Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

той изведнъж усетил върху плещите си тежките ръце на Сауроновите ловци. Тъй бил пленен Горлим; и като го отвели в своя лагер, враговете го подложили на нечувани мъки, за да узнаят къде се крие Барахир и какво замисля. Горлим обаче не изрекъл нито дума. Тогава му обещали, че ако отстъпи, ще го освободят заедно с Елинел; и подир толкова мъки и копнеж по жена си, той накрая не устоял. Незабавно го отвели пред страховития
Саурон; и Саурон му рекъл:
— Чувам, че искаш да се пазариш с мен. Назови цената.
А Горлим отговорил, че желае да срещне отново Елинел и двамата да бъдат освободени; защото си мислел, че тя също е пленница.
Усмихнал се Саурон и продумал:
— Малка е тази цена за толкоз велико предателство. Тъй да бъде.
Говори сега!
Горлим искал да се отметне, но под безмилостния взор на Саурон накрая разказал всичко. Разсмял се тогава Саурон и злорадо разкрил на
Горлим, че в къщата бил видял само призрак, сътворен чрез магия, за да го заловят; защото Елинел била мъртва.
— Все пак ще изпълня молбата ти — рекъл Саурон — и ще те освободя, за да идеш при Елинел.
А после го умъртвил жестоко и бавно.
Тъй било разкрито убежището на Барахир и Моргот изплел мрежите си около него; и като връхлетели с изненада в тихия предутринен час,
орките съсекли всички бойци от Дортонион освен един. Защото Берен, син
Барахиров, бил пратен от баща си с опасната задача да разузнае що вършат враговете, затуй се намирал далече когато скривалището било превзето. Но докато спял през нощта в горските дебри, присънило му се, че лешояди са отрупали голите клони на дърветата по езерния бряг и от клюновете им капе кръв. После видял в съня как по водата се задава призракът на Горлим,
който му признал за предателството и смъртта си и го замолил час по-скоро да предупреди Барахир.
Тогава Берен се събудил, побягнал лудо в нощта и продължил да тича през целия ден, докато на второто утро достигнал убежището. Но когато наближил, пред него излетели лешояди и с присмехулни крясъци накацали по елшите край Тарн Ауелин.
Там погребал Берен бащините си кости, издигнал над гроба могила от тежки камъни и пред нея се заклел да отмъсти. Най-напред тръгнал по дирите на орките, що били погубили баща му, докато привечер открил лагера им край вировете на Ривил над Серехското мочурище и понеже бил опитен ловец, успял незабелязано да се промъкне до огъня. А там

предводителят им се хвалел с подвизите си и размахвал ръката на Барахир,
която бил отсякъл, за да докаже на Саурон, че задачата е изпълнена; и върху ръката блестял пръстенът на Фелагунд. Тогава Берен изскочил иззад скалата, съсякъл предводителя и като грабнал ръката с пръстена, избягал в нощта; навярно съдбата го закриляла защото слисаните орки стреляли напосоки и стрелите им се изгубили из гората.
Още четири години подир туй продължил Берен да броди из
Дортонион като самотен боец; сприятелил се с птици и зверове и те му помагали, без да го издават на врага; от онова време престанал да яде месо и да убива каквато и да било жива твар, освен слугите на Моргот. Боял се от плен, но не и от гибел, а тъй като бил храбър и отчаян, избягнал и едното, и другото; и мълвата за неговите самотни подвизи се разнесла из цял
Белерианд чак до Дориат. Накрая Моргот обявил награда за главата му и то не каква да е, а такава, каквато обещавал за самия Върховен крал на
Нолдорите Фингон; орките обаче вместо да го търсят, бягали надалеч още щом чуели за него. Затова пратили по дирите му армия, оглавена от Саурон;
и Саурон водел върколаци — хищни твари, в чиито тела бил вселил зли духове.
Зло изпълвало вече цялата онази област и всички чисти създания бягали от нея; накрая Берен се видял принуден да напусне Дортонион. Сред лютата снежна зима изоставил гроба на баща си и като се изкачил до най- високите върхове на Еред Горгорот, наричани още Планини на Ужаса,
съзрял в далечината земите на Дориат. Там го обзел копнеж да слезе в
Потайното кралство, где още не бил стъпвал човешки крак.
Страшен бил пътят на юг. Шеметно слизали надолу отвесните каменни стени на Еред Горгорот, а в подножията им тегнели сенки,
изтъкани още преди да изгрее за пръв път Луната. По-нататък се простирали пущинаците на Дунгортеб, където магиите на Саурон се преплитали с могъществото на Мелиан и по ония места дебнели ужас и безумие. Там паяци от скверното потомство на Унголиант тъчели невидими мрежи, в които се заплитала всяка жива твар; и бродели на лов безшумни многооки чудовища, родени в дългия мрак преди да изгрее Слънцето.
Нямало в тия злокобни земи храна за елфи и хора, защото всичко в тях било напоено със смърт. Онова пътешествие се брои сред най-великите подвизи на Берен, ала сам той никога не говорел за него и преживените ужаси;
никой не знае как е намерил пътя и стигнал до границите на Дориат по пътеки, що не бил дръзвал да изброди ни човек, ни елф. И както била

предрекла Мелиан, той минал през нейните лабиринти около кралството на
Тингол; защото велика съдба го очаквала.
Баладата „Леитиан“ разказва, че Берен се дотътрил в Дориат прегърбен и побелял като грохнал старец, тъй страховити били премеждията по пътя. Но бродейки през една пълнолунна лятна нощ из гората Нелдорет, той се натъкнал на Лутиен, дъщерята на Тингол и Мелиан,
докато танцувала по вечнозелената трева на ливадите край Есгалдуин.
Тогава всички спомени за страданията го напуснали изведнъж и в душата му се вселила магия; защото Лутиен била най-прекрасна сред Чедата на
Илуватар. Синя била нейната премяна като безоблачен небосвод, а очите й сиви като звездна привечер; наметалото й било обшито със златни цветя, а косата й черна като среднощна сянка. Като слънчев лъч по зелени листа,
като ромон на бистри води, като звезден блясък над земните мъгли —
такава била нейната величава прелест; а по лицето й сияела неземна светлина.
Ала тя бързо изчезнала от взора му; и онемял като омагьосан, той дълго се лутал да я дири из дебрите, по-плах и боязлив от горски звяр. В
сърцето си я нарекъл Тинувиел, що на езика на Сивите елфи означава славей или дъщеря на здрача, понеже нямал друго име за нея. Наесен я виждал в далечината като вихрушка от жълти листа, а през зимата като звезда над хълмовете, но щом се опитвал да я догони, сякаш железни вериги сковавали нозете му.
През едно ранно утро в преддверието на пролетта Лутиен танцувала върху зелена могила; и изведнъж запяла. Нежна до болка била тази мелодия като гласа на чучулига, що излита от портите на нощта и разлива звънката си песен сред гаснещите звезди, виждайки слънцето отвъд стените на света; и песента на Лутиен разкъсала оковите на зимата, цветята изниквали от студената земя по нейните дири и замръзналите потоци бликвали отново.
Тогава Берен се освободил от безмълвната магия и я повикал с името
Тинувиел; а горското ехо повторило неговия зов. Спряла тя изумена и не побягнала, когато Берен се приближил. Но щом го видяла, сбъднала се съдбата й да го обикне; ала въпреки туй тя се изплъзнала от ръцете му и изчезнала в блясъка на зората. А Берн рухнал в несвяст като убит от блаженство и скръб едновременно; и сънят го погълнал като мрачна бездна,
а когато се събудил бил студен като камък, с опустошено и разбито сърце.
Лутал се в мислите си като слепец, що дири с протегнати ръце да докосне изгубената светлина. Тъй започнал да плаща със страх и болка за съдбата,
що му била предречена; а Лутиен станала част от тази съдба и макар да била безсмъртна, споделила неговата човешка участ, приемайки

доброволно веригите на смъртта; и никой друг сред Елдарите не е познал по-тежки терзания от нейните.
Нямал вече надежда Берен и дълго седял сред мрака на душата си,
ала внезапно тя отново дошла и в ония древни времена сред Потайното кралство положила ръка върху ръката му. Подир туй често идвала при него и през цялата пролет, та чак до лятото двамата се разхождали тайно из горските дебри; и макар да е кратко туй време, никои други Чеда на
Илуватар не са изпитали тъй велика радост.
Но песнопоецът Даерон също бил влюбен в Лутиен, та съгледал нейните срещи с Берен и я издал на Тингол. Разгневил се тогава кралят,
защото обичал Лутиен повече от всичко на света и я смятал за по-висша от най-благородните елфически принцове; а простосмъртните люде не благоволявал да вземе дори за слуги. Затуй с болка и недоумение се обърнал към Лутиен; тя обаче не му разкрила нищо преди да се закълне, че няма да погуби Берен или да го хвърли в тъмница. Подир туй кралят веднага пратил слугите си да заловят пришълеца и да му го доведат като злодей; но Лутиен ги изпреварила и сама довела Берен пред трона като почетен гост.
Пламнал от ярост Тингол, щом съгледал Берен; Мелиан обаче мълчала.
— Кой си ти — запитал кралят, — та идваш тук като крадец и дръзваш неканен да застанеш пред трона ми?
Но Берен бил занемял от страх пред блясъка на Менегрот и величието на Тингол. Затова отговорила Лутиен:
— Той е Берен, син Барахиров, владетел сред людете и могъщ враг на
Моргот, а песни за славните му подвизи се пеят дори между елфите.
— Нека Берен сам да говори! — рекъл Тингол. — Що дириш тук,
клетнико простосмъртни и за какво напусна собствената си страна, та да навлезеш в тази, която е забранена за такива като тебе? Ще ми изтъкнеш ли причина да удържа властта си и да не ти наложа най-сурово наказание заради твоята наглост и глупост?
Тогава Берен надигнал глава и погледът му срещнал очите на Лутиен,
а отвъд нея съзрял лицето на Мелиан; и сякаш нейде отвън долетели слова на езика му. Страхът го напуснал, възродила се гордостта на най-древния човешки род и той отвърнал:
— Съдбата ме доведе, кралю, през такива заплахи, с каквито дори сред елфите малцина биха дръзнали да се преборят. И тук открих онова, що не съм дирил, но веднъж намерено, копнея да бъде мое навеки. Защото е по-скъпо от злато, сребро и камъни безценни. Нито скала, нито стомана,

нито огньовете на Моргот, нито цялата мощ на елфическите кралства могат да ме откъснат от съкровището, което желая. Твоята щерка Лутиен е най- прекрасна от всички рожби на този свят.
В залата мигом настанала тишина, защото всички присъстващи занемели от изумление и боязливо се питали дали Берен няма да бъде погубен начаса. Ала Тингол бавно изрекъл:
— Смърт заслужават тия слова; и смърт незабавна щеше да те споходи, ако не бях дал прибързана клетва, за която сега съжалявам,
просяко простосмъртни, що си обучен в царството на Моргот да се прокрадваш потайно като неговите съгледвачи и злодеи.
А Берен му отвърнал:
— Със смърт можеш да ме накажеш, била тя заслужена или не; ала не ще приема да ме наричаш ни просяк, ни съгледвач или злодей. Кълна се в пръстена на Фелагунд, който той подарил на баща ми Барахир сред бойните полета из далечния Север, че моят род не е заслужил подобни обиди от който и да било елф, та дори и да е крал.
Горди били тия слова и всички погледи се отправили към пръстена,
когато вдигнал високо ръка и по нея проблеснали зелените скъпоценни камъни, изработени от Нолдорите във Валинор. Защото пръстенът имал формата на две змии с очи от изумруди и главите им се срещали под корона от златни цветя, които едната издигала, а другата поглъщала; това бил знакът на Финарфин и неговия род. Тогава Мелиан се привела към Тингол и шепнешком го посъветвала да усмири гнева си.
— Защото не от теб — рекла тя — ще бъде погубен Берен; волна е неговата съдба и надалече ще го отведе преди края, ала въпреки туй е преплетена с твоята участ. Опомни се!
Но Тингол мълчаливо погледнал Лутиен и в душата му се надигнали такива мисли: „Несретни люде, чеда на дребни владетели и недълговечни крале, нима такива като тях могат да посегнат към теб, без да заплатят с живота си?“. А после изрекъл сред гробовната тишина:
— Виждам пръстена, сине Барахиров, и разбирам, че си горд и се смяташ за достоен. Ала бащините подвизи, дори ако бяха сторени лично за мен, не ще ти помогнат да спечелиш дъщерята на Тингол и Мелиан.
Слушай! Аз също копнея за съкровище, що не мога да имам. Защото скала,
стомана и огньовете на Моргот отблъскват цялата мощ на елфическите кралства от безценния камък, който желая да притежавам. Чух те обаче да казваш, че не се боиш от подобни препятствия. Щом е тъй, върви! Донеси ми в десница Силмарил от Морготовата корона; и после, ако желае, Лутиен ще положи ръката си в твоята. Тогава ще получиш моето съкровище; и ме

смятай за щедър, макар че в Силмарилите е обвързана цялата съдба на
Арда.
С тези слова запечатал Тингол участта на Дориат и си навлякъл прокобата на Мандос. А ония, които ги чули, разбрали, че той иска да прати
Берен на смърт, без да наруши своята клетва; знаели всички, че въпреки цялата си мощ преди разкъсването на Обсадата, Нолдорите не успели да зърнат дори отдалече сияйните Силмарили на Феанор. Защото те били вградени в Желязната корона и охранявани като най-скъпото съкровище на
Ангбанд; а около тях имало Балрози, безброй мечове, здрави решетки,
непристъпни стени и цялото мрачно могъщество на Моргот.
Но Берен само се разсмял.
— За евтини дреболии — рекъл той — продават елфическите крале своите дъщери — за лъскави камъчета и дрънкулки на древни майстори.
Ала щом такава е твоята воля, Тингол, ще я изпълня. А когато отново се срещнем, в ръката си ще държа Силмарил от Желязната корона; защото тепърва ще чуеш отново за Берен, син Барахиров.
После той погледнал в очите на Мелиан, която мълчала; сбогувал се с
Лутиен Тинувиел, поклонил се на Тингол и Мелиан, разбутал стражата и напуснал Менегрот, за да поеме по своя самотен път.
Едва тогава Мелиан рекла на Тингол:
— О, кралю, лукаво си го замислил. Но ако очите ми все още прозират в бъдното, зле ще е за теб както да се провали Берен в твоята мисия, така и да успее. Защото обричаш или себе си, или дъщеря си. А сега
Дориат е обвързан към съдбините на далеч по-могъщо кралство.
Но Тингол отговорил:
— Не продавам нито на елфи, нито на хора ония, що любя и милея над всички земни съкровища. И ако имаше поне капчица надежда или опасение Берен да се завърне жив в Менегрот, нито миг повече не бих го оставил да крачи под слънцето, макар че съм дал клетва да го пощадя.
Ала Лутиен мълчала и от онзи миг вече не пропяла в Дориат.
Злокобна тишина натегнала над горите и бавно се удължавали сенките в кралството на Тингол.
В баладата „Леитиан“ се разказва, че Берен минал безпрепятствено през Дориат и накрая стигнал до местността около Здрачните езера и
Сирионските мочурища; и като напуснал Тинголовите земи, изкачил се по хълмовете над Сирионските водопади, където реката изчезвала под земята с оглушителен грохот. Оттам погледнал на запад и през мъглата от водни

капки, що обгръщала тия възвишения, съзрял между Сирион и Нарог да се разстила Талат Дирнен, сиреч Охраняваната равнина; а в далечината отвъд нея смътно различил платата Таур-ен-Фарот да се извисяват над
Нарготронд. И понеже бил отчаян, без надежда и ясна цел, отправил се нататък.
Над цялата тази равнина елфите от Нарготронд неуморно бдели на стража; всички хълмове по нейните граници били увенчани със скрити укрепления, а из горите и полята потайно бродели отряди от най-умели стрелци. Точни и смъртоносни били техните стрели и нито една жива твар не можела да мине пряко волята им. Тъй че не след дълго Берен бил открит и над главата му надвиснала гибел. Но като знаел каква заплаха го дебне,
той през цялото време издигал високо пръстена на Фелагунд; и макар поради майсторството на ловците да не съзирал нищо, той усещал, че го наблюдават, затова често се провиквал: „Аз съм Берен, син Барахиров и приятел на Фелагунд. Отведете ме при краля!“
Затова елфите не погубили пътника, а се събрали, причакали го в засада и му наредили да спре. Но щом видели пръстена, всички се поклонили, макар че бил дрипав и изтощен от дългия път; отвели го на северозапад, като се движели само нощем, за да не разкрият потайните си пътеки. Защото по онова време през потока Нарог пред портите на
Нарготронд нямало ни мост, ни брод; но на север, там където Гинглит се вливал в Нарог, течението отслабвало и като прекосили там, а после пак завили на юг под лунните лъчи, елфите довели Берен до мрачната порта на своите подземни чертози.
Тъй Берен се явил пред крал Финрод Фелагунд; и Фелагунд го познал веднага, понеже и без пръстена помнел добре родовете на Беор и Барахир.
Зад закрити врати седнали двамата на разговор и Берен му разправил за гибелта на Барахир и всичко, що го било сполетяло в Дориат; а подир туй заридал, щом си припомнил радостните мигове с Лутиен. Но Фелагунд изслушал неговия разказ с изумление и безпокойство; разбирал той, че отдавнашната клетва е дошла да му отнеме живота, както бил предрекъл някога в разговора с Галадриел. И с натежало сърце казал на Берен:
— Несъмнено Тингол желае смъртта ти; но по всичко личи, че съдбата далеч надхвърля неговите замисли и Феаноровата клетва отново е влязла в сила. Защото над Силмарилите тегне клетва за мъст и омраза, та онзи, що ги възжелае, разбужда от дрямка мощ страховита; а Феаноровите синове биха предпочели по-скоро всички елфически кралства да бъдат съсипани, отколкото някой друг освен тях да извоюва или притежава
Силмарил, защото Клетвата ги владее изцяло. А сега Келегорм и Куруфин

живеят в моите чертози; и макар че аз, Финарфиновият син, съм крал, те са си извоювали значителна власт в кралството и родовете им слушат тяхната воля. Винаги са ми оказвали дружеска помощ в тежък час, обаче сега се боя, че не ще имат ни благосклонност, ни милост към теб, ако узнаят какво си замислил. Ала моята клетва си остава в сила; и ето ни всички заедно впримчени в безизходица.
После крал Фелагунд излязъл да говори пред народа си, като напомнил за подвизите на Барахир и своята клетва; казал още, че му е писано да помогне в тежък час на Барахировия син и потърсил подкрепа от своите вождове. Тогава Келегорм излязъл от тълпата, изтеглил меча и се провикнал:
— Все едно дали е приятел или враг, демон на Моргот или елф, рожба човешка или каквато и да било друга жива твар от Арда — ни закон, ни обич, ни пъклен съюз, ни магически сили, ни дори цялата мощ на Валарите не ще го спаси от вечната ненавист на Феаноровите синове, ако извоюва или намери Силмарил и го задържи. Защото ние и само ние ще сме истинските владетели на Силмарилите докато свят светува.
Още много слова изрекъл, все тежки като ония, с които някога в
Тирион баща му за пръв път разпалил бунтовния огън в сърцата на
Нолдорите. А подир него Куруфин с по-тиха, но също тъй твърда реч обрисувал пред елфите видения за война и разруха на Нарготронд. Тъй велика боязън вселил в техните сърца, че подир туй чак до времената на
Турин нито един елф от онова кралство не се осмелил да излезе в открита битка; с прокрадване и засади, с магии и отровни стрели погубвали всеки чужденец, забравяйки даже кръвната връзка. Тъй помръкнала онази страна и изчезнала в нея волната доблест на древните елфи.
Мнозина взели да мърморят, че Финарфиновият син не е Валар, та да ги управлява и му обърнали гръб. Но прокобата на Мандос заслепила братята и в сърцата им се зародили черни мисли да пратят Фелагунд на смърт, а след това, ако могат, да завладеят престола в Нарготронд; защото подир него те ставали първородни принцове на Нолдорите.
А Фелагунд, като видял, че е изоставен, свалил от главата си сребърната корона на Нарготронд и я захвърлил с думите:
— Вие може и да пристъпите клетвата си за вярност към мен, ала моята дума на две не става. И все пак, ако сянката на прокобата не е паднала над всички, ще намеря поне неколцина спътници, та да не си тръгна оттук като пропъден просяк.
Десетима били ония, що застанали до него; и най-старшият от тях на име Едрахил се привел, вдигнал короната и помолил да бъде пазена от

наместник до завръщането на Фелагунд.
— Защото — рекъл той — ти си оставаш мой крал и крал на този народ, каквото и да се случи.
Тогава Фелагунд дал короната на брат си Ородрет и му заръчал да управлява от негово име; а Келегорм и Куруфин не казали нищо, само се усмихнали и излезли от залата.
В една есенна привечер Фелагунд и Берен потеглили от Нарготронд заедно със своите десет спътници; изкачили се покрай Нарог до
Ивринските водопади. Под Сенчестите планини се натъкнали на отряд орки и през нощта ги избили в лагера им, а доспехите и оръжието взели.
Чрез своето магическо изкуство Фелагунд преобразил всички и в облика на орки те продължили по северния път, докато навлезли в прохода между
Еред Ветрин и платото Таур-ну-Фуин. Ала Саурон ги съзрял от своята кула и го обзело съмнение; защото отрядът се движел бързо и не спрял да докладва за стореното, както било повелено да правят всички слуги на
Моргот, минаващи оттам. Затова пратил войска да ги залови и доведе при него.
Тъй се стигнало до прочутия двубой между Саурон и Фелагунд.
Защото двамата се сражавали не с оръжия, а с магически песни и могъществото на краля било велико; ала Саурон надделял, както е описано в баладата „Леитиан“:

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: