Здрач от Стефани Майер [превод от английски: Моника Колчевска]

• 
  Защо?
  
• 
  Интересна си, когато спиш. – Говореше делово. – Говориш.
  
• 
  Не! – ахнах аз, горещина заля лицето ми чак до линията на косата ми. Сграбчих края на барплота за опора. Знаех, че говоря в съня си, разбира се – майка ми все ме дразнеше за това. Макар че не мислех, че това е нещо, за което ще се тревожа тук.
  

• 
  Много ли си ми ядосана?
  
• 
  Това зависи! – Чувствах се и звучах, сякаш някой ми беше изкарал въздуха.
  

• 
  От? – притисна той.
  
• 
  Какво си чул! – нададох вой аз.
  

• 
  Не се разстройвай! – помоли той. Той смъкна лицето си на нивото на очите ми, задържайки погледа ми. Бях засрамена. Опитах се да погледна настрани. – Майка ти ти липсва – прошепна той. – Тревожиш се за нея. А когато вали, шумът те кара да се въртиш неспокойно. Преди говореше много за дома, но вече не чак толкова. Веднъж каза „Прекалено е зелено”. - Той се засмя меко, като можех да видя, че се надяваше да не ме обиди повече.
  
• 
  Нещо друго? – настоях аз.
  

• 
  Е, каза името ми – призна той.
  

• 
  Много ли?
  
• 
  Колко много имаш предвид под „много” по-точно?
  
• 
  О, не! – сведох глава аз.
  

• 
  Не се притеснявай – прошепна той в ухото ми. – Ако можех да сънувам изобщо, щях да сънувам теб. И не ме е срам от това.
  

• 
  Баща ти трябва ли да знае, че съм тук? – попита той.
  
• 
  Не съм сигурна... – Опитах се да го обмисля бързо.
  
• 
  Някой друг път тогава...
  

- Едуард! – изсъсках аз.

Чух призрачен кикот и нищо друго.

Ключът на баща ми отключи вратата.

• 
  Бела? – извика той. И преди ме беше дразнело – кой друг би могъл да е?
  
• 
  Тук съм. – Надявах се, че не можеше да чуе истеричната нотка в гласът ми. Взех вечерята си от микровълновата и седнах на масата, тъкмо когато той влезе. Стъпките му ми се сториха много шумни след денят ми с Едуард.
  
• 
  Ще ми сипеш ли малко от това? Като пребит съм. – Той настъпи тока на ботушите си, за да ги свали, като се държеше за опора на стола на Едуард.
  

• 
  Благодаря – каза той, когато му сервирах храната на масата.
  
• 
  Как мина денят ти? – попитах аз. Думите ми бяха забързани – умирах да избягам в стаята си.
  
• 
  Добре. Имахме добър улов... ами ти? Свърши ли всичко, което искаше?
  
• 
  Всъщност не – беше прекалено хубаво навън, за да остана в къщата. – Взех си още едно голямо парче.
  
• 
  Беше хубав ден – съгласи се той. Какво подценяване, помислих си аз.
  

Чарли ме изненада като се оказа наблюдателен.

• 
  Бързаш ли?
  
• 
  Да, изморена съм и искам да си легна по-рано.
  
• 
  Изглеждаш по-скоро развълнувана – отбеляза той. О, защо, защо трябваше точно тази вечер да обръща внимание на всичко?
  
• 
  Така ли? – беше единственото, което успях да отговоря. Бързо измих чиниите си в мивката и ги поставих наобратно върху кърпата, за да съхнат.
  
• 
  Събота е – замисли се той.
  

• 
  Нямаш ли планове за тази вечер? – попита той внезапно.
  
• 
  Не, тате, просто искам да се наспя.
  
• 
  Никое от момчетата в града не са твой тип, а? – Беше подозрителен, но се опитваше да се прави на спокоен.
  
• 
  Не, никое от момчетата не ми е уловило окото още. – Бях внимателна да не наблегна на думата „момчета” в целта си да бъда честна с Чарли.
  
• 
  Мислех си, че може би Майк Нютън... каза, че той е дружелюбен.
  
• 
  Той е просто приятел, тате.
  
• 
  Е, и без това си прекалено добра за тях. Изчакай да влезеш в колежа преди да започнеш да се оглеждаш. – Мечтата на всеки баща – дъщеря му да е вън от къщата преди хормоните да са заиграли.
  
• 
  Звучи ми като добра идея – съгласих се аз, докато се качвах по стъпалата.
  
• 
  Лека, миличка – извика той след мен. Без съмнение щеше да се ослушва цяла вечер, очаквайки да се опитам да се измъкна.
  
• 
  Ще те видя на сутринта, тате. – Ще те видя да се промъкваш в стаята ми посред нощ, за да ме провериш.
  

• 
  Едуард? – прошепнах аз, чувствайки се напълно идиотски.
  

• 
  Да?
  

Той се бе излегнал върху леглото ми, като се усмихваше широко, с ръце зад главата си, краката му се провесваха от края, самото олицетворение на безгрижието.

• 
  Оу! – задъхах се аз, като се свлякох нестабилно на пода.
  
• 
  Съжалявам. – Той стисна устни, като се опитваше да скрие развеселението си.
  
• 
  Само ми дай минутка да рестартирам сърцето си.
  

• 
  Защо не седнеш при мен – предложи той, като постави студената си ръка върху моята. – Как е сърцето?
  
• 
  Ти ми кажи – убедена съм, че ти го чуваш по-добре от мен.
  

Седяхме там за един мълчалив момент, и двамата заслушани в забавящото ми се сърцебиене. Замислих се за Едуард в стаята ми, докато баща ми беше в къщата.

• 
  Може ли една минута да бъда човек? – попитах аз.
  
• 
  Разбира се. – Той направи жест с ръката си, за да продължа.
  
• 
  Стой – казах аз, като се опитах да изглеждам строга.
  
• 
  Да, госпожо. – И се превърна като в статуя на ръба на леглото ми.
  

Можех да чуя звука на телевизора чак от стъпалата. Затръшнах вратата на банята силно, за да не би Чарли да се качи да ме притеснява.

Гледах да побързам. Изчетках зъбите си яростно, като се опитвах да ги мина изцяло и бързо, като премахна всички следи от лазанята. Но топлата вода на душа не можеше да бъде притисната. Тя разхлаби мускулите на гърба ми, успокои пулса ми. Познатият мирис на шампоана ми ме накара да се почувствам почти като същият човек, който бях тази сутрин. Опитвах се да не мисля за Едуард, който седеше в стаята ми и чакаше, защото щеше да се наложи да започна процеса по успокояване наново. Накрая не можех да отлагам вече. Спрях водата и се избърсах припряно, отново бързайки. Сложих си прокъсаната тениска и сивите шорти. Беше прекалено късно да съжалявам, че не бях опаковала сатенената пижама на Викториас Сиктрет, която майка ми ми бе подарила преди два рожденни дена, и която все още стоеше с етикета си в шкафа ми някъде обратно вкъщи.

Разтърках косата си с хавлията отново, след което прокарах бързо четката през нея. Захвърлих хавлията в коша за пране и метнах четката и пастата за зъби обратно в несесера. След което изтичах надолу по стъпалата, така че Чарли да ме види по пижама и с мокра коса.

• 
  Лека нощ, тате.
  
• 
  Лека нощ, Бела. – Той наистина изглеждаше сепнат от видът ми. Може би това щеше да го спре да ме провери през ноща.
  

Едуард не бе мръднал и със сантиметър, олицетворение на Адонис кацнало върху овехтелият ми юрган. Усмихнах се и устните му потрепнаха, като статуята оживя.

Очите му ме огледаха, като възприеха мократа коса и дрипавата тениска. Той повдигна една вежда.

• 
  Прекрастно.
  

• 
  Не, добре ти стои.
  
• 
  Благодаря – прошепнах аз. Отидох да седна отново до него, кръстосвайки крака. Загледах се в линиите на дървеният под.
  
• 
  За какво беше всичко това?
  
• 
  Чарли си мисли, че ще се измъквам.
  
• 
  Оу. – Той се замисли. – Защо? – Сякаш не можеше да прочете умът на Чарли по-добре, отколкото аз бих предположила.
  
• 
  Очевидно изглеждам малко прекалено развълнувана.
  

• 
  Изглеждаш много разгорещена, всъщност.
  

• 
  Мммммм... – промълви той.
  

• 
  Изглежда, че е... много по-лесно за теб, сега, да си близо до мен.
  
• 
  Така ли ти изглежда? – измърмори той, докато носът му се плъзгаше по края на челюстта ми. Почувствах ръката му, по-лека от крицето на молец, да отмята мократа ми коса назад, за да могат устните му да докоснат извивката под ухото ми.
  
• 
  Много, много по-лесно – казах, като се опитах да издишам.
  
• 
  Хмм.
  
• 
  Та се чудех... – започнах отначало, но пръстите му бавно проследяваха ключицата ми и изгубих нишката на мислите си.
  
• 
  Да? – прошепна той.
  
• 
  Защо е така – гласът ми потрепери, засрамвайки ме, - как мислиш?
  

- Съзнанието над материята.

Дръпнах се назад – докато се движех, той замръзна – и повече не можех да чуя звукът на дишането му.

Гледахме се предпазливо един друг за момент и след това, когато стисната му челюст постепенно се разхлаби, изражението му стана озадачено.

• 
  Нещо грешно ли направих?
  
• 
  Не – обратното. Влудяваш ме – обясних аз.
  

• 
  Наистина ли? – триумфираща усмивка бавно освети лицето му.
  
• 
  Аплодисменти ли очакваш? – попитах саркастично.
  

• 
  Просто съм приятно изненадан – поясни той. – През последните сто години или някъде там – подразни ме той, - никога не си бях представял подобно нещо. Не вярвах, че някога ще открия някой, с когото искам да съм... по някакъв друг начин освен братята и сестрите ми. И след това да открия, макар и това всичко да е ново за мен, че съм добър в това... да бъда с теб...
  
• 
  Ти си добър във всичко – изтъкнах аз.
  

• 
  Но как може да ти е толкова лесно сега? – притиснах аз. – Този следобед...
  
• 
  Не е лесно – въздъхна той. – Но този следобед аз все още бях... нерешителен. Извинявам се за това, беше непростимо да се държа така.
  
• 
  Не непростимо – възразих аз.
  
• 
  Благодаря ти. – Той се усмихна. – Виждаш ли - продължи той, гледайки надолу, - не бях сигурен дали съм достатъчно силен... – Той взе едната ми ръка и я притисна към лицето си. – И докато все още съществуваше тази възможност да... надделея – той вдиша мириса на китката ми – аз бях... податлив. Докато не реших, че съм достатъчно силен, че няма вероятност да го направя... че някога ще...
  

• 
  Та значи няма такава вероятност?
  
• 
  Съзнанието над материята – повтори той, като се усмихваше, зъбите му блестяха дори в мрака.
  
• 
  Уау, това беше лесно – казах аз.
  

• 
  Лесно ти е на теб! – поправи той, като докосна върха на носа ми с пръста си.
  

- Опитвам се – прошепна той, гласът му изпъстрен с болка. – Ако стане... прекалено много, убеден съм, че ще мога да напусна.

• 
  И ще бъде още по-трудно утре – продължи той. – Мирисът ти беше в главата ми цял ден, а и съм станал невероятно по-малко чувствителен. Ако съм далеч от теб за какъвто и да е период от време, ще ми се наложи да започна от начало. Макар и не точно от чернова, струва ми се.
  
• 
  Не си тръгвай тогава – отговорих аз, без да мога да скрия копнежа в гласът си.
  
• 
  Това ме устройва – отвърна той, лицето му се успокои в нежна усмивка. – Носи оковите – аз съм твой затворник. – Но белите му ръце се сключиха като белезници около моите китки, докато говореше. Той се засмя с тихият си, мелодичен смях. Беше се смял повече тази вечер, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно.
  
• 
  Изглеждаш по-... оптимистичен от обичайното – забелязах аз. – Не съм те виждала такъв досега.
  
• 
  Не трябва ли да е така? – Той се усмихна. – Величието на първата любов, и така нататък. Невероятно е, не е ли, разликата между това да четеш за нещо, да го видиш в картините, и да го преживееш?
  
• 
  Много различно – съгласих се аз. – Много по-мощно, отколкото си бях представяла.
  
• 
  Като например – думите му излизаха бързо сега, трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, - чувството на ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го изиграват в хиляди различни пиеси и филми. Мислех си, че напълно разбирам това чувство. Но то ме шокира... – Той направи физиономия. – Спомняш ли си денят, в който Майк те покани на танците?
  

• 
  Денят, в който отново започна да ми говориш.
  
• 
  Бях изненадан от лумналото негодувание, почти ярост, което почувствах – отначало не можех да разбера какво е. Беше ми дори още по-тежко от обичайното, че не можех да разбера какво си мислиш, защо му отказваш. Дали беше заради приятелката ти? Да не би да имаше някой друг? Знаех, че нямам право да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. И тогава опашката започна да се заформя – изсмя се той. Намръщих се в тъмното. – Изчаквах, неразумно загрижен да чуя какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не можех да отрека облекчението, което изпитах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но не можех да съм сигурен. Това беше първата вечер, когато дойдох тук. Цяла нощ се борех, докато те гледах как спищ, с бездната между това, което знаех, че е правилно, морално, етично, и това, което исках. Знаех си, че ако продължа да те игнорирам, както и трябваше да направя, или ако заминех за няколко години, докато ти не си тръгнеш, че някой ден ще кажеш „да” на Майк или някой като него. Това ме вбесяваше. И тогава – прошепна той, - докато ти спеше, каза моето име. Каза го толкова ясно, че отначало си помислих, че си се събудила. Но ти се въртеше неспокойно и промълви името ми още един път и въздъхна. Чувството, което премина през мен беше обезсилващо, замайващо. И разбрах, че не мога да те игнорирам вече. – Той беше мълчалив за момент, вероятно се бе заслушал във внезапно неравното ми сърцебиене. – Но ревността... е странно нещо. Толкова по-могъщо, отколкото си мислех. И ирационално! Тъкмо преди малко, когато Чарли те попита за онзи долен Майк Нютън... – Той поклати ядосано глава.
  
• 
  Трябваше да се досетя, че ще подслушваш – изохках аз.
  
• 
  Разбира се.
  
• 
  Макар че това те е накарало да ревнуваш, така ли?
  
• 
  Нов съм в това – ти възвръщаш човека в мен, и всичко се усеща по-силно, защото е ново.
  
• 
  Но сериозно – подразних го аз, - това да те притеснява, след като чух, че Розали – Розали, олицетворението на чистата красота, Розали – е била предназначена за теб. С Емет или без Емет, как мога да се сравнявам с това?
  
• 
  Няма място за сравнение – зъбите му проблеснаха. Той преметна уловената ми ръка през гърба си и ме притисна към себе си. Стоях доколкото можех неподвижно, дори дишах внимателно.
  
• 
  Знам, че няма място за сравнение – промърморих срещу студената му кожа. – Това е проблемът.
  
• 
  Разбира се, Розали е красива по нейният си начин, но дори и да не ми беше като сестра, дори и Емет да не й принадлежеше, тя никога нямаше да притежава една десета, не, една стотна от начина, по който ти ме привличаш. – Той беше сериозен сега, замислен. – Почти деветдесет години съм се скитал из моят вид, и твоят... през цялото време си мислех, че съм завършен така както съм, без да осъзнавам какво търся. И не откривах нищо, защото още не си била жива.
  
• 
  Не ми се струва честно – прошепнах аз, лицето ми още почиваше върху гърдите му, докато слушах дишането му. – На мен изобщо не ми се е налагало да чакам. Защо пък на мен трябва да ми се размине толкова лесно?
  
• 
  Права си – съгласи се той развеселено. – Определено трябва да направя нещата по-трудни за теб. – Той освободи едната си ръка, като пусна китката ми, само за да я поеме внимателно в другата си ръка. Той погали мократа ми коса нежно, от върха на главата ми до кръста ми. – Ти трябва само да рискуваш живота си всяка секунда, която прекарваш с мен, това съвсем не е много. Само обръщаш гръб на природата, на хуманността... какво ли струва това?
  
• 
  Много малко – не се чувствам лишена или нещо подобно.
  
• 
  Все още не – и гласът му внезапно бе пълен от древна скръб.
  

• 
  Какво... – започнах да питам, когато тялото му се напрегна. Замръзнах на място, но той внезапно пусна ръцете ми и изчезна. На косъм избегнах да падна по лицето си.
  
• 
  Лягай бързо! – изсъска той. Не можех да кажа откъде проговори в тъмното.
  

Мина дълга минута. Ослушвах се, но не бях сигурна дари чух вратата да се затваря. Внезапно студените ръце на Едуард бяха около мен, под завивката, устните му до ухото ми.

• 
  Ужасна актриса си... бих казал, че тази кариера е изключена за теб.
  
• 
  По дяволите – измърморих аз. Сърцето ми се опитваше да счупи ребрата ми.
  

Той се спря.

• 
  Да ти попея ли, докато заспиш?
  
• 
  Да бе – засмях се аз. – Сякаш бих могла да спя с теб наоколо!
  
• 
  Правиш го през цялото време – напомни ми той.
  
• 
  Но не съм знаела, че си тук – отговорих ледено.
  
• 
  Та ако не ти се спи... – предложи той, като игнорира тонът ми. Дъхът ми спря.
  
• 
  Ако не ми се спи...?
  

• 
  Какво ти се прави тогава?
  

• 
  Не съм сигурна – накрая казах.
  
• 
  Кажи ми, когато решиш.
  

• 
  Мислех си, че каза, че си станал по-малко чувствителен.
  
• 
  Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да се насладя на букета – прошепна той. – Имаш много цветен мирис, като лавандула... или фрезия – отбеляза той. – Чак устата ми се пълни.
  
• 
  Да, това е почивният ми ден, когато някой не ми казва колко хубаво за ядене мириша.
  

• 
  Реших какво искам да правя – казах му аз. – Искам да чуя повече за теб.
  
• 
  Питай ме всичко.
  

• 
  Защо го правиш? – казах аз. – Все още не мога да разбера как можеш да работиш толкова усилено, за да устоиш на това, което... си. Моля те, не ме разбирай погрешно, разбира се, че се радвам, че го правиш. Просто не виждам защо си се захванал изобщо.
  

• 
  Това е добър въпрос, и не си първата, която го задава. Другите – мнозинството от нашият вид, които са крайно доволни от нас – те също се чудят как живеем. Но виждаш ли, само защото... ни е писано да сме такива... това не означава, че не можем да изберем да се издигнем – да се преборим с границите на съдба, която никой не е поискал. Да се опитаме да съхраним каквато основна човещина ни е останала.
  

• 
  Заспа ли? – прошепна той след няколко минути.
  
• 
  Не.
  
• 
  Затова ли беше толкова любопитна?
  

• 
  Не точно.
  
• 
  Какво друго искаш да знаеш?
  
• 
  Защо можеш да четеш мисли – защо само ти? А Алис, да вижда бъдещето... защо се случва това?
  

• 
  Не знаем наистина. Карлайл има теория... той вярва, че всеки от нас носи нещо от най-силните ни човешки качества със себе си в следващият живот, където те биват засилени – като умовете и сетивата ни. Той мисли, че аз вече съм бил чувствителен към мислите на тези около мен. И че Алис е имала някои предсказания, където и да е била.
  
• 
  Той какво е донесъл в следващият си живот, и останалите?
  
• 
  Карлайл е донесъл състраданието си. Езме донесе способността си да обича страстно. Емет донесе силата си, а Розали... упоритостта си. Или можеш да го наречеш дебелоглавие – изсмя се той.- Джаспър е много интересен. Той е бил доста харизматичен в първият си живот, като е бил способен да повлияе на тези около него да видят нещата по неговият начин. Сега той е способен да манипулира емоциите на хората около него – да успокои стая пълна с гневни хора, например, или обратното, да развълнува летаргична публика,. Това е доста хитра способност.
  

• 
  Та откъде е започнало всичко? Тоест, Карлайл те е променил, а някой е променил него, и така нататък...
  
• 
  Е, ти откъде си дошла? Еволюция? Бог? Не може ли да сме се развили по същият начин като останалите видове, хищник и жертва? Или, Ако не вярваш, че този свят се е създал от само себе си, което лично на мен ми е трудно да приема, толкова трудно ли е да повярваш, че същата сила е създала деликатната риба-ангел с акулата, бебето тюлен с косатката убиец, че може да създаде и двата вида заедно?
  
  
  Каталог: 2009
  2009 -> Закон за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2009 Г. Обн. Дв бр. 109 от 23 Декември 2008г
  2009 -> Операционни системи Unix въведение
  2009 -> Католически Литургичен Календар 2010
  2009 -> Смб – Секция “Изток” Великденско математическо състезание 22. 04. 2007 г
  2009 -> Програма 10 11 февруари 2009 г. Гр. София, Конферентна зала на хотел „Диана-3 Лектори
  2009 -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
  2009 -> Общински съвет гр. Тервел п р е д л о ж е н и е от
  2009 -> Предлага изработване на абитуриентски албуми
  
  
  
  Изтегляне 4.07 Mb.
  
  Сподели с приятели: