Презентация на соматичната възбуда (психичен аспект). В ролята си на свързващо звено, между тяло и душа, нагоните осигуряват цялата психична енергия, необходима

1
Тема 2.2.
Динамика и функции на психичния апарат – З. Фройд
Фройд разглежда човешкия организъм като сложна енергетична система, черпеща енергия от телесните метаболитни процеси и изразходваща тази енергия за обезпечаване както на физиологичните си (кръвообращение, дишане, мускулна дейност), така и на психичните си функции (възприятие, памет, мислене). Според него, психичната енергия може да се трансформира във физиологична и обратно. Ролята на свързващото звено между соматичното и психичното в тази трансформация играе нагона (20, с. 33).
Нагонът представлява генетично детерминиран подбудител на психиката, произхождащ от тялото, чието действие създава психична възбуда (вътрешно напрежение). Това напрежение подтиква индивида към действие, чиято крайна цел е освобождаване на вътрешното напрежение или затихване на възбудата. В качеството му на вътрешен дразнител, който индивидът не е в състояние да отстрани чрез бягство, нагонът се разглежда като основна движеща сила в мотивацията и поведението на личността (7, с. 40-42).
Като гранично понятие, свързващо психичното със соматичното, нагоните могат да се разглеждат в два аспекта: като “потребности” – термин описващ соматичната възбуда (соматичен аспект); и като “желания” – термин описващ психичната репрезентация на соматичната възбуда (психичен аспект). В ролята си на свързващо звено, между тяло и душа, нагоните осигуряват цялата психична енергия, необходима за функционирането на психичния апарат, като в същото време детерминират и насоките, в които ще бъде разходвана тази енергия. Според Фройд, нагонът се стреми към намаляване на вътрепсихичното напрежение, т.е. наблюдава се стремеж индивидът да се върне в състоянието предшестващо появата на нагона. По този начин нагонът се възприема като консервативен по своята природа, тъй като неговата цел е да запази равновесието на организма посредством разтоварването на психичната възбуда (7, с.
132-133).

2
Фройд постулира съществуването на два вида нагони: сексуален нагон (нагон към живота) и нагон към смъртта. Сексуалният нагон (Ерос) поражда еротичния компонент на психичната дейност като служи на целите на видовото съхранение (размножаване) и отчасти на себесъхранението. Енергията, посредством която се проявява сексуалният нагон, се нарича “либидо”. Източник на Ерос, както и на съставляващите го частни нагони, са специални телесни зони, наречени ерогенни зони. Най-общо сексуалният нагон съответства на процесите на анаболизъм в организма. Нагонът към смъртта
(Танатос) поражда деструктивния компонент на психичната ни дейност и най-пълно въплъщава регресивната и консервативна природа на нагоните. Целта на нагона към смъртта е да върне организма към ранното, хомеостазно състояние на неживата материя, което предхожда появата на живота. Танатос съответства на катаболитните процеси в организма, а неговата специфична енергия се обозначава като “деструдо”. За източник на нагона към смъртта се приемат същите ерогенни зони, в които се поражда и сексуалният нагон, макар връзката между Танатос и тези зони да не е така тясна и лесно забележима (4, с. 170).
Според Фройд, динамиката на личността се обуславя от начините за разпределение и използване на психичната енергия от трите основни системи на психичния апарат – То, Аз и Свръх-Аз. Доколкото общото количество психична енергия е ограничено, трите системи попадат в своеобразна “надпревара” за ползването на тази енергия, като винаги енергетичното “обогатяване” на една от системите става за сметка на “обедняването” на останалите две. Първоначално цялата психична енергия се намира в То, което ползва тази енергия за непосредствено задоволяване на нагоновите пориви посредством рефлекторните действия и първичния процес. Задоволяването се осъществява чрез инвестирането на психичната нагонова енергия в психичните образи на обектите на нагоните. Количеството психична енергия, насочена или вложена в психичния образ на обекта (човек или предмет) се обозначава с термина “катексис”.
Колкото по-силен е катексиса, толкова по-важен е обекта в психологически смисъл, и обратно (1, с. 28).
Появата на Аза като психична система налага промени в разпределението на психичната енергия. За успешното изпълнение на важните функции по отчитането на

3 реалността, по отлагането на нагоновото разтоварване и по контрола върху моториката, когнитивните и интелектуалните процеси, и емоциите, Азът се нуждае от значително количество енергия, с което той първоначално не разполага. Използвайки различни механизми за паразитиране, Азът си набавя тази енергия от То и я разходва за свои нужди (1, с. 45).
Първият от тези механизми е идентификацията, представляваща процес, при който Азът започва да подражава на външните обекти, или да се “преобразява по подобие” на външните обекти, вследствие на което част или цялата психична енергия, инвестирана преди във външния обект, сега започва да се инвестира в Аза (5, с. 454).
Вторият механизъм – “неутрализация на нагонна енергия” – представлява процес, близък до идентификацията, чрез който, отново чрез подмяна на обекта, Азът променя сексуалния или агресивен характер на нагоновата енергия и започва да я ползва за свои нужди. С помощта на тези два механизма, както и с помощта на механизма на
“задоволяване на фантазия” и механизма на “сигналната тревожност”, Азът натрупва достатъчно енергия, за да се превърне в относително независима психична структура и да промени качествено интрапсихичния си статус – от посредник и “слуга” на То, Азът се превръща в противник и дори господар на То (1, с. 55-64).
Следствията от качествената промяна във взаимодействието на Аз и То са три. На първо място, психичният апарат започва да се подчинява преимуществено на принципа на реалността и да действа главно посредством вторичния процес. На второ място, Азът вече е в състояние не само да отлага нагоновите импулси, но и категорично да им се противопоставя и да отхвърля обратно в То онези от тях, които преценява като опасни за съществуването и успешното адаптиране на индивида към социалната среда.
Противопоставянето се осъществява или чрез формирането на контракатексис срещу неприемливия нагонов катексис (механизъм на изтласкването) или чрез задействането на някои от другите защитни механизми на Аза срещу поривите на То Такива механизми са: “формиране на реакция”, “изолация”, ”отменяне”, “отричане”,
“проекция”, “насочване срещу себе си”, “интроекция”, “регрес”, както и
“сублимацията”. Защитните механизми действат несъзнавано и крайната им цел е избягване на неудоволствието, свързано с осъзнаването или с прякото удовлетворяване

4 на нагоновите импулси. Третата промяна е свързана с факта, че освен за посредничене при удовлетворяването на нагоновите пориви и за защита срещу тях, Аза започва да използва част от енергията си за цели, несвързани с нагоновия живот. Така например,
Аза започва да доразвива психичните процеси като памет, възприятие, мислене (9, с. 20-
26).
Появата през петата или шестата година на структурата на Свръх-Аза води до нови промени в динамиката на личността. Първоначалното формиране на Свръх-Аза е
“енергетично изгодно” на Аза, защото от една страна идентификацията на Аза с родителите позволява психичната енергия, инвестирана в техните образи, да бъде прехвърлена на разположение на Аза и от друга, интернализирането на моралните аспекти на родителите помага на Аза в борбата му с неприемливите нагонови пориви.
След относително завършеното оформяне на Свръх-Аза и обособяването му като независима структура, антагонистична на То, нещата се променят съществено. Аза попада под контрола на Свръх-Аза (както преди това е бил под контрола на родителите) и бива санкциониран с чувство за вина, тревожност и чувство за малоценност при всеки негов опит да посредничи или да се наслаждава на разтоварването на нагонови импулси, които се оценяват от Свръх-Аза като неморални и неприемливи за обществото.
Ситуацията се влошава още повече, ако поради неправилно възпитание се оформи един прекалено строг Свръх-Аз, който приема всеки нагонен порив за неморален и наказва
Аза при всеки опит на последния да сътрудничи с То (2, с. 174-175).
Като обобщение на разгледаните дотук динамични зависимости можем да направим извода, че в крайна сметка Аза се оказва в положението на човек, който е принуден да се подчинява едновременно на трима господари, предявяващи противоречиви и трудно съвместими изисквания – То, Свръх-Аз и външна среда (5, с.
454-455). Крайната цел на тази трудна и непосилна мисия на Аза е постигането на вътрешна хармония между, по принцип, конфронтиращите се личностни тенденции, както и балансирането на тези тенденции с външната среда. Символен израз на провала на тази мисия е неврозата (4, с. 184-188).
Пряко свързана с теорията за психичния динамизъм е фройдистката концепция за детското развитие или концепцията за развитието на личността. Последната се базира

5 на няколко основни теоретични допускания. Човешката личност преминава по време на развитието си през точно определени фази (стадии), появата на които е генетично детерминирана (8, с. 19). Доколкото нагоните са основни движещи сили на личността, фазите на развитие на личността са обусловени от фазите на развитие на двата нагона.
Така, промените, настъпващи в отделните фази, се свеждат до промените, настъпващи в източника, обектите и начините на задоволяване на сексуалния и агресивния нагон.
Качественото развитие на личността приключва до към петата или шестата година и се ознаменува от края на фалическата фаза. Всички по-късни преживявания на личността, респективно всички по-късни източници и начини на задоволяване на нагоните, до голяма степен представляват повторение на преживяванията, реализирани от личността до края на фалическата фаза. По-късно качествени изменения в личността не настъпват.
Следствие от предходните постулати е допускането, че всички късни нарушения във функционирането на личността в основата си се базират на вътрешен конфликт, възникнал в ранното детство (но не по-късно от края на фалическата фаза) (10, с. 176-
177).
Фройд дефинира наличието на пет фази на детското психо-сексуално развитие: орална, анална, фалическа, латентна и генитална. Първата фаза (стадий), обозначавана като “орална фаза”, започва с раждането и завършва към първата година и половина след раждането. Тя се разглежда като надстроена върху храносмилателната функция, като тук като източници на нагоните (или ерогенни зони, доставящи удоволствие) се посочват устата устните и езика. Общ обект за нагоните е майчината гръд или заместващите я части от тялото на новороденото, а начините на задоволяването са смукането или бозаенето (за сексуалните пориви) (10, с. 282 ).
Втората фаза, наречена “анална фаза”, започва около година и половина след раждането и завършва към третата година. Основен източник на удоволствие е аналната зона, като задоволяването се свързва с функциите на изхвърляне/задържане на фекалиите, а за основен обект на нагоните се приемат фекалиите и тяхната миризма (5, с. 316).
Третата “фалическата фаза” започва около втората – третата и завършва към петата или шестата година. Характеризира се с общ интерес и на двата пола към фалоса,

6 който интерес е детерминиран от обединяването на частните влечения (нагони) и обвързването им с гениталната област. Ерогенните зони през тази фаза са фалоса (за момчето) и ембрионалния му еквивалент – клитора (за момичето). Обединяването на частните нагони в двата, вече относително ясно различими, сексуален и агресивен нагон през тази фаза, както и развитието на Аза до ниво, позволяващо установяване на трайни отношения с обектите, които отношения са подобни на тези при зрелия човек, са двата фактора, обуславящи появата на специфичния конгломерат от детски преживявания, свързани с родителите, които Фройд обозначава като “едипов комплекс” (1, с. 94-95).
По дефиниция, едиповият комплекс представлява съвкупността от любовни и враждебни вложения (нагласи) върху родителите, които детето прави по времето и в края на фалическата фаза (10, с. 79). Като продукт на фалическата фаза едиповият комплекс се “унищожава” от кастрационния комплекс, под въздействието на който момчето изоставя (изтласква) сексуалните желания към майката и агресивните пориви към бащата. Аналогично, при момичето фрустрирането на инцестните желания на момичето от бащата, както и страха от загубата на любовта на родителите също прекратява едиповия комплекс.
Теоретичният анализ на фройдовата концепция за динамиката, функциите и развитието на личността ни позволяват направата на следните по-важни обобщения и изводи:
Фройд обяснява психичният динамизъм с принципа на психичния детерминизъм
(принцип на каузалността). Съобразно този принцип, нито едно психично явление не се разглежда като случайно или независимо. Всеки психичен процес е предхождан от друг или се причинява от него, т. е. психичните явления се разглеждат като строго детерминирани и причинно обусловени помежду си. Психичните процеси могат да бъдат свръхдетерминирани, бидейки сумарен резултат от действието на множество фактори: конституционални, възрастови, фактори от външната среда. Фройдизмът ползва хипотезата за психичния детерминизъм, за обяснение на психичните феномени като сънищата, фантазиите, грешките в ежедневния живот, неврозите и др.
Фройд допуска, че всяко човешко поведение е мотивирано и целенасочено, като в основата на това поведение винаги стои несъзнаван мотив. От тук следва,

7 изтласкването на стремежите извън пределите на съзнанието или недопускането им до съзнанието не им пречи да съществуват и въздействат ефективно, както и че несъзнаваните мотиви остават такива, защото не искаме да ги осъзнаваме.
Като следствие от предходните твърдения, класическия психоаналитичен подход допуска, че мотивацията на човешките отношения и поведение се крие в нагоновите пориви (сексуални или деструктивни). Следствие от това допускане е тезата, че основна роля в изграждането и проявленията на личността играят вътрешните конфликти между нагоните и Аза. На базата на тази теза се изгражда фройдистката теория за неврозите.
В обяснението си на човешкото развитие Фройд се ръководи единствено от историческия и механистично-еволюционистичния подход. Така стигаме до постулата му, че по-късните преживявания в онтогенезата до голяма степен са повторение на преживяванията от периода на детството, както и че проявленията на настоящето не само са обусловени от миналото, но и не съдържат нищо друго освен минало.
Качественото развитие на личността приключва с изхода от едиповия комплекс и края на фалическата фаза. През последвалите латентна фаза и генитална фаза настъпват единствено количествени промени във формиралите се в края на едиповия период обектни отношения и начини на задоволяване. В този план мотивацията, нагласите и поведението на зрелия човек, патологични или не, се детерминират от изхода на едиповия комплекс и в голяма степен представляват повторение на едиповите отношения. Фройдовите концепции за фазите на психо-сексуалното развитие, теорията за фиксацията, теорията за регреса, концепцията за преноса и др. също са базирани на този подход.
* * *