Поредица безброй приключения®, книга-игра №2 тъмницата на ужаса

КРАЙ

Ако искаш друго приключение, върни се в началото на книгата.

Сърцето ти подскача от страх. Заставаш под пълзящия паяк. Той се приближава и скоро ще е върху теб! Лоръс хвърля по отвратителното животно светещия къс от бръмбара. Удря го по корема. Осемте му крака инстинктивно се протягат напред и сграбчват светещия къс.

Преди паякът да успее да се закрепи отново, ти се изправяш и забиваш меча си в черния му корем.

Паякът пада и изпуска светещия къс. Мъхнатите му крака се гърчат. Животът постепенно напуска чудовищното тяло. Паякът скоро умира и ти разсичаш лепкавата паяжина, за да си проправиш път.

– Успяхме! Успяхме! – крещи развълнуваният дребосък. – Аз ти помогнах! Нали видя?

– Да, Лоръс, успяхме наистина – казваш и отмяташ последните нишки от паяжината. – Знаех си, че чудесно ще се справиш, така и стана.

Бързо се отдалечавате. Доволни, че сте спечелили поредната битка, вие се измъквате невредими от нея.

Коридорът се разделя на две. Едното отклонение е надясно, а другото се спуска наляво. Гредите, които поддържат коридора вдясно, изглеждат изгнили и опасни.

– Все едно – отвръща той. – Не ме е страх от нищо! Мога да тръгна и по единия, и по другия път. Пазете се, чудовища! Иде Лоръс Безстрашния!

От десния коридор се появява с цвърчене един плъх и Лоръс се шмугва зад теб.

– Лоръс Безстрашния ли? – питаш ти.

Дребосъкът мълчи.

1) Ако решиш да тръгнете наляво, обърни на 27.

2) Ако решиш да тръгнете надясно, обърни на 24.

24
Влизаш в коридора и чуваш звук на срутващи се камъни. Виждаш как от тавана пада прах.

– Нещо става! – прошепваш на дребосъка. – Да се махаме оттук.

Обръщаш се и се каниш да се върнеш. Преди обаче да си направил и две крачки, един огромен камък те събаря и коридорът пред теб се срутва.

Прахът се утаява. Виждаш, че коридорът е запушен от големи каменни отломъци и дебели греди.

– Невъзможно е! – казваш. – Няма да успеем да премахнем всичко това с голи ръце. Остава ни единствено да продължим към другия край на коридора.

Двамата с нежелание се изправяте на крака, обръщате се и тръгвате. Непрекъснато сте нащрек. Дебнат ви неочаквани опасности.

Коридорът свършва в стая. Усещате, че някаква заплаха витае наоколо.

Но това, което виждате, изглежда съвсем безобидно. Стаята е около десет метра дълга и толкова широка. Почти е неосветена. Стените и тавана са неравни. От тавана висят сталактити. Подът е гладък. Кладенец, около десет метра широк, зее в центъра на помещението. Върху пръстена му са издълбани тайнствени фигури с грозни лица.

С меч в ръка внимателно пристъпваш до кладенеца.

– Недей! Махни се оттам! – крещи дребосъкът.

Ти се втренчваш изненадано в него.

– Тук се криеше нещо ужасно! – казва Лоръс треперейки. – Но не мога да си спомня точно какво. Колман ме вдигна за краката и ме провеси над кладенеца. Стори му се доста забавно. Аз не мислех така.

– Какво е това чудовище?

– Не знам – отговаря той. – Никога преди не бях виждал подобен звяр.

Промъкваш се внимателно до кладенеца. Бързо надзърташ в него и виждаш, че той е всъщност плитък басейн с вода.

Вътрешният ти глас крещи: „ОПАСНОСТ!" Всичко в теб ти казва: „Махни се веднага!" Но ти не го правиш. Не можеш да се върнеш по пътя, по който дойде, а и вече си стигнал твърде далече, за да те изплашат някакви си тайнствени изображения около басейн с вода.

– Виж, Лоръс, виж! – викаш ти, но дребосъкът скрива лице в шепите си и не отговаря.

Ако ключът е важен, защо са го оставили на дъното на плитък басейн? Може би водата не е обикновена? Можеш да я пипнеш и да провериш какво ще се случи. Но ако там се спотайва някакво чудовище, както смята Лоръс, това съвсем не е добра идея.

Оглеждаш стаята и откриваш няколко неща, които не си забелязал преди.

Има два изхода. Единият е вляво от теб, а другият – вдясно. И двата са тъмни. Не виждаш какво има зад тях. На пода лежат разхвърляни кости.

– Лоръс, донеси ми един от ония големи кокали.

Дребосъкът полека довлича кокал, дълъг около метър.

Вдигаш кокала и предпазливо го прокарваш по дъното на басейна, като се опитваш да издърпаш с него ключа.

Изведнъж кокалът е изтръгнат с невероятна сила от ръката ти. Водата изригва от басейна. Горната част на водната струя придобива формата на глава на кобра. Тя се стрелва към теб с отворена уста. Бързо отскачаш назад.

В мига, в който излизаш от обсега и́, водното същество потъва обратно в басейна.

– Ето! Видя ли? Казах ти. Но ти не ми вярваш! – вика дребосъкът. – Трябва да изчезваме оттук, преди да ни е ухапала!

– Успокой се! Не може нищо да ни направи. Това е воден змей – змия, сътворена от вода. Той не може да излиза от басейна. Чувал съм да споменават за тях в старите приказки, но никога не съм предполагал, че съществуват.

– За мен са напълно истински – казва дребосъкът и зъбите му започват да тракат.

Ти мълчиш, защото се опитваш да си спомниш всичко, което си слушал за водните змейове. Знаеш, че нападат всяко живо същество. Докопат ли се до него, завличат го в кладенеца, за да го удавят. Оръжията рядко могат да победят чудовището.

Ако прецениш, че не искаш да се сражаваш с това ужасно чудовище, можеш да изоставиш ключа, чудовището и стаята.

1) Ако решиш да си тръгнеш, можеш да направиш това през изхода вляво от теб. Забелязваш, че оттам повява лек ветрец. Ако избереш този път, обърни на 34.

2) Можеш да излезеш през изхода вдясно. Ако решиш да тръгнеш нататък, обърни на 28.

3) Ако решиш да останеш и да се опиташ да вземеш тайнствения ключ, обърни на 30.

– Ти луд ли си? – извиква Лоръс. – Не искам! Ти ги проследи! Ако откриеш нещо, ела и ми кажи. Вече не ме е страх, но нямам намерение да се превръщам в безумец.

Каквото и да казваш, нищо не може да убеди дребосъка.

– Не! – и още по-упорит е той. – Когато бях малък, майка ми често ме питаше, ако някой глупак се хвърли от моста, аз трябва ли да го последвам. Мисля, че това, което искаш в момента, е да скочим и двамата от моста. Направи го без мен!

Той ти обръща гръб, кръстосва ръце и забива поглед в земята.

Без да се обръщаш назад, прегазваш поточето и прекосяваш пещерата, като проследяваш стъпките на дракона. Те завиват зад голям каменен отломък и влизат в една бърлога. Надничаш в нея, притиснат до слузестата стена.

Изведнъж стената започва да се движи. Отстъпваш назад, за да я разгледаш, и се озоваваш очи в очи с огромен черен дракон.

Драконът те гледа мързеливо. После провлечено казва:

– Много ми е приятно, че се отби. Тъкмо се чудех, какво ще вечерям.

Изведнъж черният дракон се мята към теб. Ти вдигаш меча си, но с това движение само разсмиваш чудовището. Удряш го по муцуната, но без полза. Драконът те изяжда!

Дребосъкът, който се е притаил в един от тъмните ъгли, бавно се измъква от пещерата.

– Бедният Карик! – въздиша той. – Искаше да ме промени, но предпазливостта в крайна сметка ме спаси. Ще се върна в селото, ще събера голяма дружина и ще се върна, за да унищожа злото, което царува тук.

Дребосъкът изправя рамене и тръгва по обратния път за дома.

Даваш знак на Лоръс да не се показва.

Започваш трескаво да мислиш. Спомняш си, че караконджулите мразят елфите повече от всеки друг враг.

Небрежно се облягаш на стената и извикваш:

– Ха! Не ме е страх от теб. Аз съм добре въоръжен и отрядът ми от елфи се приближава зад теб, така че се приготви да посрещнеш смъртта си!

Караконджулът спира. Разгневен е. Прави няколко крачки към теб, а след това няколко към въображаемите елфи.

– Ела и се бий с мен! Аз съм лесен противник. Елфите ще те нападнат, ако продължаваш да стоиш там.

Лицето на караконджула се изкривява от гняв. Устата му се отваря и оголва големи жълти зъби. Ужасяващо ръмжене излиза от гърлото му. Най-сетне караконджулът се обръща и се втурва към несъществуващите елфи.

– Лоръс, бързо! Нямаме много време. Скоро ще открие заблудата.

Вляво от вас, на няколко метра от коридора, по който тръгна караконджулът, се отваря нов проход.

Обърни на 24.

27
Тунелът се извива надолу. Става влажен и студен. Един тъмен проход се отваря вляво от теб. Ти се колебаеш. Няма причина да тръгнеш по него. И двата прохода са страшни. Продължаваш. Тунелът се разширява в пещера.

Огромен човекоядец е клекнал в другия край на широката пещера. Той е около три метра висок. Кожата му е кафява и покрита с брадавици. От главата му виси четина от черна разчорлена коса. Лицето му може да предизвика кошмари – святкащи очи и остри зъби. По грозното му тялото стърчи козина. На кожения му колан е провесена каменна тояга, а до нея – остро копие.

Човекоядецът не те забелязва, защото внимателно брои няколко купчини от бляскащи скъпоценни камъни. Други скъпоценности и части от доспехи са разпръснати из леговището му. Една купчинка със скъпоценности е съвсем близо до теб.

В центъра на помещението, между теб и чудовището, зее широка яма. В нея се процежда вода.

– Какво ще правим? – пита Лоръс. – Човекоядците са трудни противници. Мислиш ли, че ще можем да го победим.

Ти трябва да решиш.

1) Ако решиш да нападнеш човекоядеца, обърни на 35.

2) Ако решиш да се оттеглиш, преди да те е видял човекоядецът, върни се в тъмния коридор. Обърни на 24.

– Какъв е тоя шум, Карик? – пита дребосъкът и се вкопчва за ръката ти.

– Не знам!

Продължавате да вървите и виждаш, че вляво от теб се отваря песъчлив проход. Иска ти се да тръгнеш по него и да избегнеш тътена, но любопитството те кара да продължиш по пътя.

Движиш се бавно и предпазливо. Стигаш до отвора на пещера, от която идва шумът.

Близо до входа се издига огромна дървена греда. Тя стига до тавана. Перпендикулярно притиска друга греда, която поддържа свода на пещерата.

Ти надничаш зад гредата. Триметров планински великан е клекнал върху огромен камък и държи друг камък в големите си ръце. Той разчупва камъка и събира малките блестящи предмети, които падат на пода. Внимателно ги крие в мръсна кожена торба пред краката му.

– Моля те, Карик! – казва Лоръс. – Мисля, че е най-добре да не закачаме великана!

Ти се съгласяваш, защото наистина не желаеш това ужасно същество да ви подгони. Би било голяма глупост да се биете с него. Но може би ще успееш да му устроиш клопка.

1) Ако искаш да устроиш клопка на планинския великан, обърни на 38.

2) Ако искаш да отстъпиш и да провериш песъчливия проход, обърни на 29.

29

След час коридорът свършва в песъчлива пещера, осветена от греещи сталактити. Те висят от тавана като гигантски ками. Бистър поток се вие през центъра на пещерата.

Как ти се иска да пийнеш прясна вода! След като внимателно проверяваш и се убеждаваш, че в пещерата няма чудовища, ти и дребосъкът се втурвате към водата. Лягаш на пясъка и потапяш лицето си в чистата прозрачна течност и пиеш до насита.

– Е, това беше чудесно! – казва Лоръс.

Докато лежиш на една страна и почиваш, вниманието ти е привлечено от огромни стъпки върху влажния пясък. Скачаш на крака и започваш да ги разглеждаш.

– Какво е това, Карик? Какво има? – пита дребосъкът.

– Стъпки на дракон! – с неохота казваш ти.

Драконите са най-страховитите от всички чудовища и ти съвсем не искаш да се срещнеш тук с някой от тях.

Следите прекосяват поточето и водят към ниския и тъмен отвор на една кухина.

Единственият друг изход от голямата пещера е нисък тунел, в който изтича водата от потока.

1) Ако решиш да проследиш следите на дракона с надеждата, че може да отмъкнеш богатствата му, обърни на 25.

2) Ако решиш да следваш потока, тръгни по тясната пътека покрай него и влез в тунела с водата. Обърни на 36.

– Дали да не опитаме да се измъкнем? – пита дребосъкът.

– Успокой се, Лоръс. Нека помислим за момент. Този ключ трябва да е много ценен, щом като е толкова добре охраняван. Сигурно има начин да го извадим. Може би ще успеем да отклоним вниманието на чудовището.

Ти пропълзяваш до басейна с голям камък и едно ребро в ръка. Поглеждаш през ръба и виждаш ключа, който лежи в неподвижната вода.

Дребосъкът закрива с ръка очите си.

– Не мога да гледам – казва той. – Кажи ми какво става.

Мяташ камъка в другия край на басейна и водният змей изскача сред шеметна водна пяна. Бързо потапяш реброто във водата и го прокарваш по дъното на басейна. Опитваш да закачиш ключа.

Усещаш мощен тласък и водният змей издърпва костта от ръката ти. Змеят се вие над водната повърхност и съска. Най-сетне се гмурва обратно.

Дребосъкът наднича между процепите на пръстите си.

– Още ли си жив? – пита той.

– Разбира се – рязко отвръщаш ти.

Малко си стреснат, но иначе си невредим.

Объркан си, защото костта не докосна никаква твърда повърхност в басейна! Как може в него да си видял ключ, който не съществува?

Ако ключът не е там, къде е? Оглеждаш неравния таван и виждаш, че нещо проблясва. Отиваш в другия ъгъл на помещението. Виждаш отблясъци от злато и зелени искри, но не си сигурен, че това е ключът.

Преместваш се по средата на помещението и най-сетне виждаш, че тайнственият ключ е закачен за тавана с две тънки парчета тел.

– Знам къде е, но как да го взема?

В главата ти се оформя идея. Може да използваш меча си, за да измъкнеш ключа. Но ще трябва да го уловиш, преди да е паднал в басейна, защото иначе е безвъзвратно загубен.

– Лоръс, ела тук! Трябва ми помощ.

Дребосъкът пристъпва треперещ напред, но е готов да помогне.

– Приготви се да хванеш ключа – казваш ти.

Сваляш плаща си и го хващаш с лявата си ръка.

В другата държиш меча. С едно ловко и плавно движение мяташ плаща върху водната повърхност и замахваш с меча си нагоре... ЦЪК! Откачваш ключа от тавана. Той пада върху плаща. Бързо протягаш с меча напред. Подхващаш широката повърхност на ключа и го мяташ извън кладенеца! Той се преобръща във въздуха и Лоръс се хвърля напред, за да го улови. Дребосъкът отваря ръце и виждаш, че в тях е ключът. Водният змей съска от безсилие и сграбчва плаща ти.

Но ти рязко го издърпваш от водния змей и отстъпваш назад. Лоръс гордо ти подава ключа. Наслаждаваш се на невероятната му красота. Усещаш тежестта му в дланта си. Целият блести в злато и скъпоценни камъни. Разглеждаш го още известно време. После го прибираш в кожената си кесия и завързваш здраво връзките и́.

Хвърляш един последен поглед към кладенеца. Обръщаш се и тръгваш, за да продължиш приключението си. Свеж ветрец подухва от коридора вляво и виждаш, че той се изкачва нагоре. Десният коридор е тих и тъмен.

1) Ако решиш да влезеш в левия коридор, обърни на 34.

2) Ако избереш десния коридор, обърни на 28.

С помощта на измамните кучета много скоро превръщаш скелетите в куп счупени кокали.

Измамните кучета душат около купчината и всяко сграбчва по един кокал. Ухилват ти се с нещо подобно на усмивка и изчезват.

– Уф! – казва Лоръс. – Досега това беше най-приятната ми среща с кучета.

Двамата въздъхвате с облекчение и се разсмивате над думите на Лоръс. Тръгвате по коридора, от който дойдоха скелетите.

Обърни на 24.

Най-сетне стигаш пред огромна канара. Тук коридорът свършва. Няма накъде да вървиш. Объркан си. Оглеждаш канарата. Откриваш скрита дръжка и я натискаш. Цялата канара бавно се отмества към теб!

Отстъпваш изумен. Канарата напълно се вдига и в коридора нахлува свеж въздух. Надничаш в отвора. Отвъд е пълен мрак. Прекрачвате напред. Огромната канара се затваря зад вас.

Никъде не личи врата.

– Карик! – вика Лоръс. – Ние сме отвън!

Мракът, който сте видели, е тъмнината на нощта! Наоколо подухва свеж хладен ветрец. Усещаш аромата на борове и зеленина. Вие сте отвъд леговището на Колман и в безопасност, но сте излезли без почти никакви съкровища, които да си заслужават усилията и опасностите, преживени от вас.

Може би някой ден ще откриете отвора и отново ще опитате късмета си.

Докато двамата слизате по склона на планината, чувате да проехтява гърлен подигравателен смях.

Дребосъкът рязко се обръща към планината, вдига стиснат юмрук и извиква:

– Колман, някой ден Карик и аз, Лоръс Безстрашния, ще се върнем в леговището ти, за да се преборим. Следващият път изходът от битката ни ще бъде различен!

Обръщате гръб на планината и поемате по дългия път към селото на Лоръс.
КРАЙ

33
– Трябва да измислим начин как да се справим със зелената тиня – казваш ти.

Близо до мястото, откъдето започва тинята, се издига висока колона. Сядаш до основата и́, за да помислиш. Изведнъж Лоръс скача и започва да бута колоната. Тя леко се помръдва, но не се накланя.

– Какво правиш?

– Мост! – отвръща Лоръс.

Веднага разбираш плана му. Колоната е достатъчно дълга и ще достигне до другия край на тинята. Ако я повалите можете по нея да преминете отвъд.

Ставаш и започваш да буташ колоната с все сила. В началото тя не помръдва. Най-сетне се срутва посред езерото от тиня и се разтрошава на парчета.

– Как ще се предпазим от тинята, която капе от свода? – пита Лоръс.

Поглеждаш към капещата тиня.

– Ето така! Дано да успеем!

Събрал цялата си смелост, вдигаш плаща над главата си така, че да закрива тялото ти като огромен платнен чадър.

Скачаш по остатъците от колоната, като внимаваш да не стъпиш на някое, оплискано с тиня парче. С-с-с! Шшш-ссс! Две капки зелена тиня падат върху плаща и започват да го разяждат, но ти вече си успял. Стигнал си до другия край на езерото.

Бързо хвърляш плаща настрани и виждаш изумен как тинята започва да се пени, съска и кипи. Най-сетне ужасното вещество поглъща целия плащ.

Лоръс те е последвал и е плътно зад теб. Той също захвърля плаща си и вижда как се разлага в свистящата, бълбукаща маса.

– Колман добре посреща гостите си! – казва дребосъкът. – Хайде да продължим нашето приключение.

Ти гледаш с изумление дребосъка. Нима това е същият човек, когото трябваше да насърчаваш неотдавна?

Озовавате се в помещение, което прилича на склад. Лоръс уверено тръгва напред. Започва да оглежда запасите от вода и храна. Вашите провизии са на свършване. И двамата сте прегладнели и ожаднели. След като се нахранвате и утолявате жаждата си, откривате и запас от дрехи. Вземате си нови плащове.

– Е – казва Лоръс, като се протяга. – Готов съм отново да тръгнем. Хайде! Да вървим!

Лоръс пръв излиза от стаята и́ влиза в един коридор вляво.

След известно време коридорът отново се разделя.

1) Лявото разклонение е тъмно и тихо. Изглежда опасно. Ако избереш него, обърни на 24.

2) Дясното разклонение е също тъмно и тихо. Леко се спуска надолу. Ако избереш този път, обърни на 42.

– Засега няма да влизаме в него! – казваш ти.

Продължавате да вървите и забелязваш, че на едната стена на коридора са изсечени каменни лица. Лицата са грозни и озъбени.

– За бога, Карик! – казва Лоръс. – Какви отвратителни лица.

Продължавате да вървите и виждате, че лицата стават все по-големи. Проходът сега е почти запушен от каменни чудовища, големи колкото човешки бой. Израженията им са толкова отвратителни, че изпитваш неописуем страх, когато минаваш покрай тях.

– Те са само камък, Лоръс! – казваш ти за повече смелост.

Двамата се промъквате под втренчените погледи на каменните чудовища.

Пред вас се открива голяма стая, осветена от факли. Две огромни греди се издигат от двете страни на входа. Забелязваш, че коридорът продължава от другата страна на стаята.

Докато разглеждате стаята, имаш чувството, че те наблюдават хиляди очи. Пред теб стои най-ужасяващата сбирка от статуи, които някога си виждал. Каменните чудовища – творение на някой луд, зловещо се хилят от постаментите си. Ти стоиш на прага толкова изплашен, че не смееш да пристъпиш. И добре че е така, защото една от статуите се размърдва. Това е жива горгона.

Тя е с размерите на човек, но е с цвят на сив камък. Криле като на прилеп стърчат от гърба и́, а на коленете и лактите си има остри като нож шипове. От челото и́ стърчи дълъг спираловиден рог. Ръцете и́ завършват с остри нокти. Има и дълга опашка, подобна на камшик.

Дребосъкът се притиска до теб и вдига малкия си щит, за да се прикрие. Знаеш, че горгоните са свирепи хищници, които нападат всеки и обичат да измъчват плячката си. Знаеш, че понякога вярно служат и на зли господари. Сигурно горгоната е слуга на Колман. Може би магьосникът е някъде наблизо?

1) Ако решиш, че трябва да се пребориш с горгоната, въпреки че тя е едно от най-свирепите същества, които си очаквал да срещнеш в подземието, влез в стаята. Обърни на 41.

2) Ако не желаеш да се биеш с горгоната, върни се в слабо осветения коридор, покрай който минахте. Обърни на 32.