Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

укрепените хълмове на Нолдорите до подножието на Тангородрим.
Догаряли огньовете, а стражата край тях била малобройна; малцина бдели из равнината в биваците на конните бойци от Хитлум. Тогава Моргот изведнъж тласнал навън огромни реки от пламък, що се понесли по склоновете на Тангородрим по-вихрено дори от Балрозите и обгърнали цялата равнина; а Железните планини избълвали пъстроцветни отровни огньове и зловонният им пушек се разстлал като смъртоносна мъгла над земята. Тъй загинали степите на Ард-гален и пламъци погълнали тревите им; останала само обгорена, гола и безплодна пустош, покрита със задушлив прахоляк. От тогава нарекли тая равнина с името Анфауглит,
което означава Задавящия прах. Купища обгорели кости намерили там незнаен гроб, защото мнозина Нолдори не успели да избягат към хълмовете, та били настигнали от пламъка и загинали в пожарището.
Възвишенията на Дортонион и Еред Ветрин удържали огнените потоци, но горите по склоновете откъм Ангбанд пламнали и пушекът всял смут сред защитниците. Тъй започнало четвъртото велико сражение — Дагор
Браголах или Битката на Внезапния пламък.
Заедно с първата огнена вълна връхлетял с цялата си мощ Глаурунг златния, прародител на всички дракони; подир него идвали Балрозите, а след тях черните армии на орките в такива несметни пълчища, каквито
Нолдорите дотогаз не могли и да си представят. Вражеските армии нападнали нолдорската крепост, разкъсали обсадата и жестоко изклали всички срещнати Нолдори и техните съюзници — Сиви елфи и хора.
Объркани, разпръснати, и неспособни да обединят своите сили, мнозина от най-могъщите врагове на Моргот били унищожени в първите дни на онази война. От тогава сраженията из Белерианд никога не са затихвали докрай,
но се смята, че Битката на Внезапния пламък приключила с идването на пролетта, когато атаките на Моргот почнали да отслабват.
Тъй завършила Обсадата на Ангбанд; а враговете на Моргот били разпилени и откъснати един от друг. Повечето Сиви елфи избягали на юг и се отказали от войната из северните земи; мнозина били приети в Дориат и кралството на Тингол укрепнало по онова време, защото мощта на кралица
Мелиан закриляла границите му и злото все още не можело да проникне в ония закътани земи. Други се приютили в Нарготронд и крайморските крепости; трети пък избягали надалеч и се укрили в Осирианд или преминали отвъд планините да се скитат без подслон из пущинака. И
слухът за войната и разкъсването на обсадата стигнал чак до човешките племена в източните области на Средната земя.
Синовете на Финарфин поели най-тежкия удар, в който загинали

Ангрод и Аегнор; край тях паднал Бреголас от рода на Беор заедно с мнозина свои бойци. Но Барахир, братът на Бреголас, участвал в сраженията на запад, близо до Сирионския проход. Там крал Финрод
Фелагунд, бързайки да се притече на помощ от юг, бил откъснат от своята армия и обкръжен сред мочурището Серех; и щял да загине или да попадне в плен, но Барахир с най-храбрите си бойци дошъл да го спаси и издигнал наоколо стена от копия; а после с цената на тежки загуби си пробили път навън от сражението. Тъй се избавил Фелагунд и се завърнал в подземната крепост Нарготронд; ала преди туй дал клетва за вечна дружба и помощ в тежък час на Барахир и целия му род, а като знак за вярност му подарил своя пръстен. Барахир вече бил пълноправен владетел на Беоровия род и се завърнал в Дортонион; повечето му хора обаче избягали от домовете си и подирили убежище сред планините на Хитлум.
Тъй жесток бил напорът на Моргот, че Финголфин и Фингон не успели да помогнат на Финголфиновите синове; а армиите от Хитлум били отблъснати и отстъпили с тежки загуби към крепостите по Еред Ветрин,
които едва устоявали срещу орките. На шейсет и шестата си година паднал пред стените на Ейтел Сирион храбрият Хадор Златокоси, отбранявайки последните отстъпващи отряди на своя господар Финголфин, а до него рухнал най-младият му син Гундор, пронизан от вражески стрели; и елфите скръбно оплакали гибелта им. Тогава Галдор Високи наследил властта на баща си. Крепки и непристъпни били канарите на Сенчестите планини, та удържали огнената стихия, а с доблестта на елфите и северните хора все още не можели да се мерят ни орки, ни Балрози и затуй Хитлум останал неовладян, като вечна заплаха за фланговете на Моргот; ала вражеските пълчища откъснали Финголфин от другите народи.
Зле тръгнала войната за синовете на Феанор и почти всички източни области били превзети; макар и с големи загуби, армията на Моргот завладяла Аглонския проход; а разгромените Келегорм и Куруфин избягали на югозапад покрай Дориат и като стигнали най-сетне до Нарготронд,
подирили убежище при Финрод Фелагунд. Тъй техните бойци укрепили силата на Нарготронд; ала по-добре би било, както станало ясно след време, да бяха останали при своя народ по източните земи. Чудеса от храброст показал Маедрос и орките бягали още щом го зърнели; защото подир мъченията върху Тангородрим той сякаш се бил завърнал от смъртта и духът му бушувал като изпепеляващ пламък. Тъй устояла могъщата крепост върху хълма Химринг и мнозина от оцелелите храбреци в
Дортонион и източните покрайнини се стекли натам при Маедрос; и за известно време той успял отново да удържи Аглонския проход и да отреже

пътя на орките към Белерианд. Но в Лотлан вражеските армии разбили конницата на Феаноровия народ, защото Глаурунг отишъл натам, минал през Маглоровия пролом и опустошил всички земи между двата ръкава на
Гелион. А орките превзели крепостта върху западния склон на връх Рерир,
разграбили цял Таргелион и осквернили водите на езерото Хелеворн.
Оттам с огън и меч минали през Гелион и нахлули далече в Източен
Белерианд. Маглор се оттеглил при Маедрос върху Химринг; но Карантир избягал и заедно с остатъците от своя народ се присъединил към разпръснатите племена на ловците Амрод и Амрас, та заедно отишли далече на юг отвъд Рамдал. Върху Амон Ереб разположили стража и няколко военни отряда, а Зелените елфи им помагали; и орките не посмели да навлязат нито в Осирианд, нито в Таур-им-Дуинат и южната пустош.
Стигнала до Хитлум мълва, че Дортонион е превзет и синовете на
Финарфин са загинали, а синовете на Феанор — изтласкани от земите си.
Тогава Финголфин предусетил (или поне тъй му се сторило) пълния разгром на Нолдорите и неминуемата гибел на всички техни родове; и обзет от гняв и отчаяние яхнал своя буен жребец Рохалор и препуснал самичък, преди да го удържат. Като мощен вятър преминал през Дор-ну-
Фауглит и всички, които го виждали как препуска, бягали в безсловесен ужас, мислейки, че сам Ороме е тръгнал на бой; тъй безумна ярост го била обзела, че взорът му пламтял като очите на Валарите. Тъй се добрал самичък чак до портите на Ангбанд, засвирил с рога си и стоварил меч върху бронзовите врати да призове Моргот на двубой. И Моргот излязъл.
За последен път през оная война прекрачил той прага на своята крепост и преданията разказват, че не приел двубоя охотно; защото макар и да нямало по-могъщ от него на този свят, той единствен от всички Валари знаел що е страх. Ала не можел да отхвърли предизвикателството пред лицето на своите пълководци; всички скали наоколо кънтели от мощната песен на Финголфиновия рог, а гласът му долитал звънък и ясен чак до дълбоките тъмници на Ангбанд; и Финголфин нарекъл Моргот страхливец и цар на страхливци. Бавно изпълзял тогава Моргот откъм своя подземен трон и стъпките му тътнели като гръмотевици из дълбините. Излязъл,
облечен от глава до пети в черна броня и се изправил пред краля като огромна кула с желязна корона, а грамадният му черен щит без герб или емблема хвърлял сянка като буреносен облак. Но Финголфин засиял в сумрака като звезда, защото ризницата му била посребрена, а щитът му украсен със скъпоценни кристали; и когато изтеглил меча си Рингил,
острието блеснало като лед.
Тогава Моргот размахал високо Чука на Подземното царство, наречен

Гронд, и го стоварил надолу като мълния. Но Финголфин отскочил настрани и Гронд издълбал бездънна яма, от която бликнали пламъци и пушек. Много пъти опитал Моргот да го смаже и всеки път Финголфин отскачал настрани, пъргав като светкавица между буреносни облаци; седем рани нанесъл на Врага и седем пъти крещял Моргот от ужас и болка, а армиите в Ангбанд се захлупили по очи и отчаяните им вопли се разнесли из Северните земи.
Ала накрая кралят се уморил и Моргот стоварил щита си върху него.
Три пъти рухвал Финголфин на колене и три пъти се изправял с разцепен щит и смачкан шлем. Но земята наоколо била прорязана от пукнатини и ями, та се препънал и паднал по гръб пред нозете на Моргот; и Моргот стъпил с ляв крак върху шията му, а тежестта била като на рухнала планина. Ала в един последен отчаян замах Финголфин разсякъл крака му с
Рингил и потоци черна, димяща кръв бликнали из ямите, що бил издълбал
Гронд.
Тъй загинал Финголфин, Върховен крал на Нолдорите, най- благороден и храбър от всички древни крале. Никога не са се хвалили орките с този двубой пред портата; и елфите не го възпяват, защото безмерна е тяхната скръб. Ала още се помнят предания за него, защото
Торондор, кралят на Орлите, отнесъл вестта до Гондолин и далечния
Хитлум. А Моргот грабнал тялото на елфическия крал, смачкал го и искал да го захвърли на своите вълци; но Торондор връхлетял стремглаво от своето царство сред върховете на Крисаегрим, спуснал се над Моргот и раздрал лицето му. С грохот размахвал криле Торондор, като че от небето се спускали бурните ветрове на Манве; сграбчил той мъртвото тяло в могъщите си нокти и като литнал високо над копията на орките, отнесъл със себе си краля. Положил го върху един планински връх, що гледал от север към потайната долина на Гондолин; а Тургон дошъл и издигнал над бащиния си гроб висока каменна могила. И нито един орк не дръзнал да мине край върха на Финголфин или да се приближи до гроба му чак докато настъпил съдбовният час за Гондолин и сред неговия народ се зародила измяна. От онзи ден Моргот останал завинаги хром с единия крак и с нищо не можела да се изцели болката му от раните; а върху лицето му се запечатали белези от ноктите на Торондор.
Велика печал обзела Хитлум, когато се разчуло за гибелта на
Финголфин и Фингон скръбно поел бащината си власт над Нолдорите; а най-малкия си син Ерейнион (наречен отпосле Гил-галад) изпратил в крепостите край Заливите.

Като черна сянка плъзнала над Северните земи властта на Моргот; но
Барахир не пожелал да избяга от Дортонион и се сражавал срещу враговете за всяка педя земя. Тогава Моргот започнал да изтребва народа му, докато останали само шепа хора; и цялата гора по северните склонове на ония земи малко по малко се изпълнила с толкова ужас и злокобни магии, че даже орките влизали в нея само по принуда; от тогава я нарекли Делдуват или Таур-ну-Фуин, що значи Гора на отровния мрак. След пожарищата из нея израсли зловещи и черни дървета с преплетени корени, които опипвали из тъмнината като хищни нокти; и който навлезел сред тях, ослепявал и дълго се лутал, додето най-сетне умирал от задух или полудявал от ужасни видения. Накрая положението на Барахир станало тъй безнадеждно, че съпругата му Емелдир Мъжествената (която била по-склонна да се сражава рамо до рамо със своя съпруг и син, отколкото да бяга) събрала оцелелите жени и деца и раздала оръжие на всички, що можели да го носят; повела ги към планините и след дълго лутане по опасни пътеки стигнали най-подир с много загуби и лишения до Бретил. Там някои от тях били приети сред
Халадините, а други продължили през планините и се прехвърлили в Дор- ломин при народа на Галдор, син Халдоров; между тях били Риан, дъщеря на Белегунд и Барагундовата щерка Морвен, наричана още Еледвен, тоест
Елфическо сияние. Ала повече никой не видял мъжете, с които се разделили. Защото те загинали един по един, докато накрая с Барахир останали само дванайсет бойци: синът му Берен, племенниците му
Барагунд и Белегунд, синове на Бреголас и още девет верни служители на неговия род, чиито имена дълго се помнили в песните на Нолдорите:
Радруин и Дайруин, Дагнир и Рагнор, Гилдор и Горлим Нещастни, Артад,
Уртел и Хаталдир Млади. Подгонени и без капка надежда, те се превърнали в отчаян отряд, които вече не можел да избяга, а не искал да се предава,
защото домовете им били опожарени, а съпругите и децата им поробени,
мъртви или прокудени надалеч. От Хитлум не идвали вести за помощ, а
Барахир и неговите бойци били преследвани като диви зверове; оттеглили се към пустинното плато над горите и бродели там сред езера и скалисти бърда, далече от съгледвачите и злокобните магии на Моргот. Постеля им били гъстите папрати, а завивка — навъсеното небе.
Почти две години след Дагор Браголах отбранявали Нолдорите западните проходи около изворите на Сирион, защото могъществото на
Улмо се криело в тия води и крепостта Минас Тирит отблъсквала всички

атаки на орките. Ала накрая, след гибелта на Финголфин, срещу Ородрет,
който командвал войските в кулата върху Тол Сирион, излязъл самият
Саурон — най-могъщ и страшен сред Морготовите слуги, наричан на синдарински език Гортаур. А Саурон вече бил станал магьосник с чудовищна мощ, властелин на сенки, призраци и върколаци, гнусен в тайните си познания, жесток в пагубната си сила, готов да опорочи каквото докосне и да смаже каквото владее; властта му била в страданието. Превзел той Минас Тирит със щурм, защото черният облак на страха паднал над всички бранители; Ородрет бил изтласкан от крепостта и избягал към
Нарготронд. Тогава Саурон я превърнал в стражева кула на Моргот,
твърдина на злото и вечна заплаха; а над прекрасния остров Тол Сирион паднало проклятие и го нарекли Тол-ин Гаурхот, що значи Остров на върколаците. Нито една жива твар не можела да мине през оная долина, без
Саурон да я съзре от високата кула. А Моргот вече владеел западния проход и ужас изпълвал полята и горите на Белерианд. Отвъд Хитлум той преследвал враговете си безпощадно, търсел техните убежища и превземал крепостите им една по една. Орките ставали все по-нагли и бродели без страх на длъж и шир; откъм запад слезли покрай Сирион, а откъм изток покрай Келон и обградили отвсякъде Дориат; съсипвали всички земи, тъй че зверове и птици се разбягвали пред тях, а на север се ширела само безмълвна пустош. Мнозина от Нолдорите и Синдарите заловили в плен,
отвели ги в Ангбанд и там ги превърнали в роби, принудени да използват всичките си знания и умения за гнусните цели на Моргот. А Моргот разпращал шпиони, що имали лъжовен облик и в словата им се таяло злобно лукавство; подмамвали те лековерните с обещания за щедри награди и чрез коварни слова се мъчели да всеят страх и завист между народите, обвинявайки техните вождове в алчност и предателство един спрямо друг. И понеже още тегнело над света проклятието от
Братоубийството в Алквалонде, мнозина вярвали на тия лъжи; а когато настанали най-мрачните времена, част от тях сякаш се сбъднала, защото в сърцата и умовете на елфите от Белерианд паднала сянката на страх и отчаяние. Най-много се бояли Нолдорите от предателство на собствените си братя, заробени в Ангбанд; защото Моргот използвал някои от тях за своите злодеяния и привидно ги освобождавал да ходят където си искат, ала волята им била прикована към неговата, та често подир дълго лутане пак при него се връщали. Затуй ако някои пленници наистина успявали да избягат и да се върнат при своя народ, били посрещани с недоверие и прокуждани да се скитат като отчаяни изгнаници.
Преструвал се Моргот на жалостив към ония хора, що желаели да го

слушат, и казвал, че всичките им страдания идват от робското покорство към размирните Нолдори, но от ръцете на истинския Властелин на
Средната земя ще получат безброй почести и щедри награди за своята доблест, стига само да се разбунтуват. Ала малцина люде от Трите рода на
Едаините се вслушвали в лукавите му речи, дори и когато били обречени на непосилни мъки в тъмниците под Ангбанд. Затуй Моргот ги преследвал с люта ненавист и разпръсквал отровни лъжи далече отвъд планините.
Разказват, че по онова време в Белерианд за пръв път пристигнали
Смуглите хора. Някои от тях вече тайно били приели властта на Моргот и идвали по негова заръка; ала не всички, защото мълвата за Белерианд, за неговите земи и реки, сражения и богатства, била плъзнала на длъж и шир,
та неспокойните нозе човешки вечно се стремели на запад. Тия хора били ниски и широкоплещести, с дълги и силни ръце; кожата им била смугла или жълтеникава, а косите и очите — черни. Родовете им били много и някои предпочитали планинските джуджета пред елфите. Но Маедрос знаел колко е намаляла силата на Нолдорите и Едаините, докато бездънните ями под
Ангбанд сякаш таяли неизчерпаеми запаси от зло, затуй сключил съюз с тия новодошли хора и дарил своята дружба на най-могъщите техни вождове — Бор и Улфанг. И Моргот се възрадвал, защото тъкмо това желаел. Синовете на Бор били Борлад, Борлах и Бортанд; и измамили те надеждите Морготови, защото останали верни на Маедрос и Маглор.
Синовете на Улфанг Черни били Улфаст, Улварт и Улдор Проклети; те се заклели във вярност към Карантир и изменили на клетвата.
Нямало обич между Едаините и Източните люде, затуй рядко се срещали; пришълците живеели в Източен Белерианд, народът на Хадор бил обсаден в Хитлум, а Беоровият род бил почти изтребен. Племето на Халет изпървом останало незасегнато от северните сражения, защото обитавало далече на юг в Бретилския лес; ала скоро започнали да се бият с прииждащите орки, понеже били храбри люде и обичали тази гора, та не искали да я напускат. И сред скръбните разкази за поражения в ония времена подвизите на Халадините се помнят с достойнство; защото след превземането на Минас Тирит орките нахлули през прохода на запад и сигурно щели да опустошат земите чак до устието на Сирион; но Халмир,
вождът на Халадините, пратил бърза вест до Тингол, понеже бил приятел с елфите, що пазели пределите на Дориат. Тогава Белег Крепколък, старши сред граничните бранители на Тингол, повел към Бретил мощен отряд
Синдари, въоръжени с бойни секири; и като нападнали изневиделица от гъсталака, бойците на Халмир и Белег изтребили цял легион от орки. Тъй бил възпрян по ония места черният прилив от Севера и още дълги години

орките не посмели да прекосят Теиглин. Народът на Халет продължавал да живее в неспокоен мир из Бретилския лес, а зад неговата зорка охрана
Нарготронд си отпочивал и сбирал нови сили.
По това време Хурин и Хуор, синове на Галдор от Дор-ломин,
живеели при Халадините, защото били от една кръв. В дните преди Дагор
Браголах тия два рода Едаини се сбрали за голям празник, на който Хадор
Златокоси обвенчал децата си Галдор и Глоредел за Харет и Халдир, деца на халадинския владетел Халмир. По тогавашните човешки обичаи синовете на Галдор били приети от чичо си Халдир като родни деца; и двамата се сражавали рамо до рамо с него в битката срещу орките, макар че
Хуор бил едва тринайсетгодишен. Но заедно с малоброен отряд били откъснати от армията и отстъпили към Бритиахския брод, където щели да бъдат пленени или съсечени, ако не ги спасила мощта на Улмо, все още съхранена във водите на Сирион. Мъгла придошла откъм реката и ги укрила от враговете, та избягали през Бритиах към Димбар и дълго бродили между хълмовете под непристъпните стени на Крисаегрим, додето съвсем се залутали из тия коварни земи и не знаели вече накъде да вървят. Там ги съзрял Торондор и пратил два от орлите си да им помогнат; и орлите ги отнесли нависоко, отвъд Пръстеновите планини към потайната долина
Тумладен и скрития град Гондолин, още невиждан от човешки взор.
Там крал Тургон ги приел дружески, след като узнал от кой род са;
защото Властелинът на Водите Улмо му бил пратил от далечното море нагоре по Сирион вести и видения за идни беди, като го съветвал да бъде любезен с хората от рода на Хадор, от които щял да получи помощ в тежък час. Почти година гостували Хурин и Хуор в кралския дворец; и казват, че по онова време Хурин добре опознал плановете и замислите на краля.
Защото Тургон обикнал синовете на Галдор и често разговарял с тях; и искал да ги задържи в Гондолин най-вече от обич, а не заради своя закон,
повеляващ всеки чужденец, бил той човек или елф, който веднъж открие пътя към потайното кралство и види града, да остане чак докато кралят реши да изведе навън укрития си народ.
Но Хурин и Хуор копнеели да се завърнат при близките си и да споделят с тях битки и лишения. Накрая рекъл Хурин на Тургон:
— Повелителю, ние сме простосмъртни люде, а не Елдари. Вие можете да търпите безброй години, очаквайки схватка с врага в някой далечен ден; ала за нас времето е кратко, бързо вехнат в гърдите ни надежди и сили. Освен туй не сме открили сами пътя към Гондолин и честно казано даже не знаем къде точно е този град; защото със страх и изумление минахме по високите въздушни пътища, а вълнението бе

замъглило погледите ни.
Тогава Тургон приел молбата и рекъл:
— Както дойдохте, така ще трябва и да си идете, стига Торондор да склони. Скърбя за тази раздяла; ала не след дълго, поне по елдарските мерки, може отново да се срещнем.
Но кралският сестрин син Маеглин, който бил могъщ в потайния град, съвсем не скърбял за раздялата, защото не обичал човешкия род и завиждал за кралската благосклонност; и рекъл на Хурин:
— Сами не разбирате каква чест ви оказва кралят; а законът явно вече не е толкова строг, както някога, защото преди време не бихте имали друг избор, освен да останете тук до края на живота си.
Хурин му отвърнал:
— Велика е тази чест, не ще и дума; но ако не стига честното ни слово, тогава ще дадем и клетва.
И братята се заклели да не разкриват замислите на Тургон и да пазят в тайна всичко видяно в неговото кралство. После се сбогували и сред нощния мрак преди разсъмване орлите ги пренесли в Дор-ломин. С радост ги посрещнали близките им, защото от Бретил била дошла вест, че са изчезнали безследно; но дори пред своя баща двамата не искали да разкрият къде са били и споменали само, че орлите им помогнали да се доберат от пущинака до родния край. Но Галдор казал:
— Цяла година ли сте живели из пущинака? Или орлите ви дадоха подслон в гнездата си? Намерили сте храна и одежди, та се завръщате като принцове, а не като горски скиталци.
А Хурин му отвърнал:
— Бъди доволен, че се завърнахме; разрешиха ни да го сторим само срещу клетва за мълчание.
Повече не ги разпитвал Галдор, ала и той, и мнозина други се досещали за истината; и след време мълвата за странните премеждия на
Хурин и Хуор стигнала чак до слугите на Моргот.
А когато узнал за разкъсването на обръча около Ангбанд, Тургон не пожелал да прати натам нито един боец; защото смятал, че Гондолин има сили и още не е настанало времето да се разкрие пред света. Но вярвал също, че с края на Обсадата започва поражението на Нолдорите, ако не им дойде помощ отвън; и тайно изпратил отряди от Гондолиндрими до устието на Сирион и Баларския остров. Там те изградили кораби и отплавали към далечния Запад да търсят Валинор и да помолят Валарите за прошка и помощ; от птиците морски подирили напътствие и съвети. Но морето било бурно и необятно, сенки и магии тегнели над вълните, а Валинор бил укрит.

Затуй нито един от пратениците на Тургон не се добрал до Запада —
мнозина изчезнали и само шепа се върнали обратно; а съдбовният час за
Гондолин наближавал.
Достигнала до Моргот мълвата за тия събития и въпреки всичките победи в душата му се загнездило безпокойство; и възжелал той да узнае повече за Фелагунд и Тургон. Защото двамата сякаш били потънали вдън земя, а се знаело, че не са мъртви; и Моргот се боял от ударите, които можели тепърва да му нанесат. За Нарготронд само бил чувал, без да знае къде е и с каква сила разполага; за Гондолин пък не знаел съвсем нищичко и затова най-много го измъчвали мислите за Тургон. Поради туй почнал да праща още повече съгледвачи из Белерианд; а повечето армии от орки върнал в Ангбанд, понеже усещал, че не ще успее да победи в едно последно решително сражение, преди да е сбрал нови сили и че е подценил доблестта на Нолдорите и силата на людете, що се биели рамо до рамо с тях. Вярно, страховита била неговата победа в Браголах и последвалите години, тежки загуби бил нанесъл на враговете си, ала и сам платил скъпо и прескъпо; и макар че още държал Дортонион и Сирионския проход,
Елдарите вече се опомняли от първоначалната покруса и започвали да си възвръщат загубеното. Тъй в южните области на Белерианд настанал привиден мир за още няколко кратки години; ала ковачниците в Ангбанд продължавали да работят неуморно.
Когато изминали седем години от началото на Четвъртата битка,
Моргот подновил атаката и пратил огромна армия срещу Хитлум. Свиреп бил набегът върху проходите в Сенчестите планини, а при обсадата на
Ейтел Сирион вражеска стрела погубила Галдор Високи, владетеля на Дор- ломин. Тази крепост му била поверена от Върховния крал Фингон; малко по-рано на същото място бил загинал и баща му Хадор Лориндол. По онова време синът му Хурин едва съзрявал, ала бил могъщ както духовно, тъй и телесно; след жестоко клане той изтласкал орките от Еред Ветрин и дълго ги преследвал по пясъците на Анфауглит.
Но крал Фингон едва удържал напора на вражеската армия, която нахлула откъм Севера; сраженията достигнали чак до равнините на
Хитлум. Там Фингон бил обкръжен от пълчищата на Ангбанд; ала Кирдан пратил множество кораби по залива Дренгист и в най-тежкия миг елфите от
Фалас нападнали Морготовата войска откъм запад. Тогава орките не издържали и ударили на бяг, а Елдарите удържали победа и техните конни стрелци преследвали врага чак до Железните планини.
От тогава Хурин, син Галдоров, станал водач на Хадоровия род в
Дор-ломин и вярно служел на Фингон. На ръст Хурин бил по-дребен от

своя баща и сина си; но пък бил крепък и неуморен, строен и бързоног както всички Халадини, от които идвала майка му Харет. За съпруга си взел
Морвен Еледвен от рода Беоров — онази, която била избягала от
Дортонион заедно с Риан, щерката на Белегунд и Емелдир, майката на
Берен.
Пак по онова време бродещите бунтовници в Дортонион били избити,
както ще разкажем по-нататък; единствен Берен, синът на Барахир, успял с големи мъки да се добере до Дориат.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: