Третото око Т. Лобсанг Рампа към "третото око"

На другия ден се приготвихме за връщане в Шакпори. Не бързахме много, защото се чувствахме като на ваканция в Потала. Преди да тръгнем, бързо се изкачих, за да видя още веднъж пейзажа от покрива. Един малък монах лежеше върху покрива на Шакпори, като от време на време прекъсва­ше четенето си, за да хвърли малки камъчета върху плеши­вите глави на минаващите монаси. С далекогледа виждах палавата му усмивка, когато бързаше да се скрие от учуде­ните погледи на жертвите си, които оглеждаха небето. При мисълта, че несъмнено Далай Лама беше виждал подобни шеги, се почувствах зле. И взех решение да огранича усили­ята си в невидимата за Потала част на Шакпори.

Часът на тръгването дойде. Трябваше да благодарим на ламите, които бяха направили престоя ни толкова при­ятен, и да засвидетелстваме специалната си вежливост на личния интендант на Далай Лама. Наистина той царуваше над "индийските продукти". Трябва да съм му бил симпати­чен, защото на сбогуване ми даде подарък, който за нула време беше погълнат. Набрали сили, започнахме да слизаме по голямото стълбище, за да се върнем в Желязната плани­на. Бяхме стигнали до средата, когато чухме викове и мона­си, които минаваха край нас, ни направиха знак да поглед­нем назад. Спряхме. Един монах, задъхан от бягането, на пресекулки предаде съобщение на лама Минжиар Дондуп.

- Чакай ме тук, Лобсанг - ми каза моят Водач, - няма да се бавя.

Обърна се и се изкачи по стълбището.

Останах да зяпам, да се възхищавам на изгледа и да гледам старата ни къща. Главата ми беше пълна със спомени. Обърнах се, защото щях да падна назад, когато видях, че баща ми се приближаваше на кон към мене. В момента, ко­гато го гледах, той ме видя. Лицето му леко се удължи, кога­то ме позна. Но той мина пред мене, без да ме погледне. Бол­ката ми беше неописуема. Гледах го как се отдалечава.

- Татко! - извиках аз.

Той продължи спокойно да язди, като че ли не ме беше чул. Очите ми изгаряха и започнах да треперя. Щях ли да стана за срам пред всички, и то върху стълбите на Потала? Овладях нервите си, което ме изненада, изпъчих се и оставих очите ми да блуждаят над Ласа.

След половин час лама Минжиар Дондуп се върна с два коня.

- Бързо на коня, Лобсанг - ми каза той, - трябва да идем в Сера. Един от игумените е претърпял сериозна злополука.

По един пакет беше вързан за всяко седло и отгатнах, че в тях бяха инструментите на моя Водач. По пътя за Лингкнор минахме на галоп покрай старата ми къща. Поклонни­ци и просяци се отдръпваха пред конете ни. Не след дълго стигнахме пред манастира на Сера, където ни чакаше група монаси. Скочихме от конете, всеки с по един вързоп в ръце­те, и един игумен ни заведе в стаята, където лежеше старецът.

Имаше оловен тен на лицето и жизнената му сила изглеж­да угасваше. Лама Минжиар Дондуп поиска вряла вода. Тя беше вече готова и той пусна в нея разни треви. Докато бърках билковия чай, той прегледа стареца, който си беше спукал черепа след падане. Една плоска кост му притискаше мозъка. Когато течността изстина достатъчно, измихме с нея челото на болния и моят Водач използва една част от нея, за да си измие ръцете. След това взе остър нож и бързо направи раз­рез във формата на U). Благодарение на билките, кръвоизливът поспря. Отново използвахме течността и парчето плат беше бързо обърнато, за да покрие черепа. Извънредно внимател­но ламата огледа черепа на пациента и намери онази черепна кост, която от удара се намираше под нормалното равнище. Извади от купата, в която беше сложил инструментите да се дезинфекцират, две сребърни пръчици, чиито краища бяха плоски и назъбени. Той вмъкна едната в средата на раната и я задържа здраво на мястото. С другата хвана костта, повдигна я бавно и я доведе до нормалното й равнище.

- Лобсанг, подай ми купата - каза той и прихвана костта с друга пръчица.

Подадох му я, за да може да вземе това, от което имаше нужда, и той извади един клин, един миниатюрен триъгъл­ник, който му послужи да блокира отвора между черепната купия и счупената кост. Натисна малко костта. Тя леко мръдна. Още един слаб натиск и костта зае мястото си.

- Спойката ще стане сама, среброто е неутрално веще­ство и няма да причини усложнения.

Той почисти раната с течността и постави на мястото му парчето плат, което се държеше от едната страна. Раз­резът беше зашит с конски косъм, който беше преминал през вряла вода и покрит с помада.

След като мозъкът му беше освободен от натиска, който го смазваше, старият игумен започна за възвръща силите си. Настанихме го върху възглавници, за да може да стои сед­нал. Аз почистих инструментите, изтрих ги с преварено плат­но и внимателно ги подредих в двата вързопа. В момента, когато си миех ръцете, старецът отвори очи и се усмихна леко на лама Минжиар Дондуп, който беше наведен над него.

- Знаех, че само ти можеш да ме спасиш - каза той, - зато­ва изпратих умствено съобщение в Потала. Задачата ми още не е изпълнена и не съм още готов да напусна тялото.

Моят Водач го гледаше внимателно и му отговори:

- Ти ще оздравееш. Няколко мъчителни дни, една или две мигрени и ще можеш да продължиш заниманията си. Когато спиш обаче някой трябва да стои до тебе, за да не лягаш. След три-четири дни няма от какво да се боиш повече.

Бях се приближил до прозореца. Беше ми много инте­ресно да гледам как живеят монасите в друг манастир. Ла­мата дойде до мене.

- Имаш добро поведение - каза той - и заедно ще напра­вим екип. Сега ще посетим тази общност, която е много раз­лична от нашата.

След като поверихме стария игумен на един лама, изля­зохме в коридора. Манастирът далече не беше така чист, както Шакпори. Изглежда, че и дисциплината не беше мно­го строга: монасите се разхождаха както им харесваше. В сравнение с нашите храмовете им бяха лошо поддържани. Даже миризмата на тамян беше по-кисела. Група деца игра­еха из дворовете: в Шакпори щяха здраво да работят. Пове­чето мелнички за молитви бяха неподвижни. Понякога един стар монах сядаше пред колелетата, за да ги върти, но никъ­де не видях ред и дисциплина.

- Е, Лобсанг - ме попита моят Водач, - ще поискаш ли да останеш тук и да водиш един лесен живот като тях?

- Разбира се, че не. Според мене те са група диваци. Той започна да се смее.

- Това ще рече - седем хиляди диваци. Доста е! Стига едно малцинство, за да дискредитира една общност. Нали

го знаеш?

- Възможно е - отвърнах аз, - но те не би трябвало да наричат манастира "Бариерата на розата". Аз бих му дал друго име...

Той ме гледаше, като се усмихваше.

- Мисля, че ти си готов сам да въведеш ред...

Факт беше, че дисциплината в нашия манастир беше най-строга. Почти навсякъде другаде царуваше.разпуснатост. Ако един монах искаше да мързелува, той си мързелуваше, без някой да каже нещо. Сера - или Бариерата на дивата роза '- това беше точното му име, се намираше на пет километра от Потала. Той беше част от групата ламазри, наречени "Три­те седалища". Дребунг, който наброяваше десет хиляди мо­наси, беше най-големият. След него идваше Сера с около седем хиляди и петстотин монаси. Трети беше Гандин, кой­то имаше едва шест хиляди. И трите са истински градове с улици, с колежи, с храмове и всички необходими админист­ративни сгради. Мъжете на Кам патрулират по улиците. Сега сигурно комунистите войници са им заели местата! Общнос­тта на Шакпори беше малка, но много влиятелна. В каче­ството си на Храм на медицината тя беше тогава седалище на медицинската наука и имаше важно представителство в Съвета на правителството.

В Шакпори ни учеха на "джудо" - ще го наречем така, защото няма друга дума. Тибетската дефиниция е сунгтхру Кион - па - тю - де - по ле - ле - по и не може да бъде преведе­на, както и техническата ни дума амарее. Джудото е много елементарна форма на нашата система. То не се изучава във: всички ламазри. В нашия то служеше да се тренираме, да бъдем господари на рефлексите си, с медицинска цел да накараме човек да заспи или да сме способни да пътуваме и в най-опасните области. Като лами лекари наистина бяхме, постоянно по пътищата.

Старият Цу беше учител по джудо и ме беше научил на всичко заради самото удоволствие от изпълнения дълг. По-голямата част от младежите и от мъжете познаваха елемен­тарните мятания и хватки, но аз ги бях упражнявал от чети­ригодишна възраст. Ние вярваме, че това изкуство помага да се браним и да се контролираме, а не да се държим като професионални борци. В Тибет често казваме, че мъж, кой­то е силен, може да си разреши да бъде благ, докато само-валството е характерно за слабите.

С джудото можехме да приспим човек по време на наме­стване на счупена кост или при вадене на зъб, без да страда или да го подлагаме на опасност. Можехме да накараме чо­век да загуби съзнание, без той да разбере това, и след ня­колко часа или няколко секунди да му върнем яснотата на ума без лоши последствия. Ако човекът е приспан, когато говори, той ще довърши изречението си, след като се събу­ди. Поради очевидните опасности, които крие техниката на тази упойка на джудо, на "моментен" хипнотизъм бяха обу­чавани само тези, които бяха издържали много строги тес­тове. Подлагаха ги и на магнетични сеанси, които им прече­ха да злоупотребяват със способностите си.

Един тибетски ламазри е не само място, където живеят хора с религиозно призвание. Той също така е един град, самостоятелен с услугите и с развлеченията. Имахме театри, в които се играеха традиционни и религиозни пиеси. Музи­кантите бяха винаги готови да ни развличат и да докажат, че нито една друга общност не притежава инструменти като техните. Монасите, които имаха пари, можеха да си купуват храна, дрехи, луксозни предмети и книги в магазинчетата. Тези, които правеха икономии, влагаха парите си в това, ко­ето ни служеше за банка. Всички общности по света си имат своите престъпници. Нашите биваха арестувани от монаси­те полицаи и минаваха през съда, който справедливо ги съде­ше. Ако ги признаеха за виновни, излежаваха присъдата си в затвора на манастира.

Имаше достатъчно училища, за да може всяко дете да получи образование според възможностите си. Блестящите ученици бяха подпомагани да направят кариера, но навсякъ­де другаде, освен в Шакпори, мързеливият беше свободен Да прекара съществуването си в сън и мечти. Ние мислехме, че след като е невъзможно да се повлияе на живота на ближ­ния, по-добре е да го оставим да се застигне сам по време на следващото си превъплъщение! В Шакпори не беше така и ако някой не напредваше достатъчно, помолваха го да иде другаде, където дисциплината беше по-малко строга.

Болните ни бяха добре гледани, защото всеки ламазри си имаше болница, в която болните се лекуваха от монаси, учили медицина и хирургия. Специалистите като лама Минжиар Дондуп се занимаваха с най-тежките случаи.

Откакто напуснах страната си, чувам на Запад да се говори, че тибетците си въобразяват, че сърцето на мъжа е от ля­вата страна, а на жената - от дясната. Това ме кара да се смея, защото сме нарязали много трупове, за да знаем как стоят нещата. Намирам за много забавна и репутацията ни, че сме "мръсен народ, разяждан от венерически болести". Тези, кои­то са писали тези редове, вероятно никога не са влизали в удоб­ните места в Англия и в Съединените щати, където на граж­даните се предлагат "безплатни и лични обноски"... Мръсни сме: някои от нашите жени например си слагат един продукт на лицето и са принудени да "подчертаят" устните си, за да ги виждат по-добре. Много често използват мазила, за да направят косите си по-лъскави или да ги боядисат. Те си скубят веждите или си боядисват ноктите, нещо, което доказва, че тибетските жени са "мръсни и без нравственост".

Но да се върнем към нашия ламазри. Често имахме по­сетители търговци или монаси, които нощуваха в хотела ни. За своя сметка, разбира се! Не всички монаси бяха нежене­ни. Тези, които мислеха, че "милостта на ергенския живот" не предразполага духа към съзерцание, бяха свободни да вля­зат в сектата "Червените барети" и можеха да се женят. Те бяха малцинство. В религиозния живот водещата класа беше набирана от сектата, която беше дала монашески обет, "Жълтите барети". В "смесените" манастири монаси и монахини работеха рамо до рамо и образуваха прекрасно организирана общност, чиято атмосфера беше много по-блага от атмосферата в общностите само от мъже.

В някои ламазри сами си печатаха книгите на собствени преси. Сами си произвеждаха и хартията. Това беше тежка работа поради голямото количество отрова от типа chinchona, която беше употребявана. Кората, която се получаваше, пред­пазваше много ефикасно хартията от насекомите, но монаси­те, които боравеха с нея, се оплакваха от силни мигрени и по-сериозни болести. Буквите ни не бяха метални. Всичките стра­ници бяха нарисувани върху форми от специално дърво, след което контурите на рисунките бяха отрязвани, за да могат частите, които ще бъдат отпечатани, да бъдат релефни по от­ношение на останалата форма. Тези форми понякога биваха с размери метър на половин метър и рисунките им бяха много сложни. Тези, които имаха даже и минимална грешка, биваха изхвърляни. Нашите страници не са във формата на книгите, които са по-високи, отколкото широки. Книгите ни никога не са подвързани: хвърчащите листове са стегнати от дъсчи­ци и гравирано дърво. По време на отпечатването формата се слага легнала и един монах прекарва рулото с мастило, като следи навсякъде да мине еднакво. След това втори монах раз­гъва бързо страницата върху формата, трети монах я притис­ка с тежко руло. Четвърти монах взема отпечатаната страни­ца и я дава на чирак, за да я подреди. Зацапаните страници не се слагат в книгата, но се запазват, за да могат чираците да се упражняват.

В Шакпори разполагахме с гравирани дъски, високи два метра и широки метър и трийсет, които възпроизвеждат чо­вешкото тяло с основните му органи. Те служеха да се отпе­чатват стенни книги, които след това ни даваха да оцветява­ме. Имахме и астрологически карти. Тези, които се използ­ваха, за да се правят хороскопи, бяха шейсет квадратни сан­тиметра. Те сочеха разположението на планетите в момента на зачеването и раждането на лицето. Оставаше само да се впишат в съответните линии данните от математическите таблици, които ние публикувахме.

След като бяхме инспектирали манастира "Бариерата на розата" и аз го бях сравнил неблагоприятно за него с нашия, отидохме да видим стария абат.

За два часа състоянието му се беше сериозно подобрило и имаше достатъчно сили, за да се интересува от нещата, които го заобикаляха. Беше в състояние да слуша внимателно лама Минжиар Дондуп, към когото беше особено привързан.

- Ние трябва да тръгваме - му каза моят Водач, - но ще ти оставя няколко билки на прах. На тръгване ще дам точни инструкции на монаха, който ще се грижи за тебе.

Той му даде три малки торбички от кожа, които извади от вързопа си. Три малки торбички, които за един старец означаваха живота вместо смъртта.

В двора при входа намерихме монах, който държеше за юздите две понита, твърде нетърпеливи. Те се бяха нахрани­ли, бяха отпочинали и само чакаха момента да галопират. С мене не беше така. За щастие лама Минжиар Дондуп се за­доволи да ги води ту на двата леви, ту на двата десни крака -на раван. Бариерата на розата се намира на около шест ки­лометра от пътя за Линкхор. Никак не ми се искаше да мина покрай старото ни жилище. Моят Водач сигурно ми беше отгатнал мислите:

- Ще пресечем пътя, за да хванем Улицата на магазинче­тата. Не бързаме. Утре ще бъде друг ден, който ни остава да изживеем.

Очарователен спектакъл беше човек да види магазинче­тата на китайските търговци и да ги чуе как се карат на висок глас, как се пазарят. От другата страна на улицата се намира­ше хортен, който символизираше безсмъртието на Същество­то. Зад него се издигаше прекрасен храм, към който се насоч­ваше тълпа от монаси от Шада Гомпа. След няколко минути стигнахме алеите, от двете страни на които се притискаха една в друга къщите в сянката на Жо-Канг, като че търсеха закри­лата й. "Когато бях тук последния път, бях свободен човек -си помислих. - Не учех, за да стана монах. Как бих искал всич­ко това да е само един лош сън и да мога да се събудя!"

След като върху гърбовете на понитата слязохме на пътя, свихме в посока към оста на Тюркоаза. Лама Минжиар Дон­дуп се обърна към мене:

- Ти все така не искаш да ставаш монах? Това е един ху­бав живот, знаеш ли? В края на седмицата монасите ще на­правят годишната си екскурзия по хълмовете, за да събират билки. Няма да те пусна да идеш с тях тази година. Ще оста­неш с мене и ще учиш, за да можеш да вземеш изпита на Тра­па на дванайсет години. Мисля по-късно да те включа в една необикновена експедиция във Високите земи, където растат много интересни видове.

Бяхме стигнали края на селото Шо и се приближавахме към Парго Калинг, западната поща долината Ласа, когато един просяк се притисна до стената.

- О, Ваше Преосвещенство лама Доктор, не ме лекувай от болестите ми...Милост! Иначе няма с какво да си печеля хляба.

Моят Водач стана тъжен, като минаваше под хортен, който образуваше вратата.

- Колко просяци! - ми каза той. - Можехме да минем и без тях. Те правят лошата ни репутация в чужбина. В Индия, в Китай, където съм бил с "Безценния", хората говорят за просяците в Тибет, без да си дават сметка, че някои от тях са много богати. Може би след като се осъществи пророчество­то в годината на Железния тигър (1950, нахлуването на ко­мунистите в Тибет), просяците ще бъдат принудени да рабо­тят. Нито аз, нито ти ще бъдем тук, за да го видим, Лобсанг... Ти ще бъдеш по чужди земи, а аз ще съм се върнал в Небесните полета.

Бях обхванат от тъга, от неописуема тъга, че ще дойде ден, когато моят обичан гуру ще ме напусне и ще престане да живее на земята. Тогава не разбирах, че този живот е само една илюзия, серия от изпитания, едно училище. Как щях да разбирам поведението на Човека към тези, които бяха спо-летяни от зла съдба? Оттогава насам насъбрах моя опит!

След като бяхме преминали през Кунди Линг, отляво намерихме пътя, който водеше към нашата Желязна пла­нина. Никога не се уморявах да гледам скалните скулпту­ри, които украсяваха един от склоновете й. Тази част на хълма беше покрита със скулптури и фрески, представящи нашите божества. Но денят беше напреднал и нямахме вре­ме за губене. Върху понито си мислех за търсачите на бил­ки. Всяка година група монаси от Шакпори отиваше по хълмовете, за да събира билки. След като ги изсушаха, сла­гаха ги в плътни торби. Природата ни беше дала голям ре­зерв от лекарства. И въпреки това малко хора бяха ходили във Високите земи, където се намираха неща много стран­ни, за да говоря за тях. "Да - си помислих, - ще се откажа от експедицията през тази година. Ще се подготвя много се­риозно, за да ида във Високите земи, когато лама Минжи­ар Дондуп сметне за добре." Астролозите бяха предсказа­ли, че ще взема изпита от първия път, но аз знаех, че ще трябва много да уча. Успехът ми беше обещан при изклю­чителното условие да го заслужа с труда си. В умствено отношение бях развит поне колкото момче на осемнайсет години, защото винаги бях в контакт с хора, много по-възрастни от мене, и трябваше сам да се оправям.