Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата

44
Тръгнаха с колата. По пътя Рая отново усети свободата и щастието, които изпълваха душата ѝ. Дори когато не си говореха, заедно се чувстваха прекрасно.
Пътуваха дълго. Пристигнаха на кея, но всички корабчетата бяха отплавали. Беше ранен следобед и Оуз предложи да отидат с колата направо на самия полуостров. Погледна картата. Ориентира се, но за по-сигурно попита хората наоколо за пътя.
Шосето лъкатушеше по планинското било. Говореха си за Бог, за законите му. Коментираха различни религиозни теми, обсъждаха стиловете музика и така неусетно стигнаха до тих и живописен залив. Слязоха от колата и тръгнаха по райския плаж със ситен бял пясък, който масажираше гальовно краката им.
Водата беше светлосиня, топла и прозрачна. Тя ги мамеше и те не чакаха покана. Бързо се хвърлиха в нея. Плуваха и си играеха, без да забележат как времето минава, докато не осъзнаха, че са останали сами. Всички туристи бяха тръгнали с корабчетата. Бяха съвсем сами на това магично място сред прекрасната природа. Оуз я привлече към себе си и я целуна страстно със солени от водата устни.
– Желая те! – прошепна той в ухото ѝ, въпреки че пиха сами в този земен рай и нямаше кой да ги чуе.
Тя му се усмихна дяволито и го целуна в отговор.
Не можеше да му се насити. Обичаше го и го чувстваше близък.
Обичаше душата му. Познаваше я. Четеше мислите му. Знаеше, че той я обича по същия начин. Чувстваше го и му се доверяваше. Той я повдигна във модата и тя го обгърна с краката си. Отново се целунаха и телата им се сляха. Две тела, създадени едно за друго.
Забравили за света, сами сред нищото, получавайки всичко. Само ако можеше времето да спре...
Неусетно слънцето се бе снишило над назъбените планински хребети и те останаха заслушани в звуците на вълните и листата на палмите, които сякаш жужаха "ззззззззз". Вълшебен миг! Внезапно и двамата започнаха да осъзнават, че са попаднали в магически свят, където се бяха събрали всички прелести на едно място специално за тях и за този уникален момент. Планина, която ги

45 обгръщаше в почти пълен кръг. Река, която се вливаше в морето и образуваше прекрасен залив. Езеро, в което се оглеждаше пълната луна.
Взираха се един в друг омагьосано, а погледите им се отправяха ту към залязващото зад планината слънце, ту към огромната луна.
Как успяха да се съберат двете небесни светила на едно място точно над тях, сякаш благославяйки връзката им? Мигът беше толкова съвършен, че забравиха дори за самите себе си.
Луната заговорнически се усмихваше на залязващото слънце.
Тя щеше да ги пази до сутринта. Сякаш светилата се бяха разбрали да бдят над тях, а земята им даваше своята пълна подкрепа, предоставяйки им собствената си енергия в прегръдките на заобикалящата ги планина и топлината на морската вода. Рая не беше виждала никога подобно чудо. Как Бог е събрал на едно място реката, езерото и морето с планината. Слънцето и Луната, Рая и Оуз в този перфектен миг? Кой би могъл да изчисли деня, часа и да намери идеалното място, за да се озове там с любимия човек? Бог им даваше знак! Беше избрал момента и подготвил цялата тази красота за тях. Не им се тръгваше. Рая за кой ли път си пожела времето да спре Обещаха си да се срещат в мислите си тук, на това място, всяка вечер в полунощ. Където и да са по света в 00:00 часа.
Взеха си по един камък от плажа, за да им напомня за прекрасния момент, и тръгнаха без желание сякаш всяка крачка, която правеха, ги отдалечаваше от най-съкровената им същност. Пътуваха бавно, всеки потънал в мислите си. Бяха изпуснали вечерята в хотела и нямаше закъде да бързат. Спряха до първото заведение и седнаха на една маса. Рая се разтрепери, осъзнала силата на чувствата си – плашеше се от ликуването в душата си. Не ѝ се ядеше нищо. Беше получила толкова много любов, енергия и сила. Погледна към Оуз и осъзна, че той се бореше със същите емоции. Оставаше само ден преди раздялата и двамата започнаха да се замислят все по-често за това. Какво щяха да правят сега? Всичко дотук беше чудесно, но как щяха да продължат да живеят един без друг, когато им беше трудно и пет минути да останат разделени? Всеки трябваше да се върне в своя свят с проблемите си. Как щяха да продължат да

46 живеят постарому, когато вече нищо нямаше да е същото? Какво щеше да я кара да се усмихва?
Поглеждаха в очите си и виждаха само тъга.

Изтегляне 1.13 Mb.

Сподели с приятели: