Проницателят

81
дървета, израснали пред дома ни, беше кацнала къщичка, която предишния ден със сигурност не беше там.
Малко е да кажа, че останах втрещен. Повярвайте ми, това не беше просто каква да е къщичка. Приличаше на излязла от някой филм за Робинзон Крузо и нямаше и най-бегла прилика с нестабилните платформи от талашит, които като малък ковях по клоните на един близък дъб. В интерес на истината тази къщичка изглежда бе сглобена без нито един пирон. Бамбукови клони, въжета и покрив от палмови листа бяха идеално преплетени и образуваха къщичка мечта за всяко дете.
Докато стоях отдолу със зяпнала уста, вратата се отвори и отвътре надникна Джоунс. Усмихна се широко и каза:
— Ела горе — и ми посочи стълбата. — Мислиш ли, че ще им хареса?
— На кого? — тъпо попитах аз.
— Ами на синовете ти! — засмя се Джоунс. — Дали ще я харесат, как смяташ?
Качих се на малката тераса пред къщичката.
— Божичко! Ще се влюбят в нея. Как я направи? Кога я направи?
— О, аз имам толкова много свободно време — тихичко се засмя
Джоунс. — Клеър и Скот ми помогнаха. Материалите ги взех от един сайт — AmaZuluInc.com. Нали си чувал за Интернет?
Погледнах го подозрително, а той се разсмя толкова силно, че за малко да падне от дървото.
— Запомни, Анди — каза той, когато престана да се смее, —
човек може да направи всичко, което поиска. Може да постигне всичко, което пожелае. Нещата не опират до пари. Нито пък до липса на време. Когато трябва да постигнеш нещо велико в този живот,
обикновено онова, което ти липсва, е идея. Времето и парите,
приятелю, също са въпрос на гледна точка.
Както и да е, никога не разбрах как точно е направил къщичката.
Впоследствие научих, че Скот и Клеър работели в AmaZuluInc.com, а това била фирма, която внасяла нестандартни материали за нуждите на компании като „Дисни“ или големите аквариуми с атракциони, но когато говорих с тях, и двамата се заклеха, че през онази нощ не са припарвали до къщата ми, нито пък някога са чували за клиент на име

82
Джоунс. Както можете да си представите, синовете ми изпаднаха във възторг от къщичката. Играят си в нея всеки ден и досега.
По онова време бях започнал да установявам колко странно е да чувам все повече и повече истории за „срещи с Джоунс“ от местните хора, които дори не знаеха, че аз го познавам. Присъствието му беше започнало да предизвиква у всички сериозно вълнение.
Заради славата му на честен и мъдър човек с отлично чувство за хумор, всеки път, когато се появявал някъде, край него се събирала тълпа от хора, които искали да зададат въпроси и да чуят отговорите му. Изглежда, всеки присъствал на подобна среща, излизаше от нея обогатен с нова гледна точка към преживяванията и опита си. Тя му помагала да премисли нещата, да си отдъхне за миг и след това да започне живота си наново, но вече с друго отношение към него. Чувах и за хора, които разговаряли с Джоунс на четири очи. Повечето от тези лични срещи били резултат от някакво мистично съвпадение на време и място, след което старецът влизал в живота на определени хора.
Тези истории ми напомниха моята първа среща с Джоунс в онази вечер под кея преди толкова години.
Един предобед минах край заведение на плажа и видях пред него грамадна табела. Собственикът бе изписал с огромни букви думи, казани от Джоунс, така че всеки да може да ги види. Старецът бил изрекъл тези думи по време на един разговор с няколко души във връзка с честите урагани, които бяха опустошавали бреговете на
Залива през последните няколко години. Мой приятел вече ми беше цитирал тези думи по друг повод, местните хора си ги повтаряха постоянно, но да ги видя написани на такава голяма табела беше наистина забележително. Думите бяха следните:
Възстановявайте живота със сърце, изпълнено с благодарност. Може да сте изгубили къщата си, но не сте изгубили дома си. Помнете, че още дишате…
Джоунс
Смях се, когато чух, че Джоунс бил и в една от местните църкви
(няма да казвам в коя) и когато пасторът запитал дали някой има специално желание за тема на днешната проповед, Джоунс се

83
изправил и казал: „Бих искал всички днес да се помолим в тази църква да има повече усмихнати лица“. После добавил с типичния си маниер: „Струва ми се, че повече хора ще поискат да попаднат в Рая,
ако знаят, че той няма да им прилича на църква!“.
Невероятно. Старецът просто казал истината и хората до един я приели с добро чувство, разтворили съзнанието си за нея. В
присъствието на Джоунс се разтапяха и най-коравите сърца.
Хенри Уорън напусна Атланта малко след полунощ и се отправи към брега. Мина през Монтгомъри в пълна тишина — умишлено не беше пуснал радиото в колата. Точно преди пет часа призори направи завой, слезе от шосе I-65 и пое на юг по магистрала 59 право към плажа. Хенри Уорън беше на трийсет и две години и имаше съпруга,
която виждаше рядко и която в момента беше бременна с първото им дете. Живееха в Бъкхед, предградие на Атланта. Трудно изплащаха къщата. Имаха и един малък апартамент на брега на Залива.
Хенри намираше финансовото си състояние за абсолютно незадоволително. Въпреки това той беше човек с „големи планове“ и неуморен работохолик, но понякога се чудеше дали всъщност не си блъска главата в някаква стена, без дори да си дава сметка за това. В
повечето случаи обаче той лесно прогонваше подобни мисли и продължаваше напред.
Хенри смяташе себе си за отличен мениджър. Освен рекламната агенция в Атланта, в която за него работеха пет души, той притежаваше и фирма за ландшафтно оформление, която действаше около брега на Залива. Там разполагаше с два екипа, всеки от които в зависимост от конкретната задача наброяваше между три и седем човека. Уорън караше двегодишен шевролет, взет на лизинг, с който беше навъртял вече повече от сто хиляди километра почти само от пътувания между Атланта и брега.
Хенри кара повече от час на юг по магистрала 59. Беше отворил прозореца до себе си в опит да остане буден. Най-после стигна до края на магистралата, зави надясно по Уест Бийч булевард и зърна изгряващото слънце в огледалото за обратно виждане. Хвърли поглед към часовника на таблото — шест и десет. Нямаше време да се отбие до апартамента си, но все пак можеше да почине няколко минути,

84
преди да дойдат хората му от двата екипа във връзка с новата задача,
която наскоро беше спечелил на търг. Ставаше дума за ландшафтно оформление на нов жилищен комплекс, а това — Хенри ясно си даваше сметка — щеше да изисква общите сили на всичките му хора.
Хенри беше обещал на инвеститора, че всички палми,
декоративни храсти, цветя, както и тревата на моравите и цялата напоителна система ще бъдат по местата си в рамките на шест дни.
Задачата беше сериозна и Уорън отлично знаеше, че няма как да бъде изпълнена в такъв кратък срок. В същото време обаче, разсъждаваше той, работата вече беше в ръцете му и инвеститорът нямаше да има друг избор, освен да се примири със закъснението и да го остави да я завърши, когато успее.
Хенри спря на паркинга пред обекта и изключи двигателя.
Поколеба се дали да дремне няколко минути, или да помисли върху офертата за друг проект, която трябваше да внесе по-късно през деня.
Преди да реши обаче, той потъна в дълбок сън.
Бизнесът на Хенри представляваше едно вечно напрежение. Той никога не вършеше нещо наистина незаконно — ако не броим факта,
че част от служителите му бяха нелегални емигранти — но ежедневно нарушаваше редица правила от нормалната бизнес етика. Работа ще има само онзи, разсъждаваше Хенри, който има големи планове и мисли с размах, без да обръща внимание на подобни дреболии.
„Големите планове“ за Уорън означаваха да подписва колкото е възможно повече договори с колкото е възможно повече клиенти. За целта той обещаваше срокове, които отлично знаеше, че няма да спази, вписваше в офертите материали, които никога не използваше,
гарантираше качество, което никога не би могъл да осигури. Задачата му беше просто поръчката „да му падне в ръцете“, а после изискваше ежедневно на всеки обект да се извършва по нещо дребно, така че клиентът все пак да вижда някакъв напредък. С оплакванията от закъсненията и гнева на клиентите той се справяше като прехвърляше вината другиму и отново даваше обещания, които никога не би могъл да изпълни.
В края на краищата работата все пак се свършваше по един или друг начин, клиентите вече бяха толкова уморени от разправии, че направо се радваха да се отърват от Хенри. На него пък изобщо не му пукаше. (В крайна сметка, за онзи, който има големи планове, винаги

85
се намираха много работа и много клиенти.) Хенри нарочно плащаше на хората си по-малко от обещаното, като винаги се измъкваше с обяснението, че е недоволен от свършената работа. В края на краищата, мислеше той, повечето от тях пребивават нелегално в страната. На кого можеха да се оплачат?
Хенри се стресна и се събуди. Пак лош сън. Непрекъснато имаше кошмари. Навярно се дължеше на недоспиването. Погледна часовника — беше почти осем часът. Хората му трябваше да са започнали работа преди час. Той слезе от големия шевролет и гневно закрачи през паркинга към един грамаден камион, натоварен с палми в саксии. Няколко от работниците му вече стояха наоколо с лопати в ръце, а един се въртеше около малък трактор с изключен двигател.
Хенри изпсува високо и хората се извърнаха към него.
— Какво правите бе! — развика се той. — Тия палми вече трябваше да са разтоварени! Не ви се плаща да се мотаете. Двама да останат тук. Останалите… заминавайте да копаете дупки на отбелязаните места!
Той изпсува отново и хората се пръснаха.
Сутринта не беше още превалила и камионът беше разтоварен, а единайсетте работници — мъже и жени — действаха из обекта, заети трескаво и уплашено с работата си. Хенри разпределяше времето си между това да се кара многословно на хората си и да успокоява по мобилния телефон другите си пренебрегнати днес клиенти. Ако видеше, че звъни жена му, не вдигаше. Беше твърде зает и знаеше, че тя ще го разбере.
После се зае да проследи тръбите на напоителната система от каптажа до конкретните места за напояване.
— Ей! — извика той на работниците. — Не си губете времето да ги закопавате много дълбоко тия тръби! Просто ги покрийте с пясък.
Дали ще са закопани на двайсет или трийсет сантиметра, няма никакво значение.
— Господине… — чу Хенри зад гърба си.
— Какво? — отвърна той, без дори да се обръща.
— Господине, ако не закопаем тръбите достатъчно дълбоко, след по-малко от месец вятърът ще отнесе пясъка и ще ги разкрие.
— След един месец нас няма да ни има тук.

86
— Не, господине, няма да ни има — отвърна гласът зад гърба му.
— Ще са останали само един куп оголени напоителни тръби… и вашата съсипана репутация.
Вбесен, Хенри се извърна, за да види кой смее да му говори по този начин.
— За кого, по дяволите, се мислиш… — започна той. После застина, защото погледът му срещна най-сините очи, които някога бе виждал. Кристалната им яснота го прикова на място и за миг му се стори, че ще припадне. След това се окопити и успя да изръмжи: — За мен ли работиш?
— През целия си живот — отвърна с усмивка старецът пред него.
Странен отговор от човек, когото Хенри бе сигурен, че никога досега не е виждал. От друга страна, старецът му се стори смътно познат. За миг всичкият гняв на Хенри се изпари. На негово място остана само едно огромно смущение.
— Как каза, че ти е името?
— Джоунс. Знам, че ти предпочиташ да се обръщат към теб с
„господин Уорън“, но какво ще кажеш днес да си говорим като приятели?
Хенри кимна тъпо. Какво му ставаше? Усети как главата му се изпразва. Съзнаваше единствено присъствието на стареца пред себе си, виждаше само очите му. Те го приковаваха и привличаха цялото му внимание върху лицето и гласа на стареца.
— Хайде да отидем на сянка — предложи Джоунс и тръгна към един дъб наблизо. — Искам да те питам някои неща.
— Но работата… — Уорън вяло махна към работниците и трескавата им дейност.
— Работата ще се свърши — отвърна Джоунс, като погледна към обекта. — Днес е много важен ден за теб и… просто трябва да поговорим.
Старецът прехвърли очукания си куфар в другата ръка, а със свободната прегърна Хенри през раменете и леко го насочи към сянката на дъба, където можеха да останат насаме. Хенри от своя страна изобщо не желаеше да тръгва със стареца, не разбираше защо
все пак тръгна, но закрачи покорно, без да каже и дума.

87
— Седни тук — рече Джоунс и Хенри послушно се отпусна на земята. — Искаш ли да ти донеса малко вода?
Хенри отрицателно завъртя глава. Сякаш изплуваше от някаква мъгла. Мозъкът му работеше едновременно в няколко посоки. Толкова

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: