Учителят говори

ДУША

От­де­ля­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша от Бо­га със­та­вя един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти в Би­ти­е­то. То­ва от­де­ля­не е из­вес­т­но в ан­гел­с­кия свят под наз­ва­ни­е­то "за­зо­ря­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша". Ду­ша­та из­ли­за от своя Пър­во­и­з­точ­ник ка­то Бо­жес­т­вен лъч и вли­за в не­о­бят­на­та Все­ле­на, за да из­вър­ши ра­бо­та­та, ко­я­то й пред­с­тои.

Ду­ша­та е веч­на. Тя е та­ка веч­на, как­то Бог е ве­чен. Но до­ка­то Бог е аб­со­лют­но не­и­з­ме­нен, ду­ша­та неп­ре­къс­на­то се из­ме­ня, ка­то по та­къв на­чин се раз­ви­ва и до­би­ва но­ви ка­чес­т­ва.

Чо­веш­ки­те ду­ши жи­ве­ят и се дви­жат в Бо­га. Те съ­щес­т­ву­ват у Не­го във веч­ност­та, ма­кар и да са се про­я­ви­ли в раз­лич­ни мо­мен­ти. Те съ­щес­т­ву­ват за­е­д­но, ма­кар и да не са из­лез­ли ед­нов­ре­мен­но от Бо­га; жи­ве­ят един и същ жи­вот, ма­кар и да се раз­ли­ча­ват. А раз­ли­ча­ват се, за­що­то вся­ка ду­ша пред­с­та­вя ед­но със­то­я­ние на Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние.

Ду­ши­те - то­ва са раз­лич­ни със­то­я­ния, в ко­и­то Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние се е про­я­ви­ло във вре­ме и прос­т­ран­с­т­во. За­то­ва ние каз­ва­ме: Има са­мо ед­на Ве­ли­ка, Бо­жес­т­ве­на Ду­ша, а всич­ки дру­ги ду­ши са са­мо ней­ни про­я­ви. Всич­ко мо­же да из­чез­не в све­та, но ду­ши­те - ни­ко­га. Те не мо­гат да из­чез­нат, за­що­то не мо­же да из­чез­не и Бо­жес­т­ве­на­та Ду­ша, Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние.

Днес хо­ра­та не поз­на­ват ду­ша­та. Те не съз­на­ват се­бе си ка­то ду­ши, а ка­то лич­нос­ти. Лич­ност­та, то­ва е фи­зи­чес­кия чо­век, а не ис­тин­с­ко­то се­бе - ду­ша­та. Те поз­на­ват и лич­нос­ти­те на дру­ги­те, а не ду­ши­те им, ко­и­то са ис­тин­с­ки­те им ближ­ни. Но ако хо­ра­та не вло­жат в съз­на­ни­е­то си иде­я­та, че са жи­ви, ра­зум­ни ду­ши, ако те се съз­на­ват все още ка­то лич­нос­ти, ка­то умо­ве и сър­ца, ка­то мъ­же и же­ни, ня­ма ни­що да пос­тиг­нат. Всич­ки те­зи фор­ми на съз­на­ние са ве­че опи­та­ни. Вло­жат ли оба­че в съз­на­ни­е­то си, че са жи­ви, ра­зум­ни ду­ши, ще вне­сат не­що но­во в жи­во­та си, ще му да­дат но­ва на­со­ка.

За­що­то при се­гаш­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка, ня­ма по-ви­со­ко със­то­я­ние от със­то­я­ни­е­то на ду­ша­та. То но­си със се­бе си всич­ки ус­ло­вия, всич­ки въз­мож­нос­ти на Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов. Са­мо в ду­ша­та мо­же Бог да се изя­ви в Сво­я­та пъл­но­та. Лю­бов­та мо­же да се из­ра­зи на­пъл­но са­мо чрез ду­ша­та. Ако вие из­ра­зи­те лю­бов­та си чрез сър­це­то, тя ще бъ­де са­мо на­по­ло­ви­на из­ра­зе­на. Ако я из­ра­зи­те чрез ума си, тя ще бъ­де пак на­по­ло­ви­на из­ра­зе­на. А всич­ки сла­бос­ти в све­та про­и­з­ти­чат от по­ло­ви­ни­те.
До­се­га чо­веш­ка­та ду­ша е на­пъп­ва­ла, тя е дос­тиг­на­ла да ста­не пъп­ка. Но в на­ша­та епо­ха та­зи пъп­ка за­поч­ва да се раз­т­ва­ря. То­ва раз­т­ва­ря­не на пъп­ка­та-ду­ша е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти в Кос­мо­са и се на­ри­ча "раз­цъф­тя­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша". И всич­ки въз­ви­ше­ни съ­щес­т­ва в Бо­жес­т­ве­ния свят очак­ват с тре­пет раз­цъф­тя­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Те зна­ят, че в нея са на­пи­са­ни всич­ки про­я­ви на Бо­га, че в нея е вло­же­но всич­ко оно­ва, ко­е­то е ста­на­ло пре­ди тях, ко­е­то се­га ста­ва и ко­е­то ще ста­не в бъ­де­ще. Те зна­ят, че чо­веш­ка­та ду­ша е ед­на све­ще­на кни­га, в ко­я­то Бог по един осо­бен на­чин, не­поз­нат за тях, е на­пи­сал раз­ви­ти­е­то на ця­ло­то Би­тие. За­то­ва с та­къв све­щен тре­пет очак­ват те раз­цъф­тя­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Цве­тът, в кой­то ще се раз­цъф­не та­зи ду­ша, ще блес­не във всич­ка­та си кра­со­та, и Бог ще влее в не­го Сво­я­та Свет­ли­на и Сво­я­та Лю­бов. А в чо­веш­ка­та ду­ша има та­ка­ва кра­со­та, как­то в ни­кое дру­го съ­щес­т­во на све­та. Та­зи кра­со­та с ни­що не мо­же да се срав­ни. До­ри ко­га­то Бог пог­лед­не фор­ма­та на чо­веш­ка­та ду­ша, и Той се ве­се­ли.

Щом се раз­цъф­ти чо­веш­ка­та ду­ша, то­га­ва всич­ки ан­ге­ли, всич­ки слу­жи­те­ли на Бо­га ще дой­дат. Те от не­за­пом­не­ни вре­ме­на очак­ват раз­цъф­тя­ва­не­то й, за да вку­сят от ней­ния нек­тар. А със сво­е­то ид­ва­не те ще до­не­сат Но­ва­та кул­ту­ра, ко­я­то Аз на­ри­чам "кул­ту­ра на Лю­бов­та".

Ко­га­то Хрис­тос сле­зе на Зе­мя­та, Той сле­зе да по­мог­не имен­но на чо­веш­ки­те ду­ши. За­що­то вся­ка ду­ша, ко­я­то е сляз­ла на Зе­мя­та, има ед­на съ­щес­т­ве­на за­да­ча, ко­я­то са­ма тряб­ва да раз­ре­ши.

В све­та има ра­зум­ни ду­ши, ко­и­то ис­кат да се пов­диг­нат и да жи­ве­ят съз­на­тел­но. За тях сли­зат на Зе­мя­та Ве­ли­ки­те Учи­те­ли, на тях по­ма­гат и всич­ки лю­бе­щи и све­те­щи ду­ши, ко­и­то ра­бо­тят в све­та. За­що­то са­мо ду­ши, ко­и­то лю­бят и ко­и­то све­тят, мо­гат да по­ма­гат на дру­ги­те ду­ши. Те са за­вър­ши­ли сво­и­те из­пи­ти на Зе­мя­та. В тях Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние е про­бу­де­но. Ето за­що, те не ис­кат да на­пус­нат Зе­мя­та. Те каз­ват: "Се­га ние ще жи­ве­ем на Зе­мя­та при всич­ки ус­ло­вия, ще жи­ве­ем та­ка, как­то Бог ис­ка. Ние раз­би­ра­ме се­га как тряб­ва да се жи­вее".

За чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то ис­ка да се пов­диг­не, ня­ма ни­що не­въз­мож­но. Тя е сил­на, бла­го­да­ре­ние на сво­я­та връз­ка с дру­ги­те ду­ши, ко­и­то са ис­тин­с­ки­те й ближ­ни. И кол­ко­то по-го­лям е бро­ят на ду­ши­те, с ко­и­то чо­веш­ка­та ду­ша е свър­за­на, тол­ко­ва тя е по-сил­на и по-не­у­яз­ви­ма. Ус­пе­хът на ду­ша­та за­ви­си от броя на ду­ши­те, с ко­и­то тя е свър­за­на. Съз­на­ни­е­то на ония ду­ши, ко­и­то взи­мат учас­тие в зем­ния жи­вот на ед­на ду­ша, е пос­то­ян­но със­ре­до­то­че­но в Лю­бов­та, и за­то­ва те й по­ма­гат без­ко­рис­т­но и са­мо­о­т­вер­же­но. Ето за­що, из­кус­т­во­то на зем­ния жи­вот се със­тои в то­ва - до­ка­то чо­век е на Зе­мя­та, в та­зи мал­ка фор­ма, да вле­зе във връз­ка с ду­ши­те на дру­ги­те хо­ра. Там е клю­чът на ус­пе­ха. До­ри ед­на ду­ша да ви оби­ча, тя е в със­то­я­ние да ви по­мог­не в мъч­но­ти­и­те на жи­во­та. А ко­га­то мно­го ду­ши на­со­чат Лю­бов­та си към един чо­век, той мо­же всич­ко да ста­не - по­ет, ху­дож­ник, му­зи­кант, учен. Ве­ли­ка си­ла е Лю­бов­та.

Пъ­тят на вся­ка ду­ша е стро­го оп­ре­де­лен и ни­кой не е в със­то­я­ние да я от­к­ло­ни от не­го. Не­въз­мож­но е ед­на ду­ша да от­к­ло­ни дру­га от ней­ния път, за­що­то Бог зор­ко бди над ду­ши­те и нап­рав­ля­ва тях­но­то дви­же­ние в не­о­бят­на­та Все­ле­на. Са­ма по се­бе си вся­ка ду­ша е ед­на мал­ка все­ле­на, ко­я­то се дви­жи по свой път в го­ля­ма­та Все­ле­на. Но ед­но ве­ли­ко свойс­т­во на ду­ша­та е да се сма­ля­ва - да ста­ва без­к­рай­но мал­ка и да се раз­ши­ря­ва - да ста­ва не­о­бят­на ка­то Все­ле­на­та.

Из­лез­ли пос­ле­до­ва­тел­но от Бо­га, ду­ши­те се на­ми­рат по­меж­ду си в та­ки­ва от­но­ше­ния, в как­ви­то се на­ми­рат то­но­ве­те един към друг. В сво­и­те от­но­ше­ния ду­ши­те със­та­вят хар­мо­нич­ни гру­пи. Те об­ра­зу­ват от­дел­ни сис­те­ми, ко­и­то се дви­жат спи­ра­ло­вид­но в без­г­ра­нич­но­то прос­т­ран­с­т­во. При сво­е­то ин­во­лю­ци­он­но дви­же­ние те сли­зат на гру­пи, но ос­та­ват в раз­лич­ни по гъс­то­та сре­ди, за­що­то не всич­ки мо­гат да пре­о­до­ле­ят тях­на­та съп­ро­ти­ва. Са­мо част от тях дос­ти­гат до най-гъс­та­та ма­те­рия. Та­ка ду­ши­те са свър­за­ни във вид на ве­ри­га, ко­я­то ми­на­ва през раз­лич­ни по­ле­та. При ево­лю­ци­я­та си ду­ши­те въз­ли­зат по съ­щия за­кон - раз­лич­ни­те ду­ши въз­ли­зат в раз­лич­но ред­ки сре­ди.

Да въз­лю­биш ду­ша­та на чо­ве­ка - в то­ва се със­тои ис­тин­с­ки­ят мо­рал. Ала кой­то ис­ка да бо­ра­ви с чо­веш­ка­та ду­ша, тряб­ва да има ве­лик ум. Той тряб­ва да раз­би­ра дъл­бо­ки­те про­це­си, ко­и­то се из­вър­ш­ват в нея. Дъл­бо­чи­на има в чо­веш­ка­та ду­ша! Дъл­бо­чи­на и не­о­бят­ност! За­що­то чо­веш­ка­та ду­ша жи­вее из­вън на­шия свят, в един свят с мно­го по­ве­че из­ме­ре­ния. Тя има са­мо ед­на мал­ка про­е­к­ция на Зе­мя­та. Явя­ва се са­мо вре­мен­но ка­то гос­тен­ка на ума и сър­це­то. И ко­га­то ду­ша­та по­се­ти чо­ве­ка, той ста­ва ве­лик, вдъх­но­вен, бла­го­ро­ден. От­тег­ли ли се ду­ша­та, той пак ста­ва обик­но­вен чо­век.

Всич­ки ве­ли­ки мис­ли и же­ла­ния из­ти­чат от из­во­ра на ду­ша­та. Ду­ша­та пък се пои от друг из­вор - чо­веш­кия дух. Чо­веш­ки­ят дух се пои от още по-ве­лик из­вор - Бо­жия Дух. А Бо­жи­ят Дух се пои от най-ве­ли­кия из­вор - Аб­со­лют­ния, Нез­най­ния Дух на Би­ти­е­то, за Ко­го­то ни­кой ни­що не знае.
И та­ка, пом­ни:

<sub>Ти си ду­ша, не тя­ло!

Ти си ду­ша, за­че­на­та ня­ко­га в Бо­жес­т­ве­ния Дух, за­че­на­та в Лю­бов.</sub>

Се­га ду­ша­та ти е ве­че пъп­ка, ко­я­то ча­ка да се раз­цъф­ти. Със­ре­до­то­чи съз­на­ни­е­то си в нея, за­що­то то­ва е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти на жи­во­та ти! То­га­ва ти ще се раз­т­во­риш за ве­ли­ко­то слън­це, ко­е­то оза­ря­ва це­лия Бо­жес­т­вен свят.