355
— Очакваш прекалено много от брака — каза й Джудит Садлър.
Като че ли почваше да се отнася все по-сприхаво и презрително към
Уил, докато той ставаше все по-благ, по-замислен, дори по-хубав с възрастта. — Въпросът е да изтръскваш човека за пари, после да си сигурна, че семейството ти е добре уредено, а останалото са празни приказки.
Обаче нямаше нужда да казвате това на Ан: тя
прекрасно,
съкровено го знаеше, както човек познава пълната си лудост.
— Нямаш намерение да се местим, преди ремонтите да са приключили, нали — каза Уил, докато стояха в двора, заобиколени от
Новото
място и своята обичайна мъртва, смъдяща атмосфера.
— Ами, бихме могли. Къщата е обитаема. Децата искат да се преместят още сега.
— Хм! Децата винаги смятат, че знаят какво искат.
„Скоро — помисли си тя — няма да казваме
децата. Вместо това ще казваме
момичетата. И така Хамнет ще умре още веднъж.“
Откритие: никога не преставаш да губиш дете. Не си струва да го казва обаче в тази парализирана атмосфера.
И така, Ан и децата, момичетата, се преместиха, докато къщата още
беше наполовина ремонтирана, а Уил се върна в Лондон,
оставяйки Ан да отговаря за довършителните работи. Бартоломю очакваше тя да се чувства безпомощна, оставена на милостта на строители и занаятчии.
— Няма да се оставя да ме мамят — каза му Ан, забелязвайки спуканите капиляри по носа му. — Някога можеше и да се случи.
Но нещастието от този вид се оказа велик опростител. Огромни области от живота сега нямаха власт над нея. Ан направляваше ремонтните дейности, изчисляваше дневните надници и цените и дори сама изкъртваше дъски от пода, когато работата вървеше прекалено бавно според нея.
Ново място и за първи път — така изглеждаше — живот отделно от Джон Шекспир. Ето ти свобода в цялата й сложност. Нямаше го вече съюзникът,
винаги на нейна страна, който се бореше за каузата й.
И все пак татко Джон, защитникът й срещу огромните, газещи мечти на Уил, избледняваше, почти беше изчезнал. Затова пък можеше да се види из Новото място — измерва просторните му стаи с блеснали от почуда очи, а после продължава разходката си надолу по улицата,
356
бавно и
уверено на слънчевата светлина, вдигайки ръка за въздържан поздрав тук и там. Господин Шекспир. На вашите услуги, благородни господине. На път за заседателната зала, където е заел отново така заслуженото си място. Новото място: където той не е просто Джон
Шекспир, член на градския съвет, а Джон Шекспир, джентълмен.
Ан не може да го укори за щастието, което така благоговейно го изпълва. Особено след като тъкмо Уил му го е донесъл. Той спечели сърцето на баща си. Тя само успява да зърне бегло
колко много значи това за Уил, макар че и мимолетният поглед може много да разбули.
„Някога имала ли съм го?“ Ан наистина се пита. След като има толкова много страни, след като може да е човекът, създал всичката онази красота:
но туй не стига, ти имаш и гласа на чучулига,Сподели с приятели: