Проблемът за “демона” на техниката

Проблемът за “демона” на техниката

Машината като дело на човека “притежава” умения и сила, тя е виртуоз, подчинен на “свои” механични закони. Трудът на работника, сведен до простата абстракция, всестранно се определя и регулира от машината. Работникът е длъжен непрекъснато да усъвършенства своите умения, които да съответстват на машинното производство. Процесът е двустранен – машините като посредници между човека и природата също се усъвършенстват непрекъснато с цел увеличаване на производството. Анализът на глобалните обществени проблеми се подменя с анализа на отрицателните последствия от техниката, изплъзваща се от властта на човека и “деформираща” неговата естествена природа. Процеси, неподвластни на човека, които го “притискат до стената” и го правят самотен, нещастен, отчужден. И в този смисъл техниката става “демон” за работника.

Във философската мисъл тази ситуация се оценява двояко:

– “Технически песимизъм” - търси се промяна в начина на мислене на човека и в “премахване на техниката”. Основна идея е, че проблемът “демон на техниката” не е следствие и израз от същността на техниката сама по себе си, а е проблем на човешкото битие. Намира по-нататъшно развитие в “култур-песимизма” на Освалд Шпенглер “, във философията на М. Хайдегер, на феноменологията и екзистенциализма.

- “Технократически оптимизъм” – представителите твърдят, че негативните последствия трябва да се неутрализират само чрез промяна в начина на мислене. Философската и обществената мисъл трябва да отразяват и анализират тези трайни, променящи обществената психология, тенденции. В образованите социални кръгове започва създаването на нов емпирично-рационалистичен начин на мислене, основан на технологическия детерминизъм, обхващащ съзнанието на все повече хора. Започва необходимото “преустройство” на човека под въздействие на техниката и под въздействие на новото мислене и науката.

Проблемът за личността

Според максимата на Франсис Бейкън /1561-1626/ човекът господства над природата, когато й се подчинява. Тъждеството на двете отношения - господство и подчинение - се състои в това, че те в едно и също време произтичат и се осигуряват от знанието. Да бъде човек господар на природата означава да я владее, да се разпорежда с нея, да я променя, да я използва. Всичко това предполага знание за природата. Да се подчини човекът на природата означава да признае върховенството на природните закони, да преценява, да действа природосъобразно , т.е. трябва да има знания за себе си като природно същество. И тъй като човек добива тези знания, то за него “знанието е сила”. Човекът постъпва според знанието си разумно. Знаещият човек е свободен, самостоятелен, независим. Той е homo sapiens.

С установяването на машинното производство се създават нови измерения на човешкото битие. Необходимо е създаването на “налично битие”, което ще определя същността и възможностите на човешката личност. В отчетлива форма за първи път Рене Декарт /1596-1650/, създателят на модерната философия, поставя въпроса за значението на “душата” относно цялото човешко съществуване. Той разглежда “душата във вид на самочувстващо се, разсъждаващо , съмняващо се “аз”. Задават се въпроси за познанието, съзнанието и мисленето; за поведението; за човешката същност и за дейността на човека; за гражданското състояние и обществения договор; за свободата; атеизмът става публична, открита и нормална проява на човека на новата епоха.

Идеята за прогреса ориентира човешкото съществуване по нов начин. Бъдещето се разглежда като непосредствено предстоящо време, близка действителности и желана ценност.

Прогресивното действие на човека възприема за своя предпоставка обективния закон. Всички те – обективните закони - нравствени /Кант/, социални /Хелвеций/, природни - се откриват от науката. Тя е най-важното средство за прогреса.

Суверенната реалност, която пречупва през себе си тези фундаментални въпроси на познанието и действието, е Аз-ът, самоосъзвнаващият се човек, един нов Универсум, достоен за философско осмисляне. На това отдават живота си – Томас Хобс /1588-1679/; Джон Лок /1632-1704/; френските материалисти – Дени Дидро /1713-1784/, Пол Холбах /1723-1789/, Клод-Адриан Хелвеций /1715-1771/, Жан Жак Русо /1712-1778/; и още - Дейвид Хюм /1711-1776/; Готфрид Вилхелм Лайбниц /1646-1716/; Йохан Хердер /1744-1803/; споменатите по-горе Декарт и Бейкън.