Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

– Всъщност това не е съвсем вълшебно желание – каза той.

– По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.

Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.

– Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?

– Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман – каза Дрю.

Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.

– Не бих поискал това от теб – каза плъхът. – Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.

Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.

Рак на панкреаса, беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.

Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена – бяха женени от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.

Междувременно плъхът го гледаше, свил розови лапички пред косматите си гърди.

„Какво пък толкова? – помисли си Дрю. – Това е само хипотетичен въпрос. При това в сън“.

– Предполагам, че бих приел сделката и бих си поискал желанието – каза Дрю. Сън или не, хипотетичен въпрос или не, все пак се почувства неспокойно. – Той бездруго умира.

– Завършваш книгата си и Стампър умира – каза плъхът, сякаш за да се увери, че Дрю разбира.

Дрю го изгледа лукаво.

– Книгата ще бъде ли публикувана?

– Имам право да изпълня желанието ти, но не и да предвиждам бъдещето на литературното ти начинание. Ако трябва да предположа... – Плъхът надигна глава. – Предполагам, че ще бъде издадена. Както вече казах, имаш талант.

– Добре. Ще завърша книгата и Ал ще умре. Тъй като бездруго ще умре, това ми се струва приемливо. – Само че не му се струваше наистина приемливо. – Мислиш ли, че ще доживее поне да я прочете?

– Нали ти казах...

Дрю вдигна ръка.

– Нямаш право да предвиждаш бъдещето на литературното ми начинание, схванах. Приключихме ли?

– Има още нещо, от което се нуждая.

– Ако е да подпиша договора с кръвта си, забрави за цялата сделка.

– Не е свързано с теб, господинчо – каза плъхът. – Гладен съм. Той скочи на стола до бюрото, а от него – на пода. Претича до кухненската маса и взе една соленка, която Дрю явно беше изпуснал в деня, в който яде сандвич със сирене и доматена супа. Плъхът се изправи, хванал соленката с предните си лапи, и я загриза. Соленката изчезна за секунди.

– Приятно ми беше да си поговорим – каза плъхът и изчезна също толкова бързо, колкото соленката, като се стрелна през стаята и се шмугна в незапалената камина.

– Дявол го взел – каза Дрю.

Затвори очи, но веднага ги отвори. Нямаше чувството, че сънува. Затвори ги отново, пак ги отвори. Третия път, когато ги затвори, си останаха затворени.

23.

Събуди се в леглото без спомен как е стигнал до него... или беше спал в него цяла нощ? Това беше по-вероятно, като се имаше предвид колко зле беше благодарение на Рой Деуит и сополивата му кърпа. Целият предишен ден му се струваше като сън, разговорът с плъха бе само най-ярката част от него.

Вятърът продължаваше да духа, а суграшицата още барабанеше по прозорците, но той се чувстваше по-добре. Нямаше никакво съмнение. Температурата му или спадаше, или беше спаднала напълно. Ставите и гърлото още го боляха, но не толкова силно колкото снощи, когато беше смътно убеден, че ще си умре тук. Умрял от пневмония на Лайняния път – какъв некролог щеше да бъде само.

Беше по боксерки, останалите му дрехи бяха на купчина на пода. Не помнеше и кога се е съблякъл. Облече ги и слезе на долния етаж. Опържи си четири яйца и този път ги изяде всичките, като прокарваше всяка хапка с портокалов сок. Беше от концентрат, единственият, който се предлагаше в Смесения магазин, но студен и вкусен.

Погледна бюрото на баща си и си помисли да седне да работи, може би да се прехвърли на пишещата машина, за да не харчи батерията на лаптопа. Но след като остави съдовете в мивката, се замъкна на горния етаж, отново си легна и спа до следобед.

Когато се събуди за втори път, бурята продължаваше да вилнее, но не го беше грижа. Чувстваше се почти нормално. Ядеше му се сандвич – имаше болонски салам и сирене – и после искаше да се захване за работа. Шериф Ейврил тъкмо щеше да преметне разбойниците с хитрия си план и сега, след като се чувстваше добре и отпочинал, нямаше търпение да го напише.

На половината път надолу по стълбището забеляза, че сандъкът с играчките до камината е прекатурен и съдържанието му се е пръснало върху чергата. Дрю си помисли, че го е ритнал по безпаметния си път към спалнята предишната вечер. Отиде при сандъка и го вдигна с намерението да прибере играчките преди да седне да работи. Държеше фризбито в една ръка и старата гумена кукла в другата, когато замръзна. До полуголото Барби на Стейси лежеше плюшен плъх.

Главата му започна да пулсира, когато се наведе да го вдигне. Значи не беше оздравял напълно. Стисна плъха и той изписка вяло. Просто играчка, но малко зловеща при дадените обстоятелства. Кой би дал на детето си плюшен плъх, с който да се гушка в леглото, когато в същата кутия имаше съвсем читаво мече (вярно, само с едно око, но все пак)?

„Всеки с вкуса си“, помисли си той и довърши старата максима на майка си на глас:

– Каза старата мома и целуна кравата.

Може да е видял плюшения плъх в разгара на треската и образът да се е промъкнал в съня му. Всъщност най-вероятно така е станало. Това, че не помнеше да е преравял сандъка чак до дъното, не означаваше нищо; та нали дори не помнеше как си е съблякъл дрехите и си е легнал.

Нахвърля играчките в сандъка, направи си чай и се залови за работа. Отначало беше изпълнен със съмнения, колебаеше се, малко се страхуваше, но след няколко неудачни опита му потръгна и писа, докато не стана твърде тъмно, за да вижда, без да запали фенера. Девет страници, при това добри.