Последният жокер — Когато всичко е вече изгубено…

97
състрадание е напълно в духа на надежда, смелост и така нататък. И
добавяме втора дума, която ми се струва излишна. Отговорите ни наистина изглеждат еднакви.
— Същото важи и за любов, смирение и всяка друга добродетел
— додаде Ерик.
— Аз съм на мнение, че разсъждаваме в грешна посока —
кисело отбеляза Уинстън.
— Ама разбира се! — прошепна Ерик и пак врътна очи.
Царят отново се разсмя.
— Шт! — просъска Орлеанската дева, пресегна се под масата и удари червенокосия по коляното.
— Имам чувството, че сега сме по-далеч от отговора, отколкото бяхме в началото.
Някъде в залата екнаха ръкопляскания и възторжени възгласи.
Бенджамин Франклин се отдели от най-шумната групичка и забърза по пътеката. Каза нещо на пътешествениците от следващите редове и те също се оживиха…
Скоро заключението, до което бяха стигнали хората около
Франклин, стана известно на цялата аудитория.
Дейвид се огледа. Ане му помаха с ръка. Очите й блестяха.
Христофор Колумб се покатери на стола си и за малко да падне върху новозеландския изследовател сър Едмънд Хилари, който го задържа и му нареди веднага да слезе. На първия ред Пол Харви
[2]
размаха ръце,
за да привлече вниманието на Дейвид, и му посочи някакъв чернокож с консервативен костюм. Букър Т. Вашингтон
[3]
се пресегна от втория ред и одобрително го потупа по рамото. Мъжът се обърна и с любезна усмивка прие поздравленията.
Най-накрая се възцари тишина.
Дейвид отмести очи към Линкълн.
Президентът се усмихна:
— Изглежда, народът си каза думата.
— Намерили са отговора! — развълнува се французойката.
Но Ерик попари въодушевлението й:
— И ние намерихме четири отговора дотук…
— Не, този път няма грешка! — заяви Уинстън. Или наистина беше убеден, или говореше така само за да дразни останалите.

98
Цар Давид посочи с пръст чернокожия и пътешествениците около масата се сконфузиха: не знаеше ли, че е невъзпитано да се сочи така?
— Етиопецът! — провикна се той. — Етиопецът знае отговора!
— Хм… не мисля, че е етиопец — обади се Ерик.
— Напротив! Всеки знае, че етиопците са гениални!
— Няма смисъл да спорим — намеси се Линкълн. — Мисля, че е време да призовем последния помощник. Не искате ли да узнаете какъв е отговорът на публиката?
— Лично аз изгарям от любопитство — кимна Дейвид и за пети път се провикна: — Председателят иска помощ от пътешественик!
Чернокожият сбърчи чело и се извърна към Букър Вашингтон,
който седеше зад него. После се изправи.
Дейвид не беше подготвен за реакцията на хората в залата,
когато новият помощник тръгна към масата: всички скочиха на крака и заръкопляскаха, за да изразят одобрението си, задето е бил избран.
— Той промени света… — прошепна Уинстън и стана, за да се присъедини към овациите.
— Но кой е този човек? — попита Дейвид.
— Този човек, приятелю мой, е една от най-великите личности в историята на света. Името му е Джордж Вашингтон Карвър
[4]
Изглеждаше на около седемдесет и пет, късо подстриганата му коса беше напълно побеляла. Носеше папийонка — отличителния белег на интелектуалците — но онова, което най-много се набиваше на очи и го открояваше сред околните, беше поведението му: спокойно и непретенциозно. Начинът, по който Карвър прие овациите и се ръкува с колегите си около масата, показваше, че той е в мир със себе си и с околните.
— Явно всички ви обичат! — подхвърли Дейвид.
— Много са мили. — Мъжът поклати глава. — А аз не съм на себе си от вълнение! — Всички се засмяха. Неочаквано той се обърна към Чърчил: — Господин премиер, имам специален подарък за вас. —
Бръкна в единия джоб на панталона си, после в другия, извади някакъв предмет и добави: — Досетихте ли се какво е?
Беше едноцентова монета с лика на Линкълн, емисия 1909 —
същата като онази, която той беше подарил на президента.
— Мили боже! Наистина ли е за мен?

99
— Разбира се! — Карвър сякаш щеше да се пръсне от вълнение.
— А сега погледнете тук! — В лявата си ръка стискаше още една
монета от същата емисия! Засмя се и подвикна към залата: —
Съжалявам, приятели, президентът и премиерът вече си имат, така че тази остава за мен! — После погледна към Линкълн: — Господин президент, роден съм през 1864 или 1865 година… не съм сигурен, но знам, че е било горе-долу по времето, когато е свършила вашата война.
Баща ми и майка ми са били роби. Вие сте ме направили свободен човек, сър! Когато бандитите на Куонтрил отвлякоха моите родители,
съпрузите Мозес и Сюзан Карвър ме осиновиха. Мама Карвър ми даде този цент още като го пуснаха в обращение през 1909-а. Разбира се,
тогава той не беше рядкост, обаче мама ми каза: „Джордж, запомни:
този човек беше твой президент и велика личност“. Каза ми винаги да си спомням за вас, сър, с благодарност в сърцето и с тази паричка в джоба. А с монетата, която току-що подарих на премиера, се сдобих по-късно. Мечтаех да си имам по една във всеки джоб. Може би не знаете, но така човек се чувства по-уравновесен. — Той се засмя.
Едва сега Дейвид разбра защо всички аплодираха този човек:
защото го обичаха! „Странно — помисли си. — Тук са се събрали най- великите личности в историята на човечеството, а най-популярен сред тях е един освободен роб.“
— Благодаря ви от все сърце, сър. — Уинстън вдигна високо монетата, после театрално я пусна в джоба си. — Ще я пазя като очите си, защото ще ми напомня за двама души. Още веднъж ви благодаря.
— Доктор Карвър — намеси се Дейвид, — изгарям от нетърпение да разбера какво толкова казахте в залата, че всички се развълнуваха.
— Докато си говорехме, някой… не помня кой… ни обърна внимание, че всички онези добродетели са компоненти на величието.
Аз само казах: „Не, по-скоро са компоненти на характера. Величието се определя от характера“.
Хората около масата се спогледаха, сякаш се питаха кой пръв ще възрази. Но това не се случи.
— Как не се сетихме досега! — промълви Линкълн. — Не надеждата, а характерът превръща човека в личност!
— Мъдростта се придобива в уединение — замисли се Уинстън.
— А характерът… той се оформя в силните бури, които често бушуват

100
в живота ни.
— Има логика — подкрепи го Ерик. — Храбростта изисква смелост на ума, тъй като на риск е подложено тялото. А характерът изисква смелост на духа, понеже на карта е заложено всичко.
— Въпросът „Какво искам в действителност?“ — намеси се цар
Давид — е свързан със самоконтрола. А контролът над желанията е основата, върху която се гради характерът.
Карвър се усмихна:
— Не обстоятелствата, а характерът определя човека. Каза ми го доктор Букър Вашингтон в един горещ ден в Тъскиги, Алабама.
Обстоятелствата се менят — днес може да си на върха, а утре да се озовеш на дъното… Те не влияят на оформянето ни като личности.
Има и нещо друго: промените в обстоятелствата не са в състояние да заличат недостатъците на характера.
— Характерът не ни е даден по рождение, той се моделира —
отбеляза Жана д’Арк. — Всеки сам го изгражда — с надежда, мъдрост,
смелост и самодисциплина.
— А каляват ли ни бедите? — попита Ерик.
— Не! — провикна се цар Давид.
Всички зачакаха да се аргументира, обаче той повече не продума.
Линкълн се подсмихна и каза:
— Ако разрешите… — Той кимна към британския премиер. — С
господин Чърчил сме били във властта и имаме известна представа защо царят реагира така.
Уинстън само примигна и кимна.
— Каляват ли ни бедите? — продължи президентът. — И аз мисля, че не. Всеки може да изпадне в беда. Но ако искате да разберете истинския характер на даден човек, дайте му власт. И тъй като на карта е заложено бъдещето на нашата цивилизация, разрешете ми да добавя:
властта покварява човека. Повярвайте ми, така е. Тъкмо затова днес изпитваме остра необходимост от лидери с нов морал. И това е толкова по-осезаемо, колкото по-голяма власт се съсредоточава в ръцете на тези хора. Все пак говорим за характера, нали така? Не говорим за интелекта. Едни от най-интелигентните лидери в историята на човечеството са довели народите си до катастрофи, защото интелектът не променя характера. Силният лидер притежава силен характер.
Тъкмо затова характерът играе толкова важна роля.

101
Уинстън се обърна към Карвър:
— Сър, виждал съм вашата статуя в Лондон… Приятели, може би не знаете, но докторът е почетен член на Кралското дружество за насърчаване на изкуствата, най-старата научна организация. Негови статуи се издигат в Русия, в Индия и във всички африкански страни.
Впрочем този човек е обитавал малко жилище в кампуса на института в Тъскиги и представете си… (това го знам от Франклин и Елинор
Рузвелт) там му е гостувал самият шведски престолонаследник! Цяла седмица! Ами Махатма Ганди? Пристигнал чак от Индия, подминал столицата Вашингтон и право в Тъскиги! Хенри Форд и Томас Едисън също са посещавали това скромно жилище. Спали са там, яли са там,
само и само да бъдат близо до Джордж Карвър! Сигурно сте чували, че в щата Мисури, където той е роден, в негова чест е създаден национален мемориал — първият в Съединените щати, посветен на цветнокож! — Чърчил се размърда на стола. — Освен това е правил много интересни неща с растенията…
Всички се засмяха.
— И какво толкова сте правили с растенията, доктор Карвър? —
поинтересува се Жана д’Арк.
— Нищо особено — усмихна се той. — Просто докато се опитвах да помогна на неколцина фермери, измислих още няколко приложения на земеделската продукция…
— Е, недейте да скромничите! — шеговито го укори Ерик. — И
аз поназнайвам нещичко за вас. Госпожице Д’Арк, доктор Карвър е измислил около триста начина за приложение на фъстъците и около сто — за бататите. Методите му се прилагат и днес! Редуване на засяваните култури, влагане на соя в пластмасовите изделия, на памук в паважните камъни и на дървени стърготини в синтетичния мрамор…
Знаете ли какво пише на неговия мемориал? „Можеше да спечели не само слава, но и богатство. И тъй като не го блазнеше нито едното,
нито другото, той се чувстваше честит и блажен да помага на своите събратя.“ — Червенокосият удари с длан по масата: — Ето това е човек с характер.
— Ти откъде знаеш този цитат? — удиви се Чърчил. — И как го запомни?
Ерик се усмихна:

102
— Е, господин премиер, и ние сме чели книги. Колкото до това как съм го запомнил… Имам силно развита зрителна памет.
Професията ми го изискваше.
— Хм — мрачно отвърна Чърчил, а после неочаквано се усмихна на Карвър: — Страхотна репутация имате, сър. Поздравления!
— Ако разрешите… — подхвана Карвър колебливо. — Благодаря ви за милите думи, но какво значение има репутацията на даден човек?! Важен е характерът му! За да върнем човечеството на пътя му към успеха, трябва да отглеждаме децата си така, че да възпитаме хора с характер. Трябва да работим и над собствените си характери. Трябва да избираме лидери с характер. Историята ни показва колко важна е тяхната роля. Така че да не забравяме: верният отговор не е репутация,
а характер. Ако имаме силен характер, репутацията ще дойде от само себе си.
— Вярно е — одобрително закима Линкълн. — Репутацията е мнението на другите за нас, а характерът отразява истинската ни същност, онова, което таим дълбоко в себе си.
— Нещо ми подсказва, че най-после сме на прав път — обади се
Дейвид. — А как се формира характерът?
Жана Д’Арк се замисли и каза:
— Мисля, че моят характер — какъвто и да е той, е резултат от книгите, които съм прочела, от хората, с които съм общувала, от начина, по който съм прекарвала свободното си време и от дисциплината, която съм си налагала… тоест той е сбор от моите навици.
— Нищо не издава характера на даден човек така, както навиците му — съгласи се царят.
— И нещата, които го разсмиват! — додаде Ерик. — Ако искате да опознаете някого, запитайте се какво го развеселява и натъжава,
какво го радва и отвращава. Начинът, по който човек реагира на околните, е най-верният индикатор за неговия характер.
От залата долетяха ръкопляскания, които скоро прераснаха в бурни овации. Седмината пътешественици се усмихнаха с облекчение.
Дейвид изчака отново да се възцари тишина и отсече:
— Това е отговорът. Някой иска ли да добави нещо, преди да повикаме Гавраил?

103
— Да! — обади се Чърчил. — Добре се справи като председател,
Дейвид Пондър! Нали, колеги?
— Така е! — усмихна се Жана д’Арк. — Благодаря и на вас,
доктор Карвър.
Чернокожият пътешественик махна с ръка:
— Нищо не съм направил, само добавих едно парченце към пъзела.
Дейвид се изправи и поздрави с аплодисменти всички присъстващи в залата. Колегите му също заръкопляскаха, дори цар
Давид.
— Готови сме с отговора! — провикна се Дейвид и вратата се отвори.
Този път той помоли Карвър да представи решението им пред архангела, но чернокожият предпочете да остане на заден план.
— На теб се пада честта, Дейвид — каза той. — Всички се постарахме да помогнем, само че сега настояваме ти да обявиш начина, по който човечеството ще се върне на верния път към успеха.
Гавраил не продума, но Дейвид не се смути от мълчанието му.
Чувстваше се уверен, макар да съзнаваше, че това е съдбовен момент.
— Първо искам да кажа, че ни беше много приятно да се съберем тук и да си поговорим. Четирите неуспешните опита не само ни подсказаха верния отговор, а и ни помогнаха да стигнем до заключения, които са от полза за цялото човечество. — Дейвид още повече се успокои, като забеляза, че архангелът кима. — Започнахме обсъжданията с думата надежда, която ни вдъхна сили и увереност.
После потърсихме мъдростта и понятието надежда придоби по-ясни очертания. След като си изяснихме колко важна е смелостта,
впрегнахме в работа надеждата и мъдростта и разширихме обсега на диренето. И макар да бяхме обезкуражени, самодисциплината ни помогна да „останем в състезанието“ достатъчно дълго, за да проявим

Изтегляне 1.34 Mb.

Сподели с приятели: