе създадено от мен? То винаги ли е било вътре в мен, в очакване да го открия като лечебно средство, стига да знам как да го използвам?
Сама отговорих на въпроса си: Всичко бе създадено от мен. Аз бях сътворила болката. А после и лечението. Аз контролирах всичко. Болката и лечението бяха измислени от мен. На някакво ниво, което все още не можех да разбера, колената ми бяха излекувани. А също и гърбът ми. Бях чела за хора, използващи визуализацията в болници (с помощта на лекарите), за да спомогнат за лечение на рак, тумори и други заболявания. Едно момче изглежда бе затворило дупка в сърцето си, като си представяло как златни конци я зашиват. Прилагайки някакъв неподозиран талант и знание, идващи от някоя истина от друго измерение, аз бях използвала собствената си скрита сила, за да излекувам умореното си и напрегнато тяло. Ако бях създала болката и лечението на тялото ми, не бях ли аз тази, която бе предизвикала болката и лечението във всички аспекти на моя живот? И тази светлина в мен не бе ли едно средство, чрез което да мога да направя действително това, което желаех?
Това в такъв случай бе духовна техника, която си струваше да се разучи. Това бе нова Физика на Душата. И как ставаше това?
Просто чрез навлизане навътре.
Сподели с приятели: |