Отпечатъците на времето на моя съпруг Кирил Кадийски

И поетът отпива всяка сутрин от бурливото любовно питие на поезията, кой знае защо подтикващо го да взриви с барута на думите утаяваното с годините човешко безпокойство от недълговечната му принадлежност на видимия свят. Но със забързаният ритъм на набиращата висина песен на хипнотизирания от питието поетов дух, той отлита към други предели, към друга любов - по-разтърсваща и па-стаена, нарочена му от неговата извечна повелителка, посестримата на нощта и гибелно влюбена в него – поета, отдавна примирения със защо ли не и жадуваната участ на вечен любим на поразяващия небесен миг.

ЖИВОТ ЗА ПЛАНИРАНЕ

Излизаш сутрин и оглеждаш колоната с афиши. И ето ти планиран живот. Такъв ли го искаше твоя живот? Живот за планиране. Но нали човек предполагаше? Прости ми, Господи, изхвърлянията…

А лепачът на афиши мълвеше: “Животът е това, докато си правя планове за утрешния ден”. Да уловиш мига - в своя мигновен живот, едно примигване на звезда. И кой ти внуши мисията ти на земен жител?Звезди безброй, като твоите отлетели мисли. Да си правиш планове за какво? За това как ще намигнеш отвъд на звездата? Яркочели “звездни хора” в едно намигване на звезда. О, това май някъде съм го чела, о, да не би някой животът ми вече някой да го е живял? Или някой да ми го е измислил? Но нали вече имам живот за планиране?

О, вече има нова кръв в театъра, нов режисьор, и дали моите девет драми са като тази нова кръв? Защо те ли? Но нали се родиха от едно намигване на тъгата. За нов, или друг живот до поискване. Друг “авангарден” живот - сигурно друга авангардна мисъл на режисьора…

И ето - лепачът на афиши режисира живота ни. Господи!

СИНДРОМЪТ ЖИТЕЙСКО ВДЪХНОВЕНИЕ

Имам една максима: “Човек за нищо не трябва да съжалява, защото от безброй възможности Господ е избрал него да живее”. Ние много често забравяме за това, че животът ни е дар небесен. Ние сме “небесни хора”. И като такива трябва да попиваме всеки миг от засега краткия си живот. А се оказва след откритието на 2000-та година, колко показателно, каква кръгла година, че човек е дълголетен - 1200 години, да се наживееш. Казват:”И не се наживя”. Но досега човек не се беше наживял. Точно се задъхаш от житейските емоции и ново вдъхновение те споходи… След толкова неосъществена житейска и творческа енергия, след толкова несбъднати емоции, след толкова мъка по безутешно изминалите дни на върхово човешко вдъхновение…

СВЕТЛОСТРУЙНИ ФОНТАНИ С НАДЕЖДА

Наесен и дърветата изгарят в ръжда,

уморени от денонощното бдение пред зората,

и заливат с керемидените си телеса

моите усети за неизбежната зимна позлата.

Колко е пречистено побеляла зимъс

снагата на отдавна изпепеленото лято,

есента дарява с разискрени свежи ласки

омагьосаните струи на кадифения въздух.

И дърветата като живота ни зноен ръждясват,

но излъчват възхитителни струи от красота,

и тогава зарадвана си спомняш за пролетта

със светлоструйните фонтани с плаха надежда.

НЕБЕСНИ ТАЙНСТВА

Да дочуем небесните тайнства след тътена на сърцата -

мисълта ми пронизва времето, олекнало от съмнения,

за смисъла на постигнатите вакханалии на душата.

Сутрините й внушават дълголетност на прозренията,

вечерите – изтерзани световъртежи,

а обедите – слънчеви захласвания по невидимото.

Денят ми подаряваше замислени хоризонти,

по-вглъбени и от кристалния ручей на спомените.

Но нощта ще разнищи съмнителните възторзи

от дългото ти пребиваване в разкрепостения край

на верността ти към откровената земна реалност.

НЕОПИСУЕМА ОТДАДЕНОСТ НА СЛОВОТО

Писателите пишат! Те искат да предадат красотата на всеки жадуван миг от преходното им царуване на зажаднялата за човешки изблици земя.

Но красотата е неописуема. Как ще опишеш волния порив на вятъра, несвързан с ничии измислени окови? А искрящосиния размах на вълната, искаща сякаш да прегърне цялата планета?

Или как ще опишеш човешкия порив за извисяване в главоломните висини на желанията му за вечен повелител над болезнено вписващите се в обзора му души.

Как да опишеш неописуемото щастие да съзнаваш, че си изваян от мисъл, да съзнаваш красотата на изживяванията си.

А как да опишеш мига на обич? Любовта е неописуема, защото те заслепява.

А как да опишеш мига, в който си заслепен от живота? Докато си все още на тази земя! Как да опишеш, че си смъртен?

ЩАСТЛИВО ОЦЕЛЯВАНЕ

Един чешки студент в България казва”Ние в Чехия се шегуваме и измисляме вицове за фолклора ни, за историята и литературата ни. За българите тези области от живота – фолклор, история и литература - са табу! До тях никой не се докосва с насмешка”.

И наистина ли е така? Така е, сигурно е така! Много мъка е попила в народните ни песни, а с българските хора българите изтропват своето недоволство от орисията си. И бива ли шега с народните хубости!

А за историята? Много кръв е попила тя по страниците си. И по-кървавоалена е от покоряващия със замислеността си залез. И как с шегички да засипеш тази толкова покъртителна и неизличима от вековните робства българска история, още по-кървава и от “кървавото писмо” на въстаниците за българско добруване.

А литературата ни? Българската гордост в:

Аз съм българче, обичам...

Сигурно Дядо Вазов ни е завещал това преклонение пред таланта на този тъй изстрадан и попил въжделенията си във фолклора, историята и литературата си български дух. И все пак оцелял за щастието. Щастието да си човек.

… КАТО ЕДНО ПРОСЕНО ЗЪРНО…

Една малка думичка разпуква своята мощ и нашепва забравени снеговеи. Колкото просеното зърно свенлива и незлопаметна думичката заблестява в лазура, окъпана от богатите спомени, забравили за нищетата на изказа. Коя ли думичка ще ни смае и обърка – думичката “смелост” ни залива със сила, тя ни държи будни и ние виждаме как цветето смело повдига клепачи и втренчва засияли от смелост очи в кръговрата на слънцето, от там идва смисълът й – от смелостта да живееш, веднъж пожелан от всемира, като трън в петата на лятото; смелостта ни сродява с мощния порив на вятъра, със смелостта на калинката да разкрехне крилца срещу бурното слънцеобразно залитане на простора; смелостта ни въоръжава с желание да пребъдем, да живеем загледани във вечния порив на желанията си.

ПАРЛИВИ ПОМИСЛИ

… за да усетя парливите думи

сама ги изпивам до насита.

… магиен полъх от вечността.

Как съм стигнала от “парливите думи” до този “магиен полъх”? Може би заради парливия вкус на живота, животът ни изгаря, изпепелява ни със страстите си да вървим все напред, напред към магийните си успехи, към магийните си усещания за непреходност, към… очакващата ни… крайна човешка вечност.

Защо пък не, има и човешка вечност - ето, измина и днешният ден, и аз станах с един кръговрат на духа ми по-вечна от вчера. Дълго ли трябва да чакам напълването на луната, за да я запечатам в моите въжделения за поне земна вечност. И когато очите ми съзрат отново зеления изгревен лъч на слънцето, а това надали всекиму се отдава в неговия житейски кръговрат, очите ми да опари никога недостигащото земно щастие. И тогава човек се изпълва с вечна значимост, и засиява, стоплен от магийния полъх на раззеленения вятър - ето човешката вечност отново напъпва напролет. И човекът нашепва благодарности към света за отново обзелите го парливи помисли заради вечните му съмнения

от магията на живота му. И отново дълго нашепва парливата дума “вечност”. До свършека на неговия свят.

А за “отвъд” съмненията?

“НЕПОЗНАТИЯТ ВЪЗТОРГ” НА ДУШИТЕ НИ

Дали всеки умее да достигне до “непознатия възторг” на душата си? Или може би трябва да е белязан от Бога - поет. И дали това ще бъде едно тъжно начало на жизнения му път? Да си поет - каква по-фантастична измислица от това да лелееш мъките на света в прозирната синева на въображението си. Или по-скоро поетът е с преливаща фантастична мисъл. Фантазията ли е тази, която поражда копнежа - за по-измислен от земния живот?

И способни ли сме да познаем “непознатия възторг” на душите си? А и дали си струва да поемаме този риск, който може да ни отведе в по-жадувани - от земните - предели? И ако откажем тогава да се завърнем обратно в тоя, кой знае от кого наречен – земен рай? Но ние започнахме земния си път с непознатия възторг да живеем!

ПЛАНЕТАРНА ИДИЛИЯ

… планетарна заплаха…

Ален Боске ?

Земната природа, въпреки нас, хората, продължава да живее своя ежедневен и ежегодишен живот. Кестените цъфтят и прецъфтяват, сезоните се сменят, кой от кой по-прекрасен, но на нас, хората, вглъбени в своето ежедневно и ежегодишно унищожение на земните чудости, май и сърце не ни трепва заради природната хубост, загледани в това изкуствено лъжливо съзаклятие -огледалото, което май ни нашепва само неистини за и така до болка обичащия ни земен разкош на природата.

Дърветата цъфтят и прецъфтяват и напролет и наесен ронят сребристи и златисти сълзи заради напускащите ги, макар и временно, земни вълшебства. Но ние, хората, сипем отгоре им нашето отмъщение заради недълговечното си присъствие на земята. Затова ли презираме земната красота - и сякаш бързаме да я унищожим - заради краткотрайния си човешки въздъх.

БЕЗКРАЙНАТА ПОЕМА НА ВРЕМЕТО - II

“Изживей вечерта си, бейби!” “Да изживееш мигновението - това е животът”. Ето моето виждане до това на лепача на афиши: “Животът е това, докато си правим планове за утрешния ден”. И при всяко ново мигновение има кръговрат на духа, изчерпан до дъно.

Изживей живота си, бейби, колкото и кратък да ти го е отпуснал Господ, или може би ние сами определяме времето си на пребиваване на замаялата ни с въртенето си земя, препускайки през мигновенията, задъхани от ритъма на въртенето на светилата, сред които земята е като точка в безкрайната поема на времето.

СЛЪНЧЕВИ ПОМИСЛИ

Денят ми започва със слънце в очите.

На този свят най-много обичам слънцето. И затова към децата трябва да се обръщаме със “слънчице мое”. Денят ми започва с изгревната целувка на слънцето. Слънцето ни зарежда с най-положителните емоции, … но които ние, хората, успяваме да засенчим с явно вродения си неприязън към щастлив развой на събитията. Засенчваме си слънчевите помисли, ако не за добро, то поне за поносимо бъдеще. И може би и затова не получаваме каквото и да било прилично бъдеще, защото сме обърнали гръб не само на нашия благодетел – слънцето, а и на самите нас. А да мразиш себе си означава да не обичаш останалите.

Но Господ не ни е създал с омраза в сърцето, а да носим любовта, защото “Бог е любов” и той иска да продължим да живеем живота си, преизпълнени с любов и със слънце, а не затулен от омразни помисли. Защото свършекът на света вече е настъпил в заледените ни души преди още гордото небесно светило да е извършило последната си обиколка по засиялия свод, отчаяно от гледката под себе си.

Бяхме пътници в света на желанията си, но ще станем пътници към нищото. Въпреки светлия лик на слънцето.

ИСТИНСКИЯТ СПОР

- Не спори!

- Защо?

- Защото не обичам да споря!

- Аз истината я знам. И какво от това?

УСТРЕМ

Устремен полет – полет за никъде –

звездно замаяни, устрем захвърлен

в необята разцъфнал от устремни щения.

полет за никъде, полет в отвъдното,

във необята от мълнийни същности,

устрем, разискрен от земно замайване.

НЕСЕРИОЗНИ СЪЖДЕНИЯ

Приемайте всичко на сериозно освен самия себе си.

Ръдиър Киплинг

Няма как да не приемаме на сериозно живота, след като накрая винаги стигаме до онзи момент, когато тази необичана от никого гостенка слага последната точка в разказа ни за житейските ни неволи.

А сега да говорим направо: имам едно стихотворение “Уличен въжеиграч” – и там този странен вопъл: “… а него навярно го подкрепя смъртта”.

И отново: “Мен само гробът в този свят крепи ме” – Жан Оризе.

Но, Господи, аз толкова на сериозно вземам живота си, а Тя защо вечно ми го отнема?! Аз себе си не вземам на сериозно, лошото е, че Тя ме взема прекалено на сериозно!

СЪЗРЯНА МИМОЛЕТНОСТ

… Между два удара на твоето сърце

проблясва цял един живот,

а между два удара на вечната вселена

умира цялата човешка вечност.

Тези мои стари мисли! Но днес на терасата съгледах паяжина. Паякът беше изтъкал прозирно дишаща дантела. Миг след това слънцето зарадвано проблесна, уловило утринния въздъх на затрептелия въздух и в почуда се вторачи в паяжината. И съзряната мимолетност се стопи тъй както накрая се стапя и нашият лелеен с годините живот – продължителен колкото едно примигване на звезда. И аз бях онемяла от този тъй крехък завършек на изживяването ми след мимолетната слънчева ласка.

НЕБЕСНИТЕ КОНЦЕРТИ НА ВЪЗПРИЯТИЯТА

… правото и възможността да кажеш това, което мислиш, и да бъдеш това, което си.

Небесно замаяни, мислили ли сме да възприемаме света чрез стоновете на душата на разтърсващия ни поет? И аз реших да огледам “небесните концерти”, закънтели за бъдещето, на поета Кирил Кадийски.

Да нагласиш лирата си и да пееш само за бъдните дни. Поетът с това бъдещо усещане ли се ражда – да разстрастява душата си само с бъдещи видения? За бъдещето да си спомним – поетът е прозрял смисъла на човешкото съществуване – бъдещите очаквания и надежди. И се замисляме – Господ ни е завещал бъдеще – но ние ще съумеем ли достойно да преминем през него? Достойният ход на бъдещия ни живот, ето кое вълнува поета, и може би борбата със сляпата предопределеност на съдбите ни – предопределени сме да тъгуваме за изгубените дни на съмнения.

Лесно ли е да се пише, обвързан с такъв претенциозен дух, още не стъпил на земята и вече напиращ да съперничи със слънчевите помисли. Бъдещ човек, поет, посветен на бъдещите възторзи. Явно днешните му вдъхват само тъга. Тъга по отминаващото време за бъдещето му. За бъдещето ли е захваната с емоциите си душата на поета?

Сега съм жив. Все още.

Защо поетът се съмнява в живота?

Или защо не репликата: “Аз заложих на живота! В тази игра на живот и смърт!“

Така ли усещат живота поетите, захвърлени в него от сляпата съдба?

… аз напредвам упорито, от амбиции разтърсван целия…

От амбицията да живееш до амбицията да обичаш? До…

… Любовта е красива смърт.

Може би затова е призван поетът – да умее да обича и усеща движенията на човешката душа чак до смъртта. Смъртта ли окончателно оформя бляновете ни за вечността? И как любовта от - Бог е любов - ще премине безславно във владенията на смъртта? Просто има – красива - смърт за нашите красиви или кресливи словоизлияния! Но животът не ни нашепва да предаваме любовта на смъртта! Тогава защо е толкова категорична тази закана? Смъртта единствено може да ни вдъхне безверие. В изначалния смисъл на бъдещето ни на тази земя. И след всичко това:

Това ли е благодатната почва за кълновете на нашата душа? Тишината в помислите на поета ли говори най-много за премълчаните истини?

… истината е преиначена лъжа.

Истинската версия за нашето съществуване нима се крие и в премълчаването на лъжата? И дали се пита поетът как истината оцелява в този тъй лъжовен наш свят? Но накрая винаги стигаме до извода, че единствено лъжем само себе си. И това твърдение на руснаците: “ Аз казах истината, само истината, но не цялата истина”. А кой от нас може да обозре цялата истина? И дали цялата истина е нужна? Истината за нашето кратко съществуване?

Но поетът вече е поел пътя към истината, но дали ще ни я разкрие? А ние все пак сме жадни поне за нейното леко разкрехване. И дали той самият ще я разбере? Може би ние погрешно схващаме смисъла на видимия свят? За да го тълкуваме в писанията си, а смисълът на невидимия? Смисълът на нашето временно пребиваване на земята. Но поетът вече иска да ни го разкрие, но ние ще успеем ли да го разберем? А и защо ли? Може някои и така да полетят към нищото.

… Какви измислици. Нима от друго време си дошъл ти?

Нас ли пита за това поетът? Ние ли сме му опората в този все повече несигурен свят? Или може би иска да свери своето нееднократно пресмятано, а защо не и недоловено, време с нашето? И друго ли е времето на поета? От какви предели пристига той при нас? Осъзнава ли своето превъзходство над все пак и защо ли не кухото време – все напред, все напред без умора времето ни плъзга по наклонената плоскост на годините ни, докато най-накрая не ни изтика от въображаемата ни писта за излитане към други жаждани предели.

… Не бягам аз от хората – вървя към промислите висши.

Към висшите промисли на нашето земно съществуване, или… Дали ще разберем накъде е отпътувал поетът, оставяйки ни своето завещание за сбъдване на надеждите ни? Поетът не бяга от нас, за него – ние, хората – винаги си оставяме бъдещи хора. И той е намерил в нас благодатна почва за попиване на неговите възгласи за съвършенство.

Но нали поетът също не е съвършен? Но все пак върви към висшите промисли за смисъла на битието ни. С изпепелена от съмнения душа.

… О, свят на части разделен!

И моето възклицание:

… Разделихме земята на късове

и по същата мярка и нашите земни души…

… сълзите на откъснатите континенти пълнят океана…

Светът в нас, в душите ни, ли е раздробен, или е този свят около нас, който насилствено ни противопоставя един на друг? Но поетът иска да сплоти усилията ни за душевно единение, след като в него напира въпросът:

… Аз ли съм център на света? И гвоздея на кръста?

Тази обединяваща всичките ни усилия поетова душа? Готова да се разпъне на кръста на всичките човешки страсти, готова да пожертва и малкия уют, който й предлага земята ни, за да ни възвести спасителни промисли. Но може би ние лелеем в душите си други надежди за днешния ден и не сме в състояние да уловим поетовите вопли за чисто сливане на душите? И все пак се питаме: не се ли изтощи душата на поета да ни призовава да вникваме в същността си на бъдещи хора?

Аз все за бъдещето ли ще стена?

Защо не и така сърцераздирателно да не възкликне поетът, насочил всичките си устреми към бъдещето, но забравяйки да изгори до края в крещящото пладне на днешния ден.

ДА ФЛИРТУВАШ СЪС СЛЪНЦЕТО

Ето вече един истински пролетен ден – 5 февруари. Или може би за първи път тази зима слънцето реши да ни поглези – заусмихва се ласкаво, пощипвайки игриво бузите, та нали, само ние, хората, се закачаме също игриво с него – слънчице мое, погрей още, стопли ни душите, разкрехни цветята, кокичетата свеждат очички от свян заради чудния ти поглед. И природата ликува – загърни я с лъчистите си измислици и тя ще простре приказна омайна снага пред замаяния ти поглед, заради твоята чудна милост да възраждаш всяка утрин забързания й порив на чудна земна избраница.

ПРИЗВАНИ ЗА ЖИВОТ В УНИКАЛНОСТТА И УНИВЕРСАЛНОСТТА

Поетът е уникалното творение на Господа. Или уникалното творение на природата, вдъхната от него? И затова поетът е с така наситен дух, че да може да разчита божиите пророчески послания за добруване на тази земя. Тази земя Господ е избрал заради него и тя вдъхва на поета заредените с върхови емоции неповторими мигове.

Но поетът черпи своята уникалност и от универсалността на обкръжаващия го свят.

И облегнат на нея и зареден със слънчеви възторзи поетът твори своя неповторим свят на решен да смае света на себеподобните. И въоръжен с уникалността си, той жонглира с универсалните световни понятия, за да изгреят съзвездията на неговите спонтанни помисли за съществуващите земни настървения. А ако решим да се превъплътим в неговите призрачни видения, ще усетим дълбоката му привързаност към лъчезарните територии на неземните хоризонти, към които той, без много да отлага времето, полита, може би, защото само той е посветен в това, към онези видения, към които се е устремявал откакто е познал реалния свят. И отлита, потресен от неразтълкуваната му същност.

Но нали поетът е пророк и тълкувател на предречените от него нови човешки същности? А може би затова и поетите рано напускат света, защото не са съумели да разчетат божиите замисли за жадно попиващите промените в света на призваните за милост души.

ДРЪЗНОВЕН ПОЛЕТ

За да пишеш е нужно дръзновение, нужно е да дръзнеш света около себе си и да развълнуваш и своя винаги неспокоен вътрешен свят, да бъдеш дързък, смел е малко празна дума, да бъдеш дързък – да бъдеш твърде смел, безумно решителен.

Наистина, за да застанеш пред очите на света със своите писателски видения, се иска дързък и безумен поглед, за да съзреш решимостта на света за непрестанно обновление.

Да бъдеш писател в цялата си безбрежна дързост зависи дали си готов за дръзновено връхлитане в душите на жаждащите упование от света.

ЗАИСКРИЛИ ЕМОЦИИ

И светът изгоря в почуда. Искра заблестява и емоциите от хубостите на света изригват – гейзер, избликнал към необята от страсти. Страстите ли са тия, които ни крепят все още върху възвишенията от заслепени от кръговрата на живота ни емоции, замаяни във въртележката за постигане на изгревното начало.

Една искра от човешката доброта и политаме на възбог, занемели от щастие.

ЗАНЕМЯЛ ОАЗИС

Оазисът във моята душа –

“от жажда ще загина” –

ненагледен и нечут

от ветровете на живота –

дето сриват в утринта

закънтелия ми възглас

за победа, в този дрезгав свят.

Оазиса на непрочетената истина

ще заличат суховеите развети

на безпросветното притворство.

И пътят ми към него

ще остане да личи

единствено в… безвремието

на разтърсващата ме тъга

по незамлъкващото ехо

след изживения живот.

ВЕЛИКОТО ТАЙНСТВО

Из разговор за Лудвиг Ван Бетховен:

“При този изключително талантлив композитор има значение не толкова значимостта на темите, колкото тяхната разработка – както режисьор прави много добър спектакъл с не дотам добри актьори…”

И осенен от идеята си потресеният от сбъдването на пожелани истини, се гмурва в дълбоките води на търсенията за занемелите от този, защо ли и не, призрачен свят, за да разкаже на жаждащите за нескритите им откровения.

Ще разберем ли кодираните послания, отправяни към нетърпеливите чада на задължените да разкриват реалните случвания във вечно преданата ни дневна реалност?

И всички наши подбуди за истинност ли изригват над смаяните ни души, заслушани в музиката на все пак отвъдни хоризонти? Безкраят ли ни навестява чрез стоновете на осъзналите истината за нашето постигнато сътворение? Това, че тревожим душите си със съмнения заради реалността на желанията ни, ни дава криле да обикаляме света на създателите на красиви въжделения.

Колко лесно навлизаме в териториите на минали, сегашни и бъдещи дръзновения, понесени все нагоре от музиката от безкрая. Дали пък Бетховен не ни разказва за нашето преждевременно напускане на света на потресени свидетели на гибелта на невечното време? И тази музика прекосява сърцата ни, готови да загинат заради искреността й.

И нашият, подарен ни от тайнствените ни създатели, живот, ни превръща във ваятели на все по-постижими намерения за превъзходство над себеотдадените на красотата.

И увлечени във вихъра на надеждите ни за сбъднат живот, ние бавно попиваме чуждите разгадавания на слетялото ни време, пестеливо разкриващо ни бурните ни стремления за съвършенство.

ЗА ЖАК ШЕСЕКС – ПОЕТ НА ЗАМРЯЛОТО ЗА СКОК ВРЕМЕ

Тези пастелни тонове, тези усети, които са само загадка, там гръмкостта е онемяла, природата е не само фон, а живее по поетовите канони, - и се оказваш пленник на живота му непримирим, където дори дърветата онемяват пред неговото съзерцание на света, и ти се иска леко да простреш ръка и да уловиш мириса на изтляващия спомен – отново на поетовия свят, съзрян от него за вечността. И запечатан в душите ни, занемели от… радостта на съприкосновението.

ОГНЕНИТЕ СЛЕДИ НА СЪДБАТА

В памет на Блага Димитрова

Светла събота подир Великден 2003

Да ливне дъжд, да огласи простора,

да изсветли синилката на мрака,

и утрото свенливо да здрависа хората,

да им разкрие образа очакван.

Жадуваният образ на съдбата разтръбена,

погледнала ни с ясни, утринни гледци,

и ни разкрила смисъла на гребена

на планината, огнена от слънчеви следи.

ОБРАЗЪТ НА ТЪГАТА

Гара за двама,

вана за двама,

живот за двама –

без да се брои тъгата

после в самота.

За всички отминали

наскоро след Великден 2003

ОСЪЩЕСТВЕНА ПРЕДЕЛНОСТ

… притежавам романтична нагласа и всичко, което е феерично, странно и чудно, ме привлича.

Жан Оризе

Чета есеистичните размишления - “Рамото на рицаря” - на френския поет Жан Оризе. Затова ли четем книги, за да откриваме себе си в загадъчните случвания (ах, тези служебни думи, също като нашия служебен живот) в нечий чужд живот? И тогава, дори без да се питам това по волята ли ми е, аз нахълтвам в измисления все пак заради някого живот и изтиквам неговия притежател грубо с лакти и рамо – рамото на моята призрачна опора в живота - героинята на все пак завършващия през емоции и душевни сблъсъци нечий така и неживян в реалността живот. Поживявайки не дълго в тази призрачна реалност, изведнъж си казвам: “За какво са ми тези чужди съновидения, тези чужди изблици на радост и тъга, нима земното призрачно щастие по-сладко ме боли и повече ме опиянява росата в очите ми пролетни заради разцъфтялата земна снага?”

После дълго се взирам в своите предизвикани истини за реалния земен свят и дълго примирам пред неосъществяването им. Пред неосъществените истини на моето земно съществуване.

В ЧЕТЕНЕ НА ЕСЕИСТИЧНИТЕ РАЗСЪЖДЕНИЯ В “РАМОТО НА РИЦАРЯ” НА ФРЕНСКИЯ ПОЕТ ЖАН ОРИЗЕ

И, разбира се, че проговорих в стихове, и то по телефона, с поета Кирил Кадийски:

• 
  В Княжево вали ли?
  

• 
  Току-що започна да вали. Знаеш ли какви гръмотевици трещяха!
  

И коя е тази фуния, която засмуква току-що политналите ни смайвания от света? И какво е това божие наказание да ни въвлича в джунглата от нечовешки потресения, настроили живота ни на струните на себеотдаването? Това ли е най-скъпоценният подарък за света – нашето обричане на съвършенството на излиянията ни? И така кръвта на изтичащия живот наслагва заровените в съзнанието ни предположения за отредените човешки смисли и съмнения за духовното ни оцеляване. И тогава да бъдем благословени от умората на живота ни и да се загърнем в предчувствията си все пак за някакво продължение на желанието ни да сме вечни… несретници. А и кой ни е внушил стремежа на безсмъртни повелители на истините за защо не и другия, бленуван безкраен порив за вярност на невиждания досега жадуван образ? И ние, кръвни родственици на бляна ни за земно извисяване.

ГЛАВОЗАМАЙВАЩИТЕ УСПЕХИ НА ТЪРПЕНИЕТО

Не обичам зрелищата, а предпочитам прецизността на търпението.

Жан Оризе

Търпението ли е кодът към успеха във всяко едно начинание? Значи ли, че първо ни замайва все пак наложеното ни търпение, а след това следва главозамайващото зрелище на добития успех? Или може би ние бъркаме пътя – първо трябва да добием успеха, а после търпеливо да го понесем? Заредени с успех да изтърпим все пак този наш тъй богат живот на почти непоносими заради крехкостта им и мигновеното им пречупване в пространството от хора толкова нетрайни зрелища. И тогава нашият живот изплува изпод камарите от възторжени изгреви, и замира под собствения си вопиещ заради търпението си образ, по-зрелищен заради нетърпението си да продължава борбата за пребъдване поне в съществуващите засега търпими измерения. Търпими заради живота ни.

ОЧАРОВАН ЖИВОТ

Чуден чародей ни застигна в изгрева,

изгрева позлати с желания,

чуден чародей разкрехна залезни

възторзи за живот.

Ние гледаме учудени –

кой ли е той?

ВНЕЗАПНИ СМИСЛИ ПРЕД ХАРМАНА НА ЛУНАТА

На незримите пътешественици

в света на земните илюзии

какво вещае харманът на луната –

леко извисяване в света на падналите

заради настъпилото несъгласие със бъдещето,

харманът на луната май че ни предупреждава

да внимаваме в обноските си със света,

намислил преждевременно да ни зачеркне

от стихията на нашите поредни изживявания.

Харманът на луната може би вещае

близкото ни сътворение.

Последното ли?

И гледа Витоша - захласната в хармана на луната

и в нашето пребъдване

на заклели се във бъдещето.

ЗАНЕМЯЛО СИЯНИЕ

На харман ли или в Харманли – моята баба Елена беше от това градче Харманли. Тя беше много интересна баба. И все с това : “Маша, гледай, виж, това сияние (тази дума сега аз я употребявам, не си спомням нейните точни думи – но гледай – това беше точната дума в езика й) около луната се нарича харман. Рядко се появява, но е много интересно нещо (явление според мен). И на мен, малкото дете, душата ми засияваше, когато баба Елена (а сега и аз съм баба Маша и глезя внучките си Велика и Мария – Вили и Мими – със своите детски стихове, с пиесата за деца, със сценария за детски анимационен филм, където те са първите участнички) ме караше да гледам небето с луната и звездите, със съзвездията – голяма мечка, малка мечка, колата – и колко приказки ми е изприказвала моята баба за тия коли – каруци, тя ги наричаше по-често колата. Ами те, бабите ни, навремето, освен, че в онзи далечен край на деветнадесети век и през двадесети век са гледали най-вече кокошки, са гледали - като най-голяма атракция - и небето, лягали са си вечер с кокошките, както казваше баба ми, и сигурно са мечтаели на глас – тази ясна нощ да им донесе добра поличба за всички близки и далечни мили на душите им същества, и в нейното Харманли, както тя обясняваше, че името на градчето идва от харман, и аз си представях големия простор на душите на хората от градчето и как са викали – отиваме на хармана, на хармана, а са им отговаряли – на хармана ли? И ето откъде е дошло името на градчето Харманли, където моята баба Елена е гледала всяка нощ среднощния филм за небето.

И ето откъде дойде моето върховно желание да следвам астрономия. Една мечта, която аз самата не пожелах да осъществя, въпреки приемането ми в Софийския университет физика научен профил все заради тази Москва. Може би от респект пред Мария Кюри – една друга Мария, осъществила напълно тази мечта на живота си, мечтата да общува с безкрая и с човешкия стремеж към висините. Но как ми се иска и аз да сънувам среднощния филм за безкрая!

ЛИКЪТ НА ЖИВОТА

Изкуството черпи сили от кръвта на изтичащия живот.

Жан Оризе

Какъв е цветът на кръвта на живота? Кръвта му изтича през артерията на съзнанието ни, отнасяща със себе си попитите ни излияния. Нашите мъки от светкавично проблясващата лента на замаяните ни дни. И тогава жестоките белези от немилостивите ни дни обагрят до скъсване душите ни и тя е тази, която залива заченатото ни красноречие. И тогава кръвта както твори живот твори и изкуство. Но дали думата изкуство не идва от изкуствен живот, да твориш означава да създаваш тъга заради невъзможността ни да проследим наново лентата на дневните ни съновидения, да твориш означава да затъваш в преспите на въжделенията си и премного да вярваш в смисъла си на земен жител. А оттатък широката равнина на живота твоето изкуството ще ти предложи ладия за достигане на заветните земни предели. Или изкуството ти ще те загърне в мантията на живота ти и дълго ще те топли в студените залезни нощи след изтрезняването ти от живота? И тогава кръвта ти ще попива в отдавна изкласилите твои желания за пребъдване в необята. Изкуството да съзиждаш основите на новия ден е написано с кръвта на живота ти. И всеки следващ ден те възражда за нови победи над залезните земни хоризонти.

Изкуството да живееш е върхът на земните страсти. И така ти ставаш страстен бъдещ ваятел на живота си.

ПО ТЕЧЕНИЕТО НА ЖИВОТА

И ние заставаме пред брега на живота си и нашите бурни мисли връхлитат вълните му, огнено нетърпеливи. Нетърпението ли е това, което ни тласка да пришпорваме живота си, нетърпението да изживеем набързо поредните си дни, и след това смътно да си спомняме магийните му замисли. Ние ли омагьосваме живота да тече по-стремглаво, отпуснали спирачката на дните му, или той ни зашеметява с ритъма си на достоен победител в борбата да оцеляваме пред себичността на света. И животът ли ни нашепва да живеем бързо заради невъзможността да спре стремглавия поток на времето? И така ни прави подвластни на невъзможното за лицезрение време – като бреме на живота ни.

НЕПРЕЖАЛИМА ЕСЕН

Изригващата пяна на мигновението – казах аз, - ме навежда на мисълта за концепцията на Башлар за поетичния миг. Тя съответства на времето, което блика, а не тече. Това аз наричам безвремие.

Жан Оризе

С времето се раждаме и с времето напускаме света непрежалим – но кой за времето ще ни разкаже в бъдните ни дни след хоризонта – дали постигнат и дали завинаги, на времето облегнати дали ще прекосим безкрая от шеметни замисли за пребъдването ни в света на неразкритите тайни за нашето бъдещо безвремие – а то дали няма да ни засипе с нежност?

ПОСЛЕДНИ СМИСЛИ

Да пишеш означава да поднесеш на читателя собственото си отсъствие, то е да те има чрез отсъствието ти.

Клод Роа

… в непознатите стари градове

обикаля моето последно отсъствие.

И тези мои стихове… Дали в отсъствието ни не се крие нашият призив за по-реален свят, дали здрависали ранната пролет не си вземаме сбогом с отлитащото лято и загърбили зрялата есен не си вземаме сбогом с вкочанената от безсмислие зима – нас сезоните ни състаряват заради безсмисленото ни бързане към света на утрешните ни пориви и нима не отсъстваме от собствения си живот, когато треперим за настоящето си величие? И нима не е отсъствие желанието ни да побеждаваме страховете си заради ранната смърт на цветята в занемелите ни очи? Да напуснеш света не е ли все едно да дариш закънтялото си отсъствие на новите жаждащи висините? И дали аз не отсъствам от час по величие? А дали величието ми на постигнал съмненията заради несигурното ми отмиране като щрих от сезоните ще ме върне отново в света на прозрелите несбъднати истини?

И нима с тези последни смисли ще напуснем изобщо неомръзналата ни земя и няма ли да й тежи после нашето последно отсъствие, последно за нас, и остава единственото съмнение – дали не поредно отсъствие? За пореден път ли притесняваме възторжените смисли на как още не припадналата от виенето на света й, затичана към безкрая, земя. Да бъде благословено нашето поредно отсъствие!

С ЯРОСТ ДО ЯРКОСТ В СВЕТА

Било вчера било утре

били съмнения

и според общите

мнения

на таланта

дали винаги се превръща

в яркост

вяра

надежди

свеждам

необята

целувки с

обятия

сплетени и навеки слени

прижюряше

слънцето

звънък

НОВИ СМИСЛИ

Думите в поезията придобиват друг смисъл. Смислите в поезията съществуват въпреки поета. Някой нещо ни говори; някой нещо ни нашепва - според поета Октавио Пас; …някой движи ми ръката; аз не пиша, аз записвам, някой ми диктува свише – понякога аз така си мисля, а това мое мислене не е ли много дръзко – да общуват с мен от висините? Не е дръзко, а направо е безумно, поетът е дързък проводник на своите дръзки помисли. Не е ли дързост да възкачиш безумно високо горе въплъщението на своите щения за света? Или светът е такъв, какъвто го дръзвам в мечтите си за съвършенство? Но защо тогава поетът е толкова несъвършен, Господи?

ДА ГЛЕДАШ СЪДБАТА В ОЧИТЕ

Това са лъжливите очи! На съдбата! Гледа ме и какво си мисли? Че се опитвам да я изиграя? Ето това е реплика – изиграл съдбата си! Все едно да изиграеш нещо на сцената. А там очите не са само едни, както у съдбата! А там те са множество – заклеймяващи, зарадвани, разплакани и само понякога снизходителни. Заклеймяващите очи на зрителите на нашия живот. Дали те не са ни ветропоказателя в търсене на вярната посока в живота ни? Дали те не са нашата съдба?

СМИСЛИТЕ НА ПОДАРЪЦИТЕ –

ОТ ДНИ НА ПОДАРЪЦИ

КЪМ ДНИ НА РАДВАЩ ЖИВОТ

Най-големият дар за нас е животът.

И всяка година розите, бодливи като нашия живот, ни напомнят, че:

… още живея,

че още ще бъда!

Никола Вапцаров

ХУБАВО ЛЯТО

На сън дори зимите те топлят със скрежните си воали

и тихо стенеш от невъзможността да ги очароваш

със срещата им с лятото.

Тихо им шепнеш – хубавото лято ви чака

да охладите за малко ентусиазма му за величави сенки

под разкършените брястове…

И после се събуждаш възбуден

от все същата ти реалност…

УМОПОМРАЧИТЕЛЕН ИЗГЛЕД

Пейзажите в природата ни вдъхват все пак смелост

да се огледаме и в нереалната значимост

на рано разсъмналата ни се душевна сила –

дали да потеглим бързо към края на залеза

или със сетни сили да се опитаме да заснемем

в душата си уханието на тревите,

рано повярвали в неприкосновеността си

на земни повелители.

И после тихо пада нощта над

дневните ти изгледи за дълговечност на тази земя.

Но за накрая по-добре се сдобри с душата си

за бъдещи очарования.

ПРЕДАНИ МИСЛИ ЗА ЛЮБОВТА В СВЕТА НА ПРИЗВАНИТЕ

Има хора, обзети от идеята да посвещават другиму свои предани мисли, а дали така не посвещават и частици от живота си, а дали така не се посвещават на идеята да те запомнят, устремен все пак към безкрая.

Ето едно от посвещенията върху книгата ми Небетресение –

И обичта ни докосва с леко крило и ни завещава будни помисли за безкрая и може би сме посветени и на вселенската тишина в отношенията ни със същия този безкрай на желанията ни да пребъдем поне в делника на призваните за вечност.

И заредена с тези предани мисли за безкрайното ни желание да обичаме себеподобните, дали ще стигнем до края на изживяването си на посветени в обичта на света? Или тогава някой друг ти нашепва: посвети и на мен миг на съпричастност, посвети и на мен миг на обич, за да оцелея, преживявайки благодатта на вечно търсещ упование от света на призваните… да обичат.

ОЧАРОВАНО СЛЪНЦЕ

Чуден чародей ли ни застига в изгрева,

изгрева позлатил с желания?

Чуден чародей разкрехва изгревни възторзи

за живот.

ДА НАДСКОЧИШ МИГА

Който се надява на миг, може да се надява на вечност.

Акбар, индийски владетел от XVI век

И това ни посочва смисъла – да ценим мига; един миг на жаждано съприкосновение с природата около нас и в нас; един миг на съзерцание във вечната вселена – около нас и в нас; един миг на съпричастност с нежния поглед около нас и в нас; един миг на клетва за вярност с тези около нас и с този в душата ни; един миг на вечно сбогом със света около нас и в нас; един миг на желание за вечно съприкосновение със защо ли не и с вечното желание за непресекващ възторг от мига на всеобщото съприкосновение на душите на жаждащите вечността на желанията ни.

НЕПОСТИГНАТ СМИСЪЛ

Движението ли е стимулът за продължаване на същността ти на човек? Този стимул те разтриса и повежда по нови и неизвестни пътеки към непреживени емоции. Емоцията да пътуваш през страните на тайнствените селения на душата ти, заредена с бъдещи странствания из света на неосъществимите желания; емоцията да осъществяваш непредвидените си намерения; емоцията ти да бъдеш велик предтеча на споделени истини; емоцията ти да си човек, за да запиташ: “Защо ме създаде толкова съвършено непостоянен, Господи?! Движението ли разтриса непостоянната ми същност?”

ВЕЧНИЯТ СПАЗЪМ НА ПОЕТИЧНОТО МИГНОВЕНИЕ

Поезията предизвиква парализа на ума.

Блез Паскал

Това, което ни се струва вечност, може би е само миг…

Кирил Кадийски

Дали трябва да се вслушваме в заклинателните думи на изстрадалите света заради непостоянното си пребиваване на земята? За мнозина от нас мигът може да прерасне във вечност, когато само си помислим за непреходността на обичта ни и верността ни към света на илюзиите ни, когато сме парализирани от тях, защото може би поезията, която ни нашепва отвъдни спомени, е най-върховната илюзия за живота ни; но по-страшното ще настъпи, когато вечността на желанията ни се сведе до мига на нашето разочарование от света извън нас и вътре в нас.

Тогава илюзията, че живеем във вечна хармония със себе си, наистина ще се парализира дори от мигновеното ни желание за пребъдване в необята от чувства.

ДА УЛОВИШ ДВИЖЕНИЕТО

Бягащи хрътки или бягащи коне?

Увлечени в това движение все напред кого преследваме? Преследваме може би собствената си гибел – гибелно загледани в отминаващия пейзаж, който никога повече няма да съзрем през живота си – всеки изглед от света за нас, хората, имащи усета за неповторимост, е за първи и последен път в живота ни. Няма повторение дори и на емоциите ни, повлияни от тези изгледи, защото реката вече е изтекла, понесла страховете ни заради преходността ни. Да уловиш движението в свършека на света!

ЗА АРТЮР РЕМБО КАТО ЗА УДАВЕНИЯ В ЕМОЦИИТЕ НА ИЗГРЕВА

Дали трябва да мислим за Рембо като за откривател на желанията ни да сме вечни пътешественици в света на илюзиите ни? Едно дете протяга длан и пуска в безпокойното море своя измечтан или изжелан кораб, пияно от очакващите го залезни сезони. И тогава без да иска може би толкова рано то поема по дирите на небесната дъга, опънала лък в очакване на бързоногите стрели на стиховете му, да ги запрати в кратера на човешките въжделения.

И моят вопъл:

Една звезда пожела да се роди

вече паднала.

Звездата от сияйното небе на поезията – Артюр Рембо

ЗА ГЪРЦИЯ – С НОВА УМИСЪЛ

Нощта ни носеше изобилни звезди,

ръсеше косата ти със звезди…

Янис Рицос

… ще посипя със звезди като с пепел

неувяхващите кадифени коси.

… хастара на сърцето…

… обърнато наопаки сърце…

… към нищото раззинал ръце

със смъртта въжеиграчът ще се ръкува.

Ето моите мисли до тези на поета.

Отдалече ли трябва да тръгнем, чак от светилището на Луната, за да вникнем в разтърсващата магия на призваните да обичат – родина, другар, скъпа посестрима, майко скъпа на лудите братя на свободата.

И моята нова мисъл пресича пътя на смелчагата поет, заклел се до край да бъде верен на все пак изменчивата свобода. От себе си ли трябва да се освободим, за да бъдем истински свободни и верни като птиците, чието родно гнездо в нашите ширини е като клеймо на сърцето им, и те при гнездото си винаги се завръщат, както се завръща поетът при думите свобода, обич и винаги при думата – смърт. Друга посестрима на отвъдния бряг на надеждите ни за значимост във всички бъдещи взорове.

И ето какво съзрях сред опадалите листа на заесенените въжделения на поета. Или може би аз също прогледнах за бъдещето… на желанията ни.

И вече зная защо заглавието на поетичната книга на гръцкия поет Янис Рицос Ръцете на другарите звучи близо до заглавието на моята - Ръцете на света. Защото сме мислили за ръцете, които творят свободата.

ОБЕТОВАНА ОБИЧ

Поема за безкрая на света

Това, което сме сега, е заради туй,

че не ни достига смела обич

от дърветата, настръхнали от гняв

срещу разлудувания вятър

повдигнал им полите заснежени,

нахално разсъблякъл ги

и с луд възторг симфонията на дъжда

изтракващ върху заскрежените им кости,

разриданите дървета кой ще приучи

да обичат въздуха, залинял от тъга

по звездния купол, останал без дъх.

Това, което сме сега, е заради туй,

че ланшната трева очите си изтри

и ни погали с малко обич на раздяла,

тя никога не се завърна в зимната несрета

и никой и не я потърси за разплата

заради обичта й, съсухрена и бледа,

тя никога не ни дари със бъдеще

и ние, посребрени, ще поемем

пътищата онемели на тази

вечна скитница, земята ни последна,

и с много обич във очите заживяхме,

заслушани във препирните на морето,

едничко хубостта си затъмнило

заради утринния полъх на безкрая,

едничката земя ни пълни с обич,

затваря ни като консервени кутии

и винаги е под ръка една забрава,

която ще ни вдъхни нова обич

и ще ни заслепи за следващата дрямка,

когато ние бавно ще изкачваме

върха на самотата под безкрая,

една сълза като гигантска бомба

ще се изтърколи по хребета на утрото

и ще ни завещае бъдещи възторзи

заради непресъхващия устрем на тъгата,

отново сполетяла ни в утробата

на неоплаканата обич зарад вас,

сълзата на безумното ни щастие

да сме единствени предтечи на греха

заради бясното ни новолуние от щения

да защитим прибоя от разцъфване

в огромна, валчеста и свежа обич

заради земното ни препечелване

на хитроумни спомени за нищото.

И тогава обичта ни засия и засипа

земята с несбъднатите ни очаквания

на оцелели истини заради вихъра

от избелели сгърчени милувки,

и обичта приседна на коляното

на свежата стъмена привечер

и раздроби желанието ни за истинност.

НАВРЕМЕННИ ПОМИСЛИ

Дали можем да се задържим на скалистия склон на всемира? И след като изчерпим своята мисия на животолюбиви треви, ще се оставим немирният и неверен житейски вятър да ни събори от скалата на живота-време, отмерило за последно най-дългата и най-скъпоценна секунда на земното ни пребиваване. И защо тогава трябваше сами да кацаме за един нищо и никакъв земен миг на обветрената страна на скалата на времето, само за миг, залюлени в прегръдките на вселената, наша, земна, нетърпяща колебание в безпределната й същност. И ние след дългото скитане оставаме невидими за последващите смелчаци за скок в бездната от милувките на невярното време. Време за устреми.

ЗАСЛУШАНИ В НЕОБЯТА

Няма значение как ще стигнеш, важното е да стигнеш.

Платон

Да искаш да станеш писател и да станеш – това ли е моят отговор на Платон? Или да живееш по Платон, това удоволствие от живота ли е или така предизвикваш живота? Животът ти те изтласква към висините на желанията ти за осъществяване в необята. Към него ли все се стремим – към необятната вселена на желанията ни за земна радост от красотата на човешката безкрайна вселена.

СЛЪНЧЕВО СЪНОВИДЕНИЕ

Излез да те види слънцето –

така говорят виделите хора –

и аз се наслаждавам,

слънцето ми нашепва –

ненагледна моя, погледни безкрая

от изсънувани възможности за изгреви,

ти по изгрева познай

ще разбулиш ли безкрая –

там е скрита снежната тайна,

затвори очи

и съновиденията ти за земята

ще те преродят

за изгрева –

светлото бъдеще за земята.

ЗАМИСЛЕНА В ЖИВОТА

… Тихо дръннаха струните,

било ли е, били ли сме,

струните на стихове сопнати –

спънати в безвремието…

Така съм мислила.И така мисля - сполетени от безвремието бълваме своите несгоди заради истината, че сме живи свидетели на собствените си неудачни замисли за началото и края на живота ни. И тогава примираме, възхитени от сполетелите ни смисли за извънземна вечност в мечтите ни на онемели от безкрая им. Има ли такава мечта – мечтая да живея, мечтая да притежавам хоризонтите на истинското си пребъдване в необята? А въпросът – мечтая да съм съвършен, но нетърпящ отвъдни нашепвания за краткостта на изживяванията ми, тук, на тази земя, и в това време на безкрайност на човешките земни емоции. А може би моите стихове най-вече се спъват в емоциите ми след изгрева? Защото залезът ще ме освети за последно намигване на една звезда. Звездата на устрема ми да съм земна доброжелателка за след времето. Заслушана в безвременните си истини. Звездата на съзаклятието ми със света.

ЗАГЛЕДАН В СЪЛЗИТЕ НА МОРЕТО

Морето е сапфирно огледало…

Иван Бунин

… море – тюркоазен камък

върху земната плът…

И отново моето виждане до това на поета.

И как ще наложим на ръката си този скъпоценен идеал – морето. Шумът му ни подсеща, че сме живи, и то отронва сълзи за нашия, опечален за себе си, завършек. И със сапфирената си разюзданост и с тюркоазната си замисленост морето слага отпечатък върху до болка безцветните ни дни. Ние отминаваме, а морето остава да реди… безкрая.

ЗАВЕТНА НАДЕЖДА

И така, думата човек не отминава, загнездена дълбоко в миналите ни страдания. И винаги ли човек поглежда с човещина на преминаващата пред погледа му картина от изживени страсти? Или винаги човек дълбоко се съмнява в орисаната си значимост на мним повелител на природата?

И преминали през всичките тези все пак земни премеждия нека си спомним с утеха за изживените мигове на върховно съзерцание на звездите. И преминали все пак през нетрайния камък на епохите, зазвънтели от музиката на всемира, ние плахо поглеждаме за макар и малък отпечатък от слюдата на нашето мигновено съществуване в безкрая от човешки същности.

Човек и добре да живее… винаги ще тръпне от сполуката в прииждащия живот.

ИЗРИГНАЛИ СВЕТОГЛЕДИ

Очите му излъчват светлина,

душата му прозорците разтваря,

оттам изригва светъл хоризонт –

душата му се готви за прослава.

Смирено вдига изгревни очи,

поглежда ни със волност на елен,

отдавна затръбил за вяра,

и после бавно свежда поглед ням –

душата му замира в изневяра

към неговия нетърпим възторг.

СВЕТОВНО СБЪДВАНЕ

… приведена под пълния чувал с години…

Под тежестта на годините май ние се извисяваме към първите си желания за покоряване на света. Да видя света в краката си – колко са били тези, които са въздишали в подножието на този тъй недостъпен свят, обвеян с магията на успехите; свят, сякаш създаден само за умеещите да го завладяват с неподозираните от него техни главоломни възможности; свят, тръпнещ да открие още един светъл жител на планетата, решил да заслепи света с надеждите си.

И тогава, превили рамене под тежестта на славата, напразно се опитваме да съзрем наближаващото ново утро на замогналите се наши таланти – талантът да живеем човешки, доколкото човек може да бъде наречен бъдещ нетърпелив повелител на сбъдването на света.

ДА ИЗНЕНАДАШ НОВАТА ГОДИНА

1 I 2004

Земя, като отронена сълза от зарадваното око на Господа, Земя, завинаги наша в стремежа ни да се обичаме, омаяни от подарения ни от него живот, Господ - завинаги влюбен в човеците, изненадан от изгревното им начало, донесъл им новостта за пребъдването на душите им, завинаги обречен на живота – на Земята и отвъд съмненията им за вечност.

ЗАГЛЕДАН В БЕЗКРАЯ

Седнал под крушата… чета книгата на химните.

Жан Грожан

И на тези замислени слова се противопоставя българската мъдрост: “Да стигнеш до под кривата круша”. Французинът немее под крушата, загледан в безкрая, а българинът оплаква немилостивата си съдба отново там, но за него все под кривата круша, без да усеща сладостта на живота, далече от Нютоновите въжделения за земните смисли на човешкото битие. Или може би българинът съжалява, че… и отново при него е “ябълката на раздора”, а не съзидателното падане на Нютоновата ябълка. И българинът все си повтаря руската мъдрост – поживем, увидим – но май засега само неща псевдоевропейски му се мержелеят пред очите. И в главата му нахлуват противоречиви балкански чувства. Но дано се съмнявам в така изречените мои думи!

Извика с последния си дъх Големия Защитен.

И пред очите им - на Големия Защитен (Принц), на Голямата Защитена (Принцеса) и на Малкия Защитен (Малкия Принц) се разтвори великолепно в завършеността си пясъчно пространство - до хоризонта, ако изобщо има такова понятие като хоризонт при Големите Пясъци. И Часовника. Пясъчният часовник. Ето кое предизвика неимоверния крясък у Защитения.

Пясъчният часовник с големината на най-високата земна катедрала, пълен в едната си половина до горе с пясък (пясък до гърлото му, до гърлата на всички бивши хора, вече пясъчни хора) беше застинал като вкопан в пясъка. Множество пясъчни хора (превърнали се в такива след продължителна консумация на пясък след увеличаване на активността на слънцето, хората, които останаха Незащитени; хората, които не бяха призвани да продължат човешкия род) с последни сили се мъчеха да преобърнат Гигантския пясъчен часовник върху празната му половина, за да продължи времето да изтича, както изтичаше пясъкът между размекналите им се пръсти на ръцете, приличащи повече на метли, отколкото на длани за гальовно докосване.

- Кой сътвори този часовник? - изкрещя Големия Защитен.

Но никой не го чу. Просто ушите на пясъчните хора бяха натъпкани извръх с пясък. Те дори вече не изпитваха и болка. Признакът на живота в бившата вече Земя.

Пясъчните хора сновяха нагоре-надолу, виждаха се съоръжения, с които явно те са съградили тази замлъкнала грамада - Пясъчния часовник - но те нямаха вече ръце, с които да задвижат механизмите на живия живот, те бяха се превърнали в пясъчни метли, бяха измели от себе си живия живот и в крайна сметка бяха спрели времето - бяха лишени от възможността да преобърнат, за да задвижи тънката струйка пясък, техния бъдещ живот. Бяха се лишили от живот и от бъдеще - бъдещето, което така усърдно Избраните бяха обсъждали в тяхната защитена земна станция, за да продължат живота, когато слънцето се успокои. Както се случи сега. А ако се беше случило обратното?

Навсякъде бяха разхвърляни безмълвни по-малки по обем пясъчни часовници.

- Построили са толкова огромен пясъчен часовник, за да изтича времето като пясъка по-бавно - изстена и посипа главата си с пясък Големия Избран.

Малкия Избран също извика възбудено:

- Не е вярно, не може да се спре времето, не може да се стесни пространството, както ние се опитвахме да правим в нашата станция, не може да се замрази слънцето, както се уверихте. Имаме бъдеше. Бъдещи болки. Както има бъдеще и на планетата на розата на...

- Малкия... Принц - завика Голямата Избрана, - престани с твоите рози и змии. Едните са бодливи, а другите отровни.

- ... в твоето въображение... Малък Принце...

- Но това е Земята на хората... на хората...

- На пясъчните - тъжно заключи Големия Избран.

- Така е станало, защото той е загинал. Заедно със самолета си. Иначе щеше да ни даде разгадката на бъдещето ни.

- И сами ще си я открием. Спомни си колко дълго бяхме в станцията си... и нашите разговори и действия... да замразим слънцето... да спрем активността му...

Всичко това се случи след доста време, през което се беше активизирала дейността на слънцето. Тогава хората бяха още свежи и жизнени, построиха станцията на Избраните и те заживяха там.

Едните навън под палещите слънчеви лъчи, другите под смразяващия мраз на изкуствения леден покрив.

И така. До явлението на другите бъдещи хора. На пясъчната обръгнала Земя.

СМЕЛО ВДЪХНОВЕНИЕ

Български войник

За смелостта ли се сражаваме срещу врага, необучен да вярва в добрата ни памет заради бъдните ни стремежи за вечност на заискрилите ни желания?

Смелост ли е да посрещнем изгрева, изчервен от свян заради възхвалите на очакващия го живот? И смелостта заради изгряващия нов ден.

Или смело да се замислим за невечния край на тъгата заради онемялото от възхита слънце, винаги наблюдаващо ни високомерно през далекобойните си дула? После смело въздъхваме заради осъзнатото си човеколюбие – и смело се проклинаме заради вярата си в безкрая от слънчеви помисли все заради зарадвания ни живот от оцеляване в помислите ни за дълготрайно нахълтване в приземените ни съмнения. И заради тях смелостта ни изневерява.

ЖИТЕЙСКИТЕ СМИСЛИ НА РЕКАТА И НА ВОЙНАТА
Жените и децата се заиграваха с широкоблагодатната река, отразяваща въжделенията, капризите и съмненията заради огледания в тях живот. И огледалната повърхност на реката отразяваше техния забързан живот все заради суетата.

И тогава към реката се зададоха мъжете – добре екипирани за водене на война, добре спретнали заблестели на слънцето пушки, добре подготвени за смъртта. Дотук като на кино и съвсем като на яве.

И аз си избрах роля в този филм за живота. Да се радвам на бликащата свежест на реката.
ЗАВЕТЕН КЛЮЧ
В швейцарски разказ един, може би, за да се огради от света, се беше барикадирал вкъщи навсякъде с консервени кутии, но изведнъж загубва отварачката.

А друг: - “Затрупал съм се с книги, вече са извръх и изведнъж усещам - как ще продължа – загубил съм ключа на познанието... на реалността.

Каталог: docs
docs -> Провеждане на общинските състезания от ученически игри – 2015 г. Гр. Стара загора
docs -> Опит в група чрез психодрама, социометрия и групова терапия
docs -> Дв бр. 103 от 2 Декември 2008г., изм дв бр. 24 от 31 Март 2009г
docs -> Фондация «Гъривер клиринг хауз» (c/o Център за култура и дебат „Червената къща”)
docs -> Иван (Ванчо) Флоров и м а г и н е р н о с т а
docs -> Соу „СВ. Св. Кирил и методий
docs -> Рискови фактори на тютюнопушенето

Изтегляне 0.81 Mb.

Сподели с приятели: