Stephen king if it bleeds copyright 2020 by Stephen King Катя Перчинкова, превод, 2020 „Megachrom“ – оформление на корица, 2020

Холи прекарва трийсет минути от коледната сутрин, като пие чай и разговаря с майка си. Тоест слуша обичайната тирада от пасивно-агресивни оплаквания на Шарлот (сама на Коледа, болки в коленете, схванат гръб и т.н., и т.н.), подчертани с многострадални въздишки. Най-накрая смята, че без угризения може да приключи разговора, като ѝ обещава, че след няколко дни ще дойде и заедно ще отидат да видят вуйчо Хенри. Казва на майка си, че я обича.

– И аз те обичам, Холи. – След нова въздишка, която намеква, че тази обич е много трудна, Шарлот пожелава на дъщеря си Весела Коледа и тази част от деня приключва.

Остатъкът е по-весел. Прекарва го със семейство Робинсън, доволна да се потопи в техните традиции. В десет часа има лека закуска, последвана от размяна на подаръци. Холи подарява на господин и госпожа Робинсън ваучери за вино и книги. За децата им е доволна да се охарчи малко повече: ден в спа център (с включени маникюр и педикюр) за Барбара и безжични слушалки за Джером.

Тя, на свой ред, получава не само ваучер на стойност 300 долара за кината от веригата „Ей Ем Си“ в района, но и едногодишен абонамент за Нетфликс. Като много киномани Холи има противоречиви мисли за Нетфликс и досега се е въздържала от абонамент за услугата. (Обожава дивидита, но твърдо вярва, че филмите трябва първо да се гледат на голям екран.) Все пак трябва да признае, че много се изкушава от Нетфликс и другите стрийминг платформи. Толкова много нови неща, и то непрекъснато!

В дома на Робинсън се спазват правилата за равенство на половете, но в празничния следобед има завръщане към традиционните роли от миналия век (може би от носталгия). Което означава, че жените готвят, докато мъжете гледат баскетбол (с кратки посещения в кухнята, за да пробват това и онова). Когато сядат на също толкова традиционна вечеря – пуйка с всички видове гарнитури и два различни вида пай за десерт, – навън завалява сняг.

– Ще кажем ли молитва? – пита господин Робинсън. Хващат се за ръце.

– Господи, благослови храната, с която си дарил трапезата ни. Благодарим ти, че сме се събрали заедно. Благодарим ти за роднините и приятелите си. Амин.

– Почакайте – казва Таня Робинсън. – Това не е достатъчно. Господи, безкрайно ти благодаря, че никое от двете ми прекрасни деца не пострада тежко от нападението на онзи тип. Щях да съм неутешима, ако сега те не седяха тук с нас. Амин.

Холи усеща как Барбара стисва ръката ѝ по-силно и чува от гърлото на момичето тих звук. Звук, който, оставен на воля, би прераснал във вик.

Барбара и Холи опитват да помогнат с миенето на чиниите, но Таня ги гони от кухнята с думите да вървят „да се занимават с коледни работи“.

Холи предлага да се разходят. Например до подножието на хълма или да направят обиколка на квартала.

– Красиво ще е в снега – казва тя.

Барбара се съгласява. Госпожа Робинсън им заръчва да се приберат до седем, защото ще гледат „Коледна песен“. Холи се надява да е версията с Алистър Сим, която по нейно мнение е единствената, която си струва да се гледа.

Навън е не просто красиво, а направо приказно. Двете са единствените на тротоара и ботушите им хрущят в прясната петсантиметрова снежна покривка. Уличните лампи и коледните лампички са обгърнати от искрящи ореоли. Холи изплезва език да хване снежинки и Барбара следва примера ѝ. Двете се разсмиват, но когато стигат до подножието на хълма, Барбара се обръща към нея със сериозно изражение.

– Добре – казва тя. – Сега сме само двете. Защо излязохме, Холс? Какво искаш да ме питаш?

– Само как си. За Джером не се тревожа. Цапардосаха го по главата, но той не видя онова, което си видяла ти.

Барбара си поема разтреперано въздух. Заради топящия се по бузите ѝ сняг Холи не може да разбере дали плаче. Може да ѝ се отрази добре. Сълзите могат да ѝ помогнат да преодолее болката.

– Не ме тревожи толкова самата гледка – казва Барбара след известен размисъл. – Начинът, по който той се промени. Как главата му сякаш се превърна в желе. Ужасно беше, разбира се, и отваря... сещаш се... – Вдига плетените си ръкавици към слепоочията. – Отваря вратите ето тук.

Холи кимва.

– Осъзнаваш, че на света може да съществува какво ли не.

– Ако виждаш дяволите, тогава няма ли да видиш ангелите? – казва Холи.

– Това от Библията ли е?

– Няма значение. Ако това, което си видяла, не те тревожи, тогава какво те мъчи, Барб?

– Можеше да се наложи на мама и татко да ни погребат!

– избухва Барбара. – Можеха да седят на коледната трапеза сами! Не на пуйка с гарнитура, нямаше да им е до това, може би само на месо от консер... консер...

Холи се разсмива. Не се сдържа. Барбара също прихва. По плетената ѝ шапка се е задържал сняг. На Холи ѝ изглежда толкова малка. Малка е, разбира се, но прилича повече на дванайсетгодишно дете, отколкото на млада жена, която ще учи в Браун или Принстън следващата година.

– Разбираш ли какво имам предвид? – Барбара хваща Холи за ръцете. – Бяхме на косъм. Размина ни се на косъм.

„Да – мисли си Холи – и загрижеността ти за мен те постави в опасност“.

Тя прегръща приятелката си сред падащия сняг.

– Миличка, животът ни винаги виси на косъм. Непрекъснато.

Барбара изкачва стълбите до входната врата. Вътре ще има какао, пуканки и Скрудж, който тръби, че духовете са го преобразили за една нощ. Но Холи трябва да направи още нещо, преди да влязат, затова хваща Барбара за лакътя сред засилващия се снеговалеж. Подава ѝ визитната картичка, която е пъхнала в джоба на платото си преди тръгне към дома на Робинсънови. На картичката има само име и телефонен номер.

Барбара я взима и я прочита.

– Кой е Карл Мортън?

– Психологът, при когото ходех след връщането си от Тексас. Срещнахме се само два пъти. Само толкова време ми беше нужно, за да му разкажа какво преживях.

– И какво преживя там? Нещо подобно на... – Барбара не довършва. Няма нужда.

– Един ден може да ти разкажа, както и на Джером, но не на Коледа. Само искам да знаеш, че ако имаш нужда да поговориш с някого, той ще те изслуша. – Холи се усмихва. – И тъй като е чувал моята история, може дори да ти повярва. Не че това е важно. Ще ти помогне просто да я разкажеш. Поне на мен ми помогна.

– Да споделиш?

– Да.

– Той ще каже ли на родителите ми?

– Ще си помисля. – Барбара прибира картичката в джоба си. – Благодаря ти.

И прегръща Холи. А Холи, която някога се е страхувала да я докосват, също я прегръща. Силно.

4.

Действително гледат филма с Алистър Симс и докато кара на връщане през сипещия се сняг, Холи не си спомня да е прекарвала по-хубава Коледа. Преди да си легне, изпраща от таблета съобщение на Ралф Андерсън.

Когато се прибереш, ще намериш пратка от мен. Преживях голямо приключение, но всичко е наред. Ще поговорим, но не е спешно. Надявам се със семейството ти да сте прекарали чудесна (тропическа) Коледа. С много обич. Холи.

Изрича обичайната си вечерна молитва и завършва, както винаги, като казва, че не пуши, пие си хапчетата и Бил Ходжис ѝ липсва.

– Бог да благослови всички ни. Амин. Ляга в кревата. Гаси лампата.

Заспива.

Душевното състояние на вуйчо Хенри бързо се влошава. Госпожа Брадок им е казала, че (за съжаление) често става така, когато пациентите постъпят в специализиран дом.

Сега, седнала до него на един от диваните срещу големия телевизор в „Живописни хълмове“, Холи най-накрая се отказва от опитите да завърже разговор. Шарлот вече се е отказала; тя седи на маса в другия край на залата и помага на госпожа Хатфийлд с поредния пъзел. Джером е дошъл с тях и е от голяма помощ. Вече е успял да разсмее госпожа Хатфийлд и дори Шарлот не може да сдържи усмивката си, докато слуша добродушното му бърборене. Той е чаровен младеж и най-накрая е спечелил благоразположението на Шарлот. Което никак не е лесно.

Вуйчо Хенри седи с отворена уста и облещени очи, а ръцете, които някога поправиха колелото на Холи след като се блъсна в оградата на Уилсънови, сега са отпуснати между разплутите му крака. Панталонът му е издут от памперса за възрастни. Някога той е бил червендалест мъж. Сега е блед. Някога е бил пълен мъж. Сега дрехите висят на тялото му, а кожата му е отпусната като стар чорап, загубил еластичността си.

Холи го хваща за ръка. Просто месо върху кости. Преплита пръсти с неговите и стисва с надеждата, че той ще откликне, но напразно. Скоро ще стане време да си тръгват и тя се радва. Гузно ѝ е, но трябва да го признае. Това не е вуйчо ѝ; той е заменен от голяма кукла на вентролоквист, без вентролоквист, който да говори чрез нея. Вентролоквистът си е заминал и повече няма да се върне.

Реклама на лекарство за псориазис, призоваваща сбръчканите и оплешивяващи старци да „Покажат повече плът!“, свършва и зазвучава „I Fought the Law“ на Квартета на Боби Фулър. Отпуснатата върху гърдите брадичка на вуйчо Хенри се надига. И светлина – мъждива, естествено – се прокрадва в очите му.

Показват съдебната зала и говорителят съобщава:

– Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!

Когато приставът излиза напред, Холи изведнъж осъзнава защо е дала на атентатора от училището това име. Умът никога не спира да работи, да прави асоциации и да вижда връзки... или поне се опитва.

Вуйчо Хенри се обажда, гласът му е тих и ръждясал от липса на практика:

– Всички да станат.

– Всички да станат! – провиква се приставът Джордж.

Зрителите не просто стават, а скачат на крака, започват да пляскат и да се поклащат. Джон Лоу влиза с танцова стъпка в залата. Грабва чукчето и го размахва като метроном в такт с музиката. Плешивата му глава лъщи. Белите му зъби проблясват.

– Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа?

– Обожавам този тип – казва вуйчо Хенри с ръждясалия си глас.

– Аз също – казва Холи и го прегръща през рамо. Вуйчо Хенри се обръща да я погледне.

И се усмихва.

– Здравей, Холи.