по всевъзможни начини у другия чувство за вина, така че той се вижда принуден още повече да се съобразява в общуването с тях. Или пък на партньора това му идва в повече, той успява да прозре ситуацията и да се освободи от чувството за вина, с което депресивният го е натоварил.
Ако агресията не намери нито един от споменатите тук пътища, тя може да се прояви първоначално като самосъжаление и в крайна сметка да се насочи срещу собствената личност, какъвто най-често е случаят с меланхолика. Заради станалия за него неразрешим конфликт между агресия, чувство за вина и същевременно страх от загуба на любовта, той трябва да отправи всички — първоначално валидни по отношение на другия —
оплаквания,
упреци и своята омраза към самия себе си, стигайки до себеомраза и до съзнателно или несъзнателно саморазрушаване. Истински трагично е саморазрушаването, предизвикано от основателно появилите се някога в детството чувства на омраза и завист, които човек никога не е успял да изрази, защото така само би влошил своята ситуация и би се преживял като лош. Не намерил възможността, вентила да се освободи от своите афекти, преживял ги с чувство за вина, той е трябвало да ги насочи срещу себе си, и като един вид самонаказание.
Най-големите трагедии се разиграват в детството; те са причинени от обстоятелството, че детето е било принудено да приеме своята отхвърленост като себеомраза навътре в себе си и заради страх от загуба и незащитеност да преживее своите агресии като прекалено голямо бреме за застрашената си ситуация. Така още от самото начало депресивният не е наясно как да се справи с агресиите си. Вследствие на това той често схваща прекалено късно или пък изобщо не схваща къде и кога е можело или трябвало да бъде агресивен; живее с погрешна представа за това, каква степен на
агресия би трябвало да вложи, за да постигне нещо, да се утвърди или наложи — той резигнира при мисълта, че за целта са необходими тонове агресия, с които той не разполага; и най-накрая, той има напълно преувеличена представа за възможните последствия от една проявена агресия, които той, заради страх и готовност да се чувства виновен, вижда като твърде големи — той непрекъснато се страхува от един вид бумеранг, който го застига с двойно по-голяма сила от тази, с която е хвърлен.
Способността да прецени кога би трябвало да е агресивен, да осъзнае, че често само един твърд поглед и една
заявена позиция са достатъчни, за да предизвикаш респект у другите, да разбере, че надценява възможните последствия от своите прояви на агресия — това са критичните пунктове, които депресивният трябва да упражнява, за да придобие нов опит за справяне с агресиите си.
Можем да кажем, че в потисканите агресии на депресивния проличава една възходяща линия, която тръгва от свръх-загрижеността, идеологизирането на скромност,
миролюбивост и смирение, и през хленчещото вайкане и страдалческата позиция води до обръщането на агресията срещу самия себе си, изразяващо се в самоупреци, самообвинения,
само-наказания, дори в саморазрушаване. Към това насочване на агресията към себе си спада и
вече споменатото соматизиране; някои тежки или нелечими болести могат психодинамично да възникнат на такава почва, сякаш като последно несъзнавано самонаказание и същевременно отмъщение в саморазрушаването.
Афектите и агресиите, които не могат или не бива да се проявяват, които така и не намират вентил, не само стават изключително мъчителни; те довеждат до една всеобща слабост на импулсите, до пасивност и инертност, които едновременно са следствие на възпрепятстваната агресивност и вторично се превръщат в нейно ново препятствие.
Омразата, яростта и завистта са неизбежни в живота на детето, но стават опасни едва тогава,
когато се натрупват вътре в него и се превръщат в основания за депресии. Безсилната ярост,
фрустриращите агресии, чувствата на омраза и завист, които трябва да потискаме, и
по- късно ни правят депресивни, „съкрушени“ — много повече отколкото като деца, — ако поради нашата зависимост и безпомощност не бива да ги допускаме. Едва когато на детето бъде разрешено да проявява своите афекти и агресивност, то може да се научи да се справя с тях, да ги прилага подходящо според ситуацията или да се откаже от тях. Ако едно дете е необичайно тихо и послушно, ако му е скучно и не подхваща нищо, ако не проявява инициатива и трябва да бъде подтиквано към каквато и да е активност, ако не е по детски импулсивно, ако не може да се занимава самостоятелно и реагира свръхчувствително на оставянето му само — всичко това са симптоми на една започваща депресия, на които трябва да се обърне внимание.
Зрялото преработване на агресията е възможно само когато човек се конфронтира със своята агресивност. Здравословната и овладяна агресивност е съществена съставна част на чувството ни за самоценност и достойнство. Ниското самочувствие на депресивните се корени в непроявената, неовладяна агресивност. Думите на Гьоте от „Роднинства по избор“:
„Единственото спасение пред голямото превъзходство на другия е любовта“ всъщност са сублимиран израз на завистта, но да сублимира едно дете все още не може.
Нека сега отново се запитаме как се стига до депресивно развитие на личността и кое кара човек толкова много да надценява страха от загуба и страха от Аз-ставането.