огледало от вода
(,,Видения“ – Яворов; ,,Гора“ – Дебелянов; ,,Божура“ – Йовков)
Образът на водите е свързан с множество архетипни представи, конотиращи различни аспекти на Азовата идентичност. Водата е символ както от дохристиянски, така и от християнски тип. В египетската митология точно водите са мястото, където са захвърлени частите от разкъсаното тяло на Озирис, а според Августин Христос е рибата, изплувала от дълбините. Затова може да се счита, че водата е основополагащ архетипен образ, обвързан с определени реалии на съзнанието.
Във ,,Видения“ на Яворов може да се наблюдава един твърде характерен аспект на водите – огледалност. Юнг смята, че този, който търси дух, трябва да навлезе във водите и да погледне в огледалото на дъното, но така се излага на заплахата от конфронтация със самия себе си. Именно това раздвояване на субекта можем да открием във ,,Видения“. Фактът на отричане на образа под ледената кора – ,,Не съм аз там – не съм това – не съм!“ – явно демонстрира, че водите са трудно възприемания, но така необходим коректив на Аза.
Водите са пространство със собствен живот, свят на сенки и образи, на чиято множественост съответства самотността на лирическия Аз, ,,коленичил на леда“. Този свят смущава със своя ,,безцветен здрач“. Това е светът на миналото, чиито обитатели са сенките, ,,жадни за покой“. Според християнските представи водите са символ на божественото. Тази тяхна обусловеност е резултат не само от представянето на Христос като риба и от априорната им същност на нещо в себе си. Те са разграничени от Аза чрез ледената кора, те са недостъпни, както е и в ,,Нирвана“. Божествеността на водите можем да изведем и по друг логически път. В ,,Покаяние“ лирическият Аз „обвързва“ себе си и бога:
Ти с обич и омраза духом ме проказа – проказата нарекох аз любов.
Можем символно да отъждествим божественото с ,,проказата“ в творбата на Яворов. В Числа (12:10) се казва, че когато Йов взима за жена етиопка, Мириам се покрива ,,с проказа като със сняг“. Тук се явява образът на снега, в чийто символен контекст е и ледът, а с него можем да обвържем „ледената кора“ от ,,Видения“. Така отново достигаме до твърдението, че водите под ледената кора са символ на сакралното.
Като божествени са възприети те и от Дебелянов в произведението ,,Гора“, но тук те са в контекста на друг архетипен образ – този на гората. Затова е необходимо първо да бъде разгледан той. За християнския символ „дърво“ добиваме представа от митологемата дърво на познанието в Битие. Той е пряко свързан с рая, така че в пространство като това на ,,Гора“ всичко, което се ситуира в него, трябва по индуктивен път да бъде считано за божествено. Освен като отделен образ, с който водите добиват божествени измерения, като пряко обвързани с гората, те символно се отъждествяват с нея. Листата на дърветата с „участен ромон“ ще „спомнят на миналото повестта“.
Думата ,,ромон“, употребена във връзка с водите, създава алюзията за листата като водно пространство, което и тук, както при Яворов, е пространство на миналото:
... а денем, лик когато свежда над примирената вода –
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.
Отново се наблюдава огледалната функция на водите, която макар и непряко, присъства в представата за тях. Тъй като всеки архетипен образ е свързан със съответен му психологически образец, дори и липсата на пряко доказателство за огледалната същност на водите не я изключва. Фактът, че лирическият субект вижда във водите „прежните копнежи“, предпоставя твърдението, че те представляват психологическо огледало на неговото минало. И в тази творба се наблюдава връзка на пространството на водите с покоя и съня. Това пространство сякаш влияе на всичко около него и затова Гората е „успокоена“, т. е. потокът със своите ,,вълни приспивни“ изгражда и спокойствието като ,,аспект“ на пространството на Гората.
В Йовковия разказ ,,Божура“ Куков вир като топос на водите е пряка конотация на архетипните представи. Според Хераклит загубата на духа представлява слизането на огъня във водата, а духът е ,,бащата на душата“. Затова пътят на душата, търсеща духа, минава през водата. В разказа слизането на огъня се символизира от отразяването на небето във водата, а духът огън обитава висините. Слизането също така възниква като представа от образа на слънцето, което ,,падаше навсякъде като дъжд от лъчи“. Това слънце разделя на две водите – сенчеста част, където дълги корени се спущат ,,като черни змии“, и ,,бяла, тиха и гладка като стъкло“ част, където се намира Божура. Това раздвояване на водите се дължи на присъствието на духа в тях. Затова и Божура се изкачва нагоре, което сякаш подсказва, че трябва де се търси духът на висините в Куков вир, огрян от слънчевите лъчи. По-късно Божура слиза надолу, за да достигне до него и за да се загледа в ,,тъмните“ и ,,хладни“ води, ясно противопоставени на предишния техен образ. Противоречието, което се въвежда в разказа по отношение на водите, пряко изразява и раздвоението на Божура – да приеме ,,открито“ срама си или да се противопостави на хората, които я преследват. Това раздвоение намира и своя естествен край с удавянето на Божура в Куков вир. Както болката Ј ,,пада дълбоко и се притъпява“, така и Божура копнее да падне дълбоко във водите на миналото, където единствено се намира Василчо.
Божура е седнала на самия край на скалата, откъдето пада във водата. Според Епифаний Архантропосът Христос е планината, от която се отронва камъкът, т. е. вътрешният човек. Той е Логосът, когото душите следват. Ако използваме тази представа, можем да видим Божура като камък, който се отронва от планината в своя път за намиране на духа. Този път минава през водите, но това са ,,светлите“, ,,тихите“, ,,прозрачни като стъкло“ води, дълбоко, дълбоко в които се оглеждат синьото небе и белите облаци, и от чиито ,,глъбини изплава образът (Ј)й, а до него друг – образът на Василча“. Това предопределя и копнежа на Божура по тези ,,глъбини“, където тя ще падне дълбоко, за да притъпи болката си. Тези води са превърналите се в примамлив образ ,,тъмни“ и ,,хладни“ води, които Божура не вижда, докато не проронва първите сълзи, от които є става леко. Лекотата се обвързва с висините и волния полет на духа, освободен от всичко тягостно. Тази лекота е духът, зовящ от дълбините, който превръща непостижните води в толкова близки. Това е духът на огледалните води.
Огледалността на водите раздвоява, но по някакъв начин привлича субекта да се слее с тях. Тази огледалност представлява нуждата от единение, възникнала след предизвиканата от самата нея раздвоеност, нуждата от изграждането на Vir Unis (Единният човек, както нарича Ориген Христос).
Любомир ЧОБАНОВ, 12. клас, 98 г.
Разработката е от училищния кръг на олимпиадата по литература
в Националната Априловска гимназия
Сподели с приятели: |