Право на защита. Процесуални гаранции на правото на защита

Правото на защита е мислимо само в рамките на дадени процесуални правоотношения.

Субект на правото на защита са само гражданите, които отстояват свои собствени права и законни интереси.

Обвиняемият, уличеният, заподозреният могат да имат защитници.

Частният тъжител, частният обвинител, гражданския ищец, гражданският ответник имат повереници.

Следователно, защитниците и поверениците не отстояват свои собствени права и законни интереси, а тези на своите подзащитни или доверители и за това те не са носители на правото на защита. За разлика от носителя на правото на защита, който може да го упражнява в каквато степен пожелае, те са длъжни да упражняват всички предоставени им от закона средства за защита.

Правото на защита е едно лично право. То възниква винаги в полза на едно определено лице, по конкретно наказателно дело, от момента в който това лице придобие определено процесуално качество и се погасява с отпадането на това качество. Правото на защита не може да се прехвърля, нито по договор, нито по наследство. Носителя на това право го упражнява в свой интерес.

1. Общи – тези, които се отнасят до всички субекти на правото на защита. Например чл.14 ал.3 НПК

2. Особени – отнасят се само до някои субекти на правото на защита. Такива са: презумпцията за невиновност – само за обвиняемия; забрана за reformatio in pejus – забрана да се влошава положението на подсъдимия по негова жалба – само за подсъдимия.

3. Основни – тези, които пронизват целия процес – всички негови фази и стадии (презумпцията за невиновност; неприкосновеността на личността на гражданите-субекти на правото на защита; разясняване правата на гражданите).

4. Производни – тези, които конкретизират основните през отделни стадии на производството (предявяване на обвинението; предявяване на разследването; осигуряване на присъствието на носителите на право на защита при извършване на процесуалната дейност, в която имат право да участват; своевременно уведомяване за позицията на насрещния субект и за вземане на решения; забрана за reformatio in pejus; процесуален надзор за осигуряване на правото на защита).

Основни процесуални гаранции за осигуряване на реална възможност за упражняване на правото на защита:

1. Презумпция за невиновност. По силата на чл.14 ал.2 НПК: “Обвиняемият се счита невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, в която се установява противното”. Разбирането на законодателя е, че правото на защита без тази процесуална гаранция е немислимо. На базата на тази презумпция е изградена цялата система от процесуални права на обвиняемия (по този въпрос – спокойно може да се ползва учебника на проф. Павлов).

Тази презумпция осигурява активността на обвинението.

С повдигането на обвинението, доказването не приключва, а се разгръща. За това презумпцията за невиновност не се разколебава.

Органите на досъдебното производство не могат да решат въпроса за виновността на лицето утвърдително.

От факта на привличането на едно лице като обвиняем не може да се съди, че то е виновно. Това става само с влязла в сила присъда.

Прокурора, доказвайки обвинението, също не опровергава презумпцията за невиновност.

Презумпцията за невиновност не е презумпция в собствен смисъл. Защото презумпцията в собствен смисъл означава едно предположение. А това е едно общо положение, казано в закона.

Освен това действието на презумпцията за невиновност не се основава на никакъв факт. Това е едно правно положение, което трае до прекратяване висящото положение на процеса и не се влияе от доказването на никакви факти, т.е презумпцията за невиновност не означава предположение за невиновност, а това е едно разбиране на законодателя, че обвиняемият се счита за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда.

Презумпцията за невиновност има това значение, че от нея произтича тежестта на доказване в наказателния процес. Ако прокурора не докаже обвинението – присъдата ще бъде оправдателна.

Следователно, обвиняемия не носи никаква доказателствена тежест, а тя се носи от този, който е повдигнал обвинението. И ако не го докаже – обвиняемият се счита за невинен.

Следователно, никога доказателствената тежест не може да се прехвърли върху обвиняемия.

Следователно, обвиняемия не е длъжен да доказва възраженията си.

От съмнението не могат да се правят никакви изводи – нито в полза, нито във вреда някому. Следователно, достатъчно е защитата да създаде съмнение в обвинението за да бъде обвиняемият признат за невинен.

На нашата наказателно-процесуална система е чуждо положението за степен на виновност – обвиняемият е или доказано виновен или невинен. Недоказаната виновност е равнозначна на доказана невиновност. Следователно, присъдата не може да почива на предположение.

Във връзка с това ние имаме само два вида присъди – оправдателни и осъдителни.

2.1 Това задължение се отнася до всички органи на досъдебното производство

2.2. Тук става дума за процесуална ситуация, в която гражданинът е в непосредствен контакт с органът, който ръководи процеса

2.3. Това задължение за държавните органи съществува, независимо от това дали лицата имат защитник или повереник. Последните разясняват правата на лицата на друго основание. А това задължение произтича от служебното, официалното начало в наказателния процес

2.4. Това задължение изисква не гражданинът да бъде уведомен за правата си, а да му се разяснят правата. Трябва да се разяснят правата с оглед на предстоящата процесуална дейност. Разясняването на процесуалните права не зависи от това, че гражданинът казва, че ги знае.

Разясняването на правата може да стане и по искане на самото лице. Държавният орган е длъжен да разясни на гражданина какво право има, а не как да го упражни.

Разясняването на процесуалните права е необходимо условие за тяхното упражняване, но не е достатъчно условие. Органът трябва да даде реална възможност на лицето да упражни своите права, т.е да се създадат условия и да се премахнат всички пречки за това.

Дали са създадени реални условия се преценява за всеки конкретен случай, но когато не са създадени такива или е попречено, това е основание за отмяна на присъдата, защото това е съществено процесуално нарушение.

Мерките за неотклонение са: ПОДПИСКА /състои се в поемане на задължение от обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган, пред който производството е висящо към определен момент/; ГАРАНЦИЯ /парична или в ценни книжа/ - представена от обвиняемия или друго лице в определен срок от 3 до 15 дни при първоначално определяне. Тя се освобождава, когато обвиняемият бъде освободен от наказателна отговорност или изтърпяване на наложеното наказание, оправдан, осъден на наказание без лишаване от свобода или задържан за изпълнение на наказанието - най-общо казано, в случаите, когато наказателното производство приключи с влязъл в сила акт. Тези две мерки за неотклонение се определят от органа на досъдебното производство. Разпоредбата на чл.61, ал.3 НПК обаче предвижда възможност за обжалване на гаранцията от обвиняемия или неговия защитник пред съответния първоинстанционен съд в срока на представянето й. В тази връзка съдът се произнася с окончателно определение.

Както вече бе споменато, предвидена е възможност /чл.66 НПК/, когато обвиняемият не се яви пред съответния орган без уважителни причини или промени местоживеенето си и не уведоми органа за новия си адрес, както и като наруши взетата мярка, да му се наложи мярка за неотклонение /когато това до момента не е станало/ или да му се определи по-тежка такава. В тези случаи, ако е гаранция, се отнема в полза на държавата, като може да се определи и гаранция в по-голям размер. Винаги обаче при определяне на гаранцията, се взима предвид имущественото състояние на обвиняемия. То се установява от прокурора като орган, носещ тежестта на доказване и доказващ обстоятелства, влизащи в предмета на доказване. Така че звучат юридически безсмислено разни медийни и обществени призиви, ако се определя гаранция за извършено тежко престъпление, да бъде във висок размер - например 100 000 лв. Това е мислимо, ако имущественото състояние на обвиняемия дава такава възможност. В противен случай определянето на винаги висока гаранция при обвинение за тежко престъпление, означава да се стигне до деформиране на преценката за адекватната мярка за неотклонение, а на практика да се предпостави “задържане под стража”. Казаното важи и за съдебното производство, където решаването на въпросите по мярката за неотклонение се взима от съда.

Оставащите мерки за неотклонение са ДОМАШЕН АРЕСТ /състоящ се в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган-при това се ограничава правото му на свободно придвижване, правото му на труд/ и ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА. На досъдебното производство те се вземат и контролират само от СЪДА по искане на прокурор. Съдът се произнася, когато бъде поискано от обвинителната власт определяне на някоя от третираните мерки за неотклонение. Включително и когато гаранцията, определена от органа на досъдебното производство, не бъде представена в определения срок и не е използван редът за искане на нейното намаляване по съдебен път; или не се спазва подписката.

За да бъде взета мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА /ДОМАШНИЯТ АРЕСТ също се налага и контролира по този ред/, е необходимо да се преценят следните обстоятелства:

- За престъплението, за което е привлечен да отговаря обвиняемият, да се предвижда наказание лишаване от свобода или по-тежко наказание.

-От доказателствата по делото /каквито са представени съобразно изискванията, а не какво се говори или знае въобще/ да може да се направи обосновано предположение, че обвиняемият е извършител на престъплението, в което е обвинен. Съдът трябва да проверява наличието на това обстоятелство, като неговата преценка е свързана с присъствието на подозрение, а не така пълна и богата като преценката при решаване на делото по същество. В същото време, доколкото все пак се взима отношение по доказателствения материал, разглеждащият мярката за неотклонение съдия или съдебен състав не може да участвува в състава на съда, който ще гледа делото по същество. От друга страна съдът не съществува, за да отговаря на обществената нагласа за задържане на тиражирани като престъпници лица. Не задържането под стража решава въпроса с отговорността на обвиненото лице, а влязлата в сила осъдителна присъда срещу него.

- От доказателствата по делото да може да се направи извод, че ако лицето не бъде задържано, съществува реална опасност то да се укрие или да извърши престъпление. Доказването на тези опасности става чрез представяне на данни за осъждане на обвиняемия, за висящи дела, за семейно и здравословно състояние и т.н. Всяко дело има собствена процесуална съдба и доказателствата следва да бъдат оглеждани конкретно. В този смисъл дори и при изглеждащи налични еднакви обстоятелства, в един случай може да бъде определена мярка за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА, в друг - не.

Само следва да се отбележи, че ако по доказателствата по делото не се установява обвиняемият да е автор на престъплението, в което е обвинен, нямат значение наличието или липсата на коментираните опасности. Т.е., щом се иска задържане под стража, прокурорът трябва да представи пред съда минимални макар на брой и по същност доказателства, установяващи причастността на обвиняемия към инкриминираното му деяние. При направената от съдебния състав преценка за липса на доказателства, обвиняемият продължава да притежава това си процесуално качество, макар и спрямо него да е възможно да не бъде взета никаква мярка за неотклонение, както и да бъде взета по-лека такава- чл.64, ал.4 НПК.

Мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА се взема и контролира /последващо произнасяне при взета вече такава мярка за неотклонение-чл.64-65 НПК/ от първостепенния съд, определян по общите правила за подсъдност. Производството е двуинстанционно и актът на първия съд се атакува пред въззивен - окръжен за актовете на районните съдилища и апелативен за актовете на окръжните съдилища. Поисканото за задържане лице се води винаги ЛИЧНО пред съда и е необходимо осигуряването на служебен защитник, ако липсва упълномощен такъв. Ако има опасност лицето да не се яви пред съда, може да бъде задържано до 72 часа с прокурорска санкция. По стария НПК това изключение се бе превърнало в правило. Съдебното произнасяне става бързо, в открито съдебно заседание, като се постановява определение. Предвид необходимостта от лично явяване на лицето новият НПК регламентира вземането на мярка за неотклонение при отсъствие на обвиняем едва след неговото издирване- чл.56,ал.2 НПК.

Задържането под стража не може да продължи повече от една година, ако обвинението е за тежко умишлено престъпление /кражба/, повече от две години, ако се предвижда наказание не по-малко от 15 години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание /при квалифицирано убийство/ и два месеца във всички останали случаи /например транспортно престъпление, извършено по непредпазливост/. Това са дисциплиниращи органите на досъдебното производство срокове, важащи само за него /не и за съдебното производство/ и целящи да мотивират към по-бързо приключване на делата на досъдебна фаза, за да се направи бърза преценка дали обвиняемият ще се предава на съд или наказателното производство срещу него ще бъде прекратено. Когато тези срокове изтекат, прокурорът е длъжен служебно да измени мярката за неотклонение в по-лека. Той изготвя акт, с който обвиняемият следва да бъде освободен НЕЗАБАВНО. При това положение трябва да се прецени коя е адекватната мярка за неотклонение /не може да бъде домашен арест, защото се приравнява на задържане под стража/ и дали чрез определяне на гаранция няма да продължи задържането под стража, но вече на фактическо основание.

Отделно от това, когато се установи, че са отпаднали опасностите обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление, мярката му за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА се изменя в по-лека или се отменя въобще. Това може да стане по негово искане пред съда. Когато прокурорът сам открие тези обстоятелства, той по свой почин изменя мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА в по-лека или я отменя - чл.63, ал.6 вр.ал.3 НПК. Последното казано /без възможността за отмяна/ бе прогласено като правило с измененията на чл.152,ал.6 НПК /стар/, публикувани в бр.50/03 г.на Държавен вестник. То бе резултат на отстъпление от тоталната намеса на съда в хода на досъдебното производство при контролиране на мярката за неотклонение ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА /освен когато не ставаше дума за изтекъл законен срок на задържане/.

Те са включени в първата част на НПК, вероятно предвид отнасянето им към процесуалната фигура на обвиняемото лице. Мерките за процесуална принуда са изброително посочени в НПК и поначало са свързани с посягане върху конституционно определени права на гражданите - на свобода, на труд, на свободно придвижване. Затова е предвидена и съдебна намеса при определянето им още на досъдебното производство предвид произнасяне на независим от обвинението орган - съда. Мерките за процесуална принуда могат да бъдат прилагани и по време на съдебното производство.

Те ще бъдат изброени, като по-особено внимание ще се обърне на мерките за неотклонение.

- ЗАБРАНА ЗА ДОБЛИЖАВАНЕ ДО ПОСТРАДАЛИЯ - чл.67 НПК. Това е нова за нашия закон мярка, която изисква по искане на пострадалото лице или с негово съгласие прокурорът да направи предложение до съответния първоинстанционен съд да се забрани на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалия. Като не третираме общата неяснота на тази норма, съдът следва да се произнасе по нея незабавно с определение. Забраната отпада след влизане на присъдата в сила или при прекратяване на производството на някакво основание, както и когато самия пострадал поиска отпадане. Не е ясно каква е санкцията за обвиняемия при неспазване на така наложената му ограничителна мярка и следователно в какво се състои силата на нейната превенция. Решението на разпоредбата на чл.66 НПК не може да бъде пренесено механично в този случай, тъй като в нея са отразени последици, свързани с неизпълнение на задълженията по мерките за неотклонение, а не по мерките за процесуална принуда въобще. Същевременно тази норма дава възможност тепърва да се вземе мярка за неотклонение на обвиняем, когато той в това си качество не се яви пред съответния орган без уважителни причини или промени местоживеенето си без уведомяване, или наруши взетата мярка ,без да се уточнява дали нарушената е всяка мярка за процесуална принуда. Но предвид възможността за взимане на мярка за неотклонение оттук нататък, в случая не може да се говори за последици от неизпълнение на задължения, свързани с мярка за неотклонение, тъй като анализът води до извод, че до момента никаква такава не е била определена. Все тази разпоредба предвижда изменение на взетата мярка в по-тежка такава по реда, предвиден в НПК. А такъв ред е прогласен за мерките за неотклонение. Очевидно е объркването, резултат от неперфектно боравене на законодателя с различните понятия - мерки за процесуална принуда и мерки за неотклонение, като вторите се включват в първите. Практиката ще трябва да разреши този въпрос.

- ЗАБРАНА ЗА НАПУСКАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА СТРАНАТА /чл.68 НПК/ -съдът на досъдебното производство се произнася само при отказ на прокурора да уважи направено искане в такава насока. Ако не съществува опасност обвиняемият да се укрие извън страната, тази мярка може да бъде отменена.

-ОТСТРАНЯВАНЕ ОБВИНЯЕМИЯ ОТ ДЛЪЖНОСТ /чл.69 НПК/ - изцяло по съдебен ред.

-НАСТАНЯВАНЕ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХИАТРИЧНО ЗАВЕДЕНИЕ /чл.70 НПК/ - изцяло по съдебен ред.

-МЕРКИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ГРАЖДАНСКИЯ ИСК И НА ГЛОБАТА, КОНФИСКАЦИЯТА И ОТНЕМАНЕТО НА ВЕЩИ В ПОЛЗА НА ДЪРЖАВАТА /чл.73 и 72 НПК/. В първия случай се стига до засилена охрана на правата на пострадалото лице.

-ПРИНУДИТЕЛНО ДОВЕЖДАНЕ /чл.71 НПК/ - по този ред се довежда принудително без призоваване обвиняем - или с призоваване и неявяване без посочване на уважителни причини, като явяването му е задължително или съответният орган реши, че е необходимо; или без призоваване, защото се е укрил или няма постоянно местоживеене. Актът, с който се взима ограничителната мярка- постановление на орган на досъдебното производство или определение на съд, винаги се предявяват на лицето, по отношение на което се постановява съответното ограничение. Принудителното довеждане на незадържано лице се извършва от службите на Министерство на правосъдието /съдебна полиция/, а когато е постановено от дознател като разследващ орган - от службите на МВР.


24.  Предмет на доказване. Доказателства.
ПРЕДМЕТ НА ДОКАЗВАНЕ - това е съвкупността от фактически обстоятелства, които следва да бъдат установени по всяко наказателно дело-извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него; характерът и размерът на вредите, причинени с деянието; други обстоятелства, имащи значение за отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение- чл.102 НПК.

Фактическите обстоятелства не се създават в хода на процеса по доказването, те са даденост, елементи от събитието /обстоятелствата, имащи значение за отговорността на обвиняемия, се разглеждат в този контекст/. Необходимото познание тука трябва да бъде свързано с поредността на установяване на отбелязаните факти, т.е., ако по доказателствата по делото не се установява едно лице да е извършител на престъплението, в извършването на което се подозира или вече е обвинено, е без значение какво е неговото име в обществото и дали по обществено мнение то е “престъпник”. Това определение ще остане само такова в житейски смисъл, ако не бъде попълнено от относими към производството важими доказателствени факти. Същото важи и за обвиняем, който е привлечен в това му качество като извършител на престъплението при условията на опасен рецидив /рецидивист/. Ако не се установи извършителството на деянието въобще, извършителството от този обвиняем или виновно негово извършителство, е все едно дали лицето е рецидивист или не.

Доказателствените факти могат да бъдат както положителни, така и отрицателни. Не подлежат на доказване свръхестествените факти, ноторноизвестните факти /например, че трети март е национален празник на РБ/, презумпциите /съпругът на майката е баща на детето, ако са били в брак по време на раждането му и до 300 дни след развода - чл.32 от Семейния кодекс/, съдебноизвестните факти /например по мярката за неотклонение/. За разлика от местното, чуждото право СЕ ДОКАЗВА от позоваващия се на него.