Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

104
[1]
Голда Меир (1898–1978) — израелски политик, първата жена министър-председател на Израел (1969–1974).
↑
[2]
Пол Харви (1918–2009) — американски радиоводещ. Всяка седмица сутрешното му предаване „Новини и коментари“ се е слушало от 24 милиона души. — Б.пр.
↑
[3]
Букър Т. Вашингтон (1856–1915) — чернокож писател, оратор и политически лидер. — Б.пр.
↑
[4]
Джордж Карвър (1864–1943) — американски ботаник и химик. — Б.пр.
↑

105
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Дейвид се ръкува с Уинстън, който се опитваше да извади от джоба си още една пура. Карвър стана и се загледа в публиката. Махна на доктор Вашингтон и той му се усмихна широко. Жана д’Арк тържествено стисна ръката на Ерик, а после той се обърна да посрещне приятелите си, бързащи към него от всички посоки. Царят на Израил се прегърна с „етиопеца“ Джордж Карвър. „И това доживях да видя!“ — каза си Дейвид, но в същия миг едва не беше повален от дванайсетгодишната си любимка.
— Толкова се гордея с теб! — възкликна Ане Франк и се хвърли в прегръдките му, а той силно я завъртя. — И цар Давид ми е приятел!
Много интересно, забеляза ли, че имената ви си приличат? Ама ти знаеше ли, че ми е приятел? Госпожа Голда ни запозна… Ще имаме ли време да си поприказваме? Ти докога ще останеш?
Дейвид се засмя, беше забравил за навика й да бърбори като картечница, прескачайки от тема на тема.
Внезапно изражението й се промени и усмивката й помръкна,
сякаш нещо я беше изненадало неприятно. Той се озърна — повечето пътешественици ликуваха, но неколцина изглеждаха разтревожени.
— Какво има, Ане? — не се стърпя Дейвид. — Защо се намръщи така?
Малката безмълвно му направи знак да погледне назад. Той се подчини и лицето му също помръкна.
Постепенно радостните възгласи в залата стихнаха — един след друг присъстващите забелязаха, че нещо не е наред.
Президентът Линкълн още седеше зад масата. Всъщност май изобщо не беше помръднал. И не само че не се усмихваше, ами изглеждаше съкрушен. Гавраил стоеше до него.
Събитията се развиха твърде бързо… Дейвид се опита да си спомни какво точно се беше случило: той отговори на въпроса,
архангелът потвърди верността на отговора, всички въздъхнаха с облекчение и започнаха да празнуват…

106
Срещна погледа на Линкълн и двамата сякаш прочетоха мислите си. Гавраил се усмихна… и нищо повече! „А ние решихме, че…“
Внезапно архангелът заговори, без да откъсва поглед от шестнайсетия президент на Съединените щати:
— Имате ли въпроси?
— Отново сгрешихме, нали?
— Да, Ейбрахам Линкълн. Това не е верният отговор. — Гавраил се обърна към хората в залата: — Както обикновено, можете да продължите разговорите си тук или на другите места, които са ви предоставени. — После отмести очи към Дейвид и добави: —
Предполагам, че няма да искаш да си тръгнеш веднага. Ще ти отпусна още малко време. Но помни: скоро ще се върна, за да те отведа у дома.
Той се насочи към вратата, но след малко спря и се обърна.
Само допреди миг Дейвид беше вцепенен от ужас, а сега го обзе гняв — недоумяваше защо архангелът ги остави да си мислят, че са спасили положението. Идеше му да се развика, ала нещо в погледа на
Гавраил го накара да замълчи. След миг чу най-необичайната изповед:
— Пътешественици, тъй като съм небесно създание, на мен не ми е дадено да изпитвам тъга или скръб. Радост — да. Вълнение — да.
Също и чувство за дълг. Но онова, което вие наричате печал и униние, е чуждо на моята природа. Аз съм само Божи служител. Жана д’Арк,
преди много години ти се явих по Негова заповед. Сега ще ти разкрия нещо. Когато те обгърнаха пламъците на кладата, тялото ти се страхуваше. Не знаех как да ти помогна, затова реших да ти покажа радостта си. Помниш ли? Радвах се, че страданията ти скоро ще свършат. Дейвид Пондър, преди малко аз отново изразих радостта си.
Нямах намерение да ви подведа. Неведнъж съм се срещал с пътешественици и все съм се питал какво точно чувствате. За мен вие,
хората, сте необясними същества. Знаеш ли защо се усмихнах, като чух последния ви отговор? Зарадвах се… на вашето постижение.
— Ти подиграваш ли ни се? — изсъска Дейвид. — Та ние буквално се провалихме!
— Положих толкова усилия да разбера човеците, но напразно.
Чувал съм ви да казвате, че трудностите са попътен вятър за вас…
— Но това е просто крилата мисъл, Гавраил! — извика Дейвид.
— Цитат! Не знам от кого е, може би от някого в тази зала… но е

107
просто цитат! Банална фраза, с която се окуражаваме да продължим борбата дори когато положението е безнадеждно!
Архангелът сбърчи чело, замисли се и промълви:
— О! — После се обърна и излезе.
* * *
Дейвид се ядоса още повече. Ако имаше под ръка нещо тежко,
щеше да го запрати след Гавраил.
Уинстън беше почервенял като домат.
— Само да ми падне този наглец! — процеди през зъби. — Ще му отскубна крилете перо по перо! Ще му дам да се разбере!
— Дори не си го помисляйте! — предупреди го Жана д’Арк.
— Аз… аз съм… — Карвър се поколеба. — Обиден съм. И преди съм си… сътрудничил с Гавраил. Не очаквах така да се подиграе с мен.
Той… се подигра с нас, нали? Не съм го очаквал…
— С право се възмущавате, сър — съгласи се Ерик.
Пътешествениците в залата — огорчени, гневни и объркани —
отново се събраха на групички, сякаш за да се утешават взаимно.
Линкълн и Чърчил се присъединиха към Адамс, Джеферсън, Голда
Меир и Франклин Делано Рузвелт. Джордж Вашингтон и Теодор
Рузвелт бяха заобиколени от други американски президенти и световни лидери. На четвъртия ред Алберт Айнщайн и Томас Едисън продължаваха ожесточения си спор.
Дейвид седна сред тях, но никой не го доближи, явно не искаха да го безпокоят. „Или ме избягват, защото се провалих“ — помисли си той с горчивина. По едно време Ане Франк се тръшна до него и безмълвно стисна ръката му. Останалите сновяха между редовете,
поздравяваха стари приятели и разговаряха помежду си. Ето ги тримата от шоубизнеса: Боб Хоуп, Бинг Кросби и Лусил Бол. Зад тях бяха Норман Винсент Пийл, Били Греъм и Ной… или Моисей?
Двамата си приличаха… Бенджамин Франклин седна от другата страна на Ане. Свали си очилата, избърса ги с носна кърпа и пак ги сложи.
— Не знам какво да кажа — подхвана той. — Всички сме разочаровани. Но и сме единодушни, че се представихте блестящо.

108
Задачата ви беше много трудна, господин Пондър. Никой нямаше да се справи по-добре от вас.
„Има ли значение!“ — каза си Дейвид и отвори уста да благодари, но точно в този момент над главите им прелетя лист хартия,
смачкан на топка. Беше хвърлен или от Айнщайн, или от Едисън,
които почти се бяха хванали гуша за гуша.
Ане стана да вземе хартийката; Дейвид изчака детето да се отдалечи и ядно прошепна на Франклин:
— Дяволите да ги вземат! За какво толкова спорят?
Държавникът побутна надолу очилата си и го изгледа:
— Не ругайте! Не и тук! — После му се усмихна: — Мнозина пристигнаха в последния момент, и то след дълго колебание. Аз съм един от тях. Не ни напомняйте, бяхме на косъм да се отправим в обратна посока.
Ане се върна и пак седна. Дейвид предположи, че е взела хартиената топка, за да я изхвърли — така правеше дъщеря му Джени,
когато беше на дванайсет. „Обзалагам се, че тук няма нито едно кошче за смет“ — каза си той и протегна ръка към малката. Също като
Джени, тя пусна боклука в дланта му. Дейвид го пъхна в джоба си и погледна към двамата учени на задния ред.
— За какво се карат?
— Все за едно и също! — засмя се Франклин. — Томас Едисън се страхуваше от тъмното. Малцина знаеха за тази негова слабост…
— Чакайте малко! — прекъсна го Дейвид. — Човекът, изобретил електрическата крушка, се е страхувал от тъмното?!
— Ами да, иначе защо ще работи толкова усърдно върху този проект! Това е самата истина, Томас се страхуваше от тъмното. Само шепа хора във вашия свят знаеха тази малка подробност, но тук тя е всеизвестна и той дори се гордее с нея…
— Е, чак пък да се гордее… Защо?
— Защото му е дала стимул да изобрети електрическата крушка,
а това е постижението на живота му. Знаете историята, предполагам…
Томас продължава да я разказва и вече е втръснал на всички. Нали,
Ане? — Момичето се изкиска. — Провел е хиляди неуспешни опити,
преди да извика: „Еврика!“. — Франклин разпери ръце над главата си,
сякаш беше самият Едисън, и Ане се запревива от смях. — Та за това спорят с Алберт. Томас застъпва тезата, че страхът и нещастията ни

109
подтикват към действие. В крайна сметка той самият е патентовал
1093 свои изобретения… — Франклин се опита да го имитира: — „А
какво щеше да стане, ако се бях отказал? Какъв щеше да е светът днес?“
Малката се засмя така, сякаш това беше най-забавното нещо,
което е чувала. Дори Дейвид се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях.
— И какво, значи Едисън смята, че трябва да продължим да търсим верния отговор? — заключи той.
Франклин сви рамене:
— Нали затова се карат. Никой освен Айнщайн не би дръзнал да спори с този човек. Айнщайн казва, че съдбовните проблеми не са разрешими със същата логика, която ги е породила.
— И е прав! Ако не помъдреем, ако не се променим и не станем по-… все едно. Аз го подкрепям.
— И аз. Но има и друго. Той твърди, че само вие, господин
Пондър, сте били на мястото си. Никой от останалите не би могъл да намери решението.
Дейвид сбърчи чело:
— Само аз ли? Как така?
— Не се ли досещате? Айнщайн смята, че не е по силите ни да се справим с тази задача, понеже мисловният ни процес е застопорен и не може повече да се развива. Защото ние се намираме тук. Нашият потенциал за развитие (според земните критерии, разбира се) е изчерпан. Затова той настоява, че е трябвало да ви оставят в естествената ви среда и сам да стигнете до решението.
— Хм — замисли се Дейвид. — А вие на чия страна сте?
Франклин се озърна крадешком и прошепна:
— На страната на Едисън.
— Защо?
— Защото се научих да не оспорвам мъдростта на Гавраил. Той е
Божи служител, изтъква го постоянно. Да се съмнявам в преценката на служителя би означавало да не вярвам в неговия Повелител. Гавраил не ви доведе тук, за да се провалите, защото не ви е писано да претърпите провал! Дейвид Пондър, спомнете си кой сте. Вие сте обикновен човек, типичен представител на човешката раса. Създаден сте да се учите и да успеете!

110
— Тогава защо се провалих?
— Не знам. — Държавникът врътна глава. — Струва ми се, че тук има още нещо. Убеден съм. Случвало ли ви се е някоя дума да ви е на върха на езика, но да не можете да си я спомните? Да усещате, че нещо ви се изплъзва? Ей така се чувствам, откакто архангел Гавраил излезе оттук.
Двамата се умълчаха. Франклин скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад, сетне затвори очи и сякаш се оттегли от разговора.
Ане хвана ръката на Дейвид.
Пътешествениците блуждаеха из залата, присъединяваха се ту към една групичка, ту към друга. „Вече не бързат — каза си Дейвид. —
Всичко свърши.“
Пет минути по-късно Франклин изведнъж отвори очи, изправи се и каза:
— Елате с мен! Бързо! — И се отправи към Линкълн. Дейвид и
Ане го последваха. — Сър, ще бъдете ли така любезен да дойдете с нас? — прошепна той на президента.
Чърчил веднага забеляза необичайното раздвижване и побърза да се включи в групата.
Пред масата Франклин театрално попита:
— Какво виждате?
— Пясъчен часовник — отвърна Дейвид.
— Грешите, драги. Това е нашият часовник.
— Ами да — кимна Уинстън. — Онзи, който стоеше тук, докато обсъждахме…
— Не, не! — настоя Франклин. — Разгледайте го внимателно!
Вижте пясъка в горната част. Колко беше в началото и колко е сега?
— Сега е по-малко — усмихна се Уинстън.
— Именно! От залата ми беше трудно да следя с каква скорост изтича пясъкът, а аз съм човек, който цени времето, нали така? „Не хабете времето, защото върху него се гради животът!“ „Времето е пари.“ „Никога не можеш да си върнеш загубеното време.“ „Човекът може да чака, но времето — не!“ Аз съм измислил тези крилати фрази.
Не вярвам да не сте чували поне една от тях… Все едно. Искам да кажа, че докато вие се шегувахте и си разказвахте историйки, аз седях в залата и се потях от напрежение. Но всеки път когато погледнех пясъчния часовник, ми се струваше, че ви остава много време.

111
Уинстън свъси вежди:
— Часовникът стоеше вляво от мен, виждах го добре. По едно време и аз си помислих, че има някаква оптическа измама, защото загубихме доста минути в приказки, а пясъкът сякаш не намаляваше…
С изключение на един път.
— Кога? — наостри уши Франклин. — Точно кога?
Чърчил се позамисли.
— След като Гавраил ни дръпна оная лекция за случайността.
Доколкото си спомням, той излезе, а ние заговорихме за „черното куче“. Отначало ми се стори, че горната част на часовника е почти празна, уплаших се и тъкмо щях да ви кажа, когато той сякаш отново се напълни с пясък. Замълчах си, защото открай време ми хлопа дъската, пък и нали не съм добре със зрението…
— Не ви хлопа дъската, сър. Не и тук. Мисля, че този пясъчен часовник измерва времето на човечеството…
Дейвид явно се усъмни.
— Защо не! — разпали се Франклин. — Защо Той да не сложи пред нас пясъчния часовник, измерващ времето на човечеството? Още в началото ни увериха, че нашата цивилизация има избор. Възможно ли е когато хората постъпват мъдро, времето им да изтича по-бавно, а когато вършат глупости, стремително да се приближават към края си?
— Той посочи към масата: — Насладете му се! Това е часовникът,
отмерващ времето на човечеството! — След миг внезапно пребледня и прошепна: — О, не…
— Какво има? — разтревожи се Линкълн.
— Погледнете пясъка! Погледнете го!
Нивото на пясъка в горната половина на часовника застрашително се понижаваше.
— Да, видях — кимна президентът.
— Знаете ли какво означава това? — продума Франклин с треперещ глас. — Първо, че времето ни изтича. И второ… — Той направи драматична пауза. — Второ — че разполагаме с още време!
Щом в часовника е останал пясък, значи още има надежда за човечеството!
— Но ние използвахме и петте си възможности! — напомни му
Дейвид.

112
— Мисля, че това няма значение — намеси се Линкълн. —
Гавраил каза… — Той се замисли и наклони глава, сякаш изравяше нещо от паметта си. — Гавраил каза, че трудностите са попътен вятър за вас. А Дейвид му обясни, че с тази фраза просто се окуражаваме да продължим борбата дори когато положението е безнадеждно… На архангела това му стигаше и той си излезе. Знаете ли защо? За да ни подскаже, че трябва да продължим да се борим. — Президентът извърна поглед към Франклин: — Имате право, приятелю!
Разполагаме с още време!

113

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: