Още на стр. 16 Броят се издава с подкрепата на н фк 20
Литературен вестник 20-26.12.2023П А Ме Т
Изтегляне 1.87 Mb. Pdf просмотр
|
| 6 Литературен вестник 20-26.12.2023 П А Ме Т 6 След „Животописни бележки (2018) на Владимир Вазов и Писма от Иван Вазов (2021) издателство Българска история отново се насочва към забележителния в нашата културна и обществено-политическа история род, правейки този път достояние на съвременния български читател мемоарно-документалното наследство на двамата братя генерали Владимир и Георги Вазови. Формалният повод за появата на тази книга – Братята генерали разказвате годишнината от обявяването на Балканската война, но всъщност поместените в нея горестно- възторжени спомени надхвърлят конкретния вътрешно противоречив исторически контексти очертават екзистенциално напрегнатите, травматични места на трагична общностна посветеност, за която няма условна означеност заради положеността є в перспективите на неотменимите ценностни императиви. Напрегнатото съзнание след дистанцията навремето възстановява непосредствено преживяното, откроява съдбовните явления в полето на национално значимото, подрежда късовете свят, в които всичко – от позорното дезертьорство на своите до висотите на собствения боен дух при отстояването на българските позиции – се събира в сюблимността намига и подтиква към знакова саморефлексия. Братята генерали, независимо един от друг, обективно, доколкото и жанрът позволява, проследяват случващото се в битието на народа след 1912 г, а ролята им напреки участници в пресъздаваните събития позволявана читателя в детайли да се докосне до документално-достоверното, измерения на което се изявяват от зловещата спектакловост по бойните полета до дворцовите интриги и крайните политически решения, довели до онова всеобщо състояние, което най-големият от братята пък по-късно – в съсипните на великите надежди – скръбно ще обобщи Разгром на моя свят дочаках (Вазов 1976: Братята генерали разказват има двуделна структура – своеобразната първа част обхваща завършените през 1937 г. спомени на героя от Дойран ген. Владимир Вазов, които са последвани от посветения на Одринската епопея разказ Преди една година (1914) и отписаните по определен повод собственото дневно министерстване – Братята 2023: 211) мемоари Из нашето недалечно минало. Спомени от Балканските войни (чието първо издание е от 1929 г) на ген. Георги Вазов. Така двете композиционни цялости се сближават помежду си, формират общо макротекстово пространство на успоредените тематични линии, на сходните рефлексивни модели на повествуване и преди всичко на еднаквите личностни и воински основания за нравствено-психологическа и действена отдаденост на дълга. Подстъпите към тези произведения са в контекстуално наситения предговор на Владислав Карагеоргиев – сам той автор на книгата, разказваща за обикновените хора, понесли мечтата за обединена България на върха на своите щикове (вж. Карагеоргиев 2019), Последната крепост. Одрин 1912 – 1913“ (2019). Представените в него биографични сведения за братята генерали, оценки за тяхното литературно дело, хронологични граници на включените в книгата спомени създават една предварителна нагласа, пресичаща преломния исторически факт със склонността към обективна екзистенциална равносметка след преживените възторзи и терзания, която входа на разгръщането на мемоарните свидетелствана двамата пълководци се потвърждава, придобивайки не само съдържателна, но и ценностна конкретизираност и плътност. „Ех, отечество е това. Идете (Вазова 2017: 72) – с благословна устни и с тревога в сърцето Съба Вазова изпраща синовете сина бойните полета след обявяването на всеобщата мобилизация от 17 септември 1912 г, за да се превърнат тези думи от емоционален призив в дълги съдба, служението в чието име ще е най-висш – открити съхранен – идеал. Воден от идеята за безрезервното и всеотдайно негово следване, припознато в единствено възможната позиция – „българофилство“ (Братята 2023: 97), ген. Вл. Вазов разполага своите спомени в широките времеви рамки между 1887 и 1917 г. – периода от производството му в първи офицерски чин до назначаването му като командир на а плевенска дивизия и удостояването му с орден За храброст III степен, ви клас години на всеотдайна служба на армията и родината, на съдбовни избори и на категорично отстояване на личностната и воинската чест сред застрашаващата атмосфера на реквизираните съвести и на лъжовните култове (по Мешеков 1989: 121–122). Чрез изведената рефлексивно обусловена повествователна гледна точка се прецизира всеки един детайл от ретроспективно възстановяваното минало – обектна коментари оценка съобразно ролята и значението муза обществено- политическата динамика при неумолимата граничност, фиксирана в повратната 1912 г. Непосредствено преживяното, въплъщавано в подвижните очертания на автобиографичния разказ, спомена, дневника, фрагмента, получава последователно разгръщане в уравновесяването между отраженията на частния случай и неговите последици и проекциите на националносъдбовните обстоятелства, вписани в плана на историята (напр. отказът на Вл. Вазов пред майор Рачо Петров да служи в София поради неприятните спомени, свързани с убийството на брат му Михаил по времена контрапреврата от 1886 г, или пребиваването на бъдещия славен висш военен в Котел като командир на сборна шесторъдейна планинска батарея, което го прави очевидец на унищожителния пожар в града от лятото на 1894 г, от една страна, и боят при с. Гечкенли на 9 октомври 1912 г, превземането на Одринската крепостна март 1913 г. или действията при завоя на Черна, от друга. По-силният акцент съвсем оправдано пада върху превратностите в битието на общността през Балканската, Междусъюзническата и Общоевропейската война. Сред напрегнатата полифонична обстановка, в която се долавя подетият от войниците химн Шуми Марица, окуражаващите бойни викове ура, както и тревожните тръбни сигнали и пушечните изстрели, се откроява несамоцелно и ненатрапливо фигурата на мемоариста – героичен, самопожертвователен, разсъдлив, но и дълбоко чувствителен, който ще опише радостта и възторга при обявяването на мобилизацията от 17 септември 1912 ги съпровождащите ги общи нагласи спрямо неизбежността на войната, разбирана като своеобразна предпоставка за постигането на народните идеали ще коментира като стратег и теоретик на военното дело издадени заповеди и взети решения ще тълкува отделни аспекти от психологията на боеца, поставен в условията на неимоверно жизнено напрежение в полето на честта ще портретува умело бойни другари, въплътили входа на всеобхватната Марсова тържественост полюсни в ценностно отношение действени проявления (напр. реакцията на непримиримост на доблестния и с несъкрушим дух майор Дрангов при заповедта за отстъпление въпреки голямата победа над вековния тиранин в Балканската война, която засили вярата у нашите войски и в същото време деморализира неприятеля – Братята 2023: 61; или дезертьорството на подпоручик Методий Лолов през есента на 1916 г, идвал при щаба на бригадата навярно с цел да види къде е разположен, за да го посочи на противника – Братята 2023: 161). Натрупаният опит като артилерийски началник в екстремалността на живота в окопите позволява внимателното вглеждане в света на войната като бити потискаща с повторяемостта си реалност (разполагането на бивак, упражненията захвърляне на бомби, организацията на планшетната стрелба, огледите на телените заграждения и др.); като нравствена, а и естетическа, категория, събираща ведно беззаветната устременост вимето на нещо извисено, надличностно и съзнанието за неизбежната крайност на човешкото (спомените за Елбасан, съзерцанието на съзвездието Орион и въздействието върху изострените сетива на чудесната с блясъците си от бомбите и снарядите нощ, пожарите зад позицията и нахлулите с тях представи за някогашния роден Сопот като възможност за подтикнато от гласовете на съвестта честно самоанализиране – предвид определени психологически състояния или постъпки, които инак, в мирновременния живот, биха били далечни, несвои, за което съществена роля имат съответно изправянето пред лицето на смъртта, раняването, бойният вик, болезнено възприеманата агония на събрата по оръжие, долавяните слухове от тила за злоупотребите на властта в противовес на дисциплината и посветеността на дълга свещен на фронта (Братята 2023: Неспокойното перо чертае полосите на обреклия сена оръжието идеалист, чиято вяра в ценността на отечеството изключва личния мотиви частната грижа. Сред „шипенето налетящите снаряди (Братята 2023: 168) изразителят на жертвеното служене утвърждава и пренася във времето непреходните основания на собствената житейска осъщественост неизменно в перспективите на нравствения максимализъм при строгото повеление на институциите, но най-вече – заради неотменимия зов на сърцето. Спомените, като характерни наблюдения на епохата и деятелите, макари субективни, „най-добре разкриват ония дълбоки мотиви, които са станали причина за известни събития (Братята 2023: 266). Те рисуват истинската причина на прогреса или нещастията на народите, а именно – човешката личност с нейните добродетели и слабости пак там. Това е позицията, която защитава и онагледява със своята социално изобличителна предразположеност по-големият от двамата братя генерали – Георги Вазов, героят при Одрин от март 1913 г, издал паметната заповед № 2887, съдържаща не просто военно нареждане, а жизнен ориентири ценностен императив Напред ви чака слава и мира назад – безславие и смъртта (Братята 2023: 206). Текстовете от Г. Вазов, поместени в книгата – разказът Преди една година и Из нашето недалечно минало. Спомени от Балканските войни, въпреки жанровото си различие диалогизират помежду си, по сходен начин открояват отделните черти на извънмерната жизнена ситуацията – изпитание за нравствеността и волята както за онези на фронта с оръжие в ръка, така и за тези в тила с авантюрните дворцови решения, изразяващи фалиралата политикана разума и узаконяващи новата политикана чувствата и на комара (Братята 2023: 231). След чудесния сън наяве, в който се въздига силуетът на Одринската крепост като символен връх и ново начало, а образите на окъсаните, но пълни с военна гордости мъжество наши войски (Братята 2023: 210), разкриват неизбежната жертвености удивителната извисеност надуха в общата посветеност на победата и в отношението към врага – пленения Шукри паша, идва метафоричното пробуждане сред неумолимата реалност на поредните войни, които ще изправят страната пред нова национална катастрофа и ще разколебаят вярата в опазването на хуманистичния идеал. Погледът на мемоариста се отмества от конкретната фронтова събитийност и се насочва към нейните както частни социално-политически, така и универсални екзистенциални обобщения. Така например поводите за нарушаването на Балканския съюз ще бъдат положени в контекста на неминуемия избор, касаещ съдбата на нацията – между незадоволителния мири неподготвената война. Ген. Г. Вазов подхожда към обекта на своя разкази като справедлив социален критики изобличител – с почитание обособява мястото в историческите процеси на достойните и самопожертвователни военачалници, но и с нескриван гняв говори за егоизма и политическата недалновидност на властниците, довели далеч не само до собственото разочарование от отредената роля на халиф на час (Братята 2023: 226), а преди всичко – до неотвратимото прекрояване на територии, взаимоотношения, съдби (напр. дворцовите игри, последните конвулсии на кабинета Данев – Теодоров, линията Варна – Русе като territoria aspirata с оглед претенциите на румънското правителство, Букурещкият мири двата полюса срещу нас и др.). Затова и сторената равносметка не е спонтанно емоционална, а аналитично обоснована през историческия факт, народопсихологическите особености и личния опит: И днес, след толкова столетия, пак война с гърци и сърби. Под пепелта на турското робство старата вражда си е тляла веригите едвам паднали, и тя пак избухна снова сила. Какви нови страдания таи бъдещето за нашия клет народи то по недостатък науми прозорливост. Ние вечно ще си останем най-храброто и най-скудоумното племена Балканите. Изтегляне 1.87 Mb. Сподели с приятели:
|