Отпечатъците на времето на моя съпруг Кирил Кадийски
Изтегляне 0.81 Mb.
|
| Родба на родбите
Времето е кокошка, звездите са яйчина - снесени от кокошка, цървени и шарени. Земьята е яйченце, живото е пиленце - снесено от яйченце, червено и шарено. (Народна песен от Костурско, записана от Христофор Тзавелла през 1971 година) Ето го вечният кръговрат - кокошката - яйцето - пилето - кокошката -яйцето - пилето… Кое е възникнало първо: времето е кокошка, са отсъдили костурските българи, първо се е появил феноменът “време” и после той е сътворил Вселената, неговото огледално отражение – “пространството”, изпълнено със звездите. И времето-кокошка снася живота-яйченце. Времето ражда пространството във Вселената, ражда всичко живо и животът ни създава нас, хората. Хората, родени, за да наситят със смисъл пространството и времето. Единствено човек е осмислил Вселената. Кокошката или яйцето - кое е първичното? Нима в тази българска народна мъдрост се е зародил подтикът към отключването на тайните на всемира? Времето ражда пространството и последвалите наши човешки нескончаеми въпроси. Кое първо е възникнало - материята или духът? Времето в тази иреална метафора внушава единствено раждащия дух и непрекъснатостта на нашите учудвания от измислените от очите на човека отлитащо време и безкрайно пространство. Така е само, докато виждаме. И после продължаваме през грохота на чуждите спомени за нас.
Но дали всичко е така безоблачно в засмените от потреса от живота очи на автора, дръзнал да се надсмее над вечните ни усилия за съвършено битие. Тези негови домогвания за по-светлото му запомняне, колкото и трагично да ни звучи музиката на житейските неволи, ни поставя за цел да запазим равновесието върху трите кита, трите опорни точки на съзнанието ни: Истината. Истината за стремежа на човека да бъде добър жител на тази залутана кой знае накъде вселена. Вселената на нашата душа. И тогава на нас, четящите тези откровения, нищо друго не ни остава освен да полагаме сетни усилия, за да укротяваме в себе си развилнелия звяр на понякога нечовешката ни същност. Колко издръжлива трябва да е душата ни, за да побира в себе си несметни противостояния - доброта, зверски нагони, неискрени истини, безстрашие пред възмездието… Малко са добрите човешки постъпки, които биха оправдали нашето пребиваване на тази, кой знае защо, наречена “грешна” земя. Не, не тя, ние сме грешните й спътници, дръзнали да обременяват утробата й с все нови и нови жертви на нашето безумно ламтене за върховенство над себеподобните. Човек не може да надскочи ръста си и поради тази причина принизява другите, втъква ги в и без това зейналата паст на смъртта. На тези мисли ме наведоха страници от иначе уж смешната книга на Анжел Вагенщайн - защо ли зад смеха наднича нашето отчаяние от насила сторвания от нас ужасен земен живот? Защо ли е толкова войнствен човекът, след като не се ражда с пушки наместо ръце? И кой после наглася ръката му за прицел в мишената на нашето все пак невинно по рождение битие? Командата в строя на живота трябва да бъде не равнис по оръжията, а равнис по пролетта, по напъпилата човешка надежда за земно щастие. Защото ни е неизвестно местопребиваването на тази винаги неканена гостенка - смъртта, тези необозрими хоризонти на последното човешко отчаяние. Но нека да продължим да навлизаме в тази особена смешна вселена на мъдрия ангел на извечното човешко потресение. И да заредим с пролетни аромати нашето човешко неспокойство. ПОЕТИЧЕСКА ПОВЕЛЯ Да нарисуваш не нещото, а ефекта, който то предизвиква. Стефан Маларме Ето кой движи ръката на поетите - техните отминали в по-разтърсващи предели, влюбени в земния свят, обречени на вечност, потресени души. И напусналите ни уж завинаги замлъкнали наставници продължават своята разходка из света на занемелите от красотата му жаждащи величие души. Великолепното наставничество ще поемем и ще го извисим за още по-лъчисто просветление, себе си обричаме на постоянство в чувствата си на обзети от омаята на непресъхващата реч на изумени от жизнената пролет. И те отминават, потресени от пролетната си отмала и заречени да продължат борбата с хищната природа на човека, като продължават да го посвещават в тайните на невековечния му земен живот. И ето как разгадава нещата един от избраните повелители на красотата - Октавио Пас: Чрез мене пише някой, движи ми ръката, подбира дума, спира се, люлее се между небето синьо и зелените била. Това мото вече го бях употребила в миниатюрата си “Да записваш в душата си”. Късчета от душите на великите изгнаници към всемира ли са останали на тази земя, които сега ни подтикват да творим запъхтени земния си живот, или може би те са още тук, не посмели да ни изоставят така осиротели на тази все пак единствена сега и завинаги наша обща люлка, препускаща през безбрежните хоризонти на желанията ни за вечност поне в очите на жаждащите душевно изцеление. И този възглас - “май някой ме гледа” - идва от втренчения поглед на вътрешните очи на уж напусналите ни завинаги, посветени в тайнството на всемирната любов, души. Тези поети на несекващата ни жажда за земен живот. Така рисувах в този намръщен и плачлив ден на все пак неуморната пролет в новия век, в годините на моята непресъхваща човешка вяра в световните добрини. Повярва ли ми, Боже на всемирната любов?
Събрах 400. После ги подарих. После събирах химикалки. Дори имах сръбска 12-цветна. Отново ги подарих. Това беше в Москва. 1964 - 1969 година После се върнах в София. Не, не ми подариха Москва. Сега пак съм в “Моята София”. Но сега пиша стихове. И познайте какво събирам? А вие какво мислите? Точно така. Събирам - както всеки - обелки от емоции. И май така до края. Не на света. На стихотворението. Днес станах в 6 и 10 и написах постмодернистично стихотворение.
гарваните изучаваха земята. Интересно, май я харесаха и щяха да разнасят на оня свят дръзновението ни да живеем. И улавяха замисления ми взор, бях се втренчила в дървото, но чак когато литнаха зашеметени, усетих дъха на невъзможното отвъдно. Значи то вечно присъства до нас, до прекалено приземените ни сетива. И така гарваните потвърдиха моята земна преходност.
И започнах да се озъртам. Тук щастие, там щастие, Боже, ама аз не ги попитах как изглежда щастието, но после се сетих, то е от среден род. Значи е нещо средно, по-скоро малко. Такова е май на българите щастието - средна работа. И на всичкото отгоре нито го чух, нито го видях, де късмет, де. А… късмет, думата късмет е от мъжки род. Трябваше да си поискам голям късмет. И пак нищо нямаше да излезе. Щях да викам отново – къде си късмет, къде си късмет? Все едно да гониш вятъра. Късмет с думи не се мами. Така е. И какво излиза? И в ръцете, в случая в очите, на българина да му напъхаш щастието и късмета, той пак ще се съмнява и ще задава ненужни въпроси има ли златна рибка, има ли за мен щастие; има ли бяла лястовица, има ли за мен надежда? И защото винаги надеждата е от женски род, а жените май са с измамна същност според древните митологии, ние българите надеждата ще я объркаме с измамата. Защото тя, като по-лесно различима, сама се набутва в ръцете ни. Такъв е то човекът - българин, а май и не само той - потънал до гуша в изкушението да живее. И всеки път иска да започне с улова на златната рибка и със зърването на бялата лястовица, а завършва с окадения от безидейността му тиган. Да живееш в надежда и щастие - ето за това се иска май нечовешки талант.
Имам такъв стих. Но ето откъде идва потресът ми. Гледах по телевизията документален филм за дивите племена в Амазония. Ах, само как завладяващо звучи името Амазония. Една далечна и още по-непозната за мен страна, каквато е Бразилия - на един друг континент, откъснат завинаги от моите виждания за единството на този все пак призрачен - кой знае защо такъв за мен - свят, свят, от който кой знае защо всички сме потресени. Но нима вече отдавна сме в Амазония? И там дивото племе от полуголи, все пак земни жители, се кланяше на природата – “Те живееха във велика хармония с нея. Тези хора водеха природосъобразен живот.” - така тълкуваха във филма явно успокоения вид на лицата им. И после разтълкуваха същността на цивилизования наш свят - ние се отнасяме душмански към обкръжаващата ни природа, а то според мен означава, че ние, цивилизованите хора, не ценим природата. И когато останем без тази омразна ни природа, през чий олтар ще коленичим тогава? Пред олтара на себичността?
Всяка сутрин слънцето ни приютява в своето безсмъртие, нас, несвикналите да изграждаме кули над руините на гаснещия ден. Винаги ли изгревът ще ни напомня за несмелите ни походи към утрото? Всяка вечер вечно ни напомня за скръбта ни по несбъднати желания в утрешния ден. Изгревът защо не ни е още отмъстил за залеза на нашите нестигащи надежди да се възродим за нови съзаклятия? Поне във този вдъхновен от бурите живот. ТЕЖЕСТТА НА ЖАЖДАНИТЕ ПРЕДЕЛИ Толкова ли е любопитен човек, толкова ли не му достигат родните пейзажи, че е готов да замени уюта на родния дом, ако изобщо някога човек се е чувствал уютно на земята, за далечните заскрежени пространства; за първичния тласък на морето към изчистената синева на вечно несъгласния ни с уредбата на света дух; към прозирния хаос на слънчевите ласки, набързо изоставящи ни на произвола на нощта; към замъглените смисли на отчайващо красивата есен, все заради предизвикателствата на зимния сняг; към отчайващо предания смисъл на очакващите ни тежки разочарования заради краткостта на жаждания от детството чужд хоризонт; към несмелите ни опити да заличим едно минало, което ни закотвя към ранните ни разочарования от земния кръговрат. КОЛЕКЦИОНЕР НА ДУШИ Писателят колекционира душевни изригвания - вулканичните същности на човека. Добре ли е да попаднеш в такава колекция? И само отпечатъци върху душата на писателя ли ще оставиш със своето, защо толкова краткотрайно присъствие на земята? Но писателят е с ранима душа, белезите от теб после дълго ще личат по особените му след теб възгласи: “Защо толкова раним е този свят, свят ми се завива от неотговорените въпроси за смисъла на разколебаното ни доверие в началния ни избор за земно векуване. Кога ще ти се види животът безкраен - когато изтърпим краха на неосъществените си илюзии? А може и нашият земен живот да е една наша не до край осъществена илюзия? А дали илюзиите оставят болезнени белези в човешката душа? От това ли са белезите по пропадналите кой знае къде човешки възторзи?” И писателят ли е вехтошарят, който събира тези отломки? А може би писателят колекционира отломките само след пълното изчерпване на човешките души? ШИРОТАТА НА ВЪЗПРИЯТИЯТА В МИГНОВЕНИЕТО На тази географска ширина и дължина, на която е България, има ли широта на възприятията ни за мигновеност при възприемане на заобикалящата ни природа? Знаем, че сме далече от сахарската вглъбеност в безбрежността на зоната на вцепенения мрак над пожълтялата съсухрена безжизненост. Но дали човешката природа на българските ни сърца възприема мекотата на залеза над модроокото ни Черно море? И тази природна развихреност дали ни предпазва от залитания към чуждите човешки предели? Природата около нас дали диктува честотата на редуванията на смелите и несмелите ни възгласи за оцеляване в минаващия океан от закотвени съмнения? Но дали се съмняваме в искреността на зачарованата ни природа - тя дали ще ни изведе към по-достъпни хоризонти на съмненията за вечна примиреност със съдбите ни - защо завинаги решаваме да скъсаме с разколебаната си същност на вечни труженици в морето на страстта - да сме човечни. ОПОЖАРЕНИ СМИСЛИ “Клошарка запали гигантски пожар” - в-к “Нощен труд”: “Страхотен пожар избухна в чепкалото за вълна… в столичния квартал Княжево. Над десетметровите огнени езици се виждаха от километри, а пожарникарите близо час се бориха… с вилнеещата все по-мощна огнена стихия. Те предотвратиха прехвърлянето на беснеещия пожар към близкия дом…” и така нататък. Така журналистът бясно бе описал Содом и Гомора. Сякаш клошарката бе предизвикала огъня, за да се погрее на него. Толкова голяма ли е трябвало да бъде стихията, за да стопли поне малко премръзналото й от житейските алчни бури човешко сърце, превърнало се в проблясващ кристален възел заради прелитанията над неуморните пътища на вечния скитник - човешката смела душа? Огромен огнен размах ли е необходим, за да разтопи вековния мраз на човешките вледенени желания за съпричастност все пак в този единствен наш земен живот? ОСТЪКЛЕНА ЗАБЛУДА Винаги ли ще поглеждаме с чисти очи света около нас? И винаги истината ще зависи от заблудата ни. И тогава коя ще бъде чистата истина? Чиста като стъклото? Видях на терасата парчета от пръснато стъкло. Нечия ръка не е била съвсем вярна. След няколко часа понечих на ги събера. И тогава на мястото на стъклените отломки съгледах само локвички. Стъклото се беше разтопило. Били са парчета натрошен лед. Истината се беше скрила . ВЕЧНИ УПОВАНИЯ Птичката стройна накъде е отправила взор, в далнините безбрежни, съвсем до близкия бор, далнините са видими само за нежната вечна душа, преобърнала мигом света със очите си жарки. Със своята песен птичката ни дари с ведрина, трелите й заличиха опалените ни в зноя ириси, на мига доловихме запленената от деня светлина и затънахме в свежестта й, упоени от мириси. ПОСТИГНАТ СВЯТ На бегом през годините щеше ли да постигнеш света - озарена от изгреви, залези и съновидения? През прошумяващите облетени сезони се задъхваше от засиялите им тайнства. Да постигнеш света - зачарован от смелостта ти, дълги години да разстрастяваш страха си от тях, годините стовариха тежестта си немилостиво, но ти поемаше ураганния им завършек на потресени от свечерения ти екстаз. После дълго заничаха в куршумената ти нежност на обзетата от страстта на прибоите. После дълго сънуваше обледени сълзи заради бавния свършек на захласнатото ти любопитство. ВЪРХЪТ НА ЕМОЦИИТЕ Върхът на айсберга - мое виждане, върхът на сладоледа и черешката на тортата - други общоприети залитания. И всичко това в крайна сметка е върхът на емоциите - на емоциите за какво? Заради това, че живеем на този свят заради цвета на света - за всички еднакъв и за всички различен. Все пак сладолед и черешка от тортата можеш лесно да вкусиш, но как ще вкусиш усещането си за върховна наслада от катастрофален сблъсък с живота? Върхът на айсберга, върхът на изживяването ти на приземен земен жител, върхът на емоцията ти на смъртен. Върхът на айсберга. – върхът на желанието ти за отвъд. СЛЪНЧЕВ СВЕТОВЪРТЕЖ Много отдавна поисках да обиколя света – и само от тази безкрайна мисъл ми се зави свят, не само заради това главозамайване, а защото открих, че светът е в мен самата, в душата ми, несвикнала да отстъпва от световните си намерения. Защото прозрях, че съм отгледала в мен света от главозамайващи помисли. И засвяткаха в мен световните откровения, да обиколиш света е все едно да повдигнеш клепачи и да съзреш слънцето. ЦИГУЛКОВ ЕКСТАЗ Там, където свършва поезията започва музиката. Хайнрих Хайне И цигулката на Мила Георгиева изплака мъката си по българското в “Севдалина” на Георги Златев-Черкин. Много усилия ли са нужни, за да си спомним за родината си. Защо употребих думата “спомен”? Сякаш родината ни не гори в сърцата ни! И колко е странно, брилянтната цигуларка, посветила девет години от все още крехкия си живот на града Ню Йорк, и още пет години, забързана в цигулковия си екстаз - в шоуто на Слави - й се наложи да ни връща в балканската ни действителност и да ни свири любовната песен на българката. Не знам как реагираха другите зрители, но аз бях потресена - от българския език на Мила, и от засвяткалите й спомени за родината. Тя тогава просто свири за себе си. Жителката на света с български, заслепен от младостта й, смел дух. В началото беше поезията, музиката ни завладява… Изкуството е интимност, няма нужда от крясъци… ДЪРЗЪК СВЕТОВЪРТЕЖ Да дръзнеш света притъмнял от почуда - заради непресъхващото ти желание да живееш, унесен в съзаклятническите ти провокации към всемира, дръзни обаяния свят, той ще те възнагради с безмерната си несигурност, че си земен жител, нахълтал в пределите му без мощ, в загиващата му безпросветност на обречен на дръзка забрава. Дръзни света да залезе без славата на героя на комикси - превъплъщенията на твоя отдавна орисан живот на свечеряване още в изгревната му злопаметност. Дръзни света да пребъде отвъд замаята ти на дързък смелчага пред края на достолепната ти вярност към слънчевия прибой на желанието ти за вечен подпалвач на световни несбъднати промисли, накрая дръзни света да изръкопляска на решителната ти вяра в любовта на обречените на примирение с красотата на всеки отреден ти звезден миг на съвършенство. Дръзни любовта, преди да залезе над потресените затръбили души от дългото й очакване. ПОСТИГАНЕ На трийсет смятах, че съм покорила света, а сега, доста по-късно в отшумялото време, трябва да свивам платното на живота, стремглаво препускащо към ония необятни и непонятни владения, които търпеливо ме чакат да ги достигна накрая - с полегналата мачта и с очи, вече втренчени единствено в угасващия живот. Платноходът на моето царстване на земята изпътува света на мечтите ми и сега, заредена с куршумени спомени, за последно се взирам в омаята на света зад мен. Довиждане - ден, здравей - очакване - все така вопия в живота - до тук. ПОСМЪРТНИ ОПИЯНЕНИЯ … това е чест, но не и за поети,
Нима се раждаме да покоряваме върхове, едва след като обърнем очи към отвъдното, това непознато премеждие за закопнелите ни души да обичаме. И тогава смело прегазваме през живота с упованието да се преродим в изчезналия миг. И тогава усещаме как бавно пада нощта на бъдещите ни упования за изживян смислен живот. И упоени от смислените възторзи на дневния ни живот бавно притваряме знойни клепачи и устремяване шеметен взор към близкото отвъдно на славата. После тихо лелеем несбъднати истини за краткото ни присъствие в майчината люлка -земята, и вечно се питаме кога заслужихме успокоение за смъртта. СВЕТЪТ Е КОШНИЧКА, ПЪЛНА С ЧЕРЕШИ В едно американско училище дали тема за есе: “Класът е кошничка, пълна с череши”. А на мен това заглавие ми прозвуча така:”Светът е кошничка, пълна с череши”. Красотата на узрелите едри череши, скътани в полюшващата се на вярната ни ръка “хранилница”, ли ни заставя да вярваме, че светът е пълен с упойващи усети за надживени стремления. Защото светът е пълен с нашите вечни стремежи за съвършени строители на бъдещи усещания за вечност. Поне във видимия ни свят. Защото невидимият още дълго ще ни залъгва, че сме смелотърсачи на престарели истини. Или може би светът е кошничка, напълнена с наболели полуистини. Заради заблудите на света ли се раждаме да ги допълним с още незрели помисли за смисъла на неусетените ни животи. И тогава се питаме: кой и защо ни дарява живот? И печално си отговаряме: но той е само за едно премигване на звезда! И имаме ли време да попием устремените усети в този тъй зажаднял за ласки живот? Светът е кошничка, пълна с череши, само до поредното й изтъркулване на земята. ПОРАЗЯВАЩИЯТ НЕБЕСЕН МИГ Поетът ли предизвиква поезията или тя го разтърсва като марсилска треска и изцяло изцежда силите му, нужни му за живия живот? И тя му постила вцепенения си от възхита, заради чувствеността му, дух и го понася към другите изжадувани за свобода простори - на собствения му, вечно недоволен от земята, дух. Настойката на любовното питие на поезията е забъркана от вечно недоволния шум на морето, от островърхите чела на обречените на самота и на вечен мраз върхове, от омайните борови иглички, избродирващи по остъкления въздух песента на зимния вятър, от заглъхването на гръмотевичната разюзданост, раздираща огнедишаща следа по небесния овал, от буйния танц на пъстървата над занемялата в унес планинска река, от носталгичните плисъци на разридания дъжд заради бъдещото отсъствие на занемелия в почуда поет - заради красивата вакханалия на земната природа. Каталог: docs docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”) docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето Изтегляне 0.81 Mb. Сподели с приятели:
|