Ихтиман–с. Черньово–вр. Средното кале–вр. Тръна (5 ч)

►Забележителности. Данните за заселването му са от началото на турското нашествие, но редица находки свидетелстват, че районът е бил населяван още в древността. На вр. Средното кале има ясни следи от мощна крепост, градена от местен камък и плоски тухли, споени с бял хоросан. Установено е че това е рановизантийска крепост, възстановена върху основите на римска твърдина. Тя е една от многото крепости (само по Черни рид те са 15), за които се счита, че са охранявали древния проход и друм Траянови врата.

Югоизточно от селото, в м. Черковище, има следи от основи на стара църква, а още по-нататък, на едно северно разклонение на вр. Чадъртапе, се намира Хасарлъка (Хасар, Асар) – връх и местност със следи от антична крепост. До него е оброкът “Св. Димитър”, а наблизо – скалните феномени Побитите камъни (Дикилиташ).

От с. Черньово на юг към главното било водят няколко горски пътя и множество пътеки. По най-източната от тях се изкачва вр. Чуката по два варианта: през вр. Могилите или западно от него, през м. Поляните, за около 1 ч (денивелация плюс 420 м). По средната пътека се излиза за почти същото време на седловината, заета от билна поляна между вр. Чуката на изток и вр. Средното кале (1,30–1,45 ч), денивелация – около 520 м. Ако се изберат първите два варианта, до Средното кале се стига съответно за 0,30 и 0,15 ч по билния път в северозападна посока. От Средното кале се продължава все на северозапад по билен път, който често отскача северно или южно от билото, обхождайки осеялите го връхчета и седловини. Минава се през гористото връхче Рашка (2,15 ч), южно от вр. Кутлови камъни (3 ч). По южния му склон има няколко горски изворчета, между които е и студеното изворче “Върбата”. По-нататък маршрутът подсича гористото главно било леко от юг и извежда на седловината в източното подножие на вр. Прещип, откъдето през него (4,15 ч) продължава до вр. Тръна по маршрут № 30. Маршрутът не е маркиран, но при ясно време няма опасност от изгубване, защото е обзорен, с ясни ориентири и през по-голямата част от времето държи под поглед Ихтиманската котловина на север и долината на р. Очушница на юг. Максималната положителна денивелация по него е 575 м.

До вр. Средното кале се следва един от вариантите на маршрут № 31 (1,30–1,45 ч). Оттук в южна посока се продължава към една от седемте основни махали на с. Очуша, пръснати щедро и нашироко по левия долинен склон на р. Очушница (на площ около 5 кв. км). На югозапад са махалите Кьосева, Очуша, Мартинска и Шахова, право на юг (и най- ниско) – Каменчанска, а на югоизток Кулева и Шатарова. На 1 км източно от последната е с. Погорие.

Слизането към с. Очуша става по южното разклонение на Средното тепе, рида Ралиница (2,45 ч). Той, както и съседните вододелни ридове между левите притоци на р. Очушница, са осеяни с множество стърчащи гранитоидни скали и канари – истинско море от скални феномени.
33. Село Очуша–вр. Тръна (2.15–2.30 ч)

Село Очуша е център на много махали, щедро разпиляни на припек по южните ласкави склонове на Черни рид, високо по левия долинен склон на р. Очушница. Възникването и развитието му са тясно свързани с железодобива през Средновековието.

На около 2 км югоизточно от мах. Камечанска, близо до разклона на шосето за Костенец (м. Кръстато дърво), е Мали Очушки манастир “Св. пророк Илия”.

От центъра на с. Очуша в северозападна посока (покрай далекопровода) се отива до мах. Кьосева. Северозападно от нея се издигат набраздените от изворните притоци на р. Очушица южни склонове на върховете Крепостта, Тръна и Прещип. По тях пълзят няколко пътеки и горски пътя, отклонения от пътя, който прехвърля седловината между Черни рид и рида Шумнатица, и покрай Марков кладенец слиза край яз. “Искър” на шосето Ихтиман–Самоков (маршрут № 27, Вариант ІІ). По един от тях се излиза към главното било и вр. Тръна. Маршрутът не е маркиран. Връщането може да се осъществи по някой от описаните варианти към манастира “Успение Богородично”, м. Ушите, към селата Полянци, Черньово или Ново село.
34. Село Стамболово–вр. Калето (Долното кале)–вр. Чуката–с. Погорие (3,30 ч) или с. Очуша (4,30 ч)

Село Стамболово (Бодрово) (650 м н.в.) е разположено в северното подножие на Черни рид, на 3 км южно от Ихтиман. Южно от него се възправят гористите склонове на върховете Калето (Долното кале) – 977 м и Тулиовец (937 м). Между тях е Пчелински проход (Дервентжика).

►Забележителности. На вр. Калето има следи от ранновизантийска крепост, известна като Долното кале. Следи от византийска крепост има и на около 3 км югоизточно от селото, в Поречието на Селски дол. Тук са открити византийски златни монети, а и сега се намират тухли от градеж, керамика, фрагменти от водопроводни керамични тръби.

От селото в южна посока се тръгва по пътя за Пчелински бани и с. Пчелин, които са в южното подножие на планината. Това е известният още в древността Пчелински (Кованлъшки) проход, разклонение на Траяновия друм от Ихтиманската за Долнобанска котловина и нататък. Пътят е грунтов, на места с чакълна настилка. Доскоро беше достъпен и за обикновени моторни превозни средства, но сега е силно изровен и опороен. Пътят се вие високо над Дервенджийски дол с много серпантини, които се пресичат по преки, добре очертани пътеки. За около 1 ч се излиза на билната седловина Голямата поляна, на 400–500 м югоизточно от вр. Калето. Малко пò на изток и южно от билото има две стари кариери за гранитни павета, работили до 1989 г. Оттук се открива обширна панорама към главното било на Черни рид на изток и запад, към Долнобанската котловина и Рила на юг. Продължава се на северозапад с леко изкачване на вр. Калето, където сега има радиотелевизионна кула. Маршрутът продължава на северозапад, следвайки неотлъчно прошареното с малки полянки гористо главно било, заобикаляйки от юг или север надигналите се гугли на връхчетата. След около 40 мин се минава покрай (или през) вр. Чадъртапе, до който води и пряк път югозападно от с. Стамболово – около 1 ч. След още 0,45–1 ч (общо 2,35–2,50 ч) се достига откритият вр. Чуката. Неговите южни и югоизточни склонове са осеяни с десетки скални феномени. Слизането на юг към с. Подгорие (автобусна връзка с Костенец) може да стане по два пътя. На около 1 км (югоизточно) преди вр. Чуката от билния път се отделят на юг последователно два пътя, които заобикалят съответно от запад и от изток малко безименно билно връхче и се спускат в селото. На около 100 м западно от вр. Чуката на малка полянка се измъква пътеката откъм с. Черньово. Тя заобикаля Чуката и право на юг се спуща на пътя между Подгорие и Шатарова махала.

По маршрута за с. Очуша се продължава на запад към вр. Средното кале по маршрут № 32.

Маршрутът е маркиран с лентова маркировка до вр. Калето. Обратният път се изминава за почти същото време.
35. Село Стамболово–Пчелински мин. бани (1,45 ч)–с. Пчелин (2 км)

Селата Стамболово и Пчелин са свързани с път през Пчелинския проход, който до Пчелински минерални бани е грунтов (засега неизползваем от превозни средства), а до с. Пчелин – асфалтов.

До билната седловина и вр. Калето се следва маршрут № 34. Оттук пътят се спуща, отначало с няколко големи серпантини, на юг по източния склон на Тошантапе и по рида Бърчината право към с. Пчелин, с отклонение на югоизток към Пчелински мин. бани. Серпантините се пресичат по преки пътеки. След Голямата поляна се минава през м. Гюзнебунар – също поляна с чешма в долния край и “побити” камъни с естествени пукнатини, наподобяващи тайнствени надписи и фигурки. Поради тези “нишани” околността е обект на иманярски попълзновения.

Следва голям завой до м. Камъните и през гората и м. Селището (Джамията) се слиза в Пчелинските бани.

Минералните извори, покрай които са открити стари каптажи, са били известни през турското робство като Юрушките (Кованлъшки) бани. Предполага се, че са били използвани още през римско време, а вероятно и преди това, като се има предвид развитото в района древно рударство и важното кръстопътно местоположение. Минералната вода е с температура 73°С, слабо минерализирана, слабо радиоактивна (120 емана). Лекува заболявания на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, гинекологични и кожни заболявания. Изградени са няколко съвременни хотела. Някогашната почивна база е превърната в модерен хотел “Виталис”, предлагащ много добри условия за почивка. Хотелът разполага и със собствен вътрешен минерален басейн.

До с. Пчелин (2,5 км), откъдето има редовна автобусна връзка с гр. Костенец, може да се отиде пеш по шосето или по пряк път през Бърчината или с автобус.

Маршрутът не е маркиран. По обратния път се изминава за същото време. Денивелацията е около плюс 320 м.

На днешното място Костенец се появява през 80-те години на ХІХ в., при построяването на жп линията Белово–Вакарел. Селището бързо се разраства от двете страни на Марица, върху землищата на трите села Костенец, Горна Василица и Долна Василица и чак до 1948 г. остава разделено на две: Гара Костенец баня (на десния бряг на Марица) и с. Момина баня – на левия бряг. От 1964 г. те са обединени в едно селище – гр. Костенец.

►Исторически бележки и забележителности. Има данни, че селището е възникнало в годините на ранното християнство като рударски (железоруден) индустриален център. Многобройни са материалните следи, свидетелстващи, че е районът е бил обитаван още в древността. Многобройните тракийски могили, археологическите находки и древните рудници по Голак сочат, че тези места са живели бесите, ненадминати за времето си в добива на злато. Следи от тракийски селища, светилища и крепости са открити на много места в околностите, включително и около минералните извори край Момин проход. При архелогически разкопки в района на Момин проход са открити останки от римско време. Минералните извори, подобно на тия край Пчелин (а вероятно и около Долна баня и край с. Костенец), са били усвоени още в древността. Западно от града, в м. Горна църква, са открити основи на едноабсидна трикорабна базилика от V век и останки от древна крепостна кула край нея. Останки от стара църква са разкрити и североизточно от града в м. Манастирището. На вр. Градището (641 м) също има следи от крепост, а църквата “Св. Архангел Михаил” (1857 г.) е изградена върху основите на стара църква. Ценни писмени сведения за Костенец откриваме в пътните бележки на Хаджи Калфа, Евлия Челеби, Константин Иречек и други пътешественици и учени от различно време.

Местоположението на Костенец е кръстовищно и проходно. Близо на север са Траяновият проход (с Траянови врата), през който минава Трояновият път, най-старата и дълго време единствената пряка връзка между Европа и Азия. През Момин проход е минавал римски калдъръмен друм от Гиген (на Дунав) за Солун. По-късно става известен и Босненският път – от Босна (през Кюстендил, Самоков, Костенец и по р. Марица) през Момина клисура за Пазарджик и Тракия. Само в този район тези пътища са охранявани от над 10 крепости и крайпътни твърдини, сред които калетата Горна църква и Градището. На 17 август 986 г. в Траяновия проход войските на българския пълководец Самуил разгромяват ромеите на Василий ІІ в битката при м. Царево падало. От 972 до 1018 г. оттук минава границата между България и Византия. В Траяновия проход е запазен споменът и за яростната съпротива на местните хора срещу турските нашественици. Цели седем години деспот Янкул Черньо ръководи отбраната на околните крепости, устоявайки на непрекъснатите набези на врага.

Още в началото на турското робство населението от този край изпълнява дервенджийски функции и има известни “привилегии”, доколкото в една поробена страна може да има такива. Пазителите на проходите се занимавали и с лов, и с обучаване на соколи за султанския двор (откъдето се счита че идва името на околните върхове Голям Соколовец и Малък Соколовец). Наново се възраждат рудодобивът и железодобивът, като турските управници ги обявили за привилегия на местното население, а то с право ги наричало “въглищарско робство”. Този вид допълнителна ангария, която задължавала българите да горят (произвеждат) дървени въглища за нуждите на железодобива, просъществувала чак до 1855 г. Само в с. Костенец имало 17 видни и 6 самокова, някои от които продължили да работят и след Освобождението. Развито било и производството на аби, шаяци и др.

В средата на ХVІ в., при голямата акция за помохамеданчване на Родопите, е засегнато и горното и средно поречие на Марица. Костенец е опожарен, унищожени са всички манастири и църкви (33 манастира и 218 църкви в поречието на р. Марица от Костенец до Станимака). Акцията обаче по тези места не успява – няма жива българска глава с надяната чалма или фередже! Още преди Освобождението в Костенец има открито килийно училище (1820 г.) и църква (1857 г.). Според народното предание Апостолът Левски посещава Костенец (като отсяда в Жировия хан) през 1869 г., при идването си в Долнобанската котловина и Долна баня.

Долнобанската котловина и Костенец посрещат свободата на 14 януари 1878 г. от отрядите на ген. Вениялиминов, навлизайки в котловината откъм Самоков и Ихтиман.

Забележителни събития в историята на селището са построяването на Кибритената фабрика и на Книжната фабрика в началото на ХХ в.

През 1909 г. тук избухва най-продължителната стачка (133 дена) в историята на работническото движение у нас. Населението от Костенец и околностите му активно участват в антифашистката борба 1923–1925 г. и 1941–1944 г., давайки над 60 жертви.

Костенец се развива и като балнеолечебен, курортен и туристически център. Известните от древни времена минерални извори в кв. Момин проход днес са добре известни и в чужбина. Водата на каптираните 9 минерални извора е с температура 56°С и много близка по качества със световно известните минерални извори в Бад Гащайн (Австрия). Лекува заболявания на опорно-двигателния апарат, периферната нервна система, белодробни заболявания, заболявания на дихателните пътища, кожни, гинекологични заболявания и особено детски паралич и спастични детски парези.

На разположение на туристите в Костенец е туристическата спалня “Яворица” (в кв. Момин проход), разположена на 560 м н.в., с 45 места за нощувка, електрифицирана, водоснабдена, с локално парно, ресторант, вътрешни санитарни възли.

Първият етап от маршрута може да се осъществи по два варианта, в зависимост от подбрания подстъп към вр. Джуркова бърчина (910 м), най- източният връх на Черни рид.

Името на селото идва от василевс (“цар”), което се свързва с м. Царево падало, където според преданието преди голямата битка през 986 г. между войските на Самуил и Василий ІІ е имало “царски стан”.

Пò на север пътят минава покрай оброка “Св. Троица”, след което завива на запад и след още 30–40 минути се излиза на възловия връх Джуркова бърчина (1,15 ч). Тук излиза пътят откъм мах. Гледжова и друг – откъм мах. Нова. На север и североизток се спускат няколко пътя и пътеки към някогашното Мировско ханче и към с. Мирово.

От мах. Гледжова право на север, по стар грунтов път, за около 0,45–1 час се изкачва директно вр. Джуркова бърчина по неговия оголен южен склон – вододел между Пердовска и Гледжовска река.

Най-краткият път до върха (и с най-малка денивелация – 170 м абс. вис., срещу съответно 260 м и 210 м) се изкачва от мах. Нова, където е старинният Горновасилишки манастир “Успение Господне”. От автобусната спирка, покрай манастира и крайпътна чешма, се излиза на просторна поляна със самотна могила по средата над самото село. Оттук гледките към цялата Долнобанска котловина, величествената Рила, рида Шуматица и почти целия Черни рид са действително необхватни. Продължава се с изкачване на североизток по оголения югозападен склон на върха и покрай стари кариерни гнезда (за павета) се стига до върха за 30–40 минути.

От Джуркова бърчина маршрутът продължава по гористото било на северозапад, като се следват извивките му. На много места се пресичат малки билни поляни, тук-там осеяни със стърчащи скали. Феерия от скални феномени се надига южно от главното било почти по целия маршрут до м. Скалата. Северно от нея се излиза на голяма билна поляна, а още пò на север се издига вр. Каракус. На запад е гористият връх Туиловец, където се стига за около 1,30 ч (общо 2,45 ч). Все на запад по билото, след още около 45 мин се пресича пътят за Стамболово и се изкачва вр. Калето (3,30 ч). До с. Стамболово се продължава по обратния вариант на маршрути № 34 и 35 (целият маршрут е маркиран с лентова маркировка и табелки), а до Пчелински мин. бани – по маршрут № 35 (маршрутът е маркиран до вр. Калето). Обратният път се изминава почти за същото време.

До вр. Джуркова бърчина се отива по някой от описаните варианти на маршрут № 36 (0,45–1,15 ч). Оттук на север се спускат два пътя, съответно по северозападния и северен склон, разделени от дълбокия Стубленски дол. Има и трети път. Той се отделя малко северно от оброка “Св. Троица”. Двата пътя се събират и западно от вр. Радева могила, през Радева нива и покрай Радев кладенец излизат от буковата гора (непосредствено южно от жп линията) сред някогашни обработваеми земи. Северно от линията и жп спирката, по шосето на запад, е селото, а на изток – бившето Мировско ханче. На север, през подлеза на автомагистрала “Тракия,” се отива към Еледжик планина. Маршрутът е маркиран. По обратния път се взема за около 1,30–1,45 ч.

Маршрутът е част от панорамните туристически преходи “По билото на Ихтиманска Средна гора” и “По билото на Средна гора”, съчетание от маршрути № 29, 30, 31, 34 и 36. Тъй като е продължителен, той може да се раздели на две (двудневен преход), като се организира бивак на поляните източно от вр. Чуката (тук на север от билото има извори с вода за пиене) или се прекъсне и се слезе за нощувка, примерно в с. Стамболово. Във втория случай преходът се удължава общо с 1,30 ч.

Опорни пунктове от него са: м. Ушите – начален пункт, вр. Крепостта (1,15 ч) – вр. Тръна (2,15 ч) – вр. Прещип (3 ч) – вр. Кутлови камъни (4,15 ч) – вр. Средното кале (5 ч) – вр. Чуката (5,30 ч) – вр. Чадъртепе (6,30 ч) – вр. Калето (7,15 ч) – вр. Тулиовец (8 ч) – вр. Джуркова бърчина (9,30 ч) – с. Горна Василица (10–10,15 ч) – гр. Костенец – кв. Момин проход (11 ч).
Б е л и ц а п л а н и н а

Белица планина е най-голямата в Ихтиманска Средна гора. Тя е привлекателна за любителите на природата и особено през летния сезон пътеките ú са много оживени. Белица е един от най-гъсто населените дялове не само на Ихтиманска, но и на Средна гора. Освен селата из нея са пръснати над 40 махали, групирани около с. Белица (Белишките махали), с. Богдановци (Вакарелските махали), с. Каменица (Каменишките махали), с. Петрич (Петришките махали) и с. Поибрене (Поибренските махали). П-голямата част от тях днес са превърнати във вилни зони и курортни селища. Асфалтови пътища опасват планината отвсякъде, навлизайки дълбоко в нея към почти всичките ú махали, а пътят Вакарел–Панагюрище я прехвърля почти по средата през Белишкия проход.

Първата и единствена хижа в Белица планина беше хижа “Арамлиец” (“Йордан Кискинов”), изградена на 1148 м н.в., в северното подножие на вр. Арамлиец през 1966–1969 г. от туристите от близкото с. Каменица. Имаше 38 легла за нощуване, туристическа кухня и столова за 60 души, водоснабдена и електрифицирана с агрегат. Въпреки че с построяването ú се дава голям тласък на развитието на туризма в тази планина, днес тя е разрушена.

Из планината има множество привлекателни туристически обекти: природни забележителности, следи от древен рудодобив, от праисторически, антични и средновековни селища, крепости, крепостни кули, могили, множество параклиси и манастирчета, възкръснали за нов живот около стари светилища, оброци и големи духовни огнища, изпепелени при турското нашествие. Неслучайно тук често се срещат имена като Манастира, Черковище, Калугерица и др. Сред посещаваните обители са манастирът “Св. Петър и Павел” и параклисът “Св. Георги” край с. Смолско, “Св. Никола” между Байлово и Смолско, “Св. Петка” край с. Голяма Раковица, “Св. Илия” край мах. Бърдо, “Св. Георги” край м. Широки рът, “Св. Троица” край Суевци, “Св. Дух” край вр. Гарваница и др.

Подножията на планината се мият и от два големи язовира – “Огняново” и “Тополница”.

Голяма част от територията на планината е в границите на дивечовъдното ловно стопанство “Арамлиец”, което е с ограничен достъп.

Голямата Икуна е най-високият връх на Белица (1221 м), а близкият до него връх Арамлиец е само с 5 м по-нисък (1196 м). Името Арамлиец носи и поляната североизточно от върха, където са руините на х. “Арамлиец”. Вярваме, че някога тук пак ще има хижа, поради което запазваме името на това легендарно място и по-нататък при аналогични случаи.

От Вакарел до “Арамлиец” има път (18 км), от който 16 км (до ДЛС “Арамлиец”), непосредствено преди вр. Голямата Икуна, са асфалтирани. Туристическият маршрут почти напълно съвпада с него. В по-голямата си част той следва централния асфалтов път от Вакарел за Панагюрище, по който последователно се отминават разклоните за вилна зона Селянин, мах. Мечковци, за с. Богдановци, мах. Пановци, мах. Бузяковци и Джамузовци. Към с. Богдановци се числят още махалите Драшовци и Ржана.

На североизток от с. Богдановци (между някогашните махали Ляовци и Дошевци) се е издигала средновековната крепост Дошево кале Наречено е така по името на близкия дол Дошевец и тъй като е на границата със землището на Белица, споменава се и като Белишкото Дошево кале. Останките му имат неправилна осмоъгълна форма. Личат следи от крепостна кула. Градежът е от недялан местен камък, споен с бял хоросан. На югоизток от селото е м. Кулата със следи от старо охранително съоръжение (кула). Западно от селото има следи от римски друм и антично селище. Счита се, че тук е имало римска разменна станция.

Южно от мах. Бузяковци (в м. Милчовица) има следи от древно рударство.

Преди да се достигне вр. Граваница – 1106 м (с телевизионна ретранслаторна кула), близо на север от шосето, на ниско хълмче до група кичести буки е параклисът “Св. Дух”. Непосредствено до него има малка могила. Мястото е изключително обзорно. Малко след това се подминава вр. Гарваница който се издига на юг, а непосредствено след това на север се отделя асфалтов път за прелестната махала Бърдо (3 км). Край него сред цветна ароматна ливада, заградена на юг от редица вековни дъбове, е кокетното манастирче “Св. Илия”, напълно възстановено и обновено през 1995 г. На 1 км южно е параклисът “Св. Спас”, който е съграден върху развалините на древна сграда. На 1,5 км от отклонението за мах. Бърдо от главния път (който продължава със завой на югоизток към с. Белица, Белишките махали и Панагюрище) на изток се отделя тесен асфалтов път по който се стига до загражденията на ДЛС “Арамлиец”, непосредствено до вр. Голямата Икуна. Преди това, вдясно от него, се отделя грунтов път, който опасва от юг последователно вр. Голямата Икуна и вр. Арамлиец. По него през Катунската поляна или по пряка пътека през Голямата Икуна и Арамлиец, се слиза на Арамлийската поляна, в чийто северен край са руините на бившата вече хижа “Арамлиец”.

По целия маршрут периодично се откриват обширни панорамни гледки към всички околни планини, котловини и долини, особено очарователни през пролетта и началото на лятото. В далечината на север, юг и запад високият хоризонт е затворен от снежната верига на Балкана от Ком до Вежен, че и пò на изток – към израсналия като камбана белоглав купол на Витоша над Вакарелска планина, Лозенска планина, Плана и Люлин или към рилските гиганти Мусала, Белмекен, Ибър, покрити с дебел сняг.

По всяко време на годината, минавайки по този маршрут, човек изпитва особено, неописуемо чуство, че от една просторна “долна земя”, каквато е заравнената Вакарелска планина, се възкачва на друга, още по-просторна “горна земя”, смайваща с безкрайността си. Не знам как изглежда небесния, но земният рай май е по тези места. Наистина, това са две класически развити, етажно разположени денудационни повърхнини: по-ниската (вакарелската) вероятно с плиоценска възраст и по-високата (белишката) – от младия миоцен.

Горският грунтов път, който се отклонява към “Арамлиец”, минава през просторни билни поляни, заобиколени от вековни буки. Буковите гори в района сега се изсичат, а тежката техника, с която се извозват трупите, е превърнала някогашната горска алея в трудно проходим път дори и за пешеходеца.

Околностите на “Арамлиец”, откъдето на изток се вижда масивът на вр. Братия с Лисец, Разслатица с откритите рудници “Асарел”, проломът на р. Тополница и едноименния язовир, както и Еледжик, са старо хайдушко сборище, откъдето идва и името Арамлиец (Арамлия, видоизменено от Харамия). Тук по време на Априлското въстание 1876 г. се укриват въстаниците и бежанците от близките села Каменица и Голяма Раковица. По тези места през 1923-1925 г. действа партизанската чета на Й. Кискинов, а през 1941-1944 г. – партизанският отряд “Г. Бенковски”.

По маршрута се преодолява максимална денивелация 400 м. Обратният път се взема за по-кратко време (около 3,45–4 ч). Маркиран е, може да бъде продължен и завършен по някой от следващите маршрути към Каменица, Голяма Раковица, Поибрене или Петрич, Байлово, Ихтиман и др.