Прокълната любов том 1: арабски нощи

Франсиз бяха просто дрехи, а не символ на потисничеството и робството.
Алис си помисли със свито сърце, че след абдикацията на Фарук и завземането на властта от новото революционно правителство все по-гръмогласни ставаха исканията да се прогонят англичаните от страната. След това Египет трябваше да се върне към старовремските си обичаи. Алис не се бе замисляла много за това, но сега изведнъж осъзна какво означава завръщането към старите нрави. Виждала бе снимки на предците от рода Рашид: мъже с фесове и тюрбани,
наобиколени от забулени жени. Тези жени нямаха своя идентичност,
свое лице и живееха само в сянката на мъжа, който ги държеше в харема си.
Тези жени бяха принудени мълчаливо да наблюдават как мъжете им си вземат някоя друга, когато си, поискат. Винаги когато видеше малкия Захария или го чудеше да се смее, тя изпитваше остра болка,
като от стара, незаздравяла рана: Ибрахим е бил женен за друга, а после взе и мен… Алис мечтаеше да пие истински английски чай в компанията на англичанки, мечтаеше да посещава с Ибрахим балове и театрални постановки. В английското общество мъжете и жените общуваха непринудено. В Англия можеше да излезе заедно с Жасмина и да се срещне с други майки с деца. Какво ще стане, ако англичаните напуснат Египет? Дали тогава от страната окончателно ще бъде прогонено всичко европейско? Пред очите й се разкри едно ужасяващо бъдеще — жените ще трябва пак да крият лицата си, да не напускат дома и да са в пълна зависимост от мъжете, които владеят харема.
Дъщеря й си играеше най-невинно с архаичното фередже,
прикривайки тялото и същността си. Но какъв живот очакваше тези момичета в страната, чийто език означаваше с една дума — фитна — и хаоса, и хубавата жена?
Момичетата я бяха заговорили на арабски и тя им отвърна на същия език, но сега, като седна на каменната пейка и взе Жасмина на скута си, каза на английски:
— Докато работех в градината, си спомних една весела случка от времето, когато бях още момиченце. Искате ли да ви я разкажа?
Двете възторжено се съгласиха и затаиха дъх.
„Ще разкажа на Жасмина за Англия, помисли си Алис. Ще й говоря на моя език. Ще й подаря моите спомени, за да не забравя

никога откъде произхожда, и да е готова за бъдещето…“
Алис им разказа историята за мишката, живееща спокойно и доволно в кухнята на късогледата й баба, която ужасно се боеше от мишки. Двете момичета се превиваха от смях, когато Алис им показа с жестове, как баба й всяка сутрин вземала чайника, в който живеело мишлето, то скачало на дивана и после двете седели една до друга и пиели чай.
— Здрасти! Добро утро! — извика някой и Алис видя зад храстите червените коси на Мириам Мизрахи.
— Лельо Мириам! — извикаха двете момичета, скочиха и гордо й показаха своите фереджета.
Мириам ги похвали за сръчността и после се обърна към Алис:
— Как си? Добре изглеждаш.
Докато Алис разговаряше с Мириам, тя за пръв път осъзна колко много се отличаваше Амира от най-добрата си приятелка. Знаеше, че вече години наред двете си общуват почти всеки ден, но Мириам бе винаги весела и много темпераментна. Тя предпочиташе ярките цветове, докато майката на Ибрахим бе доста консервативна. Алис не разбираше как може да живее откъсната от целия свят — та тя бе жена в най-хубавата си възраст и непрекъснато получаваше предложения за женитба. Мириам каза:
— Днес получих писмо от сина ми Исаак.
— Той живее в Калифорния, нали?
— Да, пратил ми е снимки. Това е дъщеря му Рейчъл. Нали е хубава? — Алис разгледа снимките, на които се виждаше семейството,
застанало на един плаж с палми.
— Рейчъл е малко по-голяма от Жасмина — Мириам въздъхна.
— Боже, как минава времето. Никога не съм я виждала. Но един ден ще се вдигнем със Сюлейман и ще отидем да видим децата си. А, тази снимка сигурно ще те заинтересува. Помолих Исаак да ми я изпрати,
защото е само една. Много е стара. Може ли да познаеш някого?
Беше групова снимка под старо маслинено дърво. Алис позна
Мириам и Сюлейман Мизрахи заедно със сина им. Изглеждаха много по-млади. На снимката се виждаше и Али Рашид, широкоплещестият мъж на Амира, чийто портрет висеше във всички стаи на дома. И тук той явно доминираше. Най-сетне разпозна и Ибрахим, тогава още

много малък. С учудване установи колко прилича на Жасмина.
Ибрахим не гледаше към обектива, а към баща си.
— А кое е младото момиче? — попита Алис.
— Това е Фатима, сестрата на Ибрахим.
— Никога не съм я виждала на снимка. Знаеш ли какво е станало с нея? Ибрахим дума не споменава.
— Може би някой ден ще ти разкаже нейната история — отвърна дипломатично Мириам. — Ще се опитам да ти направя копие от снимката. Исаак иска да му я върна. Амира сигурно също ще иска да я има в албума си — Мириам се засмя. — Направо е луда по тия фотоалбуми! На мен не ми достига търпение за такива работи.
Снимките ми са натрупани в кутии.
— Мириам — запита Алис, когато двете се насочиха към алпийските теменужки, — защо вкъщи няма никакви снимки на роднините на Амира — на родителите й, на братя и сестри?
— Не си ли я питала?
— Да, но тя всеки път ми отговаря, че когато се омъжила за Али,
неговото семейство станало нейно семейство. Но все пак би трябвало да има снимки на роднините си. Никога не споменава за своите родители.
— Е, сама знаеш, че понякога има търкания между родители и деца, случва се да се скарат.
Алис си помисли за баща си, който продължаваше да не поддържа връзки с нея. Тя кимна и каза: „Вярно е.“ Алис се бе надявала, че след раждането на Жасмина старият херцог ще се помири с нея. Но той изпращаше на Коледа подарък само за внучката си — по един чек, увеличаващ натрупванията в спестовната й книжка. Иначе херцогът на Пембъртън по нищо не даваше израз на факта, че освен син има и дъщеря.
Алис използва рядката възможност да остане насаме с Мириам и запита:
— В албумите няма снимка и на майката на Захария. Ти познаваше ли я?
— Не, никой от нас не я знае. Но при мюсюлманите това не е нещо необичайно.
— Знаеш ли поне как се казва и къде живее сега?
Мириам поклати глава.

— Мириам — попита Алис, убедена, че може да се довери на старата приятелка на семейството — мислиш ли, че тук ме приемат като снаха?
— Какво искаш да кажеш? Не си ли щастлива?
— Щастлива съм. Не е в това въпросът, но… не знам как да ти го обясня. Понякога имам чувството, че вътрешният ми часовник бие с друг ритъм… или че не мога да намеря верния тон, като при разстроено пиано. Разбираш ли ме? Като седим някой път в салона на обяд, аз оглеждам цялата фамилия и лицата им ми изглеждат някак разкривени. Това, разбира се, е само оптическа измама. Всъщност проблемът е в мен. Имам чувството, че съм квадратна дъска, която трябва да бъде напъхана в кръгла дупка. Щастлива съм, Мириам, и бих искала да съм наистина една от тях. Но понякога…
Мириам се усмихна състрадателно и каза:
— Какво искаш всъщност, Алис?
Алис погледна към къщата, която сияеше в розово на слънцето и си представи какво би видяла, ако можеше да надзърне във всички стаи през дебелите стени.
— В момента — каза тя съвсем тихо, сякаш на себе си, — Амира обикаля къщата и оглежда всичко: бельото, порцелана…
Мириам се засмя.
— Амира ужасно държи на реда. Знае всяко нещо къде се намира. Неведнъж съм я молила да дойде при мен и да изброи чаршафите. Да си призная, не знам точно какво има в шкафовете ми.
— Да, Мириам, но аз искам да правя като Амира — каза Алис и си представи как свекърва й минава със слугините от стая в стая,
оглежда най-внимателно всичко, отделя онова, което трябва да се закърпи и изброява безупречно подредените един върху друг чаршафи и калъфки. — Завиждам й — добави тя тихо и изведнъж разбра какво й липсва. Тя копнееше за свой собствен дом. Затова не можеше да овладее страховете си. Затова се опасяваше от изтеглянето на британците от Египет и завръщането на старите нрави. Тя би могла по- добре да се бори за семейството си, по-добре да защитава и себе си, и дъщеря си от робуването на варварски обичаи, ако разполагаше със собствен дом.
Когато излезе с Мириам от къщната порта, Алис си помисли развълнувано: „Тази вечер ще поговоря с Ибрахим. Ние трябва да си

имаме свой дом! Ще му кажа всичко. Трябва да започнем начисто и тогава може би пак ще го обичам така, както искам. Ще го накарам да ми обещае, че няма да има друга жена, освен мен. Аз не искам да живея в харем!“
Из Кайро се носеха най-новите, сензационни слухове за сваления крал. Разказите за невероятните му разхищения разпалваха духовете.
Същото бе и в семейството на Рашидови.
— Кой би си помислил, че Негово величество е пилеел парите на вятъра! — поклати глава Дория.
Тъй като Фарук и семейството му напуснаха страната твърде спешно, те взеха от двореца в Александрия само толкова, колкото можеха да носят. Петстотинте стаи в двореца Абдин и четиристотинте в Кабах показаха на света в какъв невъобразим лукс бе живял кралят:
бани с малахитови вани, вградени в пода, хиляди костюми в огромните дрешници, цели сбирки от скъпоценни камъни и златни монети. В
гигантски сейфове бе складирана еротична литература и изкуство,
американски филми и комикси. Освен това откриха петдесет ключа за същия брой апартаменти в Кайро. Към всеки ключ бе прикрепено на верижка името на някоя жена с описание на сексуалните й умения.
Кралицата също бе оставила много вещи, между които и сватбената рокля с двайсет хиляди диаманта, както и над стоте си дантелени нощници, палта от норка и обувки с високи токове от масивно злато. Революционното правителство докара експерти от лондонската къща Сотби да определят стойността на богатството.
После смятаха да направят търг и печалбата да отиде за бедните.
Предполагаше се, че собствеността на краля надхвърля седемдесет милиона, египетски лири.
— Според мен всички тези приказки са отвратителни — каза
Нефиса на Ибрахим, който пиеше кафе до нея. — Принцесата ми беше приятелка.
Ибрахим не отговори, защото си имаше други грижи. Алис му каза много сериозно, че иска да поговори с него. Прилошаваше му при мисълта за сериозни разправии. Да не би да иска да го напусне?
— Представете си какво значи да те изгонят от страната —
продължи Нефиса, като разроши гъстите коси на Омар, който вече се бе превърнал в яко единайсетгодишно момче. — И след това да извадят на показ всичките ти лични вещи. Иска ми се да знам дали

Фейса е още в Египет — тя въздъхна. — Но никой не може да ми каже
— тя погледна към Едуард, чиито руси коси и сини очи отново й напомниха за лейтенанта.
Дали и той е разочарован като мен от проваленото ни пътуване до Александрия? От две седмици насам си мислеше как да намери друг повод за среща с него.
Изведнъж чуха мъжки глас в коридора:
— Я Аллах! Тук да няма празник?
Ибрахим се зарадва, че вижда приятеля си, защото Хасан му бе като брат. Когато се появи на вратата в черен фрак и с фес на главата,
децата сърдечно го поздравиха — най-вече Тахия, която той прегърна.
Камелия направо му се хвърли на врата и извика: „Чичо Хасан!“
Меднокафявите й очи блестяха, защото тя просто го обожаваше. Но при него веднага застана Жасмина и той пусна Камелия. После вдигна шестгодишното дете, погали го по русите коси и каза „Какво прави моята прасковка?“, на което всички се засмяха.
Амира видя как с чара си Хасан привлече вниманието на всички.
Винаги успяваше да го постигне. Когато погледът й падна върху
Едуард, тя се удиви на яростния поглед, с който той следеше Хасан.
Изглеждаше така, сякаш бе готов да го удуши на място.
Въпреки вентилаторите и отворените прозорци в стаята бе много горещо. Ибрахим нареди на един слуга да донесе цигари и кафе на
Хасан и излезе заедно с приятеля си на терасата, защото свежият ветрец, лъхащ от Нил, носеше известна прохлада.
— Какво ново има? — запита тихо Ибрахим, след като слугата запали цигарата на госта и дискретно се оттегли. — Както чувам,
новото правителство смятано да отчуждава имотите. Приятелите ми от
Памуковата борса разправят, че всички големи земевладелци ще трябва да се простят със земите си. Щели да ги разделят и да ги раздадат на селяните. Мислиш ли, че и това има нещо вярно?
Богатството на Хасан не се състоеше от селски имоти, така че нямаше причина да се тревожи.
— Това са празни слухове, приятелю.
— Вероятно… Ами зачестилите арести, за които непрекъснато се чува напоследък. Казват, че осъдили бръснаря на Фарук на двайсет години принудителен труд. Това не те ли тревожи? В края на краищата и ти беше в свитата му!

Хасан сви рамене.
— Бръснарят му бе интригант и изобщо не му е чиста работата.
Аз бях само приятел на Фарук, а ти — негов лекар. Ние не сме престъпници. Виновниците ще получат каквото са си заслужили, а невинните няма да ги пипнат. Ние с теб, Ибрахим, сме напълно невинни.
Ибрахим се засмя.
— Но аз на твое място не бих носил вече фес. Само глупаците изваждат сега на показ богатството си — като каза това, Ибрахим си помисли, че ще по-добре да не купува самуреното палто, с което искаше да изненада Алис за рождения й ден. Може би момента се налагаше да проявят малко въздържаност.
— А — каза Хасан и изръси пепелта от цигарата си върху парапета, — мен не ме е страх от така наречените Свободни офицери.
Познавам този сорт хор — те са селяци. Бащата на ръководителя им,
Насър бил пощальон, а заместникът му Садат е фелах. То е от едно толкова бедно село, че там даже мухи не кацат. Освен това е черен като казан — добави презрително Хасан. — Повярвай ми, няма да се задържат дълго. Кралят ще се върне. Ще видиш.
— Дано си прав — каза Ибрахим.
Хасан вдигна рамене. Беше му все едно. Откъдето и да задуха вятърът, той ще се завърти според него. Освен това само печелеше от революцията, защото като адвокат имаше много връзки със съда.
Никога досега не бе имал толкова клиенти и никой не се оплакваше от високите му хонорари. Докато продължаваше тази смехотворна революция, Хасан ел-Сабир щеше да трупа пари от нея.
— Прощавай, приятелю, че ти го казвам, но тук ми е малко скучно. Не искаш ли да се поразходим по улица „Мохамед Али“? —
запита той, имайки предвид квартала на удоволствията с танцьорките,
музикантите и леките момичета. — Познавам една млада дама, която е истинска акробатка в леглото. Тая вечер ще ти и пусна.
Ибрахим се засмя, но само за да прикрие отчаянието си. След януарските безредици не бе спал с Алис. Но това не би признал и на най-добрия си приятел.
— Жена ми ме задоволява напълно — отвърна той и погледна през полуотворената врата към силно осветения салон, където Алис бе потънала в разговор с Нефиса.

— Добре тогава — Хасан не му повярва. След седемгодишен брак нито един мъж не гледаше жена си като обезумял от страст младеж, преизпълнен с желание и копнеж. — Как може да ти стига
Алис? Ами че ние сме мъже с гореща кръв! Защо не си вземеш втора жена? Дори пророкът е проявил разбиране към потребностите на мъжете.
— Но той е казал, че по еднакъв начин трябва да се отнасяме към втората, третата и четвъртата си жена. Кой мъж може да се отнася еднакво към няколко жени?
Преди Хасан да успее да отговори, отвътре долетя звънък момичешки глас:
— Татко!
Ибрахим взе Жасмина на ръце и я постави върху парапета от ковано желязо.
— Леля Нефиса ни каза една гатанка, ще можеш ли да я отгатнеш?
Хасан забеляза, че Ибрахим направо се разтопи при вида на дъщеря си. Той насочи цялото си внимание към нея и грейна от радост.
Ибрахим непрекъснато му разказваше за дъщеря си, удивляваше се на успехите й и се гордееше с нея така, както повечето мъже — със синовете си. За своя изненада Хасан установи, че завижда на приятеля си. Той нямаше толкова близки отношения с дъщерите си. Изпратил ги бе в един девически пансион в Европа и получаваше от време на време по някоя картичка или писмо от тях. С тия руси коси и сини очи
Жасмина сигурно щеше да стане един ден хубавица като майка си.
След десет години ще една съблазнителна шестнайсетгодишна девойка и ще трябва да й потърсят съпруг.
Камбанката при входната порта иззвъня и Хасан се запита кой ли пристига толкова късно в Рашидовия дом. Един от слугите се появи с разтревожено лице и прошепна нещо на Амира. Тя пребледня. После кимна и направи знак на Хасан и Ибрахим да влязат в салона. Слугата излезе и скоро се върна с двама въоръжен мъже в униформа.
В залата настъпи гробна тишина. Те бяха дошли да арестуват
Ибрахим Рашид за престъпления срещу египетския народ.
— Това е абсурдно! — запротестира Ибрахим. — Вие знаете ли кой съм? Знаете ли кой беше баща ми?
Те се извиниха, но настояха да ги последва.

— Момент — Хасан се опита да им препречи пътя, но Ибрахим каза:
— Трябва да е станала някаква грешка и има само един начин да изясня нещата — после се опита да утеши Алис, която бе застанала до него: — Не бива да се безпокоиш за нищо.
— Ще те чакам — отвърна тя, обзета от страх.
Ибрахим целуна майка си и каза:
— Няма да се бавя дълго.
Всички загледаха безмълвно как войниците напуснаха салона заедно с Ибрахим.

ОСМА ГЛАВА
Ибрахим с почуда видя, че кухненската прислужница, Сара,
пристъпи в мъжката част на къщата, понесла на ръце сина му Захария.
Тя бе боса, облечена в прости селски дрехи. За първи път забеляза колко се е разхубавила: вече не бе малко момиче, а съблазнителна млада жена.
— Какво търсиш тук? — запита той.
Тя отвори уста, но за най-голямо негово учудване прокънтя гласът на Бога:
— Ти се опита да ме надхитриш, Ибрахим Рашид и ме прокле.
Това не е твоят син. Друг е неговият баща. Ти нямаше право да вземаш момчето. Ти наруши свещения ми закон.
Когато извика „Не разбирам, защо…“ той се събуди от звука на собствения си глас. Първо усети остра болка в тила, а после — и ужасна воня.
Опита се да седне, но му прилоша. Виждаше наоколо само размити сенки и силуети. Не можеше да проясни картината пред очите си и простена: „Къде съм?“ Мислите му се блъскаха в главата, но не успяваше да ги избистри. След известно време осъзна, че седи на гол каменен под. Беше непоносимо горещо, заобикаляха го странни звуци.
Като пое дълбоко въздух, отново му призля. Въздухът бе отровен с непоносима воня — на пот, урина, изпражнения и всичко се усилваше от потискащата жега.
„Къде съм?“ — помисли си той отново. Полека-лека си спомни.
След като го арестуваха, войниците го отведоха в Главната квартира.
Ибрахим многократно повтори, че е невинен. Най-накрая един от мъжете го блъсна в тила с приклада на пушката с и го накара да замлъкне. Ибрахим очакваше да го заведат при Свободните офицери.
Вместо това го закараха в една мръсна канцелария, където някакъв следовател му зададе само два въпроса: „Каква антинародна дейност се е развивала в двора? Назовете имена на хората, които са били свързани с нея!“ Ибрахим се опита да се защити и продължи да твърди, че е арестуван по погрешка. Накрая загуби търпение и поиска да разговаря с някой високопоставен. Тогава отново получи удар по главата и загуби съзнание.

Ибрахим докосна предпазливо тила си и напит едра, мека цицина. Световъртежът намаля и погледа му се избистри. „О, Боже“ —
промърмори той, не вярвайки на очите си.
Намираше се в затворническа килия с високи стени и мръсен каменен под. Не беше сам. В килията бях наблъскани повече затворници, отколкото тя можеше да побере. Повечето носеха дрипави галабии. Някои сновяха насам-натам и си говореха сами на себе си,
други бяха насядали мълчаливо покрай стените. Нямаха обувки,
нямаше пейки, нямаше одъри, само слама. Не видя и никакви тоалетни, имаше само няколко кофи, преливащи от изпражнения. В
килията бе горе що като във фурна.
Още ли сънувам? Тогава това сигурно е адът. Ибрахим се огледа и установи, че още е с тъмносиния си костюм. Но отдавна му бяха взели обувките от крокодилска кожа, златния часовник, двата пръстена с диаманти и седефените копчета за ръкавели. И джобовете му бяха празни. Не му бяха оставили даже носната кърпичка. На отсрещната стена забеляза един прозорец. Надигна се тромаво и се заклатушка към него. Но прозорецът бе прекалено високо и той не можеше да погледне навън. Жарките лъчи на августовското слънце струяха през него, но
Ибрахим не можеше да определи къде се намира затворът. Дали не бяха го закарали в крепостта на края на града? Или вече не бе в Кайро,
а някъде в пустинята? Може би Райската улица бе далеч, далеч от тук.
Най-сетне главата му се избистри напълно и той стъпи, по- уверено на крака. Прекоси помещението, като избягваше съкилийниците си, които сякаш не го забелязваха. Най-сетне стигна до решетката на вратата, зад която се простираше тъмен коридор.
— Ало! Ало! — извика той на английски. — Има ни някой там?
Чу как ключалката изскърца и на вратата се появи млад мъж с потна униформена риза. Но колана му висеше връзка ключове и пистолет. Той се втренчи с безизразна физиономия в Ибрахим.
— Слушай — каза лекарят, — станала е ужасна грешка.
Арестували са ме без никаква вина. Трябва веднага да ме пуснеш навън.
Младият мъж не отвърна нищо, само продължи да го гледа.
— Не чу ли какво ти казах? Глух ли си?
Някой го потупа по рамото и Ибрахим трепна.

Един дебел брадат мъж в мръсна галабия му се ухили и каза на арабски:
— Тия тук не говорят на английски. Даже да разбират, пак не го говорят. След революцията английският вече не важи. Това е първият урок, който трябва да научиш тук.
— А, да, разбира се — промърмори Ибрахим. — Благодаря —
после каза на арабски: — Станало е грешка. Арестуваха ме, без да имам вина. Аз съм доктор Ибрахим Рашид и сам виждаш, че не ми е тук мястото.
Надзирателят го погледна отегчено:
— Всички така разправят.
— Слушай — продължи Ибрахим, опитвайки се да запази спокойствие. — Арестували сте не когото, трябва. Не знам кого търсите, но положително не мене. Нищо не съм направил и мястото ми не е в тази килия — той посочи с немощен жест към останалите. —
Моля те, кажи на началника си, че искам да говоря с него.
Надзирателят се усмихна подигравателно и бавно си тръгна.
— Нагъл тип… — промърмори Ибрахим.
Като се огледа по-внимателно в килията, установи с притеснение, че му се уринира. Представи си, как в подобна ситуация
Хасан би казал: „Доста неприятно“. И Ибрахим неволно се усмихна.
Утеши се с мисълта, че един ден двамата с Хасан ще си спомнят със смях за тази ситуация, защото не се съмняваше, че в този момент приятелят му прави всичко възможно да го освободи.
Но не можеше да чака толкова дълго, за да изпразни мехура си.
Дебелият брадат затворник застана до него и каза:
— Господ да ти даде покой, приятелю. Аз съм Максуз.
Ибрахим огледа бедняшката галабия, забеляза избитите зъби и белезите по лицето. Мъжът не вдъхваше особено доверие. „Максуз“
означава на арабски „щастие“.
Мъжът се засмя:
— Дали са ми това име в по-добри времена.
— За какво си тук? — запита Ибрахим. Не че толкова го интересуваше, но този човек може би умееше да се оправя с надзирателите.
Максуз вдигна рамене:
— И аз съм невинен като теб.

Ибрахим го огледа недоверчиво:
— Да не искаш да кажеш, че тук всичките са невинни?
— Така е, за Бога.
— Да, да, на кого ги разправяш — промърмори Ибрахим на английски, издърпа маншета си и избърса праха от сакото. Установи,
че вратовръзката му също липсва и не можа да разбере кой би откраднал подобно нещо.
— Знаеш ли как мога да пратя вест, без да ме хване онзи нагъл надзирател? Не мога да остана тук.
Едва успяваше да се стиска. Максуз отново вдигна рамене.
— Един Господ знае кога ще те пуснат да излезеш оттук,
приятелю. Съдбата ти е в ръцете на Всевишния.
Ибрахим се облегна на стената и впери очи във вратата. Когато се опита да погледне часовника си, установи, че бяха взели и него. С
отвращение видя, че добре поддържаните му нокти бяха почернели от мръсотия по краищата. Докато се оглеждаше за нещо, с което да ги почисти, на вратата задрънчаха съдове. Най-сетне!
Но още преди да успее да направи и крачка към входа на килията, всички затворници скочиха и се нахвърлиха като обезумели към вратата. Един изкрещя от болка, когато останалите го притиснаха към решетката. Безогледно избутваха настрана старите и слабите.
Ибрахим замръзна на място и загледа с невярващ поглед как мъжете посягаха към хляба, който внесоха в килията. Всеки получи една питка, с която загреба варен боб от един голям котел. Дивата блъсканица не продължи дълго. Надзирателите напуснаха килията, а мъжете започнаха да поглъщат хляба и боба като изгладнели зверове.
Максуз се приближи бавно към него. Той ядеше с почти демонстративна наслада. Когато застана до Ибрахим, той видя червеи в боба и отново повърна.
— Скъпи приятелю — каза му другият с пълна уста, — трябваше и ти да си вземеш малко. Доста време ще мине, докато ни донесат пак храна.
— Няма да остана дълго тук. И час няма да стоя повече в тая килия.
— Така ли? Кълна се в брадата на пророка, че си голям оптимист.
Той си облиза пръстите и се оригна. Ибрахим извърна глава.

— И аз си мислех, че ще си тръгна само след час — продължи
Максуз, като изчопли бобовите зърна, оплели се в брадата му. — Ако не се лъжа, оттогава изминаха три месеца. Вече не знам даже кой ден сме.
— Защо те арестуваха?
— Като теб — без никаква причина. Ще ти дам един добър съвет,
приятелю — каза Максуз и завистливо огледа елегантния му костюм.
— Пази си добре дрехите. Ти носиш по-хубав костюм от директора на затвора. Това няма да му хареса.
Ибрахим се извърна. Този мъж явно не беше с всичкия си. Всеки виждаше, че той, доктор Ибрахим Рашид, няма нищо общо с тези жалки типове и не му е мястото в тази килия. Никой от тях не притежаваше нито пари, нито власт и никой не би дръзнал да посегне на дрехите му. В неговия случай бе допусната бюрократична грешка.
За съжаление такива неща се случваха непрекъснато.
Потребността да изпразни мехура си стана болезнена. Той се отправи колебливо към най-тъмния ъгъл. Засрамено и смутено затаи дъх, за да издържи на ужасната воня и се облекчи. После си потърси ново място до стената. Видя, че някой бе изчегъртал името на Аллаха в камъка. Там седна на мръсния под. Не изпускаше от очи решетестата врата и непрекъснато напрягаше слух да чуе подрънкването на ключовете. Ибрахим се утешаваше с мисълта, че ще бъде на свобода преди слънцето да потъне зад високия прозорец.
Когато и на третото утро Ибрахим се събуди в затвора,
търпението му се изчерпа.
Без да обръща внимание на малцината любопитни зяпачи —
повечето бяха тук отдавна, също като Максуз, така че вече бяха претръпнали — Ибрахим, отиде до решетестата врата и почна да вика надзирателите. Чувстваше се отслабнал, безсилен. Все още не беше ял.
Стомахът го свиваше, защото водеше отчаяна битка срещу естествените функции на червата си. Отиваше да пикае в ъгъла,
защото не му оставаше нищо друго, но нямаше да клекне като животно или да седне на вонящите кофи.
— Трябва да ме пуснете оттук! — викаше той през решетката. —
За Бога, аз съм приятел на министър-председателя! Кажете на

министъра на здравеопазването, че съм тук! Ние играем заедно поло!
Ибрахим бе обзет от пълно отчаяние. Къде бе семейството му?
Къде бяха приятелите му? Къде бяха англичаните? Как можеха да търпят този революционен фарс?
— Много ще си изпатите, ако не ме послушате! Ще се погрижа да ви уволнят! Ще ви пратят в медните мини! Разбрахте ли ме?
Когато се обърна запъхтян, видя пред себе си Максуз. Той му се усмихна съчувствено.
— Всичко това не помага, приятелю. Надзирателите пет пари не дават за влиятелните ти приятели. По-добре им дай бакшиш. Освен това бих те посъветвал да хапнеш нещо. В началото всеки се опитва да гладува. Но какъв смисъл има да пукнеш от глад?
Когато надзирателите се появиха с храната, Ибрахим продължи да стои настрана, но накрая все пак си взе един хляб. Видя, че в него имаше слама.
— Това не става за ядене…
— Ами тогава си обърши задника с него — каза един от надзирателите и си тръгна.
Ибрахим възмутено захвърли хляба на земята, а останалите се сбиха за него. Когато, залитайки, достигна до местото си, той си помисли: „Трябва да се стегна. Всичко ще се оправи. Това тук не може да продължава дълго…“
Измъчваха го кошмари и като се събуди, установи, че лошият сън още не е свършил. Нито насън, нито в будно състояние можеше да намери някакво облекчение. Когато донесоха отново хляб и боб, той си взе и от двете и ги изяде с огромен апетит. А след това, ще не ще,
седна върху една от вонящите кофи.
На седмия ден надзирателите изведоха един затворник от килията. Но мъжът не се усмихваше. Когато го върнаха след известно време, мъжът бе в безсъзнание. Довлякоха го в килията и го хвърлиха на пода. Максуз дойде при Ибрахим и рече:
— Нали каза, че си бил доктор. Не можеш ли да му помогнеш?
Ибрахим отиде до непознатия и го огледа внимателно, без да го докосва. Бяха го изтезавали.
— Можеш ли да му помогнеш?
— Аз… не знам — Ибрахим не бе виждал досега такива рани.
От години не бе лекувал ранени или болни.

Максуз го погледна презрително и каза:
— И ти ми се пишеш лекар…
Когато през нощта надзирателите изнесоха трупа от килията,
Ибрахим изтича при тях:
— Моля ви, изслушайте ме!
Единият от пазачите се втренчи в копринената му риза. Тя беше вече потна и лекьосана, но Ибрахим я съблече и му я тикна в ръцете:
— Ето, вземи я. Струва колкото една месечна заплата —
прошепна той, без да знае колко печели онзи. — Предай на Хасан ал-
Сабир, че съм тук. Той е моят адвокат. Канцеларията му се намира на площад Езбекия. Кажи му, че съм тук. Кажи му да дойде да поговорим.
Надзирателят си замина с ризата, без да обели дума и когато през следващите дни Хасан не се появи в затвора, Ибрахим разбра, че просто е взел ризата, без да изпълни поръчението му.
Ибрахим започна страстно да се моли. Той горчиво съжаляваше за онази нощ, в която прокле Бога. Съжаляваше, че е осиновил Захария и с това е престъпил Божията заповед. Никой мъж не биваше да взема чужд син. Той се каеше, каеше, каеше и молеше: „Моля те, изведи ме от тази килия.“
Един ден с уплаха установи, че е забравил да брои изгревите.
Това трийсетият ден от затворничеството му ли беше или бе тук едва от вчера? Сигурно бе вече септември, а може да е настъпил и октомври. Поне убийствената жега понамаля.
Ибрахим се почеса по брадата и се опита да изпощи въшките,
които бяха плъпнали по нея. Макар че бе почнал да яде от хляба и боба и да сяда на отвратителната кофа, той все още се опитваше да запази достойнство. Непрекъснато си повтаряше, че не е паднал до равнището на останалите затворници. Една гореща вана, едно обръсване и чисти дрехи — и той отново ще се превърне в онзи горд паша, който бе някога. А дрипльовците около него колкото и да се къпят, както и да се обличат, ще си останат това, което са — въшлива паплач!
После настъпи утрото, в което Максуз изведнъж изчезна.
Дали го бяха отвели през нощта? Освободили ли са го? Дали са го измъчвали? Да не би да са го убили?
Много от затворниците вече бяха викани на разпит. Ибрахим не разбираше защо него го пропускат. Това би му дало възможността да

поговори с хора, които притежаваха повече влияние и чувство за отговорност от наглите надзиратели. Установи, че разпитват затворниците безразборно, защото понякога отвеждаха и новопристигнали. В някои дни не разпитваха никого, а в други откарваха по трима-четирима. Като ги връщаха, той се опитваше да им помогне, но без успех. Дори и да разполагаше с необходимия превързочен материал, пак не би се справил, защото всички познания от следването му се бяха изпарили от главата.
Занимаваха го толкова много въпроси, на които не можеше да намери отговор. Дали Фарук се е върнал в Египет? Продължаваше ли успешно революцията? Дали семейството му го мисли вече за мъртъв?
Дали Алис се смята вече за вдовица? Дали не се е върнала заедно с
Едуард в Англия? Така и не успяха да поговорят. Той и без друго се страхуваше, че тя смята да го напусне…
Ибрахим се разплака. Никой не му обърна внимание. Рано или късно всички те рухваха.
Никога не бе предполагал, че дрипавият Максуз ще му липсва.
Един ден надзирателите докараха в килията млад затворник.
Ибрахим се опитваше да се пребори с една мисъл. Събудил се бе с усещането, че му предстои да направи важно откритие. Но то му убягваше. През целия ден се опитваше да го догони. Знаеше, че еднообразната храна от вкиснат боб и хляб го бе изтощила.
Недохранването и липсата на вода го лишаваха от бистротата на ума, която му бе абсолютно необходима, за да стигне до тази истина.
Когато довлякоха в килията младежа — болен и съсипан от изтезания,
Ибрахим дори не се досети, че му предстоеше да научи една истина.
Младежът остана проснат на мястото, където го бяха хвърлили надзирателите. Останалите затворници не му обръщаха никакво внимание. Ибрахим отиде и приклекна до него. Искаше му се да получи някаква вест за живота навън. Поговориха си. Момчето нямаше сили даже да седне. Ибрахим научи, че го били заловили преди близо година, по време на бунтовете през Черната събота. От тогава, разказа му младежът с пресеклив глас — го местели от килия в килия и от време на време го изтезавали. Той бил член на Мюсюлманското

братство и знаел, че скоро ще умре. Но добави: „Не се тревожи за мен,
приятелю, сигурен съм, че ще отида при Бога.“
Ибрахим си помисли какво ли е да загинеш за кауза, в която вярваш.
Зелените очи на младежа се впиха в Ибрахим.
— Имаш ли син?
— Да — прошепна той и си помисли за Захария, — добро момче е.
Младежът притвори очи.
— Блазе ти. Хубаво е да имаш син. Да ми прости Господ, ама съжалявам само задето напускам тази земя, без да имам син, който да заеме мястото ми.
Когато умираше, Абду видя с духовния си взор родното си село и
Сара, в която бе влюбен. Запита се дали тя ще го последва някой ден в рая.
Ибрахим сложи ръка на рамото на мъртвия и промълви:
— Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.
После си спомни съня, който му се яви преди много седмици,
малко преди да се събуди в килията. Сънувал бе Сара и Захария и изведнъж успя да улови мисълта, която му се бе изплъзвала през целия ден. Изведнъж разбра всичко. Този затвор бе Божието наказание, за това, че бе представил Захария за свой син. Арестуването му не беше грешка. Той трябваше да бъде тук. Заслужаваше си го. Тази мисъл го изпълни със странен покой.
На следващото утро надзирателите го отведоха. Разпитът му започваше.
Чу се призивът за молитва. Първо запя моллата от минарето на джамията Ал Азар, после поде друг, сетне трети, четвърти. Гласовете им се сливаха над кубетата и покривите на града. Призивът за молитва се заниза на зимното утринно небе като мъниста от броеница.
Всички, събрали се в дома на Рашидови, и особено мъжете, не се учудиха, че молитвата се водеше от жена. Защото тя не бе просто жена,
а Амира, вдовицата на Али и от четири месеца, откак синът й изчезна така мистериозно, тя ръководеше рода.

Големият салон се бе превърнал в щаб. Тук всеки член на семейството получаваше някаква задача — да отговаря на обажданията по телефона, да звъни на определени лица, да печата молби, статии и съобщения за вестниците, да пише писма до някой, който би помогнал за издирването на Ибрахим. Амира бе в центъра на всичко. Тя организираше работата и даваше напътствия.
Мъжете излизаха, за да изпълнят задачите си и й се отчитаха след това, докато жените готвеха и се грижеха за многобройните обитатели на къщата. Всички спални бяха пълни, защото дори от далечния Луксор и Асуан бяха дошли роднини, за да съдействат за освобождаването на Ибрахим от затвора.
Когато първите слънчеви лъчи огряваха планините на Изток,
телефонът започваше да звъни и се чуваше тракането на пишещата машина. Внукът на Зузу, един привлекателен младеж, който работеше в търговската камара, влезе и си взе чаша чай. Той приседна до Амира.
— Времената се промениха — каза унило той, — вече имената на големците не важат. Авторитетът — неговият и на баща му — не струва пукната пара. Чиновниците се интересуват само от бакшиши.
Дребни служители, които някога се хранеха на масата ни, сега са сложили униформи и се разхождат горди като пауни. Искат огромни суми, за да помогнат.
Амира го изслуша спокойно и видя в очите му същото объркване, разочарование и безпомощност, каквито откриваше и у другите чичовци и братовчеди. Социалните класи се разпадаха.
Аристократите като Рашидови вече не носеха фесовете, които някога бяха горд символ на привилегированото им положение. Вече никой не си знаеше мястото. Отнеха на господарите дори правото да се титулуват „паши“. Сега вестникарчетата и шофьорите на такситата почнаха да се държат безсрамно с мъжете, на които някога се кланяха.
Огромните плантации, които принадлежаха поне от четири поколения на едрите земевладелци, бяха конфискувани и раздадени на селяните.
Национализираха големи институции и дори някои банки. Военните контролираха страната и никой не можеше да им се опре, дори и англичаните, които осъзнаха, че е дошъл краят на тяхното присъствие в Египет. Във всяко кафене на Кайро се говореше за социализъм и цял
Египет бе обхванат от фанатичната идея за равенство.

Посетителите носеха какви ли не вести, слухове и идеи, но ето че един ден пристигна племенникът на най-стария брат на Али и извика, останал без дъх:
— Ибрахим е жив! Той е в цитаделата!
— Слава на Аллаха! — каза Амира.
Всички се скупчиха около младежа. Той бе студент, но бе прекъснал следването си, за да помогне в търсенето на братовчеда.
Всички заговориха в един глас, докато Амира ги накара да замлъкнат.
— А за какво го държат затворен? Защо го арестуваха?
— Казват, че го обвиняват в държавна измяна. Имали доказателства.
— Държавна измяна! — тя притвори очи. Това се наказваше със смърт.
— Твърдят, че свидетелите потвърдили показанията си под клетва.
— Лъжат! Подкупили са ги! — извикаха останалите.
Амира вдигна ръка и каза спокойно:
— Да благодарим на Всевишния, че намерихме Ибрахим. Синко,
иди в цитаделата и научи каквото можеш. Салах, върви и ти с него.
Тефик, тичай веднага в канцеларията на Хасан ал-Сабир на площад
Езбекия. Той трябва веднага да научи тази вест.
Когато Нефиса донесе в салона новината, че един познат познавал друг човек, който знаел трети, готов срещу определена сума да установи контакт с Ибрахим, в стаята влезе Сюлейман Мизрахи.
Изглеждаше състарен: косите му бяха оредели, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Досега революционерите не бяха пипнали процъфтяващата му фирма за внос, но го безпокоеше одържавяването на големите фирми и памуковите плантации. Чул бе също, че новото египетско — правителство възнамерявало да създаде национални предприятия за производство на автомобили и селскостопански машини. Досега тези неща се внасяха отвън. Сюлейман се ограничаваше с внос на луксозни артикули като шоколад, шоколадови бонбони и дантели. Но дали нямаше скоро да започнат да произвеждат и тях в местни държавни предприятия?
Сюлейман извади портфейла си и взе от него лист хартия.
— Това нещо ми струваше доста време, да не говорим за бакшишите. Но най-сетне все пак успях да ти осигуря това, за което ме

помоли, Амира. Тук е адресът на един от членовете на Революционния съвет.
Тъй като след арестуването на Ибрахим през миналата есен всички нормални юридически и бюрократически канали се оказаха задръстени, Амира помоли да й дадат списък с имената на членовете на Революционния съвет. Казаха й, че всички били много млади — под четиридесет. Сюлейман й прочете списъка и тя го помоли да й намери адреса на един от тях.
— Амира — каза Мириам, — нека да те придружа. Трийсет и седем години не си напускала този дом. Ще се изгубиш!
— Ще намеря адреса — каза спокойно Амира, наметна черния шал и подреди диплите му, падащи до земята. — Аллах ще ме води.
— Но защо не накараш шофьора да те откара?
— Защото трябва да отида сама. Не бива да подлагам на риск другия човек.
— Къде отиваш? Не можеш ли поне да ми кажеш? Да не ходиш на адреса, който ти даде Сюлейман?
Междувременно Амира така се бе увила в копринения шал, че се виждаха само очите й.
— По-добре е да не знаеш.
— Знаеш ли поне как да стигнеш дотам?
— Сюлейман ми обясни.
— Страхувам се, Амира — каза тихо Мириам, — в такива времена живеем, че косите ми настръхват. Приятелите ми питат кога ще се изселим със Сюлейман в Израел. Даже и не сме помисляли за такова нещо! — тя поклати тъжно глава. Когато преди три години научи, че 45 000 евреи са напуснали Йемен и са отишли в Израел —
операцията носеше названието „Летящото килимче“ — приятелите я попитаха защо и тя не емигрира. Но защо да го прави? Египет бе нейна родина, а името Ал Мизрахи означаваше „египтянин“. Но евреите бяха започнали масово да напускат Кайро и посетителите в синагогата съвсем оредяха.
— Мириам — каза Амира, — няма защо да се боиш за мен.
Аллах ме крепи.
„Моля те, Боже, повтаряше безмълвно Алис, докато разравяше твърдата почва, върни ми Ибрахим и аз ще му бъда добра съпруга. Ще го обичам, ще му угаждам и ще му народя много деца. Ще забравя

колко ме разочарова с майката на Захария. Моля те, само ми го върни жив вкъщи.“
Дори и Едуард не бе в състояние да я утеши. Колкото по-дълго стоеше в Египет, толкова по-непоносим ставаше. Непрекъснато бе умислен. Като че ли през цялото време се занимаваше само със себе си. Изглеждаше направо обсебен от нещо. Първоначално Алис си предположи, че е влюбен и страда по Нефиса. Но вече просто не можеше да разбере какво му е. Непрекъснато ходеше с пистолет и разправяше, че го носел за по-сигурно, защото радикалите били взели англичаните на прицел. Но кой знае каква бе истинската причина.
Тя вдигна глава и видя пред себе си Жасмина. Очите й бяха лавандуловосини.
— Мамо — попита тя. — Защо не се връща татко? Много ми липсва.
— И на мен ми липсва, миличко — Алис прегърна дъщеря си.
Тогава погледът й падна върху Камелия и Захария, които изглеждаха също тъй тъжни и унили. Алис разтвори обятия и децата изтърчаха при нея да ги утеши.
Тъкмо се канеше да отиде с тях в кухнята, за да ги поразведри със сладолед с манго, когато видя Хасан ал-Сабир да влиза в градината. Приятелят на Ибрахим като че ли най-малко се тревожеше от революцията и последвалата я бъркотия. Като че ли бе забогатял още повече. Алис се затича към него:
— Имаш ли някаква вест за Ибрахим?
Той притвори очи и си помисли, че през изминалите четири месеца неизменно го посрещаше с този въпрос.
— Видях старата вещица на улицата. Накъде е тръгнала?
Алис свали градинарските си ръкавици.
— Коя вещица?
— Майката на Ибрахим. Мислех, че изобщо не напуска дома.
— И аз! Боже мили, къде ли е хукнала мама Амира? Деца,
тичайте в кухнята. Искам да поговоря с чичо Хасан.
Той се огледа.
— Не виждам нито Нефиса, нито Едуард.
— Нефиса се опитва да научи дали принцеса Фейса е още в
Египет или е напуснала страната заедно с кралското семейство. Ако е тук, може да ни помогне да намерим Ибрахим. А Едуард сигурно е в

стаята си — въздъхна тя. Напоследък брат й пиеше все повече и я се опасяваше, че скоро ще се прибере в Англия. Не можеше да понесе мисълта да го загуби. — Значи нищо ново?
Той отметна една руса къдрица, паднала на лицето й.
— Честно казано, мисля, че трябва да се подготвиш за най- лошото. Според мен Ибрахим няма да се завърне у дома.
— Не бива да казваш това.
Той вдигна рамене.
— В такива времена всичко е възможно. Мъже, които до вчера са били приятели, днес са врагове. Знаеш, че направих всичко, за да издействам освобождаването му. Сега се опитвам поне да разбера дали ще има процес. Но дори аз съм безсилен, макар да съм един от малкото хора в този град, които все още разполагат със солидни връзки. За съжаление никой от приближените на Фарук няма да се измъкне.
Тя се разплака, а той я прегърна и каза:
— Недей да рониш сълзи… Не исках да те плаша.
— Искам Ибрахим да се прибере у дома!
— Всички искаме това — каза той, погали я по косите и я притисна по-плътно до себе си. — Но не можем да направим нищо повече от това, което вече сторихме. Останалото е в Божиите ръце —
той привдигна с пръст брадичката й. — Сигурно си много самотна —
прошепна Хасан. Но когато се опита да я целуне, тя се дръпна.
— Моля те, недей…
— Красавице моя… знаеш, че те искам от мига, в който се запознахме в Монте Карло. Съдбата ни бе определила един за друг. Но ти кой знае защо избра Ибрахим.
— Обичам го — каза тя и отстъпи още крачка назад.
Но той я стисна за ръката.
— Ибрахим е мъртъв, мила Алис. Трябва да се примириш с това.
Ти си една млада и красива вдовица, която има нужда от мъж.
Той я привлече към себе си и притисна устни върху нейните.
— Пусни ме! — тя го отблъсна и заотстъпва назад, удряйки се в стъблото на един нар.
Хасан я притисна към нара и отново я целуна. Тя се съпротивляваше, опитваше се да вика.
— Знаеш, че и ти ме искаш също тъй страстно — прошепна той и се опита да мушне ръка по блузата й.

— Не те искам! — изхълца тя — Иди си или ще викам за помощ!
Той се засмя.
— Няма да се развикаш. Сама си го просиш. Седем години чакам този момент — тя успя да се отскубне, препъна се в градинските си сечива и когато Хасан посегна към нея, грабна греблото и му го тикна и лицето.
— Само ако припариш, ще те ударя, кълна ти се!
Той видя острите зъбци, почти опрени в бузата му и усмивката му угасна.
— Я не се шегувай.
— Никак не се шегувам — отвърна Алис. — Ти ме отвращаваш.
Ти си чудовище. Само ако ме докоснеш, целият свят ще научи какъв изверг си.
Той погледна греблото, после Алис. Изведнъж се изсмя, вдигна ръце и отстъпи.
— Лъжеш се, ако си мислиш, че заради теб съм готов да ходя одран. Дори не знаеш какво изпускаш. Така щях да те оправя, че още тази вечер да забравиш мъжа си. Само след един час, прекаран с мен,
нямаше и да помисляш вече задруги — той се засмя. — Горката Алис.
Да знаеш, че един ден ще дойдеш при мен и ще ме молиш да спя с теб.
Но друга възможност няма да имаш. Има да си спомняш за този следобед и да се каеш горчиво.
Амира не знаеше вече къде се намира.
Трябваше да отиде на един адрес в Шари Ел Азар. Сюлейман й бе обяснил пътя най-подробно.
„Тръгваш по Казър Ел Айни на север, докато стигнеш до голямото кръстовище пред английската казарма.
Там преди беше площад Измаил, а сега е Площадът на свободата.
Ще видиш два магазина. В единия се продават печива. На витрината на другия има куфари. Оттам тръгва улицата, която води до централната поща. От този площад Шари Ел Азар тръгва на изток. Ще вървиш,
докато стигнеш до голямата джамия. Къщата се намира на една малка уличка срещу нея. Ще видиш една синя порта и саксия с червено мушкато на стълбите.“

От предпазливост Амира бе изгорила листа с адреса, за да не попадне в чужди ръце и добре бе запомнила обясненията на
Сюлейман.
Но не бе взела предвид две неща. Навярно бе объркала посоката,
защото поради заоблаченото небе не можеше да се ориентира по слънцето. Два часа, след като излезе през вратната порта, Амира бе принудена да си признае, че върви в неправилна посока и вече не знае къде е изток и къде — запад.
Стигна до едно оживено кръстовище. Край нея минаваха забързани хора, колите прехвърчаваха с голяма скорост. Огледа объркано високите сгради. Познаваше града от покривната си тераса и бе запомнила всеки купол, всяко минаре. Но сега стоеше долу на улицата и всичко й се струваше чуждо, ужасяващо шумно, прашно,
забързано и опасно. Накъде да поеме? Къде бе Шари Ел Азар? Къде се намираше Райската улица?
Внезапно съзря между две сгради нещо, което й вдъхна надежда.
Тя видя матово металния блясък на Нил.
Амира тръгна напред. Избягвайки да прекосява тези опасни кръстовища, тя стигна до един мост. Последва потока от минувачи —
мъже от близките села, облечени в галабия, теглеха колички,
натоварени догоре със зарзават, жени в дълги черни роби крепяха вързопи на главата си, модерно облечени студенти стискаха книги под мишница. Но вниманието й не бе насочено към хората. Тя се взираше като омагьосана и реката.
Досега бе виждала Нил само от покрива — една копринена лента, преливаща в различни цветове. Реката изглеждаше безкрайно далеч и й се струваше някак изкуствена. Но сега, когато спря по средата на моста и се взря във водата, внезапно я завладяха силни чувства и усещания. Тя вече бе виждала тази река! Но къде? Като малко момиче — момичето, което отвлякоха в пустинята…
В нея се събуди още един спомен. Тя бе на четиринайсет години.
Чакаше дете. Първото й чедо щеше да бъде момче и да се нарича
Ибрахим. Мъдрият й мъж каза: „Няма друга река като Нил. Той е женска река. Тече от юг на север.“
Амира погледна към течението, вдигна глава и го проследи дотам, където реката правеше завой. „Натам е север!“ — помисли си

тя. Значи вляво от нея бе запад, а отдясно — изток. Господ й бе дал знак!
Амира вече не се страхуваше. Продължи по пътя си, без да изпуска Нил от очи. Между високите сгради откри минарето на джамията Ал Азар, която Али й бе показал преди много години от покрива.
Най-сетне спря пред синята порта и саксията с червено мушкато на стълбите.
Позвъни и една прислужница й отвори. Амира каза името си и добави, че иска да говори с жената на капитан Раджиб. Момичето я отведе в една малка стая и я остави сама. Докато чакаше, Амира се молеше да попадне на необходимия й човек. Дано не е стан някаква грешка!
Малко по-късно прислужницата се върна и я въведе в един елегантен салон, който приличаше на нейния, само че бе по-малък.
Домакинята я приветства щом я видя, Амира каза наум благодарствена молитва. Тя откри лицето си и след като размениха форма ни те любезности запита:
— Сафия, спомняте ли си за мен?
— О, да, госпожо — отвърна жената, — заповядайте, седнете.
Поднесоха им чай и бисквити и Сафия Радж предложи на Амира цигара, която тя прие с благодарност.
— Радвам се, че ви виждам отново.
— И аз се радвам. Как са близките ви?
Сафия посочи към един ред снимки на стената.
— Това са двете ми дъщери — каза гордо тя. — Голямата е вече на двайсет и една и е омъжена. Малката скоро ще навърши седем — тя я погледна право в очите. — Нарекох я Амира. Роди се, докато мъжа ми, капитанът, бе в Судан. Но вие всъщност знаете това.
— Моля ви, кажете, спомняте ли си още за онзи наш разговор в градината.
— Никога няма да го забравя. Тогава си казах, че съм ви задължена за цял живот. Ако имате някакви грижа, госпожо, знайте, че домът ми и всичко, кое и имам, е на ваше разположение.
— Сафия, мъжът ви не е ли капитан Юсуф Раджиб? Нали е член на Революционния съвет?
— Да.

— Тогава ми казахте, че ви обича, че се вслушва в съветите ви.
Още ли е такъв?
— Повече от всякога — отвърна тихо Сафия.
— Тогава ще ви помоля за нещо — каза Амира.
Жасмина сънуваше купа със златисти портокали, които бяха само за нея. Лежеше в леглото и стискаше в прегръдките си английското плюшено мече, които чичо Едуард бе изпратил за нея от Англия.
Красивият сън приключи със завръщането на баща й от дългата отпуска. Всички в къщи бяха щастливи.
Имаше празник. Мама носеше блестяща бяла вечерна рокля и диамантени обеци. Баба й донесе от кухнята голяма купа със сметана и кафява захар за портокалите.
Тогава видя Камелия да танцува. Тя се засмя и извика името й.
Жасмина отвори очи. В стаята бе тъмно. Лунната светлина проникваше на тънки сребристи ленти през процепите на прозоречните капаци. Заслуша се. Дали само й се присъни, че сестра й я вика? Или наистина…
Един вик разкъса тишината. Жасмина скочи от леглото си и изтича до кревата на сестра си. Той бе празен.
— Ками? — извика момичето. — Къде си? — видя светлина в процепа под вратата на банята.
Изтича дотам. В този момент вратата се отвори и баба й излезе отвътре, понесла хълцащата Камелия на ръце.
— Какво е станало? — запита Жасмина.
— Всичко е наред — отвърна Амира и остави седемгодишното момиче в постелята, покри го с чаршафа и изсуши сълзите му. —
Камелия скоро ще се оправи.
— Но какво… Ще…
— Ела, Жасмина. Сега е твой ред — извика леля Дория от банята. Шестгодишното момиче усети как две силни ръце го хванаха за раменете. Натикаха я голямата мраморна баня, която използваше заедно със сестра си и с Тахия. Жасмина видя старата Зузу. Тя седеше на един стол и тихичко четеше Корана. На пода бе хвърлена една покривка и наоколо миришеш на болница. Когато леля Дория й каза да легне на покривката, Жасмина забеляза върху нея пресни петна от

кръв. Изведнъж се уплаши. Но Нефиса и Дория не й дадоха време да избяга. Те я хванаха здраво, вдигнаха нощницата й и й разтвориха краката. Амира вид баба си да се приближава с бръснарско ножче в ръка.
— Бабо? — прошепна ужасена тя.
После неописуема болка я прониза между бедрата. Имаше чувството, че я разсичат на две.
Изпищя неистово, но жените вече мажеха раната с мехлем.
После й сложиха дебела превръзка и я залепиха с анкерпласт. В това време двете й лели и Амира й говореха утешително, галеха я по косите и я целуваха. Баба й каза, че била храбро момиче и че всичко скоро щяло да мине.
Вратата внезапно се отвори. На прага се появи Алис —
разрошена, по нощница, с още лепнещи от съня очи.
— Какво става тук? Чух някой да вика. Стори ми се, че е
Жасмина.
— Няма нищо — каза успокоително Амира, но когато Алис видя,
че дъщеря й лежи и хлипа на пода с превръзка между краката, тя коленичи и я взе в прегръдките си. — Какво ти има? Да не си паднала?
Горкичкото ми дете! Какво става тук?
— Скоро ще се оправи — каза Амира внимателно, взе момичето от прегръдките й и го отнесе в спалнята.
— Но какво е станало? — Алиса забеляза, че и Камелия лежи разплакана в леглото си и разтревожено погледна останалите жени —
Дория, Нефиса и старата Зузу. Макар да минаваше полунощ, те бяха напълно облечени.
— Мамо Амира, какво става? — запита Алис.
— Не се тревожи. Раната на Жасмина ще зарасне няколко дни.
Алис огледа роднините си, които се усмихваха и й уверяваха, че всичко е наред. Но тогава погледът й падна върху кървавото ножче за бръснене върху умивалника и тя извика:
— Какво сте направили на момичетата?
— Извършихме обрязването им — отвърна Нефиса — това е всичко. След ден-два ще забравят всичко. Ела да пийнем чаша чай.
— Какво каза? — запита Алис. — Какво сте направили? Не разбирам.
После чу Дория да казва тихо на леля Зузу:

— Англичаните не правят такива работи.
Алис загрижено зави Жасмина, загали я по лицето и косите,
докато дъщеря й се поуспокои и после каза:
— Всичко е наред, миличкото ми. Мама е тук. Не се безпокой.
Къде ти е мечето? А, ето го. Не бива да те види, че плачеш, защото и то ще заплаче. Бъди добричка. Ти си малкото ангелче на мама.
Амира сложи ръка на рамото й и каза:
— Ела, ще ти обясня всичко.
Но Алис поклати глава и остана при Жасмина докато тя престана да плаче и най-сетне заспа.
Когато Алис влезе в спалнята на Амира, там те бяха поднесли чай. Свекърва й наля чаша ментов чай и запита:
— Вярно ли казва Дория — че при вас, англичаните, няма обрязване?
Алис я погледна учудено:
— При момчетата понякога го правят… струва ми се. Но… мамо
Амира, как може да се обреже едно момиче? Какво сте им направили?
Когато тя й обясни, Алис замръзна от ужас:
— Но това не е същото като обрязването при момчетата! Това е осакатяване! Това е противоестествено!
— Не е осакатяване, мила Алис. Когато Жасмин, порасне, няма да личи. Даже белег няма да й остане. Отстранихме само една малка частичка от нея. Наричаме я смокинката. Иначе си е същата като преди.
— Но защо? Защо го правите?
— За да опазим честта на момата. Отстраняваме тази нечистотия, за да стане чиста и покорна жена.
Алис сбърчи чело.
— Не го разбирам, мамо Амира. А след това… обрязване жената може ли да се радва на секса?
Амира отвърна:
— Жената се радва на секса, когато знае, че е доставила удоволствие на мъжа си. Но истинска радост й носи раждането и майчинството.
Алис се втренчи в нея и най-сетне разбра.
— Как си посмяла да причиниш на дъщеря ми такова чудовищно нещо!

Амира отвърна:
— Не разбирам от какво се възмущаваш. Всяко мюсюлманско момиче минава през този ритуал. Изпълних своя дълг и с това помогнах на внучката си да си намери някой ден добър съпруг. Като знае, че няма лесно да се възбужда, той ще й има доверие. Затова никой достоен мъж не би взел необрязано момиче.
Алис пламна.
— Да, ами как тогава синът ти взе мен?
Амира се наведе и взе ръката й.
— Да, взе те. И тъй като ти се омъжи за любимия ми син, аз те обичам не по-малко от него. Искрено съжалявам, че така се изплаши.
Трябваше да те подготвя, да ти обясня и да те поканя да участваш в ритуала. Но Дория каза, че при вас не било прието и понеже в момента са ни налегнали такива грижи…
— Опитах се да разбера вашите нрави, майко Амира. Опитах се да стана част от това семейство! Но вие водите противоестествен живот! Погледни се! Затворила си се в тази къща като в кафез! Това не е естествено!
Амира я погледна уплашено.
— А какво е естествено? Вашите нрави ли?
— Европейците не осакатяват дъщерите си! — каза тя и стана разтреперана. — Нямаше да посмееш да го сториш, ако Ибрахим си бе у дома!
— Разбира се, че щях да го направя. Точно сега са на подходяща възраст. Не можех да чакам сина ми да излезе от затвора. Тази работа се прави в студените месеци, когато раната заздравява по-бързо,
иншаллах.
— И защо го правите посред нощ, като престъпление? — извика
Алис. — Като обрязвате момчета вдигате шум до Бога!
— Да, при обрязването на момчето се празнува, но обрязването на момичето е свързано с греховна част от него. Затова трябва да се пази в мълчание. Ибрахим не би участвал в ритуала, това си е женска работа. Но той би очаквал аз да я свърша.
— Не мисля. При Камелия е по-друго. Тя е дъщеря на египтянка,
а Жасмина е англичанка.
— И мюсюлманка — заяви спокойно Амира. Като сте се женили,
ти си приела това.

— А къде е мъжът ми? Още преди месец получихме писмо, че го освобождават. Къде е? Защо правиш нищо, за да му помогнеш?
— Господ ще определи мига на освобождаване му — отвърна
Амира.
— Мисля, че Ибрахим никога няма да се върне у дома. Мисля, че и това писмо бе някаква шашма. Те всички лъжат!
— Не може да говориш така — отвърна Амира и много й се прииска да й разкаже за Сафия Раджи.
Алис бързо напусна спалнята и затръшна врата зад гърба си.
Щом стигна в стаята си, тя се хвърли плач на леглото. Ибрахим бе мъртъв. Знаеше си. Хаса бе прав. Няма да остане и ден повече в този
Египет. Ще си вземе дъщерята и ще си иде в Англия — в родината.
Отдавна трябваше да се махнат оттук с Едуард.
Със сълзи на очи извади куфарите от дрешник и се зае да опакова нещата си. Тогава си помисли за Еди. Трябва да му кажа и той да се стяга! Още таз нощ ще напуснем дома!
Ако не ни пуснат през границата, ще помоля Еди да намери някаква квартира. Ще взема със себе си Жасмина. Ще си живеем тримата, докато успея да осигуря необходимите документи…
Стигна до вратата на стаята му, понечи да почука, но се сети, че обикновено спи дълбоко и нищо не чува. Тя влезе вътре, за да го събуди.
Но в стаята светеха всички лампи. Там стояха двама мъже и в първия момент Алис не разбра какво вършат. Едуард се бе навел, а
Хасан ал-Сабир стоеше зад него. Панталоните им се валяха на пода. Те се втренчиха изненадани в нея. Алис нададе вик и хукна навън. Хасан я настигна и големия салон. Хвана я здраво за ръката и я извърна към себе си. Луната освети бледото й лице.
— Ама ти не знаеше ли? — запита с усмивка той. Ако съдя по погледа ти — не. Май дори не си и подозирала…
— Ти си изверг — изсъска тя.
— Аз ли? Че защо аз? На брат си се карай, той играе ролята на жената. Той трябва да се срамува.
— Ти си го съблазнил!
— Аз ли съм го съблазнил? — изсмя се Хасан. — Мила Алис, я помисли малко! Знаеше ли кой стигна пръв до тази идея? Едуард ме

искаше още от мига, в който ме видя. Ти си мислеше, че е влюбен в
Нефиса, пали? О, не, той бе хвърлил око на мен!
Тя се опита да се отскубне, но той я притегли към себе си и каза с горчива усмивка:
— Защо си толкова шокирана? В края на краищата аз направих с
Едуард онова, което вие, англичаните, правите от сто години с египтяните!
— Отвращаваш ме! — Алис се разхълца отчаяно.
— Това вече си ми го казвала. И понеже не можах да получа сестрата, аз се задоволих с братчето. Погледнато отзад, между двама ви няма голяма разлика.
Тя се отскубна и изтича по тъмното стълбище, сподирена от подигравателния му смях.
В този бурен януарски ден на 1953 година в кухнята цареше такава суетня, че готвачките и помощничките им непрекъснато се блъскаха една в друга. Много гости и роднини бяха се събрали в дома на Рашидови, за да посрещнат освободения Ибрахим. Огънят във фурните гореше денем и нощем и тавите, пълни с печено, хлябове и гювечи, се множаха.
Задачата на Сара бе да смели агнешкото за кюфтетата. Научила се бе да върши това още на село и го правеше с голям ентусиазъм.
Нейният господар се завръщаше у дома. Този мъж бе спасил и нея, и сина й, измъкнал ги бе от глада и просията. Приел бе Захария като собствен син и сега той си живееше като принц. За кратко Сара бе станала дори жена на доктор, а това бе много повече, отколкото да изкара целия си живот като жена на дюкянджия. Позволиха й три години да кърми сина си. Можеше да го държи в ръце и да го приспива, люлеейки го, макар че не биваше да издава, на никого, че му е майка. А неотдавна двамата отпразнуваха рождените си дни в тази хубава къща — Сара навърши двайсет и една, а Заки — седем.
Гостите изпълниха големия салон: членовете на фамилията
Рашид, приятели на Ибрахим от нощните клубове и казината. Всички бяха облечени като за празник, искаха да го посрещнат тържествено и радостно. В края на краищата бе отсъствал половин година.

Когато чуха вън да изтрещява кола, децата изтичаха до прозореца и се развикаха от радост като видяха колата на чичо Хюсеин да влиза в двора.
— Татко си дойде! — изкрещяха те и радостно подскачаха край прозореца. — Татко си дойде!
Гълчавата в салона нарасна, чуха се стъпките на двамата мъже в коридора. Никой не бе виждал Ибрахим от миналия август насам. На никого не позволиха да го посети, дори и след като пристигна писмото за освобождаването му. Затова и очакваха един съвсем различен мъж от онзи, който се появи на вратата. Шумът замря. Настъпи пълна тишина.
Те се взираха стреснати в мъжа с посивелите коси и дългата бяла прошарена брада. Ибрахим Рашид приличаше на скелет. Очите му бяха хлътнали в потъмнелите орбити и костюмът висеше свободно на измършавялото му тяло.
Амира пристъпи напред и го прегърна.
— Хвала на Всевишния, който върна сина ми у дома — каза тя,
хлипайки.
Останалите я последваха със сълзи на очи. Усмихваха се насила,
поздравяваха го и го прегръщаха. Нефиса се разтресе от плач, а Алис бавно се приближи до него. Но лицето й бе бяло като копринената рокля, която бе облякла в негова чест. Когато го прегърна, Ибрахим избухна в гръмки ридания.
Децата се приближиха плахо до него, защото не знаеха кой е този човек. Но когато разтвори обятия и ги повика по име — Жасмина,
Ками, Заки — те го познаха по гласа. Ибрахим прегърна двете си дъщери Жасмина и Камелия — и сълзите му покапаха по нежно ухаещите им коси. Но когато пред него застана Захария, Ибрахим се надигна още преди момчето го докосне и се опря на ръката на Амира.
— Направо не мога да повярвам, че съм си дома, мамо —
промълви той, — вчера си мислех, никога няма да се измъкна от онзи затвор. Като събудих тази сутрин, дойдоха да ми кажат, че мога си вървя вкъщи. Не знам нито защо ме хвърлиха затвора, нито защо ме освободиха от него.
— Ти излезе на свобода по волята на Аллаха отвърна тя със сълзи на очи — Ибрахим също не бива да научи също за тайното й споразумение с жената офицера. — Важното е, че най-сетне си у дома.

— Мамо — прошепна той, — крал Фарук никой няма да се завърне, Египет е напълно променен. Къде си намеря място сега?
Какво ще стане с мен?
— И това е в Божиите ръце, синко. Съдбата е предопределена.
Ела, седни да похапнеш — тя го отведе на почетното място. Столът му бе покрит със златен брокат и червен плюш. Амира едва прикри ужаса си, когато под тънкия плат на костюма усети измършавялата му ръка и си помисли какъв изтерзан и сломен поглед има. Знаеше, че са го изтезавали в оня ужасен затвор — Сафия Раджиб й каза това, но не навлезе в подробности. Амира, естествено, никога нямаше да го попита, а и той никога не би й разказал.
Сега задачата й бе да се погрижи за здравето му, за да го види един ден отново щастлив. Трябваше да му помогне да си намери мястото в новия живот в Египет.
Алис внезапно се огледа и запита:
— Къде е Еди?
Децата скокнаха и извикаха:
— Ние ще го доведем! Сигурно се е успал!
Петте хлапета хукнаха весело към стаята му. Скоро се върнаха видимо разочаровани.
— Не можахме да събудим чичо Еди — каза Захария. — Бутахме го, бутахме, но той просто не се събужда!
— Наранил си е челото — добави Камелия, — ето тук! — Тя посочи между очите си.
Амира напусна салона, последвана от Алис и Нефиса.
Откриха Едуард в едно кресло. Облечен бе в синия си блейзър и белите панталони. Беше добре избръснат, с гладко причесана и намазана с помада коса. Като видяха малката кръгла дупка от куршум между очите му и пистолета в ръката, веднага разбраха, че преди малко не са чули ауспуха на колата, докарала Ибрахим у дома. Единият се бе завърнал в дома на Райската улица, а другият си бе отишъл.
Алис първа откри бележката с прощалните му думи. Прочете я така, сякаш четеше сутрешния вестник — без емоции и без да я свързва с реалността. До края на живота си нямаше да забрави изреченията, написани на нея.

„Хасан не е виновен. Аз го обичах и вярвах, че споделя чувствата ми. Сега знам, че чрез мен той просто се е опитвал да отмъсти на теб, мила сестро. За да засегне теб,
той унищожи мен. Но не бива да тъгуваш за мен, Алис.
Съдбата ми бе решена в мига, в който пристигнах тук.
Напуснах Англия, за да избягам от порока си. Знаех, че ако баща ми научи, това ще съсипе семейството ни. Не мога да нося повече този позор.“
Накрая бе добавил и едно изречение, адресирано до Нефиса:
„Прости ми, ако съм те разочаровал.“
Алис несъзнателно бе прочела всичко на глас. Когато млъкна,
изведнъж забеляза, че наоколо й настъпи мъртвешка тишина. Амира взе листчето от ръката й го изгори със запалката на Едуард. После изхвърли черната пепел в кошчето за хартия, взе куршумите от Нефиса и ги подреди симетрично върху бюрото, като добави към тях всичко, с което Едуард бе почиства оръжието.
След това каза на Алис:
— Слушай, никой нищо не знае. Не бива да казвате на никого —
нито на Ибрахим, нито на Хасан, на никого. Разбрахте ли?
Алис погледна брат си.
— Но какво ще направим с него?
— Ще кажем, че е било нещастен случай — каза Амира и посочи гюдерията и маслото, които Нефиса бе донесла — почиствал е револвера си и се е застрелял по невнимание. Така ще кажем на всички. Нефиса, Алис, обещайте ми, че точно това ще разправяте.
Нефиса кимна като замаяна, а Алис прошепна:
— Да, майко Амира.
— Така, а сега можем да извикаме полицията — но преди да излезе от стаята, Амира поспря до Едуард и нежно положи ръка на главата му, като промълви: — Един е Аллах и Мохамед е неговия пророк.

ДЕВЕТА ГЛАВА
Докато Омар Рашид наблюдаваше съблазнителната танцьорка на екрана, в главата му се въртеше само една мисъл: „Как да накарам братовчедката ми да легне с мен?“
Танцьорката се казваше Дахиба и целият й вид с блестящите обувки и вечерната рокля с дълбоко деколте, с неповторимото движение на бедрата, гърдите и дългите нозе по екрана, караше кръвта му да кипва. Двайсет и една годишният Омар имаше чувството, че ще се пръсне. Но младежката му страст не бе насочена към Дахиба, а към шестнайсетгодишната Камелия, която седеше до него в тъмния киносалон. Ръката й докосваше неговата и тежкото ухание на мускусния й парфюм го омайваше. Омар изгаряше от желание.
Копнежът по братовчедката му избухна във вечерта, когато заедно със семейството отиде да види представлението на балетната школа.
Камелия танцуваше по трико, балетни палци и бели чорапогащи.
Тогава беше още на петнайсет и Омар за първи път установи, че не е вече малко момиченце.
— Не е ли прекрасна Дахиба? — прошепна очарована Камелия,
без да откъсва поглед от екрана.
Омар не можа да й отговори. Беше като луд. Не знаеше какво е да спиш с жена, защото ислямът забраняваше секса извън брака. Младият мъж трябваше да почака, докато го оженят. Едва тогава му бе позволено да се отдава на плътски радости. А за мъж като Омар това означаваше, че първо трябва да завърши следването си, да получи служба и да може да храни семейство. Също като повечето си приятели той знаеше, че ще може да се омъжи най-рано на двайсет и пет години. А тъй като обществото не позволяваше на неомъжените дори да се държат за ръце, Омар намираше единствения изход в това,
от време на време да прави секс в обществените бани със също така неудовлетворени негови връстници. Но удоволствието от преживяванията в горещите парни бани бе кратко. А и той копнееше за жена.
— Бисмиллах! Дахиба е истинска богиня! — възкликна Камелия.
Гледаха типичен египетски филм: музикална комедия, изпълнена с недоразумения и нещастна любов. Едно селско момиче грабва сърцето

на милионер и след като се разплитат тъмните козни на богатата съперница, той се оженва за девойката. Киносалонът бе пълен до последното място и доста шумен. Зрителите припяваха на певците и ръкопляскаха в ритъм, когато танцуваше Дахиба. По пътеката между столовете продаваха сандвичи, кюфтенца, минерална вода и лимонада.
Когато подкупният злодей се появи на екрана — разпознаха го по тънките мустачки и феса — зрителите гръмко го освиркаха и започнаха да мятат по сцената смачкани, омазнени хартийки. А когато
Дахиба в ролята на невинната и чиста Фатима отхвърли категорично домогванията му, всички възликуваха така гръмко, че таванът едва не се срути.
Беше четвъртък — най-подходящата вечер за развлечения,
защото петък бе почивният ден. Междувременно Египет произвеждаше почти толкова филми, колкото и Холивуд. Затова можеше човек да ходи всеки ден на кино, без да гледа едни и същи филми. Но най-много публика се събираше в четвъртък. Тогава ходеха на кино и младите Рашидови: Омар със сестра си Тахия, Камелия с брат си Захария. Тази вечер Жасмина отсъстваше по изключение.
Филмът завърши сред оглушителни ръкопляскания. После две хилядите посетители станаха на крака, защото засвириха националния химн на Египет, докато от екрана им се усмихваше портретът на президента Насър. Четиримата младежи излязоха от киното и смеейки се, заговориха за филма, като всеки бе обзет от свои си мисли.
Шестнайсетгодишният Захария се опитваше да си припомни прекрасните текстове на песните, които току-що бе чул;
седемнайсетгодишната Тахия си мислеше, че на света няма нищо по- хубаво от романтичната любов; Камелия твърдо реши един ден да стане също така прочута танцьорка като Дахиба; Омар се чудеше как да намери жена, готова да преспи с него.
Когато мерна отражението си в една витрина, самочувствието му порасна. Знаеше много добре, че е хубав мъж. Детинската пълнота се бе стопила и сега имаше стройно, жилесто тяло. Над тъмните му,
пронизващи очи се извиваха в лека дъга веждите, сключени над носа.
Следваше машиностроене в университета. Като се дипломира и го настанят на служба, ще получи наследството от баща си, загинал при едно авторали, когато Омар е бил едва на три години. И бе сигурен, че тогава нито една жена в Египет не ще може да му устои.

Но това бе въпрос на бъдеще. А засега беше само студент,
живееше още с майка си на Райската улица и бе финансово зависим от чичо си Ибрахим. Коя жена ще го погледне?
От друга страна, веселата му и привлекателна братовчедка
Камелия го бе хванала под ръка. Парфюмът й го замая, тя тръсна дръзко черните си коси и го погледна с грейнали меденокафяви очи. За разлика от всички други неомъжени египтянки Камелия можеше и да не се окаже чак толкова недостъпна за него.
— Гладна съм! — извика тя, когато стигнаха до кръстовището.
— Хайде да си купим нещо за ядене, преди да се приберем у дома!
Четиримата се хванаха под ръка, като двамата младежи закрилнически взеха девойките помежду си и поеха със смях по улицата, където търговците предлагаха на изгладнелите кинозрители кебап, сладолед и плодове. Омар, сестра му и Камелия си избраха кавърма — питки с агнешко печено, нарязано на тънки парченца и гарнирано с домати. Захария поиска пълен сладък картоф и чаша сок от мандарини. Не ядеше месо, откак на седем години видя как касапинът закла едно агне за курбан байрама в чест на готовността на
Авраам да принесе в жертва собствения си син. Мъжът преряза гърлото му и остави кръвта да изтече. После извика: „В името на
Аллаха!“ и наду с уста трупа на животното, за да се отдели кожата от месото. Захария наблюдаваше с нарастващ ужас как агнето ставаше все по-голямо и по-голямо, докато касапинът го тупаше с една сопа, за да се разпредели равномерно въздухът. Седемгодишното момче се разкрещя и оттогава не хапваше месо.
Докато ядяха и гледаха тълпата да не ги изблъска от тротоара,
Захария тревожно се замисли за нещо, което бе видял във филма.
„Злата съперница“ бе една разпътна разведена жена — постоянен персонаж в египетските филми. Захария се замисли за майка си. Все още не знаеше нищо за нея, защото баща му категорично отказваше да говори за нея. Захария не искаше да повярва, че и тя е била като разведените жени от филмите. Нали и старата леля Зузу, която почина миналата година, също бе разведена, а живя праведно до края на дните си.
Захария имаше съвсем точна представа за майка си, макар че никой не споменаваше за нея, както и за прогонената му леля, чиито снимки бяха махнати от семейните албуми. Майка му е била красива,

набожна и почтена като света Зейнаб, чиято джамия семейството посещаваше веднъж годишно, на нейния празник. Захария често си представяше как ще тръгне да търси майка си и рисуваше в ярки багри щастливата им среща. Веднъж Омар злобно изтърси: „Като е толкова праведна майка ти, защо не дойде да те види поне веднъж?“ Захария не можа да му отговори нищо друго, освен че вероятно е умряла. Тя бе не само светица, но и мъченица.
Когато слязоха на платното, Захария грижовно подхвана Тахия за лакътя. Той й беше братовчед и затова можеше да си позволи тази волност, но чувствата, които изпита при допира до топлата й кожа,
съвсем не бяха чисто роднински. За разлика от Омар, който едва от две години започна да обръща внимание на Камелия, Захария бе влюбен в братовчедката си откакто се помнеше. Обичаше я още по времето,
когато бяха деца и си играеха в градината. В неговите представи майка му изглеждаше като Тахия. За него тя бе образец на мюсюлманска добродетелност и чистота. Не го тревожеше това, че девойката,
навършила вече седемнайсет, бе с една година по-възрастна от него. Тя бе нежна и изящна и независимо че бе прекарала девет години в частни девически интернати, все още бе напълно невинна. Тя не се интересуваше от големия свят. Докато Омар копнееше само да удовлетвори час по-скоро страстния си копнеж, мислите на Захария кръжаха по-скоро около брака и чистите, духовни аспекти на любовта.
Той смяташе, че съдбата подкрепя неговите намерения, защото според ислямските обичаи нямаше по-подходящ съпруг за Тахия от братовчед й.
Камелия знаеше, че е родена танцьорка. Добре си спомняше, че още като малка смяташе танцуването за най-естественото нещо на света. С лекота наподобяваше движенията на жените, които играеха кючек на празниците на баба й. Тъй като Амира и баща й единодушно решиха, че момичето има голям талант, те я изпратиха на уроци по балет. Тогава бе на осем години. Сега, близо десет години по-късно,
Камелия Рашид бе най-добрата ученичка в Академията и й казаха дори, че може да я ангажират в Националния балет. Но тя не искаше да става балерина. Имаше си други планове, прекрасни, тайни планове и

нямаше търпение да ги сподели със сестра си Жасмина, като се приберат у дома.
Омар добре забеляза как младите мъже изпиват с поглед Камелия и как отвръщат глава, щом забележат, че той и Заки я придружават.
Нека само й хвърлят по-предизвикателен поглед, нека имат дързостта да я заговорят — ще видят те тогава как ще ги прогонят с юмруци и ругатни. Миналия месец петимата млади Рашидови излязоха заедно на покупки. Търсеха подарък за рождения ден на баба си. Камелия бе отишла да разгледа какво се предлага в другата част на магазина,
когато някакъв младеж я бутна и лепна ръка на гърдата й. Тя остро го сряза, а Омар и Заки го изхвърлиха незабавно от магазина и така го наругаха и заобвиняваха, че минувачите също застанаха на тяхна страна и той бе принуден да избяга, почервенял от срам.
Единствено в блъсканицата на пазара или в претъпкания автобус младежите имаха възможността да се докоснат до жена. Омар винаги разчиташе на „случайни“ сблъсъци; случваше му се и да тръгне след някоя жена с надеждата, че ще му се удаде възможност „неволно“ да я докосне. Но досега бе избягвал неприятните инциденти и върху него не се бяха нахвърляли братя и други роднини, за да защитят заплашената семейна чест. Докато пресичаха Площада на свободата,
избягвайки такситата и автобусите, Омар реши, че Камелия бе идеалната цел за неговите намерения. Та нали сам той трябваше да я пази? На кого би могла да се оплаче от него?
Даже и да каже на баща си, чичо му не можеше нищо да му направи, защото Омар знаеше кирливите му ризи. При тази мисъл той се изсмя на глас.
— Къде получи този белег?
Ибрахим се отдръпна от жената и посегна към цигарите си,
оставели до леглото. Винаги го питаха за белега, когато почваха да оглеждат по-внимателно тялото му след любенето. В началото се сепваше, но после започна автоматично да отговаря: „Това ми е от времето на революцията.“ Тонът му обикновено ги караше да замълчат.
Но тази настоя:
— Не те питам от кога, а от какво.

— От нож.
— Да, но…
Той стана и придърпа чаршафа до кръста, за да прикрие незаличимия спомен за изтезанията, които бе принуден да изтърпи в затвора. Мъчителите му страшно се забавляваха: мушкаха го и се преструваха, че смятат да го кастрират, като спираха чак в последния момент, когато почваше да вика и да се моли за пощада. Никой, дори майка му, Алис и най-добрият му приятел — Хасан, не знаеше как го бяха разпитвали в затвора.
Жената го прегърна през кръста и обсипа с целувки раменете му.
Но той се надигна, уви се с чаршафа като с тога и застана до прозореца. Светлините на Кайро и фаровете на автомобилите го заслепиха. Прозорецът бе затворен, но чак до третия етаж долитаха шумовете на улицата: какофонията на клаксоните, гръмките гласове от радиоапаратите в кафенетата, песните на уличните музиканти,
смехове, викове и крясъци.
Ибрахим учудено установи колко много се бе променил Египет през десетте години след революцията. Помисли си как след Суецката война, в която Израел, подкрепян от Франция и Англия, нанесе унищожително поражение на Египет, в страната се развихри национализмът. „Египет — за египтяните!“
Този лозунг се разнесе от Судан до делтата на Нил, заля страната като порой и доведе до масово изселване на чужденците. Всички ресторанти, магазини и фабрики станаха египетска собственост;
чиновници, келнери и висши служители бяха вече само египтяни.
Имаше и други, по-незабележими признаци за това, че властта бе преминала в нови ръце: тротоарите се изпотрошиха, на никой не ги оправяше, мазилката се ронеше от фасадите, магазините загубиха елегантния си европейски вид. Но египтяните не се стряскаха от това.
Те се радваха на новопридобитото си единство и свобода. Опияняваха се от национална гордост. Героят на тази странна, многопосочна революция бе Насър, а египтяните обичаха своите герои. Портретът му висеше по витрините, залепен бе в новите вестникарски будки, сред плакатите, дори върху сенниците на кино „Кайро Рокси“, намиращо се срещу лекарския кабинет на Ибрахим. Усмихнатото лице на Насър присъстваше до заглавията на новите филми. От другата страна сияеше лицето на още един нов герой: Джон Кенеди, американския

президент. Хората от Близкия изток го обичаха, защото бе привлякъл вниманието на света към държаните в подчинение и изтезавани от французите алжирци, които героично се бореха за своята свобода.
Ибрахим се загледа в минувачите, които се блъскаха по улиците и пречеха на движението на колите. Сред тях имаше много представители на „новата аристокрация“: офицери с жените си. Паши с фесове вече не се мяркаха никъде. Новите господари на Египет носеха униформи и се разхождаха с жени, облечени като американски филмови звезди. Тази нова класа бе високомерна и самоуверена.
Говореха с презрение за старата, детронирана аристокрация, но се тълпяха на търговете, на които се продаваше имуществото на прогонените от страната. Жените на новобогаташите изкупуваха порцелана и кристалните съдове, мебелите и облеклото на някогашните влиятелни фамилии. Колкото по-прочута и „стара“ бе фамилията, толкова повече се търсеха нейните предмети. Понякога
Ибрахим се питаше какво ли щеше да стане с имуществото на
Рашидови, ако бе останал да гние в затвора или ако го бяха екзекутирали, или ако бяха напуснали Египет, както ги съветваха приятели. Дали сега някоя от тези жени с високите токчета нямаше да се кичи с бижутата на майка му, някои от които принадлежаха на семейството им от двеста години насам? Дали кожените палта на
Нефиса щеше да носи някоя от тези булки, чийто баща е бил овчар?
След освобождаването му от затвора Ибрахим живя две години спокойно, почти в усамотение. Не ходеше никъде, не посещаваше старите си приятели, а бе потънал изцяло в учебниците по медицина.
Така успя да освежи познанията си и отново да упражнява професията,
която бе позабравил по време на службата си в двора. Когато бе готов,
нае това малко жилище. То се състоеше от една миниатюрна чакалня,
от лекарския му кабинет и от намиращи се в съседство помещения,
където можеше да си отдъхва.
В началото не бе много известен и имаше малък брой пациенти.
Но тогава настъпи един ироничен обрат — той се превърна в моден лекар.
Ибрахим погледна към светлините на „Кайро Рокси“ и видя в стъклото отражението на жената, която взе от нощното шкафче

оставените за нея пари. Преброи ги и ги пъхна под пуловера си.
Хвърляйки последен поглед към Ибрахим, тя излезе и той остана сам.
Когато наплашеният Ибрахим отново се върна към нормалния живот и без много шум откри кабинета, намиращ се недалеч от
Площада на свободата, той пазеше миналото си в тайна. Никой не биваше да узнае какъв пост е заемал някога в двора. Но из Кайро някак си се разчу, че личният лекар на крал Фарук бил открил частна практика. Но това не подкопа авторитета му, както се бе опасявал в началото; точно обратното, миналото му го превърна в знаменитост.
Офицерските съпруги, които изкупуваха ценните предмети на старата аристокрация, взеха да идват с оплакванията си при някогашния личен лекар на краля. Доктор Ибрахим Рашид се радваше на огромна популярност.
Жасмина се втурна задъхана в големия салон, където семейството се бе събрало да слуша радио.
— Прощавайте, че закъснях! — извика тя, махна си шала и тръсна русите си коси. Тя целуна първо Амира, а после майка си, която я запита:
— Гладно ли си, миличко? Изпусна вечерята.
— Купихме си кебап, мамо — отвърна Жасмина и седна на дивана между Камелия и Тахия.
Всеки четвъртък вечер мъжете и жените се събираха в салона, за да слушат седмичния радиоконцерт.
— Жасмина — извика Захария от другия край на масата, — днес гледахме новия филм с Дахиба!
Омар погледна Жасмина с упрек:
— Ти къде беше?
— При Червения полумесец. Нали знаеш.
— Кой те изпрати до вкъщи?
Тя нямаше нищо против това, че я разпитваше така строго. Като неин роднина той имаше право да й иска сметка.
— Мона и Азиса. Дойдоха чак до вратата.
Омар нямаше основания да се тревожи, Жасмина никога не би посмяла да излезе сама на улицата. Младежите не биха пропуснали случая да се подиграят на безпомощното момиче и да го замерят с

камъни. Може би баба й бе права, като казваше, че когато жените носели фередже, нямало такива работи.
— О, Жасмина — каза Камелия и въздъхна, — да беше видяла само как танцува Дахиба! — тя стана, скръсти ръце на тила си и леко завъртя бедра. На Омар едва не му изтекоха очите.
— Но защо се забави толкова, мила? — запита Алис. Тя седеше на дивана и разлистваше един каталог с цветя. Искаше отново да се опита да отгледа бегонии в градината, макар че за последните девет години това не й се бе удало. — Иначе винаги се връщаш точно за вечеря.
Жасмина бе толкова развълнувана, че място не можеше да си намери.
— Ние ходихме в болницата!
Амира я погледна уплашено. Нямаше нищо против внучката й да сгъва превръзки в Червения полумесец, но бе напълно недопустимо да се занимава с болни хора.
Когато улови погледа на баба си, Жасмина каза през смях:
— Не се тревожи, бабо! Пуснаха ни само в детската болница!
Жасмина много се радваше. През юни щеше завърши училище и през септември щеше да стане студентка. Естествено, не можеше да учи в университета в Кайро, където следваше Омар, а скоро щеше да постъпи и Захария, макар че отскоро там приемаха и жени. Амира бе заявила най-категорично, че внучките й няма да се омесят с тълпата студенти в големия студентски град и няма да седят заедно с колегите си в препълнените аудитории, където се събираха младежи от всички страни на Близкия изток. Камелия и Жасмина щяха да се запишат в престижния Американски университет. Той бе малко частно учебно заведение. И макар че там също имаше смесено обучение, сигурността на момичетата бе гарантирана. Баба й искаше Жасмина да следва музика, изкуствознание и литература, но тя имаше съвсем други планове. Много добре знаеше какво иска да учи: природни науки.
Когато Ибрахим влезе в салона, семейството го поздрави почтително. Той целуна първо майка си, после допря устни до хладната буза на Алис и накрая прегърна дъщерите си. Но щом
Захария му се усмихна очаквателно, Ибрахим се извърна и зае почетното място. Камелия попита:

— Къде е чичо Хасан? — откакто двете жени на приятеля му го напуснаха, той бе придобил навика да идва в дома на Рашидови и да слуша заедно с тях месечните радиоконцерти. Междувременно бе заел висок пост и имаше много политически ангажименти.
— Тази вечер има работа — отвърна Ибрахим и Камелия едва успя да прикрие разочарованието си. Още като малка умираше за приятеля на баща си, но сега чувството й бе прераснало в истинска любов.
— Днес ни водиха в болницата — каза Жасмина на баща си и седна до него.
— Наистина ли? — усмихна й се с обич той. — И какво правихте там?
— Ходихме в детската клиника и като попитаха кой е готов да играе ролята на пациент, аз вдигнах ръка.
— Ти си умно дете и съм сигурен, че няма да ме разочароваш.
Когато човек иска да научи нещо, не бива да стой отзад. Може един ден да дойдеш при мен в кабинета и да ми помагаш. Искаш ли?
— Ами да! Кога мога да започна? Утре ли?
Той се засмя и сложи ръка на главата й.
— Като свършиш училище. Аз ще направя от теб една добра медицинска сестра — тя му се усмихна щастливо. Разбирателството с дъщеря му бе за Ибрахим голяма утеха; тя му помагаше да забрави всичко, което вгорчаваше живота му. — Добре, а сега май ще започне предаването — каза той с доволство.
Ум Калсум бе толкова популярна певица, че в последния четвъртък от месеца в арабския свят настъпваше пълно мъртвило.
Включваха се всички телевизори и радиоапарати. Президентът Насър се възползваше от този факт и произнасяше речите си няколко минути преди започването на концерта. Тази вечер той изненада света с една историческа реч. Някои от членовете на семейство Рашид затаиха дъх,
когато заговори по спорната тема за контролиране на раждаемостта.
Благодарение на подобреното държавно здравеопазване, заяви той пред внимателните си слушатели, детската смъртност намаляла;
все по-малко хора умирали от холера и скарлатина. Средната продължителност на живота се увеличила. Това обаче довело до тревожен демографски взрив. Насър съобщи със сериозен тон, че между 1956 и 1962 година населението се е увеличило от 21 на 26

милиона души. Ако продължаваме така — каза той — Египет ще потъне в бедност. Затова било време да се въведе разумен контрол над раждаемостта. Тези мерки, увери той милионите си слушатели, в крайна сметка ще подобрят статута на семейството, а семейството,
както се знае, е най-важната институция в Близкия изток.
Ибрахим погледна към Алис, която не слушаше, защото не се интересуваше от политика. Забеляза нежните й бели ръце и се учуди колко меки и добре поддържани бяха те, въпреки че през изминалите девет години и половина тя се ровеше всеки ден в лехите на омагьосаната си градина. Видя как прелестно разлистваше каталога и закопня за нейните ласки. С учудване установи, че се възбуди, защото откакто бе напуснал затвора, не изпитваше никакъв интерес към жена си.
Изведнъж му светна пред очите. Осъзна, че е на четиридесет и пет години, в разцвета на живота си. Алис бе едва на трийсет и седем.
Още можеше да ражда. Заслуша се отново в радиото и се учуди, че досега не бе помислял за това. Все още имаше възможност да поправи грешката, допусната с осиновяването на Захария. Все още имаше шанс да има син. Колкото повече си мислеше по този въпрос, толкова повече се оправяше настроението му. Засмя се при ироничната мисъл, че речта на Насър за контрол върху раждаемостта го подтикна да се погрижи най-сетне за наследник.

ДЕСЕТА ГЛАВА
Нефиса пресметна, че младият, привлекателен келнер трябва да е на около двайсет години, тоест колкото синът й. Следователно бе изключено да флиртува с нея. Само си въобразяваше. Когато й поднесе чая, тя помисли, че е малко по-внимателен, отколкото е прието. Отново се сети как черните му очи проблеснаха още когато седна на неговата маса. Не знаеше какво да мисли.
Проследи с поглед как отива до съседната маса. Прекалено се перчи с външността си, помисли си тя, докато замислено разбъркваше чая си и гледаше лодките по зеления Нил. Беше истински юнски ден,
не така горещ като през лятото, но изпълнен с приятна мекота и затова предоставяше идеалната възможност да поседи на терасата на Каж д’Ор и с наслада да се отпусне, докато минутите текат като водата на
Нил.
В този ден Нефиса бе посетила един от малкото луксозни магазини за дамска мода, останали в Кайро. Поради новия патриотичен лозунг — да купуваме само стоки родно производство —
вече трудно се намираха качествени дрехи. Но тя бе успяла да намери красива вечерна рокля от Диор и панталон на Симонета Фабиани с подходящо сако към него — наистина последен писък на модата. Но обикалянето из магазините продължи часове и отгоре на всичко трябваше да използва такси. Рашидови бяха освободили шофьора си,
защото в новото социалистическо общество не бе разумно да се проявяват подобни признаци на благосъстояние.
Кафенето, в което седеше и пиеше чая си, също бе позападнало.
Каж д’Ор бе някога извънредно изискан клуб, предназначен само за аристокрацията и кралското семейство. Докато седеше и наблюдаваше жените на рибарите, които клечаха пред огнищата с дървени въглища на отсрещния бряг на Нил и чистеха риба, тя си спомни как някога идваше тук заедно със свитата на принцеса Фейса. Тогава мъжът й,
автомобилният състезател, бе още жив, а Омар бе кърмаче. Тя бе млада, богата и красива, прекарваше по цели нощи край рулетката.
Сега клубът функционираше денем като кафене, а вечер — като бар вариете. Беше достъпен за всеки, който разполагаше с необходимите дребни суми. Ако се съди по посетителите в момента, той бе

посещаван най-често от офицерите и вулгарните им жени. Никой от представителите на нейната прослойка, на аристокрацията, не стъпваше вече тук.
Нефиса отпи от чая и въздъхна. Прекрасните дни, в които привилегиите съответстваха на класовата принадлежност, бяха отминали. Насър направи всичко достъпно — кралските градини се превърнаха в народни паркове, а дворците на Фарук — в музеи.
Простият народ можеше да се диви на частните покои, в които Нефиса някога правеше компания на принцеса Фейса. А и принцесата не живееше вече тук. Повечето фамилии от старата аристокрация емигрираха от страх пред режима в Европа и Америка, надявайки се там да намерят по-добър живот. Броят на приятелките й намаля. Дори
Алис не беше вече сред тях. В нощта, когато Едуард се самоуби, тя се отдръпна от нея.
— Ще поръча ли мадам още нещо?
Гласът на келнера я накара да потръпне. Не бе забелязала появата му. Той стоеше с гръб към слънцето, в ореол от светлина. Стори й се,
че е застанал прекалено близо до масата и й се усмихва твърде фамилиарно. Наблюдавала го бе как обслужва останалите клиенти. С
тях се държеше само учтиво и делово. На какво ли се дължеше интересът му към нея?
— Не, благодаря — отвърна тя и осъзна, че малко бе позабавила отговора си. Бръкна в чантичката си и извади оттам златна табакера. В
ъгъла бяха гравирани инициалите й, а под буквата „Р“ блестеше малък диамант. Но преди да намери запалката си, келнерът поднесе запалена клечка към цигарата й. Тя сви длан около пламъчето и докосна пръстите му. Неволно си представи какво ли удоволствие ще е да преспи с красивия младеж.
И това отново й напомни колко е самотна.
Омар и Тахия вече бяха пораснали и почти нямаха нужда от нея.
Имаха си свои приятели, свои интереси и мислеха само за собственото си бъдеще. Нефиса убиваше времето, като ходеше на покупки, на фризьор или клюкарстваше по телефона. Стоеше с часове пред тоалетната масичка, изпробваше нови козметични продукти,
експериментираше с различни парфюми, лакираше си ноктите,
поддържаше си кожата и се стремеше така страстно към някакъв въображаем идеал за красота, сякаш водеше свещена война.

Внушаваше си, че отделя толкова внимание на грима, на фигурата и на подбрания си с вкус гардероб, защото се гордее и външния си вид. Но дълбоко в себе си знаеше какво я движи: тя искаше отново да обича и да бъде обичана.
Отхвърлила бе многобройните кандидати за женитба, които майка й бе намерила, макар че между тях имаше и богати,
привлекателни мъже. Но Нефиса очакваше животът да й предложи онова, което преди много години бе изпитала с английския лейтенант:
истинска любов. Само че годините се изнизаха почти неусетно, а новата любов така и не се появи, докато един ден се събуди и установи,
че е вече на трийсет и седем и е майка на две големи деца. Кой мъж би я пожелал?
— Утре вечер тук за пръв път ще танцува Дахиба — заяви келнерът с доверителна усмивка.
Нефиса си помисли, че би предпочела да й се махне от главата.
Присъствието му, многозначителната му усмивка й се сториха оскърбителни.
— Коя е Дахиба?
Той извъртя очи:
— Бисмиллах! Най-прочутата ни танцьорка! Мадам, вие очевидно не участвате много в светския живот. Това ме учудва —
после добави по-тихо. — Едва богата дама като вас.
Аха, значи се интересува не от нея, а от парите й. Изведнъж побесня и си помисли: „Значи и той е като продажните жени, с които се влачи Ибрахим.“ Келнерът й изглеждаше отблъскваш, но трябваше със срам да си признае, че все пак го намираше привлекателен. С
огорчение си помисли, че преди малко се чудеше дали този млад мъж я смята за красива и дори се надяваше, че е така.
— Аз работя тук и вечер — продължи той. — Тази нощ съм на смяна. Работя до три часа с фиша и после се прибирам пеш дома.
Къщата ми е съвсем наблизо.
Тя го погледна, и се запита защо изобщо търпи безсрамните му намеци. Абсолютно арогантно й се предлагаше за пари. Когато погледите им се срещнаха и тя усети разтуптяното си сърце, Нефиса извърна глава и взе дамската си чанта. Не биваше да забравя коя е:
Нефиса Рашид, приятелка на принцеса Фейса, посрещана някога с

радост в двореца на краля. Жените от рода Рашид не плащаха за любов.
От оная вечер, когато чу речта на президента Насър за контрола върху раждаемостта, Омар само чакаше сгоден момент, за да се нахвърли върху Камелия. Това не бе лесна работа, защото непрекъснато имаше някой около тях. В дома живееха толкова много хора, че бе невъзможно да останат уж „случайно“ насаме. Не му трябваше кой знае колко време. Знаеше, че бързо ще свърши. Трябваше само да я приклещи на стълбището или зад храстите и да си направи удоволствието, преди някой да го забележи. Не се тревожеше, че тя ще се дърпа. Десетте години балет я бяха направили жилава и мускулеста,
но Омар бе по-силен от нея. А може и да й хареса — тогава сама ще се кротне.
Като видя баба си да излиза на улицата, увита в големия черен шал, той реши, че не бива да изпуска този шанс. Амира бе почнала да излиза от дома, откак чичо Ибрахим бе в затвора, но го правеше извънредно рядко. Никога не ходеше на покупки, на ресторант или на кино като лелите и братовчедките му. Днес бе денят, в който тя всяка години ходеше на моста, водещ към остров Гезира. Никой не знаеше защо възрастната жена отива там сама, занася цветя и ги хвърля във водата. Но Омар можеше да разчита, че поне за половин час се е изплъзнал от зоркия й поглед. Всъщност му трябваха само петнайсет минути.
Дано Камелия да се върне навреме от балетното училище! Дано не се заприказва с приятелките си по пътя.
Ето я! Камелия със смях се сбогува с другите момичета и влезе през градинската порта!
Омар бе скроил подробен план. Ще я подмами зад павилиона, ще я повали по гръб и ще й затисне устата. Ако реши после да го обвини в насилие, той ще отрича. Ще повярват на него, а не на нея, защото думата на една жена не тежи — така пише в Корана.
— Я Аллах! Камелия! — извика той, когато тя тръгна по алеята.
— Ела бързо тук! Искам да ти покажа нещо!
— Какво?
— Ела го виж!

Тя недоверчиво сбърчи чело, остави книгите си на пейката и любопитно го последва към задната страна на павилиона, където цъфтеше хибискусът.
— Какво има? — попита момичето отново.
Той я грабна, събори я на земята и легна отгоре й.
— Я Аллах! — извика тя. — Пусни ме, идиот такъв!
Той се опита да й запуши устата с длан, но тя го ухапа. Когато посегна да свали гащичките й, Камелия така го ритна, че той падна по гръб. Тя скокна и ядосано огледа петната от зелената трева върху блузата си. Омар отново се нахвърли върху нея и я свлече на земята.
Но като се опита да вдигне полата й, девойката така яростно заби юмрук в гърдите му, че дъхът му секна. Той се отдръпна и седна запъхтян в тревата. Камелия скочи и се разкрещя разярена:
— Да не си полудял, Омар? Ума си ли загуби?
— За Бога, какво става тук?
Обърнаха се и видяха Амира да идва иззад павилиона. Вятърът издуваше шала около раменете й. Тя попита възмутено Омар:
— Какво се опита да й направиш?
Той запълзя назад.
— Бабо… аз… ъ-ъ…
— Я ставай, идиот! — каза Камелия и си оправи полата. Посочи главата му и извика: — Само бръмбари се въдят вътре! Не забравяй, че не сме сгодени! И никога няма да се омъжа за теб! Така че повече не се опитвай. Разбра ли? — после взе книгите си и изтича в къщата.
Омар стана и смутено наведе глава.
— Бабо, аз… мислех, че си тръгнала към моста — измърмори той.
— Така е. Но на кръстовището се сетих, че съм забравила цветята.
Не каза нищо повече. Омар стоеше пред нея, забил очи в земята.
Когато мълчанието стана непоносимо, той вдигна поглед и срещна тъмните й, проницателни очи. Изведнъж си спомни как като дете откъсна крилата на една пеперуда в градината и баба му го хвана.
Не бе я чул да идва. Тя му извъртя такава яка плесница, че той падна по гръб в тревата. Никой друг не го бе удрял в живота — нито преди,
нито след това.

Очите й святкаха гневно. Лекият юнски ветрец си играеше с черния кичур, изскубнал се от кока. Тя му беше баба, но Омар гледаше на нея като всички други: тя бе красива жена със силна воля, която личеше в изгарящия й поглед и издадената напред брадичка.
Виждал бе майка му да избухва в сълзи само под укоризнения поглед на Амира, без да й каже и дума. Той преглътна на сухо и измърмори:
— Прости ми, бабо.
— Само Аллах може да ти прости — после добави малко по- меко. — Омар, това, което направи, е нередно.
— Но аз изгарям от желание, бабо, направо умирам — отвърна тихо той.
— Всички мъже са така. Трябва да се научиш да си смиряваш желанията. Да не си пипнал повече Камелия!
— Тогава искам да се оженя за нея!
— Не може.
— Защо да не може? Аз съм й братовчед! Кой друг е по- подходящ?
— Не знаеш някои работи. Когато първата жена на чичо ти почина, майка ти ви кърми и двамата. Коранът забранява да се вземат мъж и жена, сукали от една и съща гръд.
Той я погледна отчаяно.
— Не знаех това! Излиза, че Камелия ми е сестра!
— И ти не можеш да се ожениш за нея!
Очите му се напълниха със сълзи.
— Бисмиллах! Какво да правя, бабо?
Тя сложи ръка на рамото му и отвърна с усмивка:
— Не можеш сам да решиш това, Омар. Съдбата ти е предначертана от Бога. Моли се на Всевишния. Уповавай се на него.
Омар каза една молитва. Но когато Амира напусна градината,
той стъпка ядно лилиите и ги изскубна от земята. После изтърча в къщата и влетя в стаята ма майка си, без да почука.
— Искам да се оженя — заяви той. — Незабавно.
Нефиса вдигна изненадано поглед от тоалетката си.
— За кого, скъпи?
— Не знам. Готов съм да взема всяка. Намери ми жена!
— Ами какво ще стане със следването ти? Ти още учиш!

— Казах ти: искам да се оженя. Не съм заявил, че ще напусна университета. Ще продължа да уча, макар и женен.
— Не можеш ли да почакаш, докато си вземеш държавния изпит?
— До тогава има още три години, мамо! Не мога да чакам!
Тя въздъхна. Колко нетърпелива бе младостта! Дали и тя бе такава на двайсет години?
— Добре, скъпи — каза тя, отиде до сина си и прокара пръсти през тъмните му коси. Сети се за келнера от Каж д’Ор, връстника на
Омар. Изведнъж си помисли, че и синът й може от отчаяние да се хвърли в прегръдките на някоя богата стара жена, за да задоволи потребностите си. Потресена каза:
— Ще поговоря с Ибрахим.
Хасан вървеше след слугата нагоре по стълбите и си подсвиркваше весело. Отдавна замисляше това посещение. Понякога му се струваше, че не може да чака повече, но всеки път го сдържаше мисълта, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне целта си. Вече не бяха така близки с Ибрахим. Шестте месеца, прекарани в затвора, го промениха. Преди можеше да чете мислите му като по книга. Но сега приятелят му изпадаше в пристъпи на депресия и меланхолия и тогава не искаше да вижда никого.
Трябваше да подходи внимателно към променения, странно унил
Ибрахим. А намеренията на Хасан изискваха максимална тактичност.
Какво, по дяволите, е станало с него в затвора, питаше се Хасан,
докато се качваше. Близо десет години бяха изминали от тогава, а той дума не обелваше. Хасан се чудеше как бе успял въобще да се измъкне оттам, след като всички усилия на Рашидови се оказаха безрезултатни.
Всички пътища бяха затворени, а ето че приятелят му се спаси без негова помощ, като до ден-днешен твърдеше, че не знае кому дължи това.
Слугата почука и отвори вратата. Пусна Хасан в познатите му,
комфортни стаи, обитавани от Ибрахим. Двамата се поздравиха сърдечно и Хасан прие с благодарност предложената му чаша кафе. Би предпочел уиски, но откак умря Едуард, в къщата не се пиеше алкохол.

Бедният Еди, помисли си Хасан и седна на дивана. Дали наистина загина при нещастен случай? Как може един мъж да се застреля точно между очите, докато си почиства револвера? Но полицейското разследване доказа, че смъртта е настъпила вследствие на случаен инцидент и Амира, която го намерила първа, потвърди това.
Но Хасан не й вярваше. Знаеше, че е способна да излъже, за да запази честта на семейството. За него Едуард бе само играчка, само средство да отмъсти на Алис. Нищо друго не искаше. Сексът бе просто игра,
нищо повече…
— Радвам се, че дойде — каза Ибрахим и думите му прозвучаха почти сърдечно. Хасан заключи, че късметът му ще проработи.
Ибрахим сигурно щеше одобри предложението му за женитба.
Изпушиха по една цигара — английска марка, както установи със задоволство Хасан. След това заговори:
— И аз се радвам да те видя, братко. Аллах да ти даде здраве и дълъг живот — той вече не се държеше като джентълмен и не използваше английски фрази. Говореше само на арабски и сипеше египетска любезности. Поприказваха за цените на памука и за напредващия строеж на Асуанския язовир, докато накрая Хасан рече:
— Приятелю, ще ми позволиш ли да ти кажа защо съм дошъл?
Тук съм по един особен повод, който ще ощастливи и двама ни. Днес,
братко, е голям ден за нас. Дошъл съм да поискам ръката на дъщеря ти.
Ибрахим го изгледа смаяно:
— Заварваш ме доста неподготвен. Не знаех, че пак смяташ да се жениш.
— Разведен съм от три години. А както сам си ми казвал, мъжът без жена не може. Високият ми пост ме задължава често да ходя по приеми и коктейли, понякога и сам да ги устройвам. За целта трябва задължително да имам съпруга.
— Така е — каза замислено Ибрахим и си помисли как някога
Алис го придружаваше на всичко важни светски събития. Всеки му завиждаше, че държи под ръка очарователната руса англичанка,
защото тя бе дъщеря на херцог и с чара, елегантността и природната си хубост надвишаваше многократно всички оста нали жени. А сега лейди Алис прекарваше дните си ровичкане на земята, защото искаше да превърне египетската градина в нещо, напомнящо й Съфолк.
Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Как би могъл да намери

отново път към сърцето на жена си? Какво да стори, за да превърне студенината и безразличието й в любов?
— Изчаках, разбира се, да мине рожденият й ден. Но той бе преди няколко седмици и тя вече не е чак толкова млада.
— Хм? Така ли? Не знам. Ти си на четиридесет и пет, Хасан.
— Ти също, приятелю!
Наистина бяха връстници. Но Хасан бе запазил младежкия си темперамент и обикновено не му даваха годините, докато Ибрахим бе състарен. Косите му бяха посивели в затвора и спортната му фигура се бе отпуснала.
— Говорехме, че Камелия може да стане балерина, но всъщност никога…
— Камелия ли? В името на пророка! Но аз ти говоря за Жасмина!
Ибрахим се втренчила него:
— Жасмина ли? Че тя е само на шестнайсет!
— Е, ще почакаме да навърши осемнайсет и тогава ще се оженим! Но не виждам защо да не уредим още днес въпроса с годежа.
Ибрахим сбърчи чело.
— Жасмина ли? Първо трябва да си помисля.
Хасан се сдържа. Не биваше да разрушава всичко от нетърпение.
Той трябваше на всяка цена да получи красивата Жасмина.
— Тя иска да следва — каза Ибрахим.
— Да, всички момичета днес искат това — отвърна Ибрахим. —
В тия модерни времена забравиха за какво ги е създал Аллах. Но като забременее, бързо ще забрави за науките.
— Но защо искаш Жасмина?
Хасан замълча. Не можеше да му отвърне: „Вземам дъщерята,
защо винаги съм искал да притежавам Алис.“ Вместо това сви рамене и каза:
— А защо не? Тя е млада, красива, чаровна. Има добри маниери,
умее да се държи в обществото. Освен това е покорна. Какво друго може да иска мъжът от една жена? — а наум добави: „Не я вземам, за да ми народи синове. Имам си вече четири. Този път се женя, за да изпитам удоволствие в брачното ложе. А сексуалното възпитание на красивата малка Жасмина сигурно ще е истинско удоволствие.“
Като поразмисли, Ибрахим реши, че неочакваното предложение на Хасан всъщност е добре дошло за него. Все някога тя щеше да се

омъжи — това бе сигурно, — макар че му се искаше да я задържи у дома колкото се може по-дълго. А той смяташе, че твърде малко кандидати са достойни за нея. Кой мъж заслужаваше всъщност ръката на дъщеря му? А Хасан бе най-близкият му приятел от студентските години, от младини…
— Не мисли, че е някаква прищявка от моя страна — заяви прочувствено Хасан, — аз отдавна съм влюбен в нея.
Ибрахим кимна.
— Ние сме като братя. От колко години се познаваме вече? И без това се чувствам като член на вашето семейство. Помниш ли как щяхме да се обърнем с Нефиса с лодката?
Ибрахим се засмя — нещо, което рядко му се случваше.
Хасан продължи да настоява:
— Защо да не стана официално член на вашето семейство?
Сигурно ще ти е приятно да знаеш, че няма да я дадеш на чужд човек.
Мисля, че се познаваме много добре. Искам да кажа, че тя също ме харесва. Аз мога да й предложа такъв живот, с какъвто е свикнала. Аз съм богат, Ибрахим. Притежавам власт и огромно влияние.
— Така е.
— Знаеш, че мъж с моето положение е длъжен много внимателно да си подбере жена. Тя трябва да е представителна и да знае как да се държи и при най-официални поводи. Тя трябва — ще употребя тук нарочно една забранена дума — тя трябва да е аристократка. А както знаеш, изборът не е кой знае колко голям.
— Е добре — каза Ибрахим, — защо пък не? Ти си ми като брат,
твоето щастие е и мое — той подаде ръка на Хасан и каза тържествено.
— Съгласен съм. Хайде да направим документа за годежа…
— Аз вече съм го подготвил — и докато Ибрахим развинтваше капачето на писалката си, той се засмя и добави: — Ей, значи ти ставам зет! Не е ли смешно?
Нефиса тъкмо се канеше да почука на вратата на брат си, когато чу своето име. Позна гласа на Хасан. Той разправяше как веднъж се пуснаха двамата по Нил с една лодка. Тогава бе омъжена едва от година. Много време бе минало от ония дни и тя се учудваше, че Хасан още си спомня случката. Като чу за какво си говорят двамата мъже,

сърцето й се разтупка. Не можеше да повярва на ушите си: Хасан искаше ръката й!
Кого друг би могъл да има предвид? Нали каза: „Много добре се познаваме… тя ме харесва… трябва да е аристократка… да е представителна.“ Значи класовата принадлежност и привилегиите все още значат нещо, заключи с радост тя. Съсловията се бяха запазили,
само титлите се смениха. Кой не знаеше, че Хасан направи след революцията блестяща политическа кариера и придоби огромен авторитет? Разправяше се дори, че щели да го направят член на
Върховния съд. Имаше нужда от жена, която да му подобава по ранга да е аристократка, бивша приближена на кралското семейство.
Тя изтича в стаята си, оправи набързо прическата, освежи червилото и сложи по капка жасминов парфюм зад ушите си. Усмихна се, поруменя и отново заприлича на младо момиче. Изтича долу в градината и когато Хасан излезе от къщата, тя го пресрещна.
— Случайно чух всичко — каза тя. — Надявам се, нямаш нищо против, че ви подслушах зад вратата?
Той я погледна учудено.
— Чух, че направи предложение за женитба — каза тя със закачлив тон. — Не бе необходимо да питаш Ибрахим. Аз вече решавам съдбата си сама — тя обви врата му с ръце. — О, Хасан,
отдавна съм влюбена в теб. Обещавам, че ще ти бъда добра съпруга.
— Ти ли? — отвърна той и високо се изсмя. — Не говорехме за теб, а за Жасмина! — той се отскубна от ръцете й и каза: — Едно време наистина ти бях хвърлил око, Нефиса. Тогава бе още млада и привлекателна. Но защо ще вземам сега една жена, дето й е минало времето, след като мога да имам най-желаната девица на Кайро?
Тя го погледна изумена.
— Ти се шегуваш!
Хасан се наслади на този миг на превъзходство. Много добре си спомняше как една година след смъртта на мъжа й съвсем ясно подсказа на Нефиса, че я харесва. Но тя си беше вирнала носа и се направи, че не го забелязва. Пет пари не даваше за него. Ето че дойде неговият час.
— Ти живееш още със спомени за миналото — каза той и язвително се засмя. — Нито един мъж в Кайро, който държи на себе си, не би се оженил за теб.

Нефиса го проследи с поглед как излиза през портата, все още смеейки се и си спомни за единствената прекрасна нощ в своя живот,
когато един мъж наистина я обичаше. Нейният красив лейтенант бе изчезнал. Тя копнееше по него. Искаше отново да я люби както някога…
Сънищата започнаха отново да я спохождат, но сега бяха по- детайлни и по-натрапчиви отпреди. Старите, мъчителни видения отново тревожеха съня й — лагерът в пустинята, четириъгълната кула.
Но виждаше и нови, необясними образи: например един чернокож мъж с червен тюрбан. Той бе силен. Притежаваше власт и беше строг. Дали не бе баща й? Кой бе той и защо бе започнал да й се явява сега? Дали го е виждала в предишния си дом или там, откъдето са я от влекли, в къщата с пауна и шадравана?
Амира напразно се опитваше да разгадае сънищата си и не можеше да си обясни защо точно сега започнаха да я спохождат отново. В семейството не се раждаха деца, никой не бе забременял напоследък. Но старите страхове взеха да я мъчат по-силно от всякога,
защото не можеше да се отърве от чувството, че върху нея тегне страшно злодеяние. А може би и върху всички Рашидови? Амира се питаше какво ли се опитват да й кажат сънищата този път.
— Какво значи импотентност, бабо? — запита Жасмина.
Стояха в кухнята и подреждаха чашите и чинийките за чай в умивалника. Току-що бе приключил следобедният чай при Амира.
Сега вече канеше гости само в петък, докато мъжете бяха в джамията.
Като приключеше обедната молитва с жените в дома, тя отваряше градинската порта и както преди идваха много приятелки и посетители. Сега миеше съдовете заедно с внучките си. Слугините също можеха да свършат това, но тя държеше да научи момичетата на къщна работа, защото рано или късно щяха да се омъжат.
Амира не чу въпроса на Жасмина. Тя избърсваше сребърната кана за чай, а мислите й бяха заети с един неотложен проблем.
Преди да тръгне сутринта за джамията, Ибрахим й каза какво са се договорили с Хасан. Той бе вече законно сгоден за Жасмина и щеше

да се ожени за нея. Амира посрещна с мълчание думите на сина си. Но когато го гледаше как изчезва, огрян от утринното слънце, сърцето й се сви от ужасно предчувствие.
— Бабо — каза Жасмина, — чу ли какво те попитах?
Амира погледна красивата си, светлокожа внучка. С две шноли бе закрепила русите кичури, да не падат на челото й. Амира си помисли: „Света ще обърна, но ще спася това дете от Хасан ал-Сабир.“
— Какво попита, Жасмина?
— Чух как леля Хюсеин ти поиска лек срещу импотентност.
Какво е това?
— Това е състояние, при което мъжът вече не може да изпълнява съпружеските си задължения.
Девойката сбърчи чело, защото не знаеше какви са тези задължения. Тя често си шушукаше със съученичките за момчета и за брака. Но тъй като информацията им почиваше до голяма степен на предположения и измислици, тя имаше съвсем смътна представа за съпружеските отношения.
— И как се лекува? — запита тя.
Преди баба й да успее да отговори, Бадавия, старата готвачка от
Ливан, която в момента режеше месото, изтърси:
— Като си вземе млада булка!
Амира сложи ръка на рамото й:
— Ако Аллах пожелае, може никога да нямаш такива проблеми.
— А, аз и без друго няма скоро да се омъжа — заяви шестнайсетгодишното момиче. — Ще отида в университета и ще следвам медицина. Знам отсега какво бъдеще ме чака.
Амира хвърли поглед на Мириам Мизрахи, която тъкмо внасяше чиния със сладкиши в кухнята. Тя отвърна на погледа й, сякаш искаше да каже: „Ах, тези днешни момичета!“ Амира се засмя, за да прикрие тревогата си. Още не бе казала на Мириам за ужасния годеж, който
Ибрахим бе уредил.
Камелия се появи на прага и потърси с поглед Захария.
— Лельо Мириам — каза тя, докато гледаше към градината и разтриваше лявото си рамо, натъртен при вчерашното нападение на
Омар, — гледа ли нов филм с Дахиба?
— Чичо ти Сюлейман е така затънал в работа, че не сме ходили отдавна на кино.

— Трябва да го видиш! Никой не може да танцува като нея! Защо не отидете двете с баба?
Като чу това, Амира се засмя и отвърна:
— Кога ли съм имала време за кино! — каза на Жасмина: —
Жената на Абдел Рахман ме помоли да занеса един от моите чайове на сестра й, децата имали лятна треска. Искаш ли да дойдеш с мен.
— С удоволствие, бабо! Ей сега ще извикам едно такси!
В този момент в стаята влезе Захария. Той целуна баба си, която запита:
— Баща ти върна ли се от джамията?
— Сега вкарва колата — отвърна момчето, взе една маринована чушка от буркана с туршия и я изяде с голям апетит.
Когато Амира излезе от кухнята, Камелия отиде при брат си.
— Носиш ли го, Заки? Успя ли да го намериш?
Преди месец посвети брат си в тайните си планове. Взе да го моли и увещава: „О, Заки, аз трябва да разбера къде живее Дахиба!
Трябва да се запозная с нея! Искам тя да ми стане учителка. Научих целия й танц от филма. Напълно съм сигурна, че ще ме вземе за ученичка, ако ме види как танцувам. Но трябва да й науча адреса.
Моля те, намери ми го!“
Захария се усмихна и извади едно листче от джоба си.
— Бисмиллах! Струваше ми петдесет пиастъра — каза той, —
наложи се да дам бакшиш на едно момче, което работи в Каж д’Ор.
— Имам адреса й! — възкликна Камелия.
— Ходих там — добави той, — тя живее в един мезонет. Има охрана и кара шевролет! Видях я да излиза от къщи. О, Аллах, Египет още има кралица!
— Ще припадна като я видя! — промърмори Камелия. После го целуна и му прошепна: — Заки, признателна съм ти до гроб! Благодаря ти, много ти благодаря!
— А сега какво смяташ да правиш? — запита той, но тя беше вече изхвърчала от кухнята.
— Защо дойдохме тук, бабо? — запита Жасмина и погледна през прозореца на таксито. Намираха се на Улицата на бисерното дърво, в един район на Кайро, където девойката не бе стъпвала.

Амира не й отговори веднага. Тя също гледаше през прозореца.
Първо отидоха при сестрата на Абдел Рахман. Но след това тя нареди на шофьора да ги доведе тук, а не на Райската улица. Сега стояха пред къщата, където преди четиридесет и шест години се бе запознала с Али Рашид.
Чула бе, че са я съборили, но това не бе съвсем вярно.
Централната сграда още си стоеше — една величествена постройка в същия стил като дома на Рашидови. Но около нея и на мястото на някогашната й градина бяха построени съвременни сгради с магазини и апартаменти под наем, които плътно обграждаха господарския дом от деветнайсети век. Отвътре наизлязоха ученички в униформа,
понесли учебници и чанти. Къщата бе превърната в училище.
Амира оглеждаше красивата фасада и зачака в нея да се пробудят някакви спомени, защото някога бе живяла тук в харема. Сега тук момичетата ходеха на училище и бяха свободни.
Притвори очи и се опита да се завърне назад във времето.
Насочи мислите си към мраморните коридори с надеждата, че ще успее да открие там себе си — онова плахо седемгодишно момиченце.
Дали би открила в харема и майка си или тя бе загинала още в пустинята?
Защо не мога да си спомня как са ме довели тук? Защо в паметта ми е останал само денят, в който напуснах къщата?
Колкото и да се напрягаше, нищо не можеше да се сети. Но макар че миналото й се изплъзваше, тя осъзна едно: изтръгнаха ме от майка ми и ме доведоха тук. Изскубнаха ме от ръцете й, макар че тя се опитваше да ме защити. После под надзора на едрия мъж с червения тюрбан ме доведоха тук — негърът бе пазител на харема, евнух.
Амира погледна Жасмина и си помисли: „Ето какво са искали да ми подскажат сънищата. Затова трябваше да дойда тук. Сънищата ме предупреждават, че мога да изгубя внучката си. Жасмина ще бъде изгубена за нашето семейство, ако се омъжи за чужд човек. Тя ще ме напусне и вече няма да е мое дете.“
— Какво има, бабо? Защо дойдохме тук?
Амира искаше да й отвърне: „Не се плаши, детето ми. Няма да позволя да ти сторят зло. Няма да те загубя.“ Вместо това рече спокойно:

— Един ден ще ти кажа, но още и аз не знам цялата истина. А
сега да се приберем вкъщи. Трябва да поговоря с баща ти.
Ибрахим стоеше до прозореца и наблюдаваше Алис, работеща в градината. Сламената шапка я предпазваше от жарките слънчеви лъчи.
Като гледаше с каква любов изящните й ръце разделят буци и корени,
пръскат семена и притискат влажната почва около растенията,
копнежът го прониза като физическа болка. Градината се бе превърнала в център на живота й. Всичко започна преди десет години с една малка леха, на която растяха няколко хилави цветя. Сега почти цялата източна част на къщата бе обградена от перуники, рози и алпийски теменужки. Всички те обикновено не се прихващаха в сухата египетска почва. Но със самоотвержената си любов и грижа Алис бе постигнала истинско чудо.
Побиха го тръпки. Толкова му се искаше да обгради и него с такава любов и грижа.
Какво бе станало с брака им? Кога бяха спали за последен път заедно? От толкова време дори не бяха разговаряли като хората.
Приказваха си само за всекидневни, банални неща. Как можеше да оправи нещата, за да се сближат отново, преди животът им да се превърне в отчуждено, стерилно съществуване?
Дълго след освобождаването си от затвора Ибрахим не изпитваше сексуален интерес нито към Алис, пито, към която и да е друга жена. Но когато минаха месеци и раните заздравяха, той се надяваше, че Алис ще се завърне при него като любяща съпруга. Само че тя не дойде доброволно в леглото му. Не можа да го освободи от вцепенението на чувствата. Той също се държеше някак затворено и хладно. Може би бе капитулирала пред любезната му маска,
наранената му гордост и нечовешките унищожения, на които бе подложен. Тогава Ибрахим почна да търси ласките на анонимни проститутки. Но те му носеха само кратко удовлетворение. Той копнееше за жена си и искаше да има син.
— Може ли да поговорим, синко? Става дума за важен семеен въпрос. Омар почна да създава проблеми. Не може вече да се владее.
Вчера го изненадах момента, когато нападна Камелия…
— Нападнал е Камелия? Кажи ми къде е! Ей сега ще го набия!

— Нищо лошо не стана. Но вече му нямам вяра. Трябва да го оженим и аз имам една идея — тя седна на мекия диван, като нарочно се настани точно по-големия портрет на Али, гледащ строго отгоре. —
Трябва да сгодим Омар с Жасмина. И да направи час по-скоро сватбата, веднага щом тя свърши учили ще.
— Нали ти казах тази сутрин, че тя е сгодена вече с Хасан.
— Момичето е много младо за него. Дали ще й позволи да следва? А Омар има още три години до дипломирането си. Двамата ще учат заедно. Това много по-добре за Жасмина, отколкото да я дадем на мъж, трийсет години по-стар от нея.
— Прощавай, мамо, но ти си взела мъж, който е бил с четиридесет години по-възрастен от теб.
— Ибрахим, Жасмина не бива да се омъжи за Хасан.
— За Бога, мамо, не знам какво имаш против Хасан. Той ми е най-близкият приятел. Направо ми е като брат. Освен това е много добра партия. Говори се, че щели да го направят член на Върховния съд. А и няма какво повече да говорим, защото двамата вече подписахме брачния договор. Дал съм му дума.
— Трябваше първо да се посъветваш с мен. А Алис пита ли?
Майката няма ли право да каже също какво мисли за бъдещия съпруг на дъщеря си? Наша, женска работа е да намерим мъж за Жасмина. Ти трябва само да подпишеш брачния договор.
— Но какво имаш против Хасан? Така и не разбирам защо не го харесваш.
„За нищо на света не мога да ти кажа това, синко.“ — помисли си тя.
— Тази сватба няма да се състои.
— Не мога да наруша думата си, дадена на такъв близък приятел
— той отиде отново до прозореца, дръпна завесите и се загледа в Алис.
Амира стана и пристъпи до него. След малко каза:
— Май бракът ви нещо не върви.
— Един син не разговаря за тези неща с майка си.
— Но ако мога да ти помогна…
Той я погледна измъчено и тя си спомни какво й разказа Захария:
„Татко се събужда нощем и вика. Толкова силно вика, че чак аз го чувам.“ Ибрахим замълча и загледа ръцете си.

— Не знам защо не се разбираме с Алис, мамо. Но искам да имам син.
— Чуй ме тогава. Ще ти дам едно лекарство — нека го изпие.
Той я погледна недоверчиво:
— Някаква отвара, а? И помага ли?
— Помага, повярвай ми. Алис ще те пожелае и ако Аллах е рекъл, ще си имате син.
Той пусна завесата и се обърна с гръб към прозореца.
— Не е въпросът в церове и отвари, мамо. Не това търся. Уморих се. Ще ида да си почина.
— Трябва да решим за кого ще сгодим Жасмина.
— В името на пророка, този въпрос е вече решен!
Амира отвърна спокойно:
— Не е. Трябва да ти кажа нещо, синко, което ще ти причини голяма болка. Пазих го в тайна толкова години, за да не те нараня. Но сега съвестта ме кара да проговоря — тя пое дълбоко въздух. — Синко,
много те обичам и затова ще ти кажа, че с нищо не си задължен на
Хасан ал-Сабир. Той не ти е нито приятел, нито брат.
— Какво приказваш?
Сърцето й се разтупка. Но вече нямаше връщане назад.
— Хасан ги е накарал да те арестуват и да те хвърлят в затвора.
Той се втренчи в нея.
— Не ти вярвам.
— Истина е, кълна ти се.
— Не може да бъде.
— Заклевам се във Всевишния, Ибрахим.
— Откъде знаеш за Хасан? Някой те е излъгал!
Амира си спомни какво бе обещала на Сафия Раджиб.
— Не ти ли стига това, че знам. Написано е в досието ти. Хасан ал-Сабир те е обвинил в измяна спрямо египетския народ. Откупил се е. Затова направи такава кариера после. Без всякакви задръжки е преминал на страната на революционерите. Ако държиш, мога да уредя сам да видиш досието си.
— Ще питам Хасан.
— Питай го и ако има страх от Бога, ще ти каже истината.

Жасмина и Тахия се опитваха да не хихикат, докато се криеха заедно с Камелия зад празните каси с надпис „Джони Уокър“. Те чакаха Захария да им даде знак, скрити в черния вход на Каж д’Ор. Той бе отишъл в клуба, за да подготви всичко. Въпреки юнската жега
Камелия трепереше, защото той се бавеше твърде дълго. Сигурно нещо се е провалило.
Опита се да проникне до дома на Дахиба, но не успя. Първо портиерът не искаше да я пусне в сградата и се наложи да го подкупи.
После пиколото отказа да я закара до мезонета, което означаваше още бакшиш. Двамата бодигардове, които играеха карти пред вратата на жилището, също поискаха пари. Когато най-сетне почука на вратата и икономът й отвори, вече не бе й останал нито един пиастър. А и той нямаше да й помогне. Икономът повика секретарката на Дахиба, която заяви, че танцьорката не приема посетители. Не проявявала интерес към любителските изпълнения и не давала никакви уроци.
Затова Захария скрои друг план. Каза на Амира, че ще заведе братовчедките си във вариетето да гледат новото танцово шоу на
Дахиба, за което говореше целият град. Докато баба й слушаше заедно с другите радио, тримата се измъкнаха от къщи и поеха към нощния клуб, където танцуваше Дахиба.
— Горкият Заки — каза Тахия, без да изпуска от очи вратата,
водеща към кухнята на клуба. — За първи път излъга баба.
— Той не я излъга — напомни й Жасмина. — Само й каза, че ще дойде с нас на представлението. Както и направи. Ей, Камелия, иде!
Захария дойде до дървените сандъци и прошепна:
— Всичко е наред! Зад вратата чака една жена. Тя работи в тоалетната. Ще те преведе през кухнята и ще те скрие зад завесата на едно място, където никой няма да те забележи. Да знаеш само колко скъпо ми излезе!
Двете момичета прегърнаха Камелия, целунаха я и й пожелаха късмет. После тя изтича вътре, като старателно прикриваше танцувалния си костюм под мантото. Жената я заведе зад завесата и категорично й забрани да мърда оттам по време на представлението.
Захария й бе казал, че сестра му държи на всяка цена да види как танцува Дахиба. Когато Камелия погледна крадешком към залата,
сърцето й подскочи. Клубът беше препълнен с жени в официални вечерни рокли и мъже, по чиито униформи блестяха ордени. Тя

замръзна на място, като видя на една маса до самата сцена да седи нисък, набит мъж. Това бе прочутият филмов режисьор Хаким Рауф,
мъжът на Дахиба.
Музикантите от оркестъра заеха местата си, светлините угаснаха и прожекторите осветиха празната сцена. Музиката засвири и само след няколко минути зрителите изпаднаха в необходимото настроение.
Тогава Дахиба излезе на сцената, посрещната с възторжени викове и ръкопляскания. Жасмина се прехласна. Отблизо танцьорката изглеждаше още по-красива, отколкото на екрана. Тя започна танца си много драматично: понесе се като вихър из сцената, обвита във воал от син шифон, обсипан със звезди. Хореографията бе смесица от класически балет и модерен танц. Само след няколко минути пусна воала и застана пред зрителите по блестящ костюм от турскосин сатен и сребърно ламе. Дългият колан и ханшът й бяха обрамчени със сребърни ресни. Тя бавно повдигна ръце и завъртя бедра. Зрителите закрещяха от възторг, защото този кючек бе най-прочутият танц на
Дахиба.
Като я видя на живо и отблизо, Камелия изведнъж установи, че
Дахиба не бе красива, даже не бе хубавичка. Но тя притежаваше силно излъчване. Умееше да печели сърцата на зрителите, да им влияе, да ги кара да ръкопляскат, да се смеят, да стават изведнъж сериозни и
Камелия разбра, че Дахиба не само забавлява публиката, но и й предава своите внушения.
Девойката зачака със затаен дъх. Най-сетне Дахиба отиде напред,
до рампата. Винаги правеше така, за да засили контакта с публиката.
Когато музиката отново засвири кючек, Камелия свали мантото, огледа набързо златисточервения си костюм и излезе на сцената. Публиката първо се учуди, а после заръкопляска. Дахиба се обърна и видя танцуващото момиче. Забеляза, че музикантите я гледат въпросително и им кимна да продължат.
Сцената бе огромна, но Камелия се съсредоточи върху малка част от нея. Тя не танцуваше с предизвикателни, протяжни извивки, а бавно и сдържано кършеше ханша и бедрата си, като очарователно виеше ръце. Не поглеждаше Дахиба. Насочила бе погледа усмивката си към зрителите, които ръкопляскаха и викаха: „Я Аллах!“
Дахиба даде знак на оркестъра и те подеха друг мелодия.
Ритъмът стана по-бавен, докато накрая се понесе само звукът на

флейта, напомнящ музиката на заклинателите на змии. Камелия направи майсторски преход, без да наруши ритъма. В съответствие с променената атмосфера започна да вие снага от корем до гърдите,
правейки ситни движения. Зрителите бях запленени. Като разбраха, че това участие не влизаш в програмата, че момичето със светлокафявите очи в дебютантка, няколко мъже скочиха от столовете си завикаха:
„Ангел, ангел, пратен от небето!“ Те свиркаха, ръкопляскаха и й хвърляха въздушни целувки. Застанала на края на сцената, Дахиба наблюдаваше зрителите. Забеляза мъжа си, седнал на първия ред. И
той беше във възторг.
Когато музиката спря, Камелия хвърли целувка на публиката и изчезна зад завесата. Там директорът на клуба я грабна за ръката и я заплаши, че ще извика полиция. Когато я задърпа навън, до нея внезапно застана Дахиба.
— Защо излезе на сцената? — запита тя. Бурните аплодисменти почти заглушиха думите й. — Нима искаше да ми се подиграеш?
Останала без дъх, Камелия едва можеше да говори. Тя видя силно гримираните очи на Дахиба, черните линии около клепачите и устата. Още по-поразителни бяха суровите й черти, които контрастираха напълно с движенията й.
— О, исках само да ме видите как танцувам! Опитах се да се срещна с вас, но…
В този момент се появи Хаким Рауф. Той се смееше и бършеше потта от зачервеното си лице.
— О, какво шоу беше това! Ела, ела, момиче! Да идем да пием един чай! — той нареди на смаяния директор да пусне Камелия.
Отидоха в едно малко помещение, което Дахиба използваше като гардеробна. Двамата с мъжа си запалиха по цигара и тя я запита:
— Как се казваш?
— Камелия Рашид.
Очите на Дахиба светнаха.
— Да не си роднина на доктор Ибрахим Рашид?
— Той ми е баща. Познавате ли го?
— На колко си години?
— На седемнайсет!
— Ходила си на училище за танци, нали?
— Учих балет.

— И искаш да станеш моя ученичка, така ли?
— О, да, това е моята мечта.
Дахиба я гледа дълго и замислено.
— Аз не танцувам заедно с други. Никоя танцьора не го прави.
Щяха да те арестуват заради това излизане на сцената. Но публиката веднага те хареса.
— Това е страхотен трик — каза Хаким и разкопча най-горното копче на ризата си, — може би трябва да включим номера в програмата, мила.
Дахиба го перна шеговито.
— Може да пуснем и дресирана маймуна. Ти ще изпълняваш тази роля!
А на Камелия каза:
— Прекалено си мускулеста. Имаш мъжки рамене и тесен ханш.
Ще трябва да понапълнееш. Слабата танцьорка не е чувствена. Танцът ти е старомоден и любителски. Вече не танцуваме само кючек.
Ориенталският танц се обогатява с елементи от различни стилове. Но ти си талантлива. При една добра подготовка можеш да станеш голяма танцьорка — тя се засмя. — Може би един ден ще се мериш с мен.
— О, благодаря.
Дахиба вдигна ръка.
— Но преди да ми станеш ученичка, искам да те предупредя, че семейството ти няма да одобри това. Изпълнителките на ориенталски танци минават за разпуснати жени. Презират ни, защото насочваме вниманието на мъжете към женската сексуалност и ги караме да забравят Аллах и Корана. Мъжете ни желаят и затова обществото ни отхвърля. Разбираш ли ме, Камелия? Много мъже ще те преследват с любовни обещания, но малцина ще те уважават, а още по-малко ще са онези, които са готови да се оженят за теб. Приемаш ли такъв живот?
Камелия погледна към Хаким Рауф и каза:
— Вие не можете да се оплачете.
Той взе ръката на Дахиба и каза:
— Хвала на дървото, от което е била издялана люлката ти! Аз съм още влюбен в теб!
Дахиба се засмя, а Камелия добави:
— Искам да танцувам, останалото не ме интересува.

— Тогава ще ти кажа защо реших да те взема за ученичка —
нещо, което не съм правила за никого досега. Изпълнението не почива само на гола техничност. Ние египтяните, обичаме да има емоции и драматизъм. Добрата танцьорка трябва да ги носи в себе си, да бъде личност. Ти притежаваш такова излъчване, Камелия. Танцът ти бе малко над равнището на посредствеността, но ти грабна сърцето на зрителите със смелостта си. Ти притежаваш способността да ги омагьосваш, а това е половината от въздействието на танца. Близките ти знаят ли, че си тук?
Камелия се поколеба. После каза:
— Не. Не биха ме пуснали. Но това не ме интересува! Няма да им казвам, че вземам уроци при вас!
— Ще трябва да идваш поне три пъти седмично у дома ми. Как ще обясниш отсъствието си от къщи?
— Ще кажа на баба, че съм почнала да вземам допълнителни уроци по балет. Така няма да се наложи дори да лъжа.
— Ами ако тя научи истината?
Камелия не искаше и да мисли за подобна възможност. В
момента я интересуваше само едно: Дали бе готова да учи танци и един ден да може да стане също тъй прочута като нея.
Ибрахим почука на вратата на яхтата. Когато никой не му отвори,
той решително ги избута настрана и отиде право при Хасан, който седеше на дивана и пушеше хашиш.
— Приятелю! Колко се радвам, че идваш да ми нравиш компания. Ела, седни и…
— Вярно ли е, Хасан? — запита Ибрахим, застанал пред него. —
Наистина ли си посочил името ми на Революционния съвет и си ги накарал да ме хвърлят в затвора?
Хасан се засмя.
— За Бога, как можа да ти хрумне такова нещо. Разбира се, че не е вярно!
— Майка ми каза.
Усмивката на Хасан изчезна. Пак онази опасна вещица!
— Просто те е излъгала. Тя никога не ме е харесвала.
— Майка ми никога не лъже.

— Значи някой й е дал погрешна информация.
— Каза, че го пишело в досието ми. Мога проверя.
Хасан остави лулата си, поизправи се, прокара пръсти през косите си и каза:
— Е, добре… времената бяха страшни, Ибрахим Никой от нас не знаеше дали ще доживее до следващи ден. Арестуваха ме. За да спася главата си, аз им каза няколко имена… може и твоето да съм споменал.
Вече не помня. И ти щеше да направиш същото, Ибрахим. Кълна се в
Аллах, че би постъпил по същия начин.
— И от мен искаха да им назова имена, но аз не се подадох.
Минах през ада, изтърпях страшни изтезания, но никого, никого не предадох. Не можеш да си представиш какво правиха с мен, Хасан ал-
Сабир — каза спокойно Ибрахим, но очите му се напълниха със сълзи.
— Тези шест месеца, прекарани в затвора съсипаха целия ми живот —
той замълча. После тихо добави. — Ние вече не сме нито побратими,
нито приятели. Ти няма да се ожениш за дъщеря ми.
Хасан скочи и го хвана здраво за ръката.
— За Бога, ти не можеш да нарушиш договора ни!
— Аллах ми е свидетел, че мога и ще го направя.
— Ако го направиш, Ибрахим, горчиво ще съжаляваш. Повярвай ми.
Ибрахим намери майка си в салона. Тя слушаше вечерното четене на Корана по радиото.
— Хасан ал-Сабир вече не ми е побратим — каза той. —
Подготви годежа на Жасмина с Омар. Сватбата ще се състои след края на учебната година — после добави: — Дай ми онова нещо за Алис.
Трябва да имам син.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Жасмина бе радостно възбудена. Утре щеше да се омъжи и да си има собствено жилище! Омар реши да наруши традицията, според която младоженецът отвеждаше жена си в дома на своите родители и нае апартамент близо до Нил. Тъй като бе получил значително наследство от баща си, той държеше да разполага със собствен дом и пълна независимост.
Алис прегърна дъщеря си и каза:
— Радвам се за теб, детето ми!
— И аз се радвам, мамо! — отвърна Жасмина.
После майка й съобщи нещо твърде неочаквано.
— Сега, като се омъжиш, ще си имаш вече собствени доходи,
миличко. Дядо ти, херцогът на Пембъртън, ти завеща голяма сума.
— Но нали каза, че той никога не се е примирил с факта, че си се омъжила за татко!
— Баща ми бе човек с твърди принципи. Но имаше силно чувство за отговорност. Когато почина преди две години, той ти завеща значителна част от имуществото си. По негова воля ти ще получиш в деня на сватбата си огромна сума пари, с която можеш свободно да разполагаш. Освен това получаваш и една от къщите на семейството ни — на дъщеря си обаче не бе оставил нищо.
Празникът продължи до късна нощ. След това настъпи моментът,
в който Амира трябваше да обясни на внучката си какво ще се случи в сватбената нощ, когато останат насаме с Омар. Те отидоха в спалнята и затвориха вратата, за да не им пречат разговорите и музиката. Когато
Амира й описа какво ще направи Омар, Жасмина запита:
— И твоята майка ли ти обясни същото, преди да се омъжиш за дядо Али?
Амира си помисли: „Когато се омъжих за него, аз бях на тринайсет години и нямах майка.“
— Едно от задълженията на съпругата — продължи тя, без да отговаря на въпроса й, защото никой в семейството не знаеше, че е била отвлечена — е следното: преди да заспиш, трябва три пъти да попиташ мъжа си: „Имаш ли някакви желания?“ Когато той не поиска нищо от теб, можеш да заспиш. Но никога не забравяй, че не бива да

изразяваш твоите желания. Жена, която иска от мъжа си да я люби,
пада в очите му.
Амира й даде някои последни напътствия:
— Добре е в началото малко да се съпротивляваш. Така ще покажеш на мъжа си, че не познаваш любовната страст и той ще се изпълни с уважение към теб. Никога не показвай, че ти харесва,
защото ще си помисли, че си разпусната. Редно е да се противиш, но нямаш право да му отказваш. И като влезе в тебе, призови Аллаха,
защото иначе може да те обладае първо някой зъл дух.
Но Жасмина никак не се страхуваше от първата брачна нощ. Та нали ще се омъжи за братовчед си Омар — какво лошо може да й се случи?
Омар седеше с приятелите си в задименото кафене. Наливаше се с вино, слушаше двусмислените им подмятания и вицовете за първата брачна нощ и си представяше как ще обладае Жасмина.
Той искаше Камелия, а не нея. Баба му му натрапи този брак. В
замаяната му от виното глава, роди твърдото решение да си отмъсти на двете жени. Утре ще повърти на шиш и баба си, и жена си…
Карета, теглена от бели коне и окичена с бели цветя, спря пред хотел Хилтън. Младоженецът и невестата слязоха от нея.
Многобройните гости вече бяха пристигнали и се подреждаха за процесията, с която щяха да въведат брачната двойка в балната зала.
Съпроводени от весели подвиквания и ръкопляскания Омар — облечен във фрак и Жасмина — в бяла булчинска рокля с дълъг шлейф —
последваха танцьорките и музикантите. Близките ги обсипаха с дребни монети за късмет и шумното шествие бавно пое през фоайето на хотела, докато стигна в балната зала Омар и Жасмина седнаха на два трона, украсени цветя. Трябваше да не мърдат оттам през цялата вечер,
докато гостите им се веселяха, опитваха изтънчените блюда и гледаха изпълненията на певци, комедианти и танцови състави.
Алис седеше от страната на жените и си мислеше учудена, че нямаше никаква религиозна церемония или венчавка в джамията.
Изглежда религията изобщо не се намесваше в сватбения ритуал. По египетски обича трябваше да има само двама свидетели — мъже — от страната на булката и на младоженеца. В случая това бяха Ибрахим и

самият Омар, тъй като баща му бе починал. Те подписаха брачния договор и го скрепих с едно ръкостискане. После съобщиха на булката,
която чакаше в съседната стая, че вече е омъжена. Нямаше клетви за вярност или целувки пред олтара.
Докато гостите й честитяха сватбата на красивата Жасмина, Алис стисна ръката на повече роднини, отколкото си мислеше, че има.
Струваше й се странно и това, че в Египет братовчедите се смятаха за най-подходящи кандидати за женитба. Имаше дори твърди правила.
Най-добрият кандидат за момичето бе синът на брата на баща й. Ако той не бе свободен, идваше ред на сина на сестрата на баща й.
Момичетата нямаха никакво право на избор. Майката на девойката й избираше съпруг и разговаряше с майката на избрания младеж.
Провеждаше се цяла серия от разговори, в които се обсъждаха възможностите и перспективите на бъдещия глава на семейство.
Обсъждаха също доколко е здрава девойката и има ли необходимите дадености, за да народи много деца. Вземаше се предвид статусът и авторитетът на двете фамилии. Най-накрая уговаряха откупа, който ще плати семейството на младоженеца. А родът на момичето съобщаваше какви подаръци ще направи на младата двойка. Накрая мъжете —
свидетели се срещаха и съставяха договора. Едва тогава уведомяваха младежа и девойката за предстоящата сватба.
Алис смяташе, че този подход към брака е израз на студена пресметливост. Но може би все пак бе за предпочитане пред женитбата по любов, защото в брака по-голямо значение придобиваха практическите въпроси. Колко ли продължаваше любовта? Тя погледна към Ибрахим, който седеше сред мъжете. Ето, те се взеха по любов, а бракът им се оказа пълна катастрофа.
Как се бе стопила любовта им? Алис не можеше да си отговори на този въпрос. Не знаеше защо престанаха да се чувстват щастливи.
Може би всичко свърши в нощта, когато обрязаха Жасмина, а може би и още по-рано — когато завари двете момичета да си играят с фереджетата. Не можеше да си представи, че англичаните ще напуснат страната. А ето че те наистина се изтеглиха от Египет. Както се очакваше, настъпи завръщане към старите обичаи. Но Ибрахим също носеше вина за проваления им брак. След като излезе от затвора, той стана толкова студен. Алис чакаше и се надяваше отново да пламне старата й страст. Но скоро разбра, че изстиналата любов не може да се

съживи от тънките нишки на надеждата. Ден след ден очакваше
Ибрахим да я повика в леглото си. През цялото време в ума й се въртеше горчивата мисъл, че вече е бил женен по времето, когато сключиха брак в Монте Карло, а е криел този факт от нея. Някога бе готова да му прости, но вече не можеше.
Ибрахим долови погледа й и очите им се срещнаха за миг.
Помисли си за илача, който му бе дала Амира. Смяташе да го пусне в чашата й, след като приключи празненството.
После погледна към Жасмина — неговото хубаво бяло ангелче.
Тя му бе легнала на сърцето още от първия миг на своя живот. Той се молеше Омар да я направи щастлива, да й дари пълноценен, богат живот. Радваше се, че се омъжва за сина на сестра му, а не за някой чужд човек. Но най-много се радваше, че не я даде на Хасан — на неговия „побратим“, който го бе предал. Никога нямаше да му прости.
Амира седеше на почетното място — до двамата младоженци. За първи път в живота си се появяваш на публично място без фередже. Тя установи със задоволство, че през цялата вечер Джамал Рашид не сваляше очи от Камелия. Джамал бе четиридесетгодишен ловец с шест деца. Притежаваше много къщи, които даваше под наем, тоест бе твърде заможен. Освен това бе от Рашидовите — внук на чичото на мъжа й. Амира реши да установи контакт с него през близките седмици. За разлика от Жасмина Камелия не беше изпила желанието да следва. Амира знаеше, че само ще се зарадва на такава блестяща партия.
Оставаше свенливата Тахия. И тя бе на седемнайсет и бе завършила обучението си. Не беше отваряла пума за университета и
Амира предположи, че послушно чака да й намерят съпруг.
Амира се смяташе за задължена да подсигури и бъдещето на
Захария, независимо че не бе от рода Рашид. Тя обичаше момчето и се гордееше с него. Никога нима да забрави какъв празник вдигнаха в деня, когато той можа да каже наизуст всичките 114 глави от Корана. А
беше само на единайсет години. Но не знаеше каква жена ще му подхожда най-много. Не беше като другите момчета, него го блазнеше по-скоро духовната страна на живота. Може и да следва, да стане имам и в петък да води молитвата в джамията.
Оставаше и дъщеря й Нефиса. Много големи тревоги си имаше с нея. Тя излизаше вечер сама, връщаше се късно и после спеше по цял

ден.
Когато улови погледа на майка си, Нефиса се усмихна горчиво при мисълта как ли щеше да реагира старата, ако научи, че спи с оня келнер, дето бе на годините на Омар. Той беше прекрасен любовник срещу съответното заплащане, разбира се. Беше почнала да го презира,
но продължаваше да спи с него, защото просто нямаше сили да се лиши от удоволствието. Обвиняваше за това майка си, съвременното общество и най-вече Хасан. Ако не беше я унижил така, ако бе поискал ръката й, тя нямаше да падне до този келнер.
Амира хвърли поглед на Жасмина: тя се усмихваше и мърдаше насам-натам върху трона. Уморена бе от необходимостта непрекъснато да се усмихва да не става от стола. Жасмина мечтаеше за новото си жилище и за новия живот, който я очакваше. Вече бе омъжена жена, а през следващия месец щеше да стане студентка! Двамата с Омар щяха да ходят с трамвая на лекции, заедно да се връщат от университета и вече да учат на една и съща маса. Един ден той ще стан държавен служител — президентът Насър бе обещал да осигури служба на всеки, завършил университета — и ще си имат деца. Двамата с Омар ще бъдат умни образовани и модерни родители, които ще споделя цялата отговорност. При тях няма да цари старомодното неравноправие. Животът бе просто прекрасен. Като видя сестра си,
застанала до масата с ястията напитките, тя й махна щастливо.
Камелия си взе голяма порция кебап с ориз, защото искаше да напълнее, както й бе наредила Дахиба, и кимна на сестра си. Но мислите й бяха далеч оттук. Толкова се разочарова, като разбра, че чичо Хасан няма да дойде на сватбата. Така се надяваше да поговори тук с него, да го накара най-сетне да забележи, че вече не е дете.
Чудеше се защо той не мисли да се жени наново. Но най-странно от всичко бе отсъствието му днес.
На сцената излезе танцьорка на кючек. Играеше добре, но не бе нищо особено. Камелия се замисли за изминалите два месеца —
напрегнати, но неописуемо вълнуващи. Започнала бе да взема уроци при Дахиба. Тя бе строга и много взискателна учителка. Като й кажеше
„Сега подхвани този и този ритъм“, Камелия трябваше да танцува без музикален съпровод. Научи се също да носи танцови костюми и да се гримира, а Дахиба й показа как да флиртува с публиката. Следобедите

с нея бяха толкова прекрасни, че Камелия понякога съжаляваше за необходимостта да ходи първо на балетното училище.
Когато Захария мина покрай нея, натоварен с две пълни чинии,
тя му се усмихна щастливо. Главно на него, както и на Тахия и
Жасмина, дължеше осъществяването на мечтата си. Захария не отвърна на веселия поглед на сестра си и тя си спомни, че днес следобед бе научил нещо ужасно. Един негов съученик се бе самоубил сутринта. „Той беше незаконно дете, Камелия“ — каза й Захария, а сълзите се стичаха по страните му. — „Майка му не е омъжена и той не знае кой е баща му. Момчетата в училище го съсипваха от подигравки, ала досега той понасяше храбро всичко. Влюби се в едно съседско момиче и поиска да се ожени за него, но когато майка му потърсила нейната майка, жената заявила, че и най-бедното семейство не би позволило на дъщеря си да се омъжи за такъв човек. Коя почтена жена би взела мъж, който дори не знае кой е баща му? Той не можеше да води нормален живот и затова избра смъртта.“
Захария отиде до масата и подаде чинията на чичо си Карим,
който ходеше вече само с бастун. Когато на сцената излязоха акробати,
той погледна към Тахия, седнала до баба им, леля Алис и леля Нефиса.
Опасяваше се, че Амира вече търси подходящ кандидат за нея. А той самият бе едва на седемнайсет. Как би могъл да поиска ръката й? Но трябваше все пак да събере смелост и да поговори с баба си.
Появи се един известен комик и всички се разсмяха още преди да каже нещо. Захария забеляза, че чичо Сюлейман, седящ до него, не се засмя. Защо бе толкова потиснат Сюлейман. Мизрахи се тревожеше за фирмата си. Правителството налагаше все по-тежки условия за внос, за да стимулира местните производители. Печалбите спаднаха така драстично, че Сюлейман бе принуден да освободи много от старите си,
предани служители. Нещата бяха стигнали вече дотам, че му се налагаше да продаде голямата къща на Райската улица и да се пренесе с жена си в друго жилище. Мъчно им бе, че при това сложно политическо положение се налагаше отново да отложат гостуването на
Мириам при децата. Затова и съжаляваше, че на сватбата не сервираха вино, защото предпочиташе да пийне нещо, за да забрави грижите си.
На сцената излезе последната танцьорка на кючек — най- добрата. Тя не танцуваше за гостите, а само за булката. Танцът й изобразяваше сексуалното пробуждане на девственицата. Костюмът й

почти не закриваше нейните прелести и тя танцуваше, кършейки вихрено снага в една хореография, от която бликаш независимост,
сексуалност и необуздана женска власт. Всичко това тя показваше на свенливата невеста, която седеше невинна и замръзнала в бялата си рокля на трона и със сериозността си показваше, че този танц не й въздейства.
После празникът свърши. Гостите се сбогуваха и най-близките изпроводиха младоженците с таксита до новото им жилище.
Мъжете останаха в хола, докато жените отведоха Жасмина в спалнята. Там й помогнаха да свали булчинската си рокля и да облече нощницата. Тя легна в брачното ложе и жените й вдигнаха нощницата.
Амира я хвана за раменете, а Омар застана пред леглото. Когато омота кърпичката около пръста си, жените се обърнаха с гръб. Амира също погледна настрана.
Омар нарочно не бързаше, правеше се, че нещо не е наред — в тези няколко секунди честта на семейството бе заложена на карта.
Искаше баба му да изпита сега такъв страх от него, какъвто той бе изпитвал винаги от нея. Нарочно бутна лекичко пръста си навътре,
като не изпускаше от очи лицето на Амира и се наслаждаваше на нарастващата й нервност. Най-сетне реши, че баба му е треперила достатъчно и изпълни ролята си. Жасмина извика и от нея потече кръв.
Когато Ибрахим и Алис се прибраха у дома, той поразхлаби папийонката си и каза:
— Хубава сватба направихме, нали, мила?
— Не ми харесва този варварски ритуал с отнемането на девствеността.
Той сложи ръка на рамото й.
— Ще дойдеш ли за малко при мен?
— Уморена съм, Ибрахим — винаги му отговаряше така.
— Предлагам просто да пийнем по чаша за здравето на дъщеря ни, нищо повече. Имам една бутилка коняк.
Тя го погледна учудено. Сватбата бе разбудила много чувства в нея. Спомни си собствената си женитба, състояла се преди толкова години. Тогава тя бе обещала на един привлекателен млад мъж да го

обича и да му е вярна до смърт. Но тогава още не знаеш нищо за другата жена, за майката на Захария.
— Моля те — каза той тихо. И тя го последва. Защо да не пийнат за здравето на дъщеря им? Ибрахим не свали очи от Алис, докато тя не пресуши чашата си и с облекчение забеляза, че въобще не забеляза привкуса на билката, която бе сипал вътре. Алкохолът веднага я хвана.
— Отвикнала съм да пия! — засмя се Алис.
Но тя не се разнежи, както очакваше Ибрахим, беше само замаяна. Той я целуна. Тя не отвърна на целувката му, но не се и дръпна. Свали презрамката, на вечерната й рокля и тъй като тя не реагира, той я съблече. Алис лежеше като безжизнена кукла в ръцете му и го гледаше със стъклен поглед. Като че ли не забелязваше какво върши той. По едно време дори се изкиска.
Когато Ибрахим я отведе в спалнята и я положи на леглото,
установи, че е силно разочарован. Надявал се бе тя да се държи страстно и влюбено. Но той искаше на всяка цена да има син. Полегна до нея, придърпа чаршафа и я взе в прегръдките си. Срамуваше се повече, отколкото при проститутките.
Захария не можеше да заспи. Мислеше си за своя приятел, който се бе хвърлил в Нил. Дали небето го е приело милостиво в рая? Облян в пот, младежът излезе в градината, защото в тази душна августовска нощ просто не можеше да остане повече в стаята си.
За своя изненада завари там Тахия, седнала на пейката и обляна в лунна светлина. Той забрави за мъртвия си приятел.
— Мога ли да седна до теб? — запита той.
Тя се усмихна и му направи място на мраморната пейка.
Той тихо запя популярната песен: „Ти си светлина в мен“.
Когато девойката изведнъж се разхълца, той запита разтревожен:
— Какво ти е? Какво има?
— Ще ми липсва Жасмина! О, Заки, всички вече пораснахме.
Един след друг ще напуснем къщата! Край на щастието ни! Никога вече няма да играем заедно в градината!
Той безпомощно протегна ръка и тя за негова изненада обгърна врата му, притисна лице към гърдите му и заплака. Той я прегърна и й заговори успокоителни думи; каза й, че е красива като капка роса,

погали я по косите и се удиви на мекотата им. Тахия бе така топла,
лежеше така доверчиво в прегръдките му, че той не успя да овладее чувствата си.
— Обичам те — прошепна той.
Устните му докоснаха нейните — те бяха меки и леко се отвориха. Искаше му се да стигне и по-далеч, но се ограничи само с тази целувка. Двамата с Тахия щяха да се любят, но само така, както изискваше Коранът — като съпружеска двойка.
— Ще поговоря с баба — каза той, взе в длани лицето й и омагьосано загледа как луната превръщаше сълзите й в диаманти. —
Ще бъдем щастливи като Омар и Жасмина.
— Омар! Почакай! Боли ме…
Всичко потръгна зле. Когато близките им си тръгнаха, Омар легна до Жасмина. Грабна я, грубо се опита веднага да се наслади на удоволствието, но се оказа, че не е готов. Само тя бе виновна —
лежеше там и го зяпаше с широко отворени очи. Нахвърли с отново върху нея. Виковете й го възбудиха и най-сетне успя да изпълни задължението си. Всичко свърши бързо. Стана, облече халата си и си запали цигара.
Погледна към Жасмина, която хълцаше в леглото, и каза:
— Ще трябва да свикнеш. Ти си ми жена и си длъжна да го правиш. И още нещо — добави той, — ще си останеш вкъщи да се грижиш за мен. Утре ще се обадя в Университета и ще съобщя, че се отказваш от следването. Науките бяха дотук. Няма да си губиш времето и при ония хора от Червения полумесец!
— Не! Омар, как можеш да говориш така?
Той я погледна предизвикателно. Тя имаше същите бадемови очи като баба му и същия пронизва поглед. Но той знаеше, че неговите черни очи са по силни от сините. И като видя, че е успял да я сплаши той се засмя и каза:
— Ще правиш каквото аз кажа. Отсега нататък си моя жена —
като се върна в леглото, той установи, че безпомощността й го кара да се чувства силен и реши, че семейният живот е далеч по-приятен,
отколкото си мислеше.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато видя мъжа, Камелия си помисли, че е направо красив.
След това веднага се запита дали е женен.
Това бе държавният цензор — проверяваше в държавната киностудия дали най-новият филм на Хаким Рауф не показва сцени на бедност или политически протест или не дай Боже — пъпа на Дахиба.
Камелия се опита да отвърне поглед от него. Цензорът стоеше така, че да не пречи на камерите и на екипа, докато Хаким даваше указания на актьорите, но внимателно следеше какво се снима.
За четвърти път Дахиба я бе поканила да присъства при снимането на филм. Седемнайсетгодишното момиче си мислеше, че няма нищо по-вълнуващо от атмосферата във филмовото студио. Но в този студен декемврийски ден Камелия бе по-възбудена от обикновено,
защото бе седмицата, в която отбелязваха рождения ден на пророка.
Хората си купуваха нови дрехи, правеха си подаръци, палеха фойерверки и изяждаха цели планини от лакомства. Мъжът на Дахиба направи голям жест и нареди в студиото да сложат една маса със сладкиши и бонбони — най-вкусен беше „султанският хляб“. Това бе питка, опечена в масло, напоена с мед и покрита с дебел слой сметана.
Камелия се загледа как красивият цензор си взе фурми, напоени с портокалов сироп и сипа няколко лъжички захар в кафето си.
Помисли си дали е забелязал как го гледа.
Естествено, и през ум не й минаваше да отиде при него и да го заговори, макар че много би искала да го стори. Всъщност би се шокирала и дори обидила, ако той би се доближил до нея. Но Камелия искаше да привлече вниманието му. Жалко, че не бе облечена малко по-модерно и екстравагантно. Баба й много държеше момичетата да напускат дома прилично облечени, ще рече с дълги ръкави и рокли до петите. Освен това Камелия трябваше да носи непрекъснато забрадка,
която покриваше дългите й черни къдри, защото иначе щяла да въведе мъжете в изкушение и да привлече погледите им. Тя, естествено,
махаше забрадката веднага щом свиеше зад ъгъла.
Хаким извика: „Почваме!“ и Дахиба затанцува. Цензорът не откъсваше поглед от нея. Сцената се разиграваше в нощен клуб,
Дахиба изпълняваше ролята на танцьорка, която се преструваше, че не

забелязва мъжа си, който седеше дегизиран сред публиката и флиртуваше с друга жена. Филмът бе комедиен.
Хаким неведнъж се бе оплаквал, че един толкова умен мъж като
Насър — той разпространи из целия Близък изток петдесет хиляди радиоапарата, които могат да приемат само Радио Кайро — подлага на такъв строг контрол филмовото производство. Цензурата непрекъснато се усилваше. Нищо чудно, че зрителите оставаха разочаровани, а провалите се множаха. В последно време мъжът на Дахиба споменаваше, че „ще си вдигне чукалата и ще отиде в Ливан, където има по-голяма свобода и още държат на изкуството“.
Хаким извика: „Стоп“ и каза да оправят нещо в костюма на
Дахиба. После отиде при жена си, която бе по-висока от него, а на високи токчета направо го надвишаваше с една глава. Хаким се вдигна на пръсти и й прошепна нещо на ухото. Тя се засмя и го ощипа по ръката.
Камелия винаги обичаше да гледа как се отнасят двамата един към друг. Външно не си подхождаха: тя бе висока, елегантна и очарователна, а той — нисък, пълен и небрежно облечен. Но двамата бяха направо един за друг. Родителите на Дахиба бяха загинали при корабокрушение, когато е била само на седемнайсет и тя бе имала възможността сама да си избере съпруг. Спряла се бе на Хаким Рауф.
Двамата работеха заедно от двайсет години и още бяха влюбени един в друг.
Искам и аз да живея така, помисли си Камелия и отново погледна към младия цензор. Сама ще си избера съпруг и ще имаме щастлив,
невероятен брак.
Естествено, ще си имат и деца. Дахиба я бе уверила, че е напълно възможно да се съчетаят децата с кариерата.
Камелия не можеше да откъсне поглед от черноокия,
привлекателен мъж. Изведнъж той също погледна към нея. Очите му се спряха по-задълго, отколкото бе прилично, след което отново се насочиха към танцуващата Дахиба.
Не след дълго сцената бе заснета. Снимачните работи за деня приключиха. Камелия взе чантата и палтото си, като пъхна книгите от библиотеката под мишница. Видя, че Дахиба разговаря с цензора. Той я запита нещо. Тя се засмя и поклати глава. После мъжът погледна часовника си и кимна.

— Хареса ли ти епизодът? — запита Дахиба, като дойде до
Камелия и я прегърна през рамо.
— Вие бяхте прекрасна. Той не ви изпускаше от очи — отвърна
Камелия и кимна към цензора.
— Разбира се, мила. Нали това му е работата. Увери се, че не танцувах прекалено възбуждащо. Поканих го тази вечер на чай.
— О! И той съгласи ли се?
— Запита дали си ми дъщеря. Казах му, че си моя ученичка.
— Но ще дойде ли за чая?
— Първо се поинтересува дали и ти ще присъстваш. Като му казах „Да“, веднага прие поканата.
— О, Боже! Наистина не знам какво да правя от радост!
— Ще се видим в четири. И не закъснявай.
Камелия тича почти по целия път до вкъщи. Какво ли да облече,
как да му вземе ума? Знаеше какво ще стане — той първо ще се учуди,
че я вижда, а после ще направи всичко възможно, за да не покаже, че се интересува от нея. Ако приеме повторна покана на чая, това означава, че му харесва и ще могат да разменят няколко думи под бдителния поглед на Дахиба. Ще последва трета покана, може би за вечеря; тогава вече Камелия ще може да седне до него и евентуално да си поговорят. Може Дахиба и Хаким да направят пикник или да отидат заедно на концерт. При тези перспективи главата й се замая.
Когато стигна до Райската улица, леко заръмя. Повечето жени от семейството се бяха събрали в голямата кухня, където си бъбреха и работеха, изпълнени с радостно очакване на празника.
Девойката свали забрадката, която си бе вързала пред къщи и поздрави всички, задъхана все още от бягането. После веднага посегна към една от все още топлите портокалови пасти.
— А, дойде ли си вече, съкровище? — каза Амира. — Намери ли книгите, които търсеше?
Камелия беше казала на баба си, че отива да търси в библиотеката книгите, които й трябваха за часовете по литература.
Пропусна да спомене, че след това ще се отбие в киностудиото.
— Слава Богу, намерих ги. Тази вечер ме чакат толкова домашни!

— Взе ли такси, както ти казах?
— Навън е толкова свежо и приятно, бабо! — отвърна девойката.
— Прибрах се пеш. Но нищо лошо не ми се случи — добави тя, като улови неодобрителния поглед на възрастната жена.
— Имам да ти съобщя една чудесна новина — каза Амира и си избърса ръцете в престилката, която бе сложила върху черната пола. —
Обади се на учителката ти по балет и й кажи, че днес следобед няма да ходиш при нея. Един много важен гост ще дойде в дома ни.
Камелия замръзна. Часовете по балет бяха само предлог! Тя трябваше по някакъв начин да се измъкне и да отиде на чая при
Дахиба!
— Мадам много ще се разсърди — отвърна бързо тя. — Тя най- строго ни е забранила…
— Глупости — каза Амира. — От години не си пропускала нито един час. Веднъж поне може. Искаш ли аз да й се обадя?
— Кой е този гост, бабо?
Амира се усмихна гордо.
— Един далечен роднина, Джамал Рашид. Всъщност той идва, за да поговори с теб, детето ми.
Мириам вдигна чашата с чай и каза:
— Желая ти късмет, момичето ми.
Камелия се вторачи с ужас в баба си и леля Мириам.
После се сети, че напоследък Джамал Рашид почна често да посещава дома им — тя си мислеше, че идва да говори с Амира. Сега обаче разбра, че всъщност е оглеждал нея.
— Вижте я как изгуби ума и дума — каза усмихната Мириам. —
Имаш късмет, момиче. Джамал Рашид е богаташ. Известен е със своята набожност и с щедростта си към вдовици и сираци.
— Но лельо — извика Камелия, — аз нямам никакво намерение да се омъжвам!
Амира я погледна шокирана.
— Да не съм чула такова нещо! Джамал Рашид е добър мъж. И е доста заможен. Има даже бавачка за децата, тъй че няма ти да се грижиш за тях.
— Не е въпросът за Джамал Рашид, бабо! Все едно кой е! Не искам да се омъжвам!
— И защо, в името на Аллаха?

— Не мога, това е! — извика Камелия — Не му е сега времето!
— Какво те прихвана? Разбира се, че ще се омъжиш за Джамал
Рашид! Баща ти вече подписа договора за годежа!
— О, бабо! Как е могъл да направи такова нещо!
И смаяните жени видяха как Камелия затръшна вратата на кухнята, малко, след което се хлопна и къщната порта.
Камелия хукна под дъжда към дома на Дахиба, блъсна входната врата и профуча покрай втрещения портиер. Като я видя да тръгва към стълбите, той извика подире й:
— Спри се! — но вече бе твърде късно. Камелия не видя жената,
която миеше мраморното стълбище, подхлъзна се на мокрите стъпала и падна; кокалчето й се заклещи в железния парапет и тя увисна разкрачена. Портиерът и чистачката се опитаха да й помогнат, някой извика и Дахиба. След няколко минути момичето вече куцукаше като замаяно към мезонета на учителката, опитвайки се да преглътне сълзите си.
— Милото ми дете — каза Дахиба и й помогна да седне на дивана. — Какво стана? Да извикам ли лекар?
— Не, нищо ми няма.
— Но какво има? Портиерът каза, че си профучала през фоайето като че ли джин те гони.
— Просто не бях на себе си. Баба каза, че ме е сгодила за един стар мъж, който има шест деца! Каза, че трябвало да се омъжа за него.
А аз искам да стана танцьорка!
Дахиба я прегърна през раменете и каза:
— Ела. Ще пийнем чаша чай и ще си поговорим — но когато
Камелия стана, тя видя кърваво петно на дивана. — Да не си в мензис?
— запита учителката.
Камелия се замисли.
— Не.
— Иди в банята и провери.
Малко след това момичето се върна и каза:
— Нямам нищо, но кървя.
— Я ми разкажи пак как падна — Камелия разпери пръсти като ножица и Дахиба и рече:
— Чуй ме, детето ми. Иди веднага вкъщи и разкажи на баба си какво е станало. — Кажи й, че си паднала.

— Не мога да й призная, че съм била тук.
— Тогава й кажи, че си паднала на улицата. Но трябва да й го съобщиш веднага. Хайде, побързай.
— Но защо? Нали ви казах, че нищо ми няма. Не ме боли. А и цензорът ще дойде всеки момент!
— Забрави за него. Направи каквото ти казвам. Бабата ти трябва да знае.
Камелия се прибра разтревожена и объркана у дома. Амира стоеше с чадър на двора и я чакаше.
— Съжалявам, бабо — каза Камелия. — Не биваше да бягам от къщи, прости ми.
— Само Аллах прощава. Влез вътре, цялата с мокра. Къде си се научила да се държиш тъй?
— Съжалявам, бабо, но не мога да се омъжа за Джамал Рашид.
— За това ще си поговорим по-късно — каза Амира и се отправи към къщата. — Не смятай въпроса за приключен.
— Бабо — проплака Камелия, — случи ми се беда.
— Какво? Каква беда?
Девойката й описа блъсканицата на улицата, хлъзгавия тротоар.
— Краката ми бяха така — тя разпери пръсти — и после се появи кърваво петно на паважа. — Амира също я попита за мензиса като Дахиба и когато внучката й каза, че го чака след две седмици,
възрастната жена я погледна с тревога.
— Какво има, бабо? — запита тя. — Какво е станало?
— Уповавай се на Аллаха, детето ми. Има начин да те спасим.
Но не бива да казваш нищо на баща си.
След историята с Хасан Ибрахим бе изпаднал в такава дълбока депресия, че Амира не искаше да го тревожи.
Знаеше какво трябва да се направи. В Кайро имаше хирурзи,
специалисти по тези проблеми. Те умееха да пазят тайна — срещу високо заплащане.
Къщата се намираше на улица „Двайсет и шести юли“. Бяха казали по телефона на Амира да дойдат след вечерната молитва и да носят пари в брой. Двете с Камелия се качиха по една тъмна, тясна стълба и застанаха пред врата, на която нямаше табелка с име. Амира

стисна ръката на внучката си и почука. Отвори жена на средна възраст с мръсна касапска престилка и Амира прошепна:
— Кажете на доктор Малаким, че сме тук.
За тяхна изненада жената заяви, че тя била доктор Малаким и ги покани вътре. Минаха през някакъв хол. Амира видя очукани мебели,
окъсани тапети и семейни снимки, поставени върху телевизора.
Миришеше силно на пържен лук и печено агне, но и на дезинфекционни средства. Жената ги заведе в спалнята, оградена със завеса вместо с врата. На леглото имаше чист, добре опънат чаршаф;
под него се подаваха краищата на гумена подложка.
— Кажете й да легне, госпожа — доктор Малаким отиде до малка масичка, на която имаше памук, инжекция и метални кутии с хирургически инструменти, покрити със зеленикава течност. —
Достатъчно е само да си свали гащичките.
— Няма ли да боли? — запита Амира — По телефона казахте, че било напълно безболезнено.
— Ще й бия успокоително. Носите ли парите? Добре. Изчакайте отвън.
Но Амира седна на ръба на леглото и хвана ръката на Камелия.
— Всичко ще се оправи — каза тя на уплашената си внучка. —
След няколко минути ще се приберем у дома.
Лекарката придърпа едно столче до леглото, насочи лампата и каза:
— Разкажете ми как стана.
Амира повтори онова, което бе чула от внучката си, а лекарката се усмихна многозначително.
— Значи не е била с мъж, така ли? Сигурна ли сте? Бисмиллах.
Всички така разправят. Е, госпожице, сега ще ви бием инжекция.
Кажете една молитва, но много бавно…
— Какво ми направи лекарката, бабо? — запита Камелия, когато се качиха в таксито. Още бе замаяна и усещаше притъпена, пулсираща болка между краката си. Амира й помогна да влезе в къщи и да се качи в стаята си. Радваше се, че не срещнаха никого.
— Като си паднала — рече тя, докато й слагаше нощницата, —
ти си загубила девствеността си. Случват се такива работи. При някои

момичета онази ципа е съвсем тънка. Има лекари, които я възстановяват, тъй че в брачната нощ да е пак цяла — така се спасява честта на семейството. Това направи и доктор Малаким.
Камелия се срамуваше, но не знаеше от какво.
— Нищо лошо не съм направила, бабо. Просто паднах, нищо повече. Още съм девствена.
— Да, но нямаше доказателство. В сватбената нощ нямаше да потече кръв и щяхме да се опозорим. А сега ти се оправи и няма нужда да казваме на никого къде сме ходили. Заспи, детето ми. До утре ще забравиш всичко.
Но Камелия още дълго остана будна. Болката не намаляваше.
Посред нощ дори се усили, но тя не се обади на никого, от страх да не издаде тайната. На другата сутрин вдигна температура, ала пак не се оплака, за да скрие позора си. Но когато припадна в кухнята и Амира пипна горещото й чело, веднага повикаха Ибрахим.
Ще не ще, майка му трябваше да каже какво е станало. За миг в очите му блесна такъв гняв, че заприлича на някогашния Ибрахим. Но това бе само проблясък. Депресията от ново го завладя и той запази спокойствие.
— Тя има остра инфекция. Ще я настаня в болница.
Камелия прекара почти две седмици в Казър Ел Айни. Когато кризата бе преодоляна, почнаха да й идват на свиждане. Семейството така и не научи за падането и за нелегалната операция, с която бе възстановена девствеността й. Знаеха само, че има някаква инфекция с висока температура. Лелите и чичовците, братовчедите и братовчедките й донесоха много цветя и лакомства. Стояха по цял ден в стаята й и дори отвън в коридора.
Жасмина донесе вестта, че е бременна. Изглеждаше радостна,
затова Камелия не забеляза, че сестра й бе всъщност наплашена и нещастна, не видя и синината, която младата жена бе прикрила с грим.
Дахиба й изпрати цветя и картички и й се обади по телефона.
— Няма да дойда на свиждане, защото на семейството ти няма да му е приятно някаква танцьорка да те посещава в болницата.
Оздравявай бързо, миличка. Хаким много се тревожи за теб. Цензорът разпитва непрекъснато как си. Между другото, името му е Сайджид.
На сутринта след изписването й от болницата Ибрахим каза на
Амира:

— Инфекцията е нанесла големи поражения. Камелия никога няма да има деца — нямаше сили да погледне дъщеря си в очите. Все още се надяваше, че Алис ще му роди син. А сега си помисли: „Нима ще съм лишен и от внуци?“
Когато Камелия се прибра вкъщи, там цареше погребална атмосфера. Едва не я задушиха със състраданието си: Джамал Рашид бе разтрогнал годежа. А това означаваше, че едва ли ще успее някога да се омъжи. Лелите и братовчедките заоплакваха бедното момиче, за което нямаше вече място в обществото, защото никога нямаше да стане съпруга и майка. Тя бе осъдена да вегетира като стара мома.
Нямаше право даже на секс, а трябваше да запази девствеността до края на живота си.
Настъпи Светата нощ, напомняща за часа, в който пророкът се понесъл на крилат бял кон над Арабския полуостров към Ерусалим.
Там небето се отворило пред него и той получил от Бога петте всекидневни молитви, петте стълба на исляма. Пустинният вятър духаше и виеше по улиците на Кайро, покриваше лампите и фаровете на колите с пясък, старите прозоречни решетки в дома на Рашидови скърцаха и трещяха, а старинните газови лампи от бронз, в които отдавна бяха монтирани електрически крушки, бавно се полюшваха на тънките си вериги. Двадесет и шестте души, живеещи в къщата —
семейни и слуги — се бяха събрали в големия салон и се молеха.
Молитвата се водеше от Ибрахим.
Амира седеше, забулена в черно фередже и се вслушваше в мелодията на стиховете от Корана. Не можеше да се съсредоточи върху молитвата. Питаше се къде ли бяха Омар и Жасмина в тази вечер,
свята за всички мюсюлмани, в която семействата се сливаха в една духовна общност.
Жасмина се бореше с вятъра. Тя вървеше пипнешком, опирайки се на сградите и се страхуваше да не се изгуби. По опустелите улици почти не се виждаха коли. Младата жена имаше чувството, че е съвсем сама сред хаоса на вселената. Вятърът бе толкова бурен, че едва не я събори. Но тя продължаваше да върви упорито. Прихлупила бе плътно

палтото около наедрялото си тяло и притискаше воала към лицето си,
за да предпази носа и очите от бодливите пясъчни зрънца. Едва вървеше от болка.
Свикнала бе вече с побоите. Примирила се бе с мисълта, че Омар не може да спи с нея, без преди това да я напляска. Но този път се уплаши, че може да убие и нея, и нероденото бебе. Затова избяга. Сега се влачеше в призрачната нощ; всяка крачка й се струваше като цял километър, при всяко поемане на дъх изпитваше още по-остра болка и тя се молеше само да издържи до Райската улица. Знаеше, че там я очакват светнали прозорци, сигурност и сърдечно посрещане.
Семейството продължаваше да се моли. Внезапно звънецът на входната врата издрънча. Една слугиня излезе и след миг се върна заедно с Жасмина. Тя се свлече на дивана. Всички се струпаха разтревожени около нея.
Алис прегърна потресена дъщеря си:
— Малкото ми момиче, мъничката ми — извика тя. — Какво ти се е случило?
Жасмина изхълца „Омар“ и зави от болка. Амира се обърна към
Ибрахим:
— Извикай веднага Омар тук.
Но Жасмина се примоли:
— Недейте! Не искам да идва тук! Моля ви…
Ибрахим седна до нея и каза:
— Разкажи ми какво се е случило. Да не те е бил?
Амира видя гнева в очите на баща си и изведнъж се уплаши за
Омар. Обезумяла от болка, тя прошепна:
— Не… чак дотам не стигна… Съжалявам, татко.
Малко по-късно пристигнаха полицаи. Те заявиха, че са дошли да арестуват Жасмина Рашид, защото е напуснала мъжа си.
Обвинението събуди шумни протести, ругатни и упреци. Но на младата жена не й оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома.
Те имаха правото да закарат насила провинилата се съпруга при мъжа й.
Жасмина отказа да ги последва.
— Щом не искаш с добро… — каза един от полицаите и посегна да я дръпне от дивана.

Тя се надигна, плачейки и в следващия момент нададе силен вик и падна на колене. Хания каза:
— Молете се за нея! Родилните й болки започнаха!
— Но още е много рано! — възкликна Алис.
— Аллах определя кога е ударил часът — каза спокойно Амира и помогна на внучката си да стане. — Ела, трябва да побързаме. Прати някого да извика Квета.
Раждането продължи кратко и детето видя бял свят под балдахина на широкото легло, в което се бяха родили поколения от рода на Рашид. Беше момче и Квета обяви, че се е родило под знака на
Антарес, двойна звезда от съзвездието Скорпион, в шести дом.
Семейството устрои истински празник, а Ибрахим се усмихна за пръв път от няколко седмици насам. Като гледаше с любов детето си,
Жасмина забрави за побоите на Омар.
— Толкова се надявах, че ще поизчака и ще се появи на рождения ми ден — тя щеше да навърши скоро седемнайсет години.
Застанали до леглото й, Алис и Ибрахим се усмихваха със сълзи на очи.
— Не мога да повярвам, че съм станала баба — каза Алис. Аз съм само на трийсет и осем, а вече имам внуче! Ще ти издам една тайна, миличка, всъщност ще ви я кажа и на двамата. — Тя погледна мъжа си и рече.
— И аз ще имам дете. Бременна съм.
— О, любима моя — каза Ибрахим и я прегърна. — Безкрайно съм щастлив! — той приседна на ръба на леглото, взе ръката на дъщеря си и й каза: — В нощта на твоето раждане Господ наистина ме е благословил, защото ти ми роди внук — после погледна Алис с грейнало лице. — Ако е по волята на Аллаха, може да си имам и син.
И двете ме направихте много щастлив.
Алис се усмихна храбро. Помисли за нощите, в които Ибрахим я бе напивал с коняк. Добре знаеше, че спи с нея не от любов, а за да има син. Алис не искаше да има повече деца. Но сега все пак се зарадва и реши: ако е момче, ще го нарека Едуард.
Жасмина седеше до отворения прозорец на апартамента си и гледаше към Нил, вълнуващ се бурно под напора на пустинния вятър.

Люлееше в ръце бебето и усещането на топлото му телце, на малките ръчички и крачета, на мекото коремче, както и видът на сладкото личице я караха да забрави мъката си. Омар й бе позволил да остане на
Райската улица, докато се посъвземе след раждането, но веднага след като се върна с детето у дома, той я преби. Оттогава обаче изминаха вече две седмици, през които не беше я докосвал. Жасмина се молеше бебето да го вразуми: дано престане да се държи така брутално с нея.
Може би детето щеше да събуди у него чувство за отговорността, която носеше вече за тях двамата, може би ще започне да уважава Жасмина,
задето му е родила син.
Тя погледна часовника си. Мъжът й щеше да се прибере едва след няколко часа. Хрумна й една идея. Можеше да увие детето в одеяло и отиде с такси до Райската улица. За първи път щеше да влезе там като майка с бебето си. Облече се набързо и развълнувано си представи как ще я посрещнат, ще я запрегръщат, каква радост и веселие ще настъпи. Вече няма да я приемат като младо момиче, а като уважавана съпруга и майка.
Но като се опита да излезе, тя установи, че вратата на апартамента заяжда. Учуди се, защото не бе естествено вратите в едно ново жилище да набъбват. Тя дръпна още веднъж дръжката с всички сили и тогава разбра, че вратата не заяжда, а е заключена. Явно Омар я бе залостил, като е отивал тази сутрин в университета.
Потърси ключовете първо в дамската си чанта, после из цялото жилище. Никъде не успя да ги намери.
Много се ядоса, че ги е забутала някъде и реши да се обади на домакина, в който имаше резервни ключове. Но като вдигна слушалката установи, че няма сигнал. Загледа се втрещена в апарата.
Изведнъж я побиха студени тръпки. Нима Омар нарочно я бе заключил и бе прекъснал телефона? Не, изключено. Колкото и да бе жесток и брутален, никога не би стигнал дотам. Просто бе заключил вратата от разсеяност, а телефоните в Кайро и без това работеха, когато си искат.
Тя остави Мохамед в леглото и отиде в кухнята да направи вечерята.
Утешаваше се с мисълта, че като се върне у дома, Омар ще се извини и двамата ще се посмеят на глупавата му разсеяност. Жасмина реши да сготви любимото му ястие: пълнена агнешка плешка.
Но страхът й нарасна, когато Омар не се върна за вечеря. Тя го чака будна до зори. Когато той не се появи и на следващия ден, страхът

й прерасна в ужас. Омар беше я заключил и просто си бе отишъл.
Опита се да разбие ключалката, но от паника ръцете й така се разтрепериха, че успя само да измъкне дръжката. Внезапно вътрешната й част се оказа в ръцете й, а външната тупна в коридора.
Отчаяно се опита да отвори с чук и отвертка, надявайки се поне да извади вратата от пантите, но и това не успя. Заудря с юмруци и завика за помощ, макар че не вярваше някой да я чуе. Те живееха на най-горния етаж, а наемателите на останалите две жилища обикновено не си стояха в къщи. Но те и бездруго нямаше да й помогнат. Никой не се намесваше, когато мъжът решеше да накаже жена си.
Когато Омар най-сетне се завърна на третия ден вечерта,
Жасмина вече бе почти обезумяла от тревога и страх. Той бе пиян,
ритна вратата и хвърли падналата дръжка върху нея.
— Какво си направила! Тия неща пари струват, мръснице!
— Теб те нямаше и ме беше страх…
Посегна да я удари, но тя се дръпна. Той изкрещя:
— Сега ще те науча аз тебе. Ти ме опозори! Ти избяга от къщи!
Всички съседи знаят. Смеят ми се зад гърба. Аллах ми е свидетел, че ще те науча аз да се покоряваш!
Той обиколи жилището и изпочупи електрическите крушки.
Жасмина го следваше по петите и се молеше само бебето да не се събуди.
— Какво смяташ да правиш, Омар?
— Ще ти дам такъв урок, че никога няма да го забравиш.
— Няма вече да бягам, обещавам ти… — искаше да го успокои и да се помири с него, но той я отблъсна, дръпна телевизора от стената и изтръгна кабела. Същото направи и с радиото. След като изпочупи всички крушки и жилището потъна в пълен мрак, той се запъти към вратата.
— Почакай! — примоли се Жасмина. — Не си отивай. Моля те,
не ме оставяй сама. Нямаме почти нищо за ядене. Детето има нужда от…
Но Омар захлопна вратата зад себе си и тя чу как превъртя ключа.

Жасмина се събуди, защото на вратата се чукаше. В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Беше тъмно, тя бе гладна,
главата я болеше. После разбра, че е заспала на пода на хола. Накрая си спомни, че Омар я заключи — но кога бе това?
Опипом стигна до спалнята и когато взе Мохамед от креватчето му, той веднага потърси гърдата й.
Докога ли ще има кърма? От два дена не беше яла. Отново се почука. Тя се опита да стигне до вратата на апартамента.
— Заключено е — извика жената. — Кой е?
— Отдръпни се — чу тя гласа на Захария и в следващия момент вратата се отвори.
На прага стояха Камелия и Тахия.
— Бисмиллах! — възкликнаха те, като я видяха.
— Какво става тук?
— Той ме заключи! — каза тя и Тахия я прегърна.
— Опитахме се да ти позвъним — рече Камелия и се огледа в тъмното жилище. — Омар дойде вкъщи и като го попитахме как си,
отговори, че си била прекалено заета с детето и затова не си можела да ни дойдеш на гости. Сетих се аз, че нещо не е наред.
— Идваш с нас — каза Захария. — Приготви детето.
Грабнаха бързо едно одеяло, взеха палтото на Жасмина, но когато тръгнаха да излизат, на прага застана Омар.
— Какво правите тук? — запита той, побеснял от гняв.
— Взехме сестра ни, ще си я заведем вкъщи — каза Камелия. —
И да не си посмял да ни попречиш, свиня такава!
— Изчезвайте от дома ми! Жена ми остава тук! — той стисна
Жасмина за ръката, но Камелия събу обувката си и здравата го халоса по главата. Омар извика от болка, препъна се и падна на земята.
Четиримата побягнаха заедно с детето.
Щом пристигнаха на Райската улица, там избухна буря от възмущение. Семейството бе ужасено от вида на Жасмина. Жените отидоха с Жасмина и детето в салона; всички говореха в един глас,
ругаеха и твърдяха, че на Омар трябва да му се тегли един хубав бой.

Когато малко по-късно се появи Омар и поиска да види жена си,
Ибрахим го отведе в стаичката до салона, затвори вратата и със спокоен глас му забрани да заключва жена си.
Омар се изсмя.
— Това си е мое право, чичо. По закон мъжът има правото да заключи жена си, за да й попречи да избяга от него. Не можеш да ми се месиш.
Ибрахим отвърна с леден глас:
— Законът може и да не защитава Жасмина. Но аз ще я защитя.
Ако още веднъж извършиш нещо подобно, ако я заключиш,
заплашваш, биеш и изобщо я караш да се чувства нещастна, аз ще те прокълна, Омар. Ще те отлъча от семейството и вече няма да си ми племенник — той впи в него пронизващите си очи. — Ти вече няма да си от рода Рашид.
Омар се стъписа и пребледня като платно. Знаеше, че чичо му има правото да направи това; тогава Омар щеше да престане да съществува за семейството. Той се разтрепери от гняв и страх,
опитвайки се трескаво да запази самообладание.
— Да, чичо — каза младежът потиснато.
— Нямам ти никакво доверие и затова ще се обаждам всеки ден по телефона на Жасмина. Ще й идвам на гости веднъж седмично, а тя ще има правото да идва тук с детето, когато пожелае. Ти няма да й пречиш или да я тормозиш заради това. Разбра ли ме?
Омар наведе глава:
— Да, чичо.
Камелия се загледа след Омар и Жасмина, които излязоха от салона и сърцето й се сви при мисълта за сестра й. Тя бе вече заклеймена дори пред закона — станала бе нашиз, непокорна съпруга.
Камелия изведнъж осъзна, че двете бяха в сходна ситуация. И аз бях заклеймена заради един нещастен инцидент, помисли си тя. И аз съм пленница на невежеството и предразсъдъците.
Камелия усети как в нея се зароди едно доскоро непознато, ново чувство. То приличаше на пробуждане: сякаш през миналите четири месеца бе спала и едва сега си отваря очите. Поиска й се да настигне сестра си и да я върне. Но законът бе на страната на Омар. Чувството за пълна безпомощност я накара да потърси баба си. Намери я в спалнята й.

— Бабо, позволи ми да поговоря с теб — заговори почтително тя.
— Много се тревожа за Жасмина и Омар.
Амира въздъхна.
— Ако е рекъл Аллах, ще си решат проблемите.
— Но законът е несправедлив спрямо жените, бабо — каза
Камелия и седна на края на леглото. — Погрешно е да се принуждава една жена да търпи такъв брак.
— Законът закриля жената.
— Закриля ли я? Прощавай, бабо, но вестниците са пълни с истории на измъчвани жени. Наскоро четох, че мъжът на една млада жена си взел друга и напуснал страната заедно с нея. Първата му жена останала сама с детето си. Мъжът нямал никакво намерение да се връща в Египет, но не й давал развод. Жената се опитала дори да издейства развода чрез жалба до съда, за да може отново да се омъжи,
но съдът не предприема нищо, докато не получи съгласието на съпруга. Написала му безброй писма, на които той не отговаря. И така тази млада жена била осъдена да живее в самота, само защото мъжът й е безогледен и брутален.
— Това е изключение — отвърна Амира, докато четкаше черните си коси.
— Не е вярно, бабо. Чети вестниците. Ти слуша само радио, а вестниците са пълни с такива истории. Четох и за един мъж, който умрял неотдавна. На погребението се разбрало, че освен първата си жена имал и още три в различни райони на града и никой от тях не е знаела за останалите. Всяка от вдовиците се надявала, че тя ще наследи всичко, а вместо това им се наложило да си поделят нищожното наследство, което им бил оставил.
— Явно не е бил свестен мъж.
— Точно това ти казвам и аз, бабо. Той не е би свестен човек, а законът му позволява да има няколко съпруги, без те самите да знаят една за друга! Законът е несправедлив спрямо тях, както е несправедлив спрямо Жасмина. Помисли си само за всички бедни жени, които нямат голям род като нашия да ги защитава и да забрани на садистичния им съпруг да ги бие.
— Милостиви Боже — каза Амира и остави на тоалетката четката за коса. — Не съм те чувала досег да говориш по този начин.
Кой ти е напълнил главата с такива идеи?

Камелия с учудване установи, че бе повторил кажи-речи буквално думите на Дахиба. Докато вземаше при нея уроци по танци,
тя бе възприела политическите възгледи и убеждения на учителката си.
Амира каза:
— Не ги разбираш още тия неща. Много си млада. Законите ни почиват на закона на Аллаха. А той желае само добро.
— Кажи ми къде е писано, че жените трябва да търпят повече мъки и унижения.
Амира отговори рязко:
— Забранявам ти да критикуваш Божието откровение!
— Но законът не почива на Божието слово, бабо! Пророкът казва, че нито една жена не бива да бъде принуждава да се омъжи против волята си.
— Пише също, че жената трябва да се подчинява на мъжа си.
— Това е закон за жените. Но има и други заповеди, които се отнасят за мъжете, мамо. А в нашето общество те не се зачитат.
— Какви ги приказваш!
Камелия потърси някакъв пример.
— Добре, ти искаш от нас да се обличаме и да се държим прилично, защото така пишело в Корана. Затова пък Омар и Заки имат право да обличат каквото си искат и да правят каквото им хрумне.
— Те са мъже и имат право на това.
— Така ли? — Жасмина посегна към Корана, който бе сложен пред портрета на Али Рашид.
— Виж, бабо, прочети тук. Двайсет и четвърта сура, трийсети стих.
Амира погледна книгата.
— Виждаш ли какво имам предвид?
Баба й каза тихо:
— Не мога да го прочета.
— Но тук е написано съвсем ясно — Камелия прочете пасажа:
„Кажи на вярващите мъже, че трябва да свеждат погледи и да не забравят що е срам. Това е по-добро за тях.
Аллах знае какво вършат.“

— Виждаш ли? Същото е като при жените, само че единствено нас ни карат да го изпълняваме — Камелия установи, че отново цитира
Дахиба и продължи: — Божиите закони са справедливи, бабо. Но хорските закони, с които са подменили заповедите на Корана, са несправедливи. Виж, ето още един пример.
Камелия почна да прелиства книгата, но Амира отново каза:
— Не мога да го прочета.
— Да ти донеса ли очилата?
— Камелия, аз не мога да чета. Никога не са ме учили.
Внучката й я изгледа смаяна.
— Това е моят скрит позор — каза баба й и отиде до прозореца.
— Това е… единствената измама, която съм извършила. Но дядо ти ме научи на Божието слово. Благодарение на него познавам и Божиите закони.
— Няма нищо позорно в това, че не можеш да четеш — каза нежно Камелия. — Дори и пророкът не е можел да чете и пише. Но прощавай, бабо, струва ми се, че дядо не ти е казал всички закони.
— Кажи бързо една молитва, дете. Каза лоша дума за дядо си. А
той беше добър човек.
Като видя изражението на баба си, гордостта, която проблесна в черните й очи и внушената й представа за върховен авторитет, тя съжали за думите си. Но баба й сама бе казала, че като ти се изплъзне някоя приказка, не можеш да си я вземеш обратно. Камелия рече меко:
— Почитам Божиите закони, но човешките закони са несправедливи. Аз съм само на осемнайсет години, а те ме осъдиха на живот, който е истинска смърт, защото не мога да имам деца. Наказана съм за нещо, което не бе под мой контрол, за нещо, което няма нищо общо с честта, а само с човешката физическа слабост. Винаги си ни учила, че Всевишният бил милостив и мъдър. Нали е казал: „Искам да сте щастливи.“ Бабо, би трябвало Жасмина да има правото на развод с
Омар.
— Жена, която иска развод от мъжа си, опозорява цялото си семейство.
— И затова трябва да страдаме в името на честта и да бъдем нещастни? Заради някаква си семейна чест Жасмина трябва да търпи онзи страшен тормоз? А аз трябва да се чувствам излишна на този

свят, само защото онази ужасна жена на улица „Двайсет и шести юли“
спаси честта ни, като ми лепна страшна инфекция, така ли?
— Честта е над всичко — отвърна тиха Амира с треперещи устни. — Животът в безчестие не е живот.
— Бабо — каза Камелия. — Ти ми беше като майка, ти ме възпита. Никога не съм се съмнявала в теб. Но не може честта да е най-важното нещо в живота.
— Щом младите почнаха да възразяват на старите и да извъртат
Божието слово, светът не е тръгнал на добре. Ти ме засегна дълбоко.
Камелия прехапа долната си устна. После каза:
— Моля те да ми простиш и да ме благословиш, бабо. Трябва да намеря своя път в живота… Още днес напускам този дом. Трябва да разбера къде ми е мястото. Моли се за мен.
Амира стоя до прозореца дълго след като Камелия бе излязла от стаята. Видя как пристигна едно такси, внучката й излезе от къщата с куфар в ръка влезе в колата и изчезна от погледа й. А тя си мислеше за малкото момиченце, което се роди с нейна помощ преди осемнайсет години в една бурна нощ като тази. В същата нощ Ибрахим прокле
Бога.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Захария видя ангели.
Поне така му се струваше. Но очарователните жени, които плуваха в златисто сияние, бяха всъщност Амира и готвачката Сара.
Усети една длан да прихваща главата му и по устните му да се разлива топла, сладникава течност.
— Изпий това — че той гласа на баба си. След няколко глътки главата му се избистри. Като видя угриженото лице на Амира, той запита:
— Какво става?
— Падна в несвяст, Заки.
Видя чашата в ръката на баба си и разбра, че е пил чай. Изправи се с усилие и запита:
— Колко е часът?
— Не се безпокой — отвърна меко тя. — Чай е позволено да се пие. Слънцето вече залезе. Семейството се събра на вечеря в салона.
Хайде, ела долу…
Захария установи, че е на леглото в своята стая. Погледът му падна върху Сара, която стоеше зад баба му и чакаше нареждания.
— Вие паднахте в кухнята, млади ми господарю — каза тя. —
После ви пренесохме тук.
Амира го погали по косата и запита:
— Да не си прекалил с постенето, Заки?
Той падна на възглавниците. Не постя достатъчно, помисли си момчето и съжали, че е изпило чая. Рамазанът, месецът на постите и покаянието, скоро щеше да свърши. Оставаше му малко време, за да спаси душата си.
Седемнайсетгодишният младеж се бе опитвал през всеки ден от месеца на постите да изпълни изискванията на четвъртия стълб на вярата, като не ядеш и не пиеше от изгрев до залез, отказа се от тютюна дори от одеколона, за да победи своите страсти оръжията на сатаната. Освен това трябваше да пречисти и мислите си, да ги отклони от земните грижи да ги насочи към Бога. А в този ден той бе наруши духовния пост.
Амира каза:

— Мисля, че си прекалено суров спрямо себе си, синко.
Забранено е да се пости непрекъснато. От залез до изгрев можем да ядем и пием колкото си искаме. Какво ти е, момчето ми? Виждам, че нещо те мъчи да нямаш проблеми в училище?
Зелените му очи се впиха в Амира и той каза глухо:
— Искам да се оженя, бабо.
Амира го погледна учудено.
— Но ти нямаш още осемнайсет, Заки. Няма професия — как ще изхранваш жена и деца.
— На Омар как позволи да се ожени — той още следва.
— Омар получи наследство от баща си. Освен, това само след година ще получи диплома и ще го назначат като инженер. При него нещата са съвсем други.
— Тогава Тахия и аз можем да останем да живеем при теб,
докато завърша училище.
Амира се дръпна назад.
— Тахия ли? За нея ли искаш да се ожениш?
— О, бабо, — отвърна страстно той — умирам за нея! Обичам я!
Сърцето ми изгаря!
Амира въздъхна. Ах, тези млади мъже! Непрекъснато изгаряха от страст. Къде бяха останали търпението и самообладанието?
— Още си много млад — каза тя и се замисли. Захария не бе истински потомък на Рашидови. Невъзможно бе да му дадат Тахия.
Захария и Тахия седяха на мраморната пейка в градината, на която преди близо една година се бяха целунали за първи път. Тахия бе сгодена и щеше да се омъжи за Джамал Рашид още преди края на този месец. Не беше особено въодушевена от тази перспектива, но за разлика от Камелия и Жасмина никога не би посмяла да се противопостави на решението на баба си.
Седяха умълчани под звездите и тънкия лунен сърп, държаха се за ръце и вдъхваха аромата на жасмин. Накрая Захария каза:
— Винаги ще те обичам, Тахия. Никога няма да обикна друга жена. Щом не мога да се оженя за теб, ще посветя живота си на Аллах
— той каза това, без да подозира, че повтаря думите, с които баща му преди близо осемнайсет години се бе сбогувал със Сара.

Тахия положи глава на рамото му и тихо заплака.
Ибрахим погледна жената в леглото си и реши, че за последен път спи с проститутка. Ходил бе при три ясновидки. И трите го увериха, че Алис чака син; така той стигна до извода, че в затвора е изкупил греха си, че Аллах му е простил греховете и му дава възможността да започне наново.
Мъжът бе рус. Косите му бяха вече оредели, но той бе истински блондин. И всеки път, когато погледите им се срещаха в препълнената зала, Нефиса се опитваше да установи какъв бе цветът им — сив или син?
Намираха се на прием при един известен журналист. Нефиса бе поканена на него, защото бе близка с домакинята — светска дама,
която някога посещаваше често двора на крал Фарук. Тя искаше да се запознае с този мъж и тъкмо се чудеше как да го направи, когато приятелката й застана до нея. Тя бе жена с набито око, която обичаше да посредничи между хората и затова бе забелязала, че двамата й гости не откъсват очи един от друг.
Сега тя й прошепна тихо:
— Професор е в Американския университет. Мисля, че е доста симпатичен, а освен това не е и женен. Да те запозная ли с него, скъпа?
Камелия оправяше в гримьорната на Каж д’Ор бялата сатенена галабия, с която щеше да дебютира тази вечер. Помисли си колко хубаво би било цялото семейство да присъства на първото й представление. А когато излезе на сцената за съвместното изпълнение с Дахиба, й се стори, че се носи над облаците. Публиката заръкопляска, завика „Я Аллах!“, Камелия се усмихна и затанцува.
Жасмина притискаше Мохамед към гърдите си и четеше учебника по биология, който Заки й бе подарил за рождения й ден. Тя почти не вдигна поглед, когато Омар излезе от спалнята в облак от

одеколон. А когато й каза, че отново излиза, тя само кимна и обърна страницата. Вече не се страхуваше от него. Не знаеше какво му е казал баща й на четири очи, но ефектът бе осезаем. Омар започна да прекарва вечерите си с приятели, но това не я измъчваше. Тя си имаше
Мохамед, синът й бе за нея центърът на вселената, а освен това разполагаше и с книги. Жасмина бе твърдо решена някой ден да стане студентка. Така ще придобие независимост. Поради тази причина тя използваше предпазни средства срещу забременяване, които бе взела от новите центрове за контрол върху раждаемостта.
Мириам Мизрахи хвърли печален поглед върху товарната кола, в която качваха и последните мебели. Сюлейман бе продал голямата къща на Райската улица и сега двамата се местеха в апартамент на площад Талаад Харб. Тя мина бързо покрай камиона и влезе в градината на Рашидови, където Амира тъкмо береше билки за мехлеми и отвари.
Мириам тайно плачеше за приятелката си, която така се бе отчуждила от сина и дъщеря си, та даже и от внуците. Много й се искаше да й разкаже какво е станало с третото й дете, със сестрата на
Ибрахим и Нефиса. Но Али я бе отлъчил и затова Мириам й се закле,
че никога не ще споменава името на дъщеря й.
Затова сега съжаляваше, че случайно е научила какво е станало с
Фатима.
Много й бе трудно да запази тази тайна.
— Горкият Ибрахим — каза Алис и взе чашата кафе, която й подаде Мириам. — Опасявам се, че единственото нещо, което си спомня за Англия, е отказът на баща ми да се запознае с него. Еди,
разбира се, бе много мил с мъжа ми. Едуард приличаше на мама. И тя обожаваше всичко екзотично. Но баща ми си мислеше, че съм се омъжила за човек, който е на по-ниско социално стъпало от нас — тя се заслуша в музиката, която долиташе от съседния апартамент. Това бе арабска музика, а тя така и не успя да свикне с нея. — Толкова се радвам на предстоящото пътуване — продължи тя — Почти имам чувството, че може и да се преместим там!
— Най-важното нещо е семейството — каза Сюлейман. Той си бе поотдъхнал от напрежението през последните няколко години и явно

се наслаждаваше на рентиерството си. — Двамата с Мириам много бихме искали да отидем да пообиколим децата. Но те са пръснати из цял свят, а ние вече нямаме сили за такава одисея — той погледна
Амира. — Синът ти е добър съпруг. Готов е да затвори кабинета си, за да отиде с жена си в родината й. Съжалявам, че и аз не направих същото, докато бях още млад. Защо ли не обиколих света, за да видя децата си…
— Благодаря на Аллаха, че Ибрахим стигна до това решение —
каза Амира и си сложи захар в кафето. Зад дребните ритуали при пиенето на кафе се опитваше да прикрие страховете си. Не можеше да овладее безпричинния си страх, че ако синът и напусне сега страната,
тя никога вече няма да го види. Но се стараеше да не й личи. — Дано да мине пътуването леко и да се върнат скоро.
Ибрахим предложи да направят това пътуване, след като Алис роди преждевременно и детето умря — оказа се, че наистина е момче.
Тя сякаш не можеше да преодолее травмата и бе загубила всякакъв интерес към света. Перспективата да се завърне в родината й подейства обаче като чудотворен лек и тя си възвърна радостното настроение.
Алис не споделяше с никого истинската причина, поради която искаше да се върне в Англия, но тъкмо тази тайна изпиваше силите й.
След преждевременното раждане забеляза у себе си изразена склонност към депресивни състояния. Сякаш някаква мъртва земя се простираше в душата й, сякаш леденостудена, подземна река течеше из дълбините на съществото й, без да излиза на повърхността. Алис все по-често се сещаше за майка си и се питаше дали и тя е чувствала подобно подмолно течение у себе си. Затова въпросът, какво точно бе тласнало лейди Франсиз към самоубийството, придоби за нея особена важност.
Искаше да се завърне в Англия, за да получи ясен отговор на този въпрос. Леля Пенелопи бе най-добрата приятелка на майка й.
Алис трябваше да разбере дали е имало външна причина за самоубийството или склонността към самоунищожение им е вродена,
генетично заложена. Алис искаше да знае това със сигурност, защото догодина навършваше четиридесет и две години. На същата възраст се бе самоубила майка й.
На вратата си почука силно.

— Кой ли може да е? — каза Мириам и си избърса ръцете в престилката. Но още преди да отвори нещо силно изтрещя и вратата зейна. В жилището нахлуха мъже в униформи.
Сюлейман скочи:
— Кои сте вие? Какво искате?
— Сюлейман Мизрахи? — запита един офицер.
— Аз съм.
— Обвиняват ви в изменнически изявления.
Амира захлупи лице с длани. Нима сънуваше? Все едно че се повтаряше мистериозното арестуване на Ибрахим.
Чували бяха за нощните посещения на военната полиция и се носеха слухове, че пращали хората в лагер, без съд и присъда. Но арестуваха главно членове на нелегалните Мюсюлмански братства или на други дисидентски групи. Какво може да иска военната полиция от двама стари евреи?
— Станало е грешка — каза Мириам, но я избутаха брутално настрани. Тя падна върху витрината с порцеланови съдове, усети остра болка и нададе приглушен вик.
Алис отиде бързо при нея, а Амира застана пред офицера.
— Нямате право да вършите такива работи — каза тя. Но той изобщо не й обърна внимание. Нареди на войниците да претърсят жилището. Униформените мъже взеха да изхвърлят дрехите от гардероба, да изпразват чекмеджета на пода, да тъпчат джобовете си с бижута и пари. Един от тях се пресегна и хвърли на земята сребърната менора и поставените в рамки портрети на децата и внуците.
Менората, рамките, от които бяха скъсани снимките и старинното сребро на Мириам изчезнаха в един чувал, който замъкнаха към изхода.
— Алис — каза Амира тихичко, за да не я чуят войниците, —
обади се веднага на Ибрахим.
Накрая мъжете застанаха пред Сюлейман.
— Не-е-е! — извика Мириам.
— Вие сте арестуван — заяви офицерът с режещ глас. —
Обвинявам ви в подривни действия срещу правителството и египетския народ.

Сюлейман погледна жена си с неразбиращи очи.
— Моля ви — каза тя. — Станала е грешка. Та ние нищо не сме…
Но един войник изви ръцете на Сюлейман, друг го блъсна в гърба и той политна през вратата към антрето. Старецът се хвана за сърцето, нададе вик и се строполи на пода.
Мириам изтича до него.
— Сюлейман? Сюлейман!
— Внимавай, Жасмина. При толкова дълбока рана може да възникнат проблеми — каза Ибрахим на английски, за да не уплаши с думите си майката на детето — фелахка, която живееше отскоро в града.
— Как е станало? — запита младата жена. Тя бе дошла в кабинета на баща си, за да замести медицинската сестра, която имаше почивен ден. Омар бе командирован в Кувейт и тя можеше да помага на баща си — нещо, което винаги правеше с удоволствие.
— Срутила се една стълба… Така, добре — каза Ибрахим и премина отново на арабски — Ти си храбро момче. Още минутка и сме готови.
Докато баща й промиваше внимателно раната Жасмина се усмихваше окуражително на момчето. Наоколо гъмжеше от деца като него. Родителите им бях напуснали селата си и бяха надошли в градовете търсене на по-добър живот. Блъскаха се в жилища, които бяха предназначени за десет пъти по-малко обитатели; понякога нощуваха на покривните тераси ил по тесните улици. Подслоняваха се,
където завареха: зеленчукови градини, в кокошарници и обори, по стълбища и в развалени асансьори. Затова и непрекъснат имаше нещастни случаи. В крака на момчето се бе забил пирон и Ибрахим току-що го бе извадил.
— Е, Жасмина — обърна се той към нея пак на английски, —
почистихме раната и я промихме с калиев перманганат. Сега какво трябва да направя?
Младата жена бе облякла бяла престилка и си бе вързала косите с бяла кърпа също като медицинската сестра на баща си. Тя му подаде купичка с виолетова течност, която току-що бе приготвила:

— Гентианавиолет — отвърна тя, — ако няма нужда от антибиотик.
— Умно момиче си ми ти — каза Ибрахим внимателно намаза кожата на момчето с разтвора под мълчаливото наблюдение на майката, жена на неопределена възраст, облечена в черен шал до земята. — Както знаеш, при такава голяма рана има опасност от инфекция. Момчето е имало късмет, че майка му е събрала смелост да го доведе тук. Когато не тече много кръв, тези хора смятат нараняванията за нещо безобидно и не им обръщат внимание.
Понякога се стига до отравяне на кръвта и човекът умира.
Докато превързваше мършавото краче, Жасмина си помисли, че момчето е на възрастта на сина й. Но беше по-дребно от тригодишния
Мохамед и бе явно недохранено.
Ибрахим би инжекция против тетанус на момчето, което веднага избухна в сълзи и каза на майката:
— Доведи го пак след три дена. Слагай често ръка на челото му.
Като го усетиш, че е горещо, ела веднага тук. Ако забележиш, че кракът му се вкочанява или че е нещо неспокоен, пак го доведи. Разбра ли ме?
Жената кимна, гледайки плахо над ръба на памучното фередже,
което притискаше през цялото време пред лицето си. Бръкна под черния шал, извади няколко монети, но Ибрахим махна с ръка:
— Молитвите са по-ценни от парите. Помоли се за мен — когато жената си тръгна, той отиде до умивалника и си изми ръцете. — Може би няма да ги видим повече, Жасмина. Ако раната се инфектира, тя ще го закара при някой знахар да прогони джиновете от него — той погледна дъщеря си, която почистваше инструментите и купичката. —
Сигурна ли си, че си готова цял живот да се занимаваш с такива неща?
Да бъдеш съпруга и майка — да, това е прекрасна професия. Защо искаш да станеш лекарка? Както виждаш, лекарската практика може понякога да те доведе до отчаяние.
Жасмина го погледна със закачлива усмивка:
— А ти защо си станал лекар, татко?
— Нямах кой знае какъв избор. Дядо ти доста точно бе предначертал моя път.
— А ти какво би предпочел?

— Ако сега можех да избирам — отвърна Ибрахим и си подсуши ръцете, — щях да отида да живея на някоя от нашите памукови плантации по делтата на Нил. Едно време исках да стана писател. Още като съвсем млад. Може би всички млади хора мечтаят да пишат?
Жасмина го наблюдаваше внимателно как четка косите си. Реши,
че макар да наближава петдесетте, все още изглежда добре. Малко бе пуснал коремче, но това му придаваше повече достолепие. Не се учудваше, че майка й се е влюбила в него.
Тя хвърли в кошчето гумените ръкавици и мръсния памук, като с ъгълчето на окото си гледаше как баща й нанася някакви бележки със златната си писалка на едно картонче. Той наближаваше възрастта, в която арабите според Жасмина ставаха най-привлекателни. Тогава жената може би отново можеше да открие в тяхно лице един другар и партньор — когато бяха надраснали младежките си изпълнения, когато вече не робуваха единствено на суетата и характерът им достигаше известна зрелост. Забелязала бе тези черти и в професорите си, във възрастните мъже по кафенетата; дори старите просяци по улиците излъчваха особено достойнство. Тя се запита дали естественото благородство, което рано или късно се проявяваше у арабите, бе расов белег, наследство от пустинните племена, които в хода столетията се бяха научили да устояват и на най-суровите изпитания. Дори при Омар забелязваше първите обнадеждаващи признаци, макар че бе едва на двайсет и пет. Вероятно сега в общуването с бизнесмени и висшестоящи се научаваше на онова, което не бе научил в детството си: на дисциплина, скромност и съобразяване с другите.
Ибрахим се обърна и погледна към Жасмина, която подреждаше инструментите му в белите метални шкафове. Свалила бе забрадката си и русата й коса падаше свободно на раменете. „Прилича на Алис“
помисли си той. — „Притежава същия чар, същите изящни движения.
Но интереса към науката, твърдата решимост да стане независима и да придобие професия, не бе наследила от майка си. Може пък да съм й ги предал аз, помисли си той. Може би притежавам воля, но не си давам сметка за това.“
Всъщност нямаше нищо против тя да стане лекарка. Вече си представяше как превръща съседното помещение, където преди се срещаше с проститутките, във втори кабинет. Усмихна се виновно при спомена за своите „прегрешения“ и реши, че вероятно е редно да

помогне на дъщеря си да осъществи своите мечти. Като стане лекарка,
ще я вземе при себе си в кабинета. Тя ще лекува жените и децата, а той
— мъжете. Ще работят в екип, ще се консултират, ще разменят мнения:
доктор Ибрахим Рашид и доктор Жасмина Рашид. Ще бъде всеки ден край него, ще изпълни кабинета му с живот и радост.
— Но ти имаш син — каза той. — Не трябва ли да му посветиш всичките си сили и време?
— Само да можех! Леля Нефиса не се откъсва от него. Сега са на куклен театър и бих се радвала, ако успея да си го взема поне довечера.
— Е, да, докато Тахия не роди дете, Мохамед ще е единственото внуче на сестра ми.
Жасмина се обърна и го погледна в очите:
— Татко, докато стоях вкъщи, се подготвих за следването. След две години Мохамед тръгва на училище и тогава бих искала да стана студентка.
— Не си ли много млада за лекарка?
— Като се дипломирам, ще бъда на двайсет и шест.
— Тогава ще си вече стара жена — отвърна сухо той и се учуди,
че макар вътре в себе си да подкрепяше плановете й, всъщност каза онова, което се очакваше от него като баща. — Не знам, струва ми се,
че за млада жена от твоята класа и с твоето възпитание не е много подходящо да следва медицина. Помисли си пак. Бих предпочел да ми народиш много внуци. Мохамед е вече почти на четири. Има нужда от братчета и сестричета.
Жасмина се засмя:
— Синът ми има повече братовчеди и братовчедки, отколкото му трябват. Появата на братче или сестриче само ще го обърка!
Знаеше, че семейството вече се пита защо не забременява отново. Никой не знаеше, че използва песар. Преди три години бе решила твърдо да се разведе с Омар. Но като проучи внимателно въпроса, разбра, че това е свързано с огромни трудности. За разлика от мъжа жената получаваше развод само при определени условия:
например ако мъжът й е осъден на доживотен затвор, ако страда от нелечима болест, ако е душевно болен или така малтретира жена си, че тя е вече осакатена за цял живот.
Една възрастна жена, която като нея работеше като доброволка при Червения полумесец, й даде добър съвет: „Адвокати! Съдилища!

Жалби! — рече презрително тя. — Всяка жена с малко акъл знае как да накара мъжа си да се разведе с нея. Аз успях да го направя даже два пъти. И двамата ми мъже се случиха егоисти и идиоти. Голяма грешка беше, че се омъжих за тях. Но всяка жена може да разкара мъжа си.
Майка ми му викаше «пресоляване на супата»: занемаряваш домакинството, вдигаш шум до Бога, когато приятелите му дойдат на гости, а като покани някои важни хора, гледаш яденето да не стигне, а децата да беснеят пред очите им. Това ранява жестоко мъжкото му честолюбие. Ако това не помогне, има едно безотказно средство:
изсмей му се, докато те чука. Ако тогава не прогони жена си, става импотентен.“
Но тогава Жасмина не бе отчаяна чак дотам, защото Омар започна да се държи по-човешки. А като завърши, го назначиха в правителствената администрация и често ходеше на дълги командировки в чужбина. Отсъствието му, тайното използване на песара и подготовката за следването правеха живота й поносим. Дори отношенията им като че ли се подобриха. Омар се отнасяше с повече уважение към нея, а от последното ходене в чужбина й донесе дори подарък. Тя се надяваше, че ще успеят да се сближат и след време може и да се обикнат — затова се стремеше да се сдобри с Омар.
— Но това не ми е достатъчно, татко — каза Жасмина. — Да,
прекрасно е да си майка. Но тази роля някак ме ограничава. Когато слушам лекции или идвам тук да ти помагам, аз се чувствам съвсем друг човек. То е като пробуждане. Все едно че откривам истинското си
„аз“. Знаеш ли, завиждам на Камелия, че направи кариера като танцьорка.
— Дядо ти не би одобрил идеята жени да стават лекарки.
— Но аз се обръщам към теб, татко, а не към дядо си Али.
— Така е — каза той бавно — аз не съм като баща си — той й се усмихна. — Е, добре, момичето ми. Щом се върнем с майка ти от
Англия, ще си поговорим за това.
Жасмина го прегърна и като я притискаше към себе си, той се зарадва, че дъщеря му е смела и има достатъчно доверие в него, за да му говори открито за плановете си. „Ех, да имах твоя кураж — помиел си той, — да можех и аз да поговоря откровено с Алис.“
Телефонът иззвъня. Ибрахим отиде в съседната стая. Когато се върна след приключването на разговора в кабинета, лицето му бе бяло

като платно.
— Какво има? — попита уплашена Жасмина.
— Сюлейман е мъртъв. Ченгетата са нахлули у Мизрахи. Майка ти и баба ти били случайно там…
На вратата се почука. Жасмина отвори и с учудване видя на прага Джамал Рашид, мъжа на Тахия.
— Прощавай, че ти се изтърсвам така неочаквано, Ибрахим —
каза Джамал, — но работата е спешна. Може ли да вляза?
Гостът не се впусна в обичайните любезности и това изненада
Жасмина. Ибрахим поздрави Джамал, даде му стол да седне и запита:
— Да не идваш заради Тахия? Да не е болна?
След женитбата си племенницата му бе напуснала дома на
Райската улица, но често посещаваше семейството си. Жасмина знаеше, че напразно се опитва да забременее.
— Жена ми, слава Богу, е добре. Ибрахим, дойдох да те предупредя, че военната полиция беше при мен. Задаваха ми разни въпроси.
— Какви въпроси?
— За теб. За политическите ти възгледи, за банковата ти сметка,
за инвестициите ти.
— Как така? Защо?
— Не знам. Но тази сутрин научих от един приятел — не мога да ти кажа името му, — че името Рашид било в списъците.
— В какви списъци?
— По които отвеждат хората в лагерите.
Ибрахим отиде до вратата на кабинета, огледа празния коридор,
заключи, върна се, заключи вратата на стаята, в която седяха и каза:
— Как е възможно да попаднем в този списък? Семейството ми не е имало никакви проблеми с правителството на Насър. Ние сме мирни хора, Джамал!
— Заклевам се, че е истина. Внимавай, Ибрахим. Знаеш каква власт има военната полиция. Всички се страхуват от министър Амер.
Откак той контролира армията, почнаха да арестуват всеки, който е имал неблагоразумието да критикува скапаните телефони на Кайро и конфискуват имуществото му в полза на държавата.
Джамал се огледа, сякаш някой от шпионите на Насър би могъл да се скрие в кабинета.

— Ибрахим, нали познаваш сестра ми Мунирах, дето е омъжена за един богат индустриалец. Снощи са били при нея. Изкарали я заедно с децата на улицата, а войниците конфискували и къщата, и всичко в нея. Взели й пръстените от ръцете и верижките от шиите на дъщерите й. Отвели мъжа й и най-големия им син. Нищо не се пише за тези неща, защото вестникарите знаят какво ги чака. Обаче едно е сигурно: чистката този път е насочена срещу богатите.
— Току-що научих, че са ходили в жилището на Мизрахи и така брутално пребили Сюлейман, че починал на място. Бисмиллах, как можем да се опазим?
— Ще ти кажа аз какво направих. Преди да дойда тук,
прехвърлих къщите, дето ги давам под наем, на Тахия и на братовчедките ми. После си изпразних банковата сметка и скрих парите. Ако нахлуят у дома, нищо няма да намерят. Повярвай ми,
Ибрахим, към никого не можеш да се обърнеш, на никого вяра да нямаш. Свалиха даже някои от големците в правителството.
— Но как е попаднало името ми в този списък? Аллах ми е свидетел, че откак Фарук напусна Александрия, аз си живея мирно и тихо. Не могат да упрекнат в нищо нито мен, нито семейството ми!
Какво има против мен този Амер?
— Ибрахим — отвърна Джамал, — не те преследва Амер. Това е работа на държавния му секретар. Той стои в сянка, но притежава огромна власт. И като сложи някое име в списъка, няма измъкване.
— И кой е той?
— Един твой бивш приятел: Хасан ал-Сабир.
Ибрахим реши да си отмъсти, но искаше първо да види майка си и Алис, които бдяха заедно с Мириам над починалия Сюлейман и затова отиде в синагогата. Жилището на Мириам бе конфискувано и запечатано. Позволиха й да вземе само дрехите на гърба си и практически я изхвърлиха на улицата. Затова щеше да остане по време на седемдневния траур в дома на равина. После трябваше да си търси ново жилище. Амира горещо я помоли да дойде при тях в дома на
Райската улица, но приятелката й отказа. След смъртта на Сюлейман нямала сили отново да се върне там, където била прекарала толкова щастливи години.

Амира смяташе да се обърне към Сафия Раджиб, която преди близо петнайсет години бе издействала освобождаването на Ибрахим.
Но мъжът й бе изпаднал в немилост. Преди време го бяха пенсионирали тихомълком.
— Мамо, семейството ни е в опасност. Военната полиция ще дойде рано или късно. Искам да се приберете час по-скоро с Алис у дома. Още тази вечер скрийте всичко по-ценно и обяснете на жените,
че трябва да запазят спокойствие, когато ония пристигнат.
Обърна се към Алис, застанала до Амира, и каза:
— Съжалявам, мила. Отново ще трябва да отложим пътуването си до Англия. Не знам как можем да се справим със ситуацията, но в момента не мога да зарежа всичките си близки. Искаш ли да отидеш сама?
— Не — отвърна Алис, — ще отидем, когато положението се оправи.
Мириам също дойде до вратата:
— Какво има, Амира? Ибрахим, какво става?
— Моите съболезнования, лельо Мириам. Прощавай, но майка ми трябва да се върне веднага вкъщи.
— Да, разбира се. В тези несигурни времена човек трябва да е при семейството си.
— Ще се върна веднага щом мога — каза Амира.
Мириам сложи ръка на рамото на приятелката си и каза:
— Знам, че искаш да ми помогнеш. Но не се тревожи повече за мен. Реших да отида при сина си в Калифорния. Заминавам веднага след като… — гласът й изневери — след като се сбогувам със
Сюлейман.
Ибрахим каза:
— Мамо, вземете моята кола. Трябва да побързаме.
— Толкова ли е голяма опасността?
— Дано се лъжа…
— А къде отиваш ти?
— В Кайро има само един човек, който може да ни спаси. Дано успея да поговоря с него.
— Ах, здравей — каза Жасмина на малкия си син, когато спряха пред дома на Рашидови. Тя притисна радостно към себе си Мохамед,

който я чакаше пред вратата и се усмихна, за да скрие страха си.
Нефиса притича до тях, взе Мохамед на ръце и възкликна.
— Слава на Аллаха! Сега вече всички се събрахме. Надявам се,
че не си забравила?
Слугите отнесоха багажа на Жасмина вътре. Когато влязоха на хладно, Нефиса й каза:
— По нареждане на Ибрахим се опитваме да скрием каквото можем. Ако си донесла някакви бижута, трябва да ги приберем на сигурно място, за да не ги намери военната полиция.
В къщата цареше голяма суматоха: под ръководството на Амира се снемаха картини от стените, порцеланът и кристалът изчезваха от шкафовете и масите.
Жасмина се зарадва, като видя в салона Джамал и Тахия.
Младите жени се прегърнаха, но от погледа на Жасмина не убягна тревогата, която се четеше в очите на братовчедката й.
Алис имаше за задача да събере скъпоценностите. Тя ходеше от стая на стая и вадеше бижутата от чекмеджета, ковчежета и ръчни чанти. Дизайнерските тоалети, ценното копринено бельо, кожените палта и обувките от крокодилска кожа се събираха и натъпкваха в чували за брашно и картофи. Слугите ги отнасяха в кухнята и Сара им даваше указания къде да ги сложат в голямото помещение, така че войниците да не се досетят какво има вътре. Хания излезе заедно с
Алис в градината и двете изкопаха дупки, в които да скрият скъпоценностите. Всички работеха съсредоточено и мълчаливо. В
къщата вече не се носеше смях. Смрачаваше се. Военната полиция можеше да се появи всеки момент. Но им трябваше още доста време,
за да изпразнят къщата и да приберат всичко ценно или поне да го поприкрият.
Малко по-късно в салона влезе Захария, сне си очилата със златните рамки и потърка очи. Жасмина го прегърна.
— Татко къде е? — запита я той.
— Не знам, Заки…
След посещението на Джамал Рашид в кабинета баща й я изпрати вкъщи. Омар бе в чужбина и тя трябваше просто да си събере багажа и да изчака при семейството опасността да отмине. Когато

стигна с таксито до тяхното жилище, видя пред входа кола на
Министерството на отбраната. Шофьорът й връчи писмо. И сега се разтреперваше като си спомни как поиска от нея да се подпише, че го е получила и заяви, че в случай на отказ имал нареждането да я отведе незабавно при Хасан ал-Сабир. Хасан бе написал едно-единствено изречение:
„Мила Жасмина, очаквам те още днес.“
Къщата, разположена край Пътя на пирамидите, бе обградена от полета със захарна тръстика и палмови горички, така че почти не се виждаше от улицата, високи платани обрамчваха добре поддържаните алеи. Тежките, затворени капаци на прозорците пазеха обитателите й от чужди погледи.
Когато Ибрахим слезе от таксито и мина през разкошната градина, той си помисли: Тук живее един изключително богат човек.
Почука с тежката хлопка на вратата. Портата беше украсена с прекрасна дърворезба, която по би подхождала на някоя джамия. Слуга в ослепително бяла галабия му отвори и го въведе в хола. Полираният до блясък под бе застлан със скъпи килими и тигрови кожи.
Вентилаторите, разположени в ъглите, осигуряваха приятна прохлада.
Слугата се оттегли и миг по-късно се появи Хасан. Ибрахим си помисли, че приятелят чу почти не се е променил за четирите години,
изминали от последната им среща. Може би изглеждаше само по- уверен в себе си и по-спокоен от онази вечер, когато Ибрахим анулира едновременно и брачния договор, и тяхното приятелство. Той демонстрираше богатството си с дълъг, украсен с разкошни бродерии кафтан, златен ръчен часовник и дебели златни пръстени.
— Добре дошъл в бедняшката ми колиба — каза той подигравателно и добави с усмивка: — Очаквах те.
Ибрахим се огледа и сухо отвърна:
— Бедняшка ли? Не виждам никаква следа от прехвалената скромност, която бих очаквал от един палач на Насър.
— Военна плячка, приятелю. Това е просто отплата за моя принос в изграждането на социализма. Слугата ми ей сега ще донесе кафе. Или предпочиташ чай? Може би ще пийнеш с мен чаша уиски, за

да отбележим днешния празник? — Ибрахим махна нетърпеливо с ръка. Хасан отиде до една махагонова масичка за сервиране, отрупана с кристални гарафи и чаши и си наля едно уиски.
Ибрахим мина веднага на въпроса.
— Предупредиха ме, че ще ме споходят неканени гости. Вярно ли е?
— Така ли трябва да се срещат двама стари приятели? Къде са добрите ти маниери?
— Защо семейството ми е включено в списъка?
— Защото аз го сложих там.
— Защо?
Хасан погледна чашата си, отпи една глътка и каза:
— Много направо го подкара. Това никак не е характерно за теб.
Е, добре, щом така предпочиташ… — той отпи още една глътка и се засмя самодоволно. — Да, аз добавих името ти в списъка, като целях само едно: да дойдеш при мен и да ми предложиш някакъв подкуп,
срещу който съм готов да го махна оттам.
Ибрахим посочи луксозно обзаведеното помещение:
— Едва ли съм по-богат от теб.
— Аз не ти искам пари.
— А какво тогава?
— Не можеш ли да се сетиш?
Ибрахим плъзна поглед по скъпоценните предмети: огромните слонски бивни, кръстосани над камината, поставките за цигари от копито на антилопа, кожата от зебра върху лъскавия под. Под една шотландска гайда, окачена на стената, видя древноегипетска статуя на пиедестал. Ибрахим не се съмняваше, че е истинска, макар и придобита нелегално. „Плячката на Хасан“, помисли си той и се запита дали и сребърната менора на Мириам не е попаднала в колекцията на ненаситния Хасан.
— Искам друг трофей — рече домакинът, тъй като забеляза накъде се насочи погледът му.
— Какво имаш предвид?
— Искам си само онова, което по право ми принадлежи. Ти ми го отне, като не спази брачния договор. Дай ми го и прашинка няма да падне върху твоето семейство.
Ибрахим го погледна мрачно:

— Какво искаш?
— Жасмина.
Куфарите на Жасмина бяха в стаята, където някога спяха заедно с Камелия. Единият бе отворен върху леглото. Нефиса дойде при нея и каза:
— Тази вечер братовчедът Ахмед от Асиут ще пристигне с жена си и децата. Къщата ще се напълни с народ.
— Лельо, налага ми се отново да изляза. Би ли гледала през това време Мохамед? Всички са толкова заети, че ме е страх да не го изпуснат от очи.
Нефиса седна на леглото и взе малкия в скута си.
— На драго сърце — рече тя, извади един бонбон и му го даде.
— Но мога ли да те попитам защо се налага да излизаш в тоя късен час? Да не си забравил нещо?
Жасмина изведнъж се разтрепери и изпусна дамската си чанта.
Като се наведе с пламнало лице и започна да събира нещата си,
свекърва й рече:
— Щом те е страх толкова от полицаите, не е ли по-добре да останеш тук?
— Имам една среща, която не мога да отложа, лельо.
Нефиса бе обзета от любопитство.
— И с кого… — запита тя, но Жасмина се обърна, без да каже нищо и изтича навън.
Мохамед се размърда неспокойно. Тя го пусна на земята и реши да разопакова багажа на снаха си. Започна с вече отворения куфар на леглото. Извади нощниците и бельото. В бързината Жасмина не бе затворила добре тоалетната си чантичка. Съдържанието й се бе пръснало в куфара. Като се зае да го събира, тя попадна на странен предмет. Огледа го по-внимателно, установи, че е песар и се смая.
Значи се пазеше от забременяване? Ето защо нямаше други деца след Мохамед. Но Омар сигурно не знаеше това.
Като стана, забеляза едно червило, което се бе изтърколило под леглото. Вдигна го и видя до него къс хартия, изпаднал вероятно от дамската чанта на снаха й. Върху него Жасмина бе написала с разтреперана ръка един адрес.

— Какво каза? — запита Ибрахим и пристъпи към Хасан.
— Казах, че искам Жасмина. Ако ми я дадеш, ще зачеркна името ви от списъка.
— Как смееш!
— Че тя си е моя. Ти ми я обеща, но не удържа на думата си. С
това доказа, че не си мъж на честта. В този ден приятелството ни умря.
Но не е необходимо да враждуваме. Кажи на дъщеря си да ми дойде на гости и ще можем…
— Върви по дяволите!
— Не мислех, че си чак толкоз опърничав. Нима си готов да рискуваш живота на всичките си близки?
Ибрахим сви пестниците си в юмрук.
— Целият ни род ще се надигне срещу тебе. Казваш, че не знам що е чест. Значи не ме познаваш, защото предпочитам семейството ми да остане на улицата, вместо да погубя честта ни. Нищо не можеш да ни направиш, Хасан.
— Не забравяй, приятелю, че веднъж вече лежа в затвора — за престъпления срещу египетския народ.
— Само ако пипнеш дъщеря ми…
Хасан се засмя.
— Още си спомням какъв бе като млад, Ибрахим Винаги си бил мекушав. Със собствените си очи съм те виждал как стоеше с наведена глава пред баща си и повтаряше като смъмрен ученик: „Да, татко“.
Страхуваше се от него и му се подчиняваше. Така че не ми се прави на герой. И те моля, не ставай смешен, защото после ще съжаляваш.
— Вярно е, вършил съм в живота си и неща, за които сега съжалявам — отвърна Ибрахим. — Направих ги в пристъп на слабост и не се гордея с тях — той погледна Хасан и сам се учуди на себе си,
че говореше така спокойно, без никакво чувство за вина. — Но вече не съм слаб. Спомена за баща ми. Той беше силен човек и в сравнение с него аз бях едно нищо. Но сега той е при Аллаха, а тук, на земята, аз се оправям сам. И нося отговорност за всичко. Повярвай ми: ако се наложи да се боря с теб, ще го направя.
Той се приближи плътно до Хасан и го погледна в очите, усети познатия одеколон на приятеля си, който му напомни за отминалите

времена в Оксфорд и за побратимяването им.
— Остави семейството ми на мира! — каза заплашително
Ибрахим — И да не си припарил до Жасмина, че ще съжаляваш!
Устните на Хасан се изкривиха в усмивка.
— Аз командвам полицаите, а не ти. Не забравяй, че веднъж вече те пратих в затвора.
— Не съм забравил.
— В досието ти пише, че… са те разпитвали. Вярно ли е?
Ибрахим стисна зъби.
— Не ще успееш да ме изкараш от нерви. Няма да се сбия с теб тук и сега.
— Не искам да се бия с теб. Искам Жасмина.
— Никога няма да я имаш.
Хасан вдигна рамене:
— Така или иначе тя ще бъде моя. И тогава ще трябва волю- неволю да признаеш, че не можеш да ме правиш за смях. Не можеш да сключваш с мен договори, а после да ги нарушаваш. Ти ме унижи,
Ибрахим, и аз ще ти го върна тъпкано.
Когато пристигна с таксито пред къщата на Пътя на пирамидите,
Жасмина не забеляза как друго такси се отправи в обратната посока.
Не видя и пътника в него — баща си. Нарочно слезе малко по-далеч от дома на Хасан. Искаше да се поразтъпче, преди да се изправи пред него. Какво да му каже? Какво ли иска от нея? Защо настоява да дойде още днес?
Тя бавно тръгна по настланата с плочи алея между дърветата и храстите и най-сетне достигна до богато резбованата входна врата на голямата вила.
Чичо Хасан явно бе станал вече влиятелен и много богат мъж.
Но защо се бе нахвърлил върху тях? Защо искаше да унищожи семейството им? Сигурно бе грешка или недоразумение. Тя ще поговори открито с него и сигурно всичко ще се оправи…
Тя се спря колебливо пред входа и усети как губи вътрешната си увереност.
Чичо Хасан не бе стъпвал на Райската улица от четири години.
Не дойде нито на сватбата й, не присъстваше на рождените й дни, не

се появи и на абитуриентския празник на Захария. Баща й дори не споменаваше за него, но това не бе толкова странно, тъй като напоследък той се бе отдръпнал от всичките си стари приятели. И все пак двамата с Хасан бяха някога толкова близки, че децата му викаха
„чичо“. Той бе кажи-речи член на семейството им. Защо бе престанал да идва у тях?
Жасмина пое дълбоко дъх и почука. Отвори й един слуга и я отведе в хола, който приличаше на музей и Хасан седеше на дивана.
Като се надигна да я посрещне, тя осъзна, че за първи път остава насаме с него.
— Жасмина, прекрасна моя! — каза той и се отправи към нея с разтворени обятия. — Каква изненада. Господи, колко си пораснала.
Вече си истинска жена! — той сърдечно й стисна ръка и се засмя. —
Добре дошла. Аллах да те благослови.
— Желая същото и на теб, чичо Хасан.
Той се усмихна сърдечно.
— А, все още ми викаш чичо, така ли? Моля заповядай.
Жасмина погледна кожения диван, покрит с леопардова кожа и се озърна с широко разтворени очи.
— Както виждаш, мила, в момента не съм съвсем изпаднал.
Една снимка, поставена на перваза на камината, привлече вниманието й и тя отиде да я разгледа. На нея се виждаха двама млади мъже в бели панталони и ризи, които се усмихваха срещу обектива.
— Тук сме двамата с баща ти в Оксфорд — каза Хасан, застанал зад нея. — Нашият отбор по поло спечели турнира. Това бе един от най-хубавите дни в живота ми.
— Чичо Хасан, дойдох да поговоря с теб за баща ми.
Той я прегърна през рамо и я отведе до кожения диван. Двамата седнаха и той продължи да говори, без да обръща внимание на думите й.
— Без баща ти щях да се чувствам извънредно самотен в университета — рече тихо той. — Знаеш ли, бях останал съвсем сам на света. Баща ми току-що бе починал, майка ми бе умряла още преди години, нямах братя или сестри. Ако Ибрахим Рашид не беше се сприятелил с мен, щях да се чувствам безкрайно самотен в Оксфорд.
Англия бе съвсем чужда за мен. Не можех да свикна с хората и с техните нрави. Направо се бях отчаял — той погледна Жасмина. —

Много обичах баща ти — мисля, че той самият не знаеше колко държах на него.
Жасмина видя, че очите му се навлажниха. Изглеждаше така разчувстван и някак умислен. Тя събра кураж и запита:
— Чичо Хасан, знаеш ли за какво съм дошла?
— Кажи ми първо какво правят близките ти. Добре ли са всички?
— той се примъкна по-близо до нея. — А, как реагира всъщност баба ти на нещастието, сполетяло Мизрахи?
— Мизрахи ли? Ох, баба ужасно се разстрои всички сме толкова смаяни и опечалени, че чичо Сюлейман умря по такъв трагичен начин.
Но защо…
— Чух, че баба ти обърнала къщата наопаки, опитвайки се по този начин да изпревари събитията.
Жасмина сбърчи чело.
— Откъде знаеш?
Той не отговори на въпроса й, а добави с тиха усмивка:
— Знаеш ли, винаги съм наричал баба ти „вещицата“. Тя не можеше да ме търпи. Намрази ме от първия миг, в който влязох в
Райската улица заедно с Ибрахим. Това бе много преди ти да се родиш,
хубавице — той духна от лицето й една паднала руса къдрица и после я прекара през пръстите си. — Прочетох го по очите й, когато той ме представи. Тя се усмихна, но изведнъж замръзна като лед. Без никаква причини миличко — той отново се изсмя, но този път така цинично, че тръпки я побиха… — Ти въобще знаеш ли, че исках да се оженя за теб? Двамата с баща ги бяха подписали вече брачния договор. Но вещицата накара Ибрахим да се дръпне, защото реши, че не съм достоен за теб.
Когато понечи да я погали по косите, Жасмина бързо скочи и в смущението си се препъна в една зеброва кожа.
— Чичо Хасан, снощи чух нещо, което не мога да повярвам.
Свързано е с нощните нахлувания с домовете и с един списък.
— Ах, да, онзи списък. И какво?
— Научих, че и моето семейство е в него.
— И какво от това?
— Чичо Хасан, имаш ли нещо общо с ченгетата?
— Естествено, миличкото ми. Те са пряко подчинени на министъра на отбраната, а аз съм дясната му ръка. Така че всичко,

което вършат, става по моя заповед — той също стана, доближи се плътно до Жасмина и я погледна предизвикат едно. — За да ти спестя следващия въпрос, мило ми дете, ще ти кажа, че аз наредих да обискират и конфискуват жилището на Израхи. Аз пратих войниците.
— Ти! Но защо? Какво са ти направили?
— Нищо. Те бяха невинни. Аз ги използвах просто за стръв.
— Какво искаш да кажеш?
Той се обърна и отиде до количката с напитките, наля си чаша уиски, вдъхна аромата му и с наслада отпи една глътка.
— Искам нещо съвсем определено. Да, аз сложих името на
Рашидови в списъка. По мое нареждане войниците ще пристигнат в дома ви на Райската улица. И те уверявам, че ще я обърнат наопаки и ще конфискуват всичко. Вече знам повечето скривалища, които е измислила хитрата ти баба. Имам шпиони навсякъде. Лесно мога да си представя как гордата Амира ще остане на улицата заедно с цялата ви фамилия. Освен ако не получа онова, което искам.
Жасмина се разтрепери.
— Какво искаш?
— Теб, естествено — Хасан остави чашата и се приближи до нея. — Мога да зачеркна името Рашид от списъка. Мога да опазя дома ви от ченгетата. Но всичко си има цена. Ти можеш да я платиш… тук и сега.
Тя се втренчи с ужас в него.
— Всъщност баща ти е виновен за всичко. Той стъпка приятелството ни и те даде на Омар, а не на мен. През цялото време чаках сгоден случай, за да си отмъстя. И сега ще го сторя чрез теб,
защото този път баща ти не може да ми попречи да осъществя желанието си.
Жасмина прехапа устни. После попита едва чуто:
— А ако не ти позволя?
— Тогава ченгетата ще пристигнат на Райската улица. И те уверявам, че няма да пощадят никого.
— Няма да ти дам това, което искаш.
— Ще ми дадеш — той я хвана и я привлече към себе си. Когато младата жена се опита да го отблъсне, Хасан хвана двете й китки с една ръка и разкъса блузата й. — На никого няма да разкажеш как

сладко сме си прекарали. Това ще си остане нашата прекрасна тайна —
той вдигна сутиена й и се опита да я целуне по гърдите.
Жасмина се изскубна с вик и изтича към вратата. Блъсна се в една маса и вазата се строши на пода. Хасан я настигна, прихвана я и я избута до стената.
— В крайна сметка една такава история позори жената, а не мъжа — той прошепна в ухото й: — Не забравяй, че дойде тук доброволно. Ще правиш всичко, каквото ти казвам, а аз истински ще ти се наслаждавам, защото отдавна копнея за теб, твърде отдавна.
Няма да чакам повече. Моят час удари, мила Жасмина — той я целуна по врата. — Кой знае? Може и на теб да ти хареса?
Нефиса хвана Мохамед за ръка и обеща да му купи сладолед.
— Ще излезем още веднъж на разходка, миличък! Искаш ли?
Тя слезе с него в гаража и изкара автомобила на улицата. Купи му сладолед и докато малкият го ближеше с наслада, тя сви по улицата,
която водеше към моста. В края на Кайро се намираше пътят на пирамидите с грейналата от светлини вила. Видя един слуга да мете входната алея. Нефиса свали прозореца на колата и запита:
— Бихте ли ми казали кой живее тук?
— Хасан ал-Сабир — отговори тихо мъжът. — Той е голям човек.
Хасан ал-Сабир!
Какво търсеше Жасмина при този Сатана?

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Зрителите в препълнения Каж д’Ор наскачаха местата си и завикаха:
— Я Аллах! Камелия! Дахиба! Последва солото на Дахиба под съпровод на барабан — кулминацията на представлението. Камелии благодари на публиката като й хвърли въздушни целувки и се оттегли,
за да предостави отново сцената само на Дахиба. Макар че бе есен,
вечерта бе още доса топла. Затова нямаше търпение да свали костюма си — семпла памучна галабия, препасана с червена копринена кърпа на ханша. „Новият дух на Египет“, за който пледираше Насър,
изискваше скромност в облеклото. Затова двете с Дахиба, както и всички други естрадни изпълнители в страната, прибраха разкошните костюми, махнаха блестящите пайети и предлагаха на публиката повече фолклорни мотиви, вместо възбуждащите „ориенталски танци“.
Независимо от тези ограничения обаче залата бе винаги пълна до последния стол и зрителите реагираха въодушевено.
За своя изненада тя завари зад кулисите Жасмина. През последните месеци почти не се бяха срещали! Уплаши се, като видя разстроеното лице и разплаканите очи на сестра си. Беше дошла сама,
без сина си, когото водеше навсякъде. Но щом вдигна очи, тя са усмихна и прегърна Камелия.
— От ден на ден ставаш все по-добра — рече той с възхищение,
— видя ли какво пишат за теб?
Камелия поклати глава:
— Не! Прочети ми го.
„Очарователната Камелия, новата звезда на небосклона на Кайро, е танцьорка с изключителен талант.
Тя е гъвкава като змия, прелестна като газела и красива като пеперуда. Още отсега е ясно, че един ден тя ще надмине дори своята учителка — великата Дахиба.“
— Яков Мансур направо те е възпял.
Камелия чуваше това име за първи път. Жасмина се засмя:

— Не знам кой е, но явно е влюбен в теб, Камелия!
Танцьорката имаше вече много почитатели. Те разпитваха Хаким
Рауф за ученичката на жена му. Понякога й пращаха на сцената цветя и картички с възторжени комплименти. Но двайсет и една годишната
Камелия нямаше намерение да се влюбва. Тя бе съсредоточила всичките си усилия към една цел: да стане най-добрата танцьорка на
Египет. В плановете й за бъдещето не бе предвиден нито съпруг, нито любовник. Престана да тъгува дори за цензора. Той вече се бе оженил и имаше едно дете.
Камелия забеляза колко е потисната сестра й, забеляза как й треперят ръцете и разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Затова отиде с нея в гримьорната, поръча чай за двете по телефона и запита:
— Какво има, Жаси?
— Направих нещо… не, по-скоро ми се случи… — тя заби поглед в пода и после добави едва чуто: — Случи се в деня, когато умря Сюлейман Мизрахи. Досега не съм го казвала на никого, даже и на мама. Даже и на теб не знам как да ти кажа…
— Кажи го направо, както си говорехме като деца. Тогава нямахме тайни една от друга…
— Камелия, аз съм бременна.
Винаги, щом чуеше, че някоя жена е забременяла, Камелия се изпълваше с тъга. Може би щеше да преуспее в живота, може да достигне целта си и да се прослави, но никога нямаше да бъде майка.
Но тя прогони веднага тази мисъл и каза:
— Защо не се радваш? Това е прекрасно!
— Не, Камелия, никак не е прекрасно. Не чакам дете от Омар.
Жасмина й разказа за неочакваното посещение на Джамал Рашид в кабинета на баща им, за предупреждението и за това, че е разбрал кой е сложил името им в списъка. Разказа й и за писмото, в което й се нареждаше да отиде в дома на Хасан ал-Сабир.
— И аз наистина отидох. Мислех си: „Чичо Хасан не може да направи такова ужасно нещо!“ Но той си призна всичко и заяви, че го сторил нарочно, защото искал да ме има. Твърдеше дори, че сме били сгодени, но татко нарушил договора.
— Боже господи — промърмори Камелия. — Не може да бъде! И
какво стана после?

— Като разбрах, че съм се напъхала в бърлогата на лъва, аз се опитах да избягам, но той ме спря. Съпротивлявах се, но той бе по- силен от мен.
Камелия притвори очи и промълви:
— В ада да иде дано. Ох, милата ми! И ти не каза на никого, така ли?
Жасмина поклати глава.
— Чичо Хасан… — повтори смаяно Камелия. — Като си помисля, че като малка го обожавах. Дори си мечтаех да се омъжа за него! А ти казваш, че бил чудовище и че те е изнасилил!
— Да, и сега чакам дете от него.
Двете постояха безмълвно, докато Камелия се надигна и каза решително:
— Жаси, чуй ме! Не бива да казваш на никого. Ще те прокълнат.
Ти си се жертвала, Жасмина, но много добре знаеш, че ще те накажат
— тя прегърна сестра си и се замисли. После каза: — Слушай, Омар ще помисли, че детето е негово. Толкова е самоуверен, че суетата ще го заслепи. Дори и пред себе си няма да признае, че детето не прилича на него. А и другите ще си мислят, че е негово. Защо да не повярват? Не бива на никого да казваме истината, Жасмина. Ще ти съсипят живота,
скандалът ще унищожи цялото ни семейство. Трябва да помислим за баба и татко, но преди всичко — за теб. Тази тайна ще си остане между нас.
— Говориш като баба.
— Ако беше отишла при нея, и тя би ти казала същото. Знаеш ли,
след представлението ще ходя на вечеря с приятели. Искам да дойдеш и ти. Не ми отказвай. Толкова рядко излизаш навън, а те са мили,
свестни хора. Ще си имаш дете — какво по-хубаво от това. Завиждам ти за това и ще се постарая да забравиш за Хасан ал-Сабир.
Когато си легна късно през нощта и се загледа в меката лунна светлина, падаща върху сатенената завивка, Камелия си спомни думите на сестра си: „Говориш като баба.“ И установи, че Амира е била права за много неща. Трябваше да се пазят някои неща в тайна, за да не се накърни семейната чест.

Спомни си с угризение как грубо се бе скарала нея, преди да напусни дома. Ще я помоля да ми прости, реши тя, ще се сдобря с нея.
Как може да се сърдя на човек, който ме е гледал, пазил и обичал откакто съм се родила?
„Калифорния е толкова особена. Чудя се дали някога ще свикна. Но ми е безкрайно приятно да ходя отново в една препълнена синагога! Сюлейман би се радвал също.
Сърцето ми остана в Египет, при теб, сестро, и при
Сюлейман.“
Амира поиска да й дадат писмото на Мириам, което Зубайда току-що й бе прочела, и се загледа в почерка. Усещаше духа на
Мириам, въплътен в мастилото и хартията. Това й носеше утеха в тия тежки времена.
Насилниците още не бяха споходили дома им, но семейството бе нащрек: салонът бе изпразнен, жените не носеха грим, бижута и скъпи дрехи, а яденето се правеше по скромните селски рецепти на Сара.
Всички спяха зле и при всяко почукване на вратата сърцата им се свиваха. Само Ибрахим се бе променил до неузнаваемост. Той сякаш не се страхуваше от военната полиция и вдъхваше на всички увереност и надежда. Синът й започна да става рано, да чете много медицински книги и да се отдава напълно на лекарската си професия.
Предоставяше лекарските си умения на всички, които се нуждаеха от тях и често се връщаше късно вкъщи, но дори и като си идваше капнал, пак изглеждаше доволен, а не потиснат. Амира сгъна внимателно писмото на Мириам и го пъхна в джоба си. Като вдигна глава, не повярва на очите си: Камелия се приближаваше към нея.
— Бабо?
— Милата ми внучка! Слава на Аллаха!
— О, бабо! Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш! Ужасно съжалявам, че ти наприказвах такива неща!
Амира се засмя през сълзи.
— Ти беше само на осемнайсет, а на тази възраст младите си мислят, че са по-умни от всички — тя разтвори обятия и Камелия я прегърна. — Пораснала си и си се позакръглила.

— Сега съм танцьорка, бабо.
— Да — кимна Амира. — Жасмина ми каза.
— В изпълнението ми няма нищо неприлично, бабо. Танцувам в красива галабия с дълги ръкави, която ми стига чак до кокалчетата.
Бабо, да знаеш колко са щастливи зрителите като ме гледат!
— Радвам се, че Аллах ти посочи мястото в живота. Може би като ти взе нещо с едната ръка, ти го върна с другата.
— Искам да се запознаеш с учителката ми Дахиба.
— Оная жена, при която живееш?
— Жасмина сигурно ти е разказала за нея! Дахиба е почтена жена, бабо. Гледала ли си филмите й?
— Не, не съм.
— Бабо, искам да я видиш. Защо не дойдеш с мен да ти покажа къде живея. Ще я харесаш, сигурна съм.
Амира сбърчи чело.
— Едва ли ще се чувствам добре в компанията на една такава жена — каза тя, но внучката й усети, че може и да я склони.
Подобно на всички заможни хора в Кайро Дахиба и мъжът й бяха възприели по-скромен начин на живот, като избягваха да демонстрират богатството си. Наистина, Хаким имаше приятели в правителството и
Дахиба бе една от любимките на режима, но и двамата се чувстваха несигурни — както всички останали. Затова Дахиба заключи в дрешника кожените си палта и бижутата, заедно с прекрасните си театрални костюми, а Хаким освободи шофьора. Той караше сам шевролета, а Дахиба не се държеше като звезда.
Този следобед двамата седяха в хола, пиеха кафе и ядяха портокали, докато четяха новите сценарии. Изведнъж на прага се появи Камелия.
— Доведох ви един човек, с когото трябва да се запознаете!
— Боже господи! — възкликна Хаким — Да не си довела президента Насър?
Камелия се засмя:
— Ти все ме поднасяш. Не, не е президентът, а баба ми. Тя е отвън във фоайето.
Усмивката на Хаким се стопи и той се спогледа с Дахиба.

— Мила Камелия — каза тя, като се надигна от дивана. —
Страхувам се, че е малко неудобно. Нали сама каза, че баба ти не харесва жени като мен.
— Да, но ние говорихме надълго и нашироко и накрая тя каза, че иска да се запознае с теб! Знаеш колко исках да се сдобря с нея.
Направих го заради Жасмина… тя дойде преди време в клуба и ми разказа нещо и аз реших да се сдобря с баба ми. Само да видиш как се зарадва, че съм се върнала у дома, Дахиба! Тя може да не одобрява живота на танцьорките, но те моля да й дадеш един шанс. Толкова е важно за мен.
Дахиба погледна Хаким, който стана и каза:
— Ами, аз трябва да ходя в студиото. Ще мина през кухнята.
— Трябва да те предупредя обаче, че баба ми е много старомодна
— каза Камелия, когато двете останаха насаме. — Не ходи нито на кино, нито на вариете и затова дори не е чувала за теб. Моля те, не я вини за това — тя излезе и след малко се върна, като отвори вратата пред Амира.
— Дахиба — рече младата жена, — имам честта да те запозная с моята баба. Бабо, това е учителката ми Дахиба.
В стаята изведнъж настъпи мълчание, нарушавано единствено от приглушените улични шумове. После Дахиба каза с тъжна усмивка:
— Добре дошла в моя дом.
Амира не отговори. Тя стоеше на прага, замръзнала като статуя и се взираше мълчаливо в Дахиба. Танцьорката въздъхна:
— Няма ли да ми кажеш поне добър ден, мамо?
Амира безмълвно се обърна, хвърли унищожителен поглед на
Камелия и си тръгна, без да каже дума.
— Чакай! — извика внучката й и изтича след нея. — Не си отивай, бабо!
— Остави я да си върви — каза Дахиба. — Не я спирай.
— Не разбирам. Защо си тръгна? Какво стана?
— Ела тук и седни…
— Защо й каза „мамо“?
— Защото Амира ми е майка. Истинското ми име е Фатима
Рашид. Аз съм ти леля.

Меката ноемврийска светлина падаше през завесите, а от каната се надигаше ароматът на ментов чай. Фатима наля първо на Камелия, а после и на себе си. Тя се облегна назад и заговори:
— Сърдиш ли ми се, че не ти казах по-рано?
— Не знам, съвсем се обърках. Нали твърдеше, че родителите ти са загинали при корабокрушение?
— Измислих си го. Единствено Хаким знаеше кои са истинските ми родители. Но не ти го казах, Камелия, защото нямах представа какво би ти наприказвала майка ми за мен. Страхувах се, че ще ме презреш и няма да искаш да танцуваш вече с мен.
— Но как така никой от фамилията не е разбрал, че ти си прочутата Дахиба?
— Изгониха ме още като съвсем малка. Когато станах прочута и почнах да се снимам във филми, аз се промених и външно. Бях вече по-зряла, а ти знаеш как се променя човек от грима и костюма. А и никой не очакваше да ме види на екрана или на сцената. Веднъж срещнах случайно Мириам Мизрахи. Излизах от балната зала на
Хилтън, а тя купуваше цветя от магазинчето във фоайето. Не знам дали ме позна и дали забеляза, че аз съм танцьорката от плаката,
окачен при входа. За момент ми се стори, че ще дойде при мен и ще ме заговори. Но тя си остана вътре и лицето й не трепна.
— Всъщност защо са те прогонили? — запита Камелия. Тя остави чашката си и се наведе напред. — Баба нищо не искаше да разкаже.
Фатима отиде до прозореца и се загледа в удължаващите се сенки върху паважа. Мъж с мръсна галабия тикаше двуколка, отрупана с найлонови сандали.
— Бях само на седемнайсет — рече тихо тя, — на колкото бе и ти, когато се промъкна на сцената и затанцува пред мен — запали цигара и издуха дима към бледия слънчев лъч. — Аз бях любимката на мама и тя положи големи усилия, за да ме омъжи за богат паша, наш далечен роднина. В сватбената нощ не потече кръв. Майка ми побесня и ме обвини, че съм имала нещо с някое момче. Но аз й казах, че в нощта преди сватбата съм паднала в банята. Показах й петното от кръв върху нощницата ми и тя разбра какво е станало. Бях още девствена,
но също като теб… не ставах вече за омъжване — засмя се горчиво тя.
Камелия възкликна:

— Значи затова ми каза да отида веднага при баба и да й разкажа как паднах на стълбата!
— Знаех, че веднага ще реши да те оперират, за да възстановят химена. Още тогава правеха такива неща и тя искаше да ме прати на лекар. Но баща ми заяви, че това било измама и безчестие. Оттогава взе да се нахвърля върху мен с повод и без повод. Присъствието ми бе позор за семейството. Мама бе сърдечна и ме разбираше, но аз не можех да понасям тази несправедливост и се бунтувах. Смятах, че обществото греши, като превръща невинни момичета в жертва на абсурдни морални изисквания и ги лишава от женско достойнство. Не исках да се примиря с това и почнах да излизам от къщи без фередже.
Сприятелих се с една танцьорка, която взе да ме води по разни интересни и опасни места — из кафенетата по улица Мохамед Али.
Там… — въздъхна Фатима — сред веселата компания на танцьорки и музиканти срещнах Хосни. Той бе невероятен. Изглеждаше фантастично, беше вежлив и светски мъж, но без пукната пара. Хосни свиреше на барабан и като всички безработни музиканти висеше от сутрин до вечер по кафенетата. Една вечер ме видя да танцувам и реши, че можем да направим състав. Ожени се за мен и се закле, че ще ме обича вечно, наехме едно малко жилище, висяхме заедно с останалите музиканти и танцьорки по кафенетата и чакахме да ни наемат за някоя сватба или празник. Като научи за това, татко побесня.
За него танцьорките бяха чисти проститутки и затова ме прокле. Не се трогнах особено. Двамата с Хосни бяхме на най-ниското стъпало на обществената йерархия. Хората гледаха на нас отвисоко, но ние бяхме безкрайно щастливи.
Фатима замълча. Мъчителни спомени се разбудиха у нея. Отново се разтвориха незаздравели рани. Явно й бе трудно да продължи.
— И после… една година след сватбата ни, Хосни замина за
Александрия, а аз случайно срещнах една позната танцьорка при шивачката, където поръчвах костюм за представлението. Тя ме запита много ли страдам за Хосни и така нататък, защото мислена, че разводът бил тежък удар за мен. От нея научих, че той бил произнесъл три пъти пред свидетели официалната фраза на развода и че се е разделил с мен, без дори да ме уведоми. Повече не го видях.
— Но защо се е разделил с теб, след като сте били толкова щастливи?

— Мила Камелия, мъжът се интересува от жената само докато е недостъпна. След като стане негова, той рано или късно загубва интерес към нея. Виж, ако роди дете, ако има син, тя може да го задържи при себе си. Всеки знае, че мъжът може и да не обича жена си, но за децата си умира. Хосни ме напусна, защото не забременях. По този начин поставих под съмнение неговата мъжественост, а той не можеше да изтърпи такова унижение.
— И какво направи след това?
— Не можех да се върна на Райската улица. Затова се опитах да си изкарвам хляба като танцьорка. Известно време животът ми бе направо непоносим, Камелия. Не искам да навлизам в подробности, но извърших неща, от които сега се срамувам. И тогава Хаким Рауф ме видя случайно да танцувам на една сватба. Предложи ми роля във филма, който снимаше. След време се влюби в мен и макар да му казах, че вероятно не ще мога да имам деца, той се ожени за мен.
— Възхищавам се на чичо Хаким. Той е толкова умен, толкова добър и сърдечен.
— О, той е нещо много повече — Фатима смени темата: — Като изскочи тогава на сцената, първо помислих, че отнякъде те познавам.
Като ми каза как се казваш… Божичко, не можеш да си представиш какво изпитах. Ти се оказа дъщеря на брат ми! Очите, устата… така ми напомняше за Амира! Толкова ми беше трудно да премълча истината.
Исках да те прегърна, да те целуна — ти единствена от цялото семейство бе дошла при мен, възхищаваше ми се и искаше да станеш моя ученичка. Но се страхувах, че ще избягаш, ако научиш коя съм всъщност. Не се съмнявах, че вкъщи се разказват ужасни истории за мен, пропадналата танцьорка.
Камелия поклати учудено глава:
— Не, никой не споменаваше за теб, дори бяха махнали снимките ти от семейния албум.
— Затова и никой от младите не ме позна. Дори Ибрахим и
Нефиса сигурно едва си спомнят каква съм била.
Фатима изгаси цигарата в пепелника и каза:
— Значи мама е почнала да излиза от къщи. Мислех, че никога няма да го направи.
— Излезе за пръв път, когато татко бе в затвора. Никой не знае къде ходи тогава и…

— Ибрахим е лежал в затвора? Боже, колко неща не знам…
Кажи, и ти ли си се родила в голямото легло с балдахина?
— Ти познаваше ли майка ми? — запита Камелия.
— Не.
— Лельо — каза девойката и се усмихна смутено, защото още не можеше да привикне с това обръщение. — Защо не се сдобриш с баба?
Защо не отидеш да й разкажеш всичко?
— Милото ми дете, повече от всичко на света искам да се помиря с тях. Но когато се омъжих за Хосни, баща ми ми наговори ужасни неща и мама не ме защити. Тогава аз бях още почти дете, а тя бе зряла жена. Тя трябва да направи първата стъпка — Фатима замълча и отпи от чая. После каза — Камелия, може би трябва да ме напуснеш и да се върнеш при баба си. Мисля, че ако не се отдръпнеш от мен, тя може и теб да прокълне. Ако останеш тук, може никога вече да не я видиш.
— Не, ще остана — отвърна Камелия. — Ти си ми леля, тук е моето семейство и аз никога няма да се откажа от танцуването.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Движението по пътя за летището бе натоварено и хаотично.
Нефиса ловко маневрираше с фиата сред колоната от коли и се чудеше каква ли е причината за задръстването.
От няколко седмици се говореше, че може да избухне война.
Откакто Израел нахлу в Сирия, египетската армия бе в състояние на бойна готовност. Също като в дните на революцията в Кайро цареше напрегната атмосфера; хората се трупаха около радиоапаратите в кафенетата и възбудено четяха военно пропагандистките статии във вестниците. Нефиса се запита дали Израел не е обявил война на
Египет. Натисна копчето на радиото, за да чуе новините, но после го изключи. Не искаше и да чува за война. Днес синът й се връщаше у дома и тя се радваше, че може да го изненада с прекрасни вести.
Когато най-сетне стигна до сградата на летището, тя с разочарование установи, че много от полетите бяха отменени.
Пасажерите седяха и чакаха, а посрещачите се ядосваха.
Нефиса си пробиваше път през тълпата и се молеше самолетът от Кувейт да се приземи преди напълно да прекратят всякакви полети.
Доколкото подочу от оживените разговори край нея, предположението й бе правилно. Президентът Насър бе обявил извънредно положение.
Масово мобилизираха запасняците. Египет бе на прага на война.
Внезапно пред нея застана висок рус мъж. Държеше в ръка дипломатическия си паспорт, който замислено пъхна в портфейла си.
Облечен бе в английски шлифер. Очите им бегло се срещнаха. И
двамата промърмориха „Извинете“ и се разминаха.
След няколко крачки Нефиса спря и се обърна. Видя го да изчезва сред множеството. За миг й заприлича на… Тя поклати глава и продължи напред.
Преди да стигне до изхода от фоайето, мъжът в шлифер се спря и погледна през рамо назад. Жената, която неочаквано изникна пред него… очите й… Напомняха му за онези очи, в които се бе влюбил преди двайсет и две години, по време на Втората световна война,
когато служеше като млад лейтенант в Кайро… Очите зад фереджето… онази загадъчна жена, която стоеше зад решетката на прозореца и го чакаше. След няколко месеца страстна любов,

изразяваща се само в размяна на погледи, те бяха прекарали приказна нощ в един стар харем…
Шофьорът го чакаше до колата, той бе дошъл тук с важна дипломатическа мисия. Усмихвайки се меланхолично, мъжът с шлифера излезе от летището.
Нефиса се спря и пак се обърна, но повече не го видя. Възможно ли бе? Той ли беше? Тези сини очи, тънкият прав нос, дългите, изящни пръсти — никога няма да го забрави!
Но когато реши да го настигне, по високоговорителя обявиха, че току-що е кацнал самолетът от Кувейт. Нефиса погледна още веднъж натам, където бе изчезнал чужденецът. После поклати глава. „Не може да е той“, помисли си тя и се обърна към изхода от залата за митническа проверка.
Когато най-сетне видя сина си да излиза, тя му замаха и го извика. Сега вече можеше да му разкаже всичко. Прегърна го и отвори уста да му каже голямата новина, но шумът в залата погълна думите й.
Реши да изчака, докато седнат в колата и поемат към Кайро. Ще го остави първо да й разкаже за работата си по петролните полета на
Кувейт. Едва тогава ще му съобщи онова, което си бе повтаряла безброй пъти наум: „Реших да се преместя при теб и Жасмина.
Мястото на майката е при сина й и при внуците. Не е редно да оставам повече при майка си. Заслужавам да имам собствен дом.“ Омар естествено ще се съгласи. В края на краищата той сам бе нарушил традицията и се бе оттеглил с жена си в собствено жилище. Нейно право бе да ръководи домакинството на сина си — всяка жена в Кайро би потвърдила това.
Нефиса си бе наумила да поеме изцяло грижата за Омар и
Мохамед. След една продължителна, но завършила с разочарование любовна история с професора от Американския университет и безрезултатния флирт с един английски бизнесмен тя в крайна сметка се примири с факта, че никога вече няма да изпита онази любов и страст, която бе преживяла в прекрасната нощ в харема. Каза си, че е глупаво да търси в други мъже онова, което обичаше в своя английски лейтенант. В лудостта си бе стигнала чак дотам, до се припознава в чужди хора на летището! Не, тя смяташе да се прости с този блян и да го замести с друг.

— Толкова се радвам, че си отново у дома — каза тя, като седна на мястото отпред и остави Омар да кара колата. — Работата ти е хубава, но твърде дълго отсъстваш от къщи.
— Как са нашите, мамо? Какво прави Жасмина? Толкова се радвам, че скоро ще роди.
Вместо да отговори на въпросите му, Нефиса го посъветва да избегне задръстената улица и да мине по шосето през пустинята.
Слънцето вече залязваше.
На изток, в посока към Синай, се движеха танкове. Нефиса не искаше да говори за Жасмина. Снаха й бе единственото тъмно петънце в нейния прекрасен план. Вече бе намерила по-голямо жилище и бе набавила красиви порцеланови съдове и сребърни прибори, защото смяташе веднага да изхвърли семплата кухненска посуда, която използваха Омар и Жасмина. Купи нови мебели, завеси, килими и картини. Но снаха й бе като заплашителна сянка по пътя към щастието.
Нефиса не можеше нищо да докаже, но подозираше, че Жасмина е бременна не от нейния син, а от Хасан ал-Сабир. Не бе забравила песара, който откри сред тоалетните й принадлежности. Ако Омар знаеше, че тя се предпазва от забременяване, сигурно много щеше да се учуди на факта, че чака дете. Да не говорим за мистериозното посещение на Жасмина в дома на Хасан. Върна се на Райската улица чак след часове и каза, че уж била ходила в жилището си. Но защо се прибра посред нощ в съвсем други дрехи?
Нефиса затаи подозрението си, защото се опасяваше, че то може да провали плановете й да се премести с Омар в новото жилище. Ако се разведе, той няма да има нужда от самостоятелно жилище, тъй като живее предимно в чужбина. Отново ще се върне на Райската улица и
Нефиса така и ще си остане в сянката на Амира.
А тя искаше да си има свое домакинство, свое семейство, в което тя да доминира. Какво значение има кой е баща на детето — важното е само истината да не излезе наяве. Тя можеше дори да се възползва от тази тайна, като намекне на снаха си, че знае кое как е и й обещае да не казва на никого. Стига Жасмина да я слуша във всичко.
Появиха се първите сгради край пътя, жълтеникавокафяви нови блокове, населявани от семейства с ниски доходи. Време е да разкрия плана си пред Омар, помисли си Нефиса. Но той първи й заговори:

— Знаеш ли какво, мамо? Жасмина много ми липсваше. По време на работата си там се научих на много неща, разбрах колко ценно нещо е добрата съпруга. В началото на брака ни страшно ме ядосваше. Тя не ме разбираше и аз не я разбирах. Трябваше първо да стане истинска жена и майка. И двамата бяхме още много млади и разглезени. Но сега — каза той и се облегна назад, като се усмихна —
мисля, че можем да си имаме хубаво семейство и щастлив брак.
Нефиса се засмя. Я, колко мъдро взе да говори синът й! Сякаш е вече на четирийсет години, а не на двайсет и пет!
— Жасмина отново забременя — продължи Омар. — Вече бях започнал да се питам защо толкова време все не зачеваше… — той се засмя. — Мамо, нося много хубави новини! Предложиха ми поста на инженер с ръководни функции в петролната компания!
— Прекрасно, Омар! — рече тя. Видя го как гордо вирна брадичка. Пуснал си бе тънки мустачки и носеше скъпа риза. А в представите на Нефиса той бе все още едно малко момче. За първи път бе принудена да признае, че синът й бе станал вече мъж. — Ами тая война с Израел? Сигурно ще те мобилизират…
— Колко може да продължи? Ако изобщо се стигне до война.
Мисля, че в последния момент ще намерят някакво политическо решение. Както и да е, вече наех едно жилище под наем в Кувейт и дадох предплата. Не е кой знае колко голямо, но ще стигне за мен,
Жасмина и децата. Фирмата обеща, че през следващите години непрекъснато ще ми повишава заплатата, така че рано или късно ще успея да си купя и къща. Тогава ще можеш да ни идваш за по-дълго време на гости. Какво ще кажеш, а, мамо?
Но тъй като тя замълча, Омар попита учудено:
— Мамо, какво има?
— Значи смяташ да останеш в Кувейт? Това означава ли, че се отказваш от държавната си служба?
— Частните фирми плащат по-добре, мамо. А аз искам да живея нормално и щастливо с жена ми и с децата, без да имам финансови проблеми.
— А… аз?
Той се засмя.
— Ти ще ни идваш на гости, когато поискаш. Но се обзалагам, че като дойдеш, децата така ще те изтормозят, че ще ти се иска час по-

скоро да се върнеш в Кайро.
Нефиса имаше чувството, че пропада в бездна. Омар я изоставяше. Тя ще трябва да остане до края на живота си да кукува на
Райската улица, заедно с ония изкуфелници, за които се грижеше
Ибрахим.
Денят, който й се струваше така сияен и слънчев, изведнъж притъмня и посивя. Нефиса видя как плановете й се разбиват на пух и прах. С ужас си представи годините на самота, които я чакаха и твърдо реши, че не бива да допуска това.
Жасмина помагаше на майка си да подреди цветята за празника по случай завръщането на Омар. Изведнъж усети как детето рита в нея. Скоро щеше да се роди и й се искаше Камелия да е в този миг при нея.
Но тя снимаше с Дахиба и Хаким Рауф някакъв филм в Порт
Саид.
През изминалите месеци Жасмина на няколко пъти се канеше да поговори с баща си и да му каже истината. Съвестта я измъчваше.
Ибрахим трябваше да узнае, че Хасан я изнасили.
Но в миговете на малодушие и съмнение Камелия винаги й помагаше да спази предварително взетото решение. Сега се радваше,
че намери сили да си замълчи.
Като работеше при баща си в кабинета и виждаше с каква гордост говори, че ще й помага при следването, сърце не й даваше да му нанесе такъв ужасен удар. Тогава й бе по-леко да затаява дълбоко в себе си тайната за своето посещение при Хасан, за когото оттогава не бе чула нищо.
Сара донеса една чиния лозови сарми с ориз и агнешко месо, от които се вдигаше пара. Зад нея вървяха две от помощничките й и носеха зелева салата и печени яйца, които апетитно миришеха на риган и лук.
Всички жени от рода се бяха събрали в салона. Те се смееха,
шушукаха си и си правеха комплименти една на друга. Тахия бе довела
Тасмахан, двумесечния си син. Опитваха се да създадат весело настроение. Вече не се страхуваха толкова от внезапните нападения на военната полиция, защото министърът на отбраната бе насочил

вниманието си към заплахата от израелска агресия. Въпреки това в дома на Рашидови все още липсваха всякакви признаци на охолство и лукс.
Амира стоеше с малкия Мохамед до прозореца и чакаше да зърне колата, с която баща му щеше да се върне у дома.
В салона влезе Ибрахим, който каза на майка си, че Насър държал много важна реч по телевизията. Включиха апарата и се скупчиха около него.
— Аз не искам да воювам — заяви Насър, — но ще се бия за честта на всички араби! Европа и Америка говорят за правата на
Израел, но кой мисли за правата на арабите? Никой не говори за правото на палестинския народ да притежава собствена държава.
Единствено ние ще се застъпим за нашите братя!
— Аллах е велик! — извика Дория. Всички заговориха едновременно. На екрана се появи лицето на Ум Калсум. Тя изпя египетския национален химн. Повечето жени в салона се просълзиха.
Племенникът на Амира Тефик скочи и извика:
— Ние трябва да ги унищожим още преди те да са ни нападнали!
Чичо Карим, който поради късогледството си почти се бе залепил за екрана, удари гневно с бастуна си по пода и извика:
— Войната не е никакво решение, момчето ми! Войната само ще засили омразата и ще се пролее кръв!
— Прощавай, чичо, но нали Израел нападна миналия месец
Сирия. Не сме ли длъжни да се подготвим, за да отмъстим за всички араби? Целият свят е срещу нас, чичо. Войските на Обединените нации са разположени от единайсет години на египетския бряг на канала. Когато Насър предложи да се преместят за известно време в
Израел, те отказаха да ги приемат. Това справедливо ли е? Мисля, че трябва да натикаме израелците в морето!
— Хайде, хайде! — усмири ги Амира. — Да не почваме война и у дома! — малкият Мохамед избухна в сълзи и тя изключи телевизора.
— Само ще наплашим децата. Но всъщност си помисли: „Ако войната наистина е неизбежна, ще трябва да се приготвим добре.“
Тя нареди на жените да занимават децата, после отиде в стаята си и затвори вратата. Коленичи преди един нисък шкаф, отвори най- долното чекмедже и извади бялата поклонническа одежда. Тя бе сгъната грижливо в очакване на деня, когато най-сетне ще се отправи

към Мека. Под нея имаше дървено ковчеже със седефена инкрустация.
В него бе прибрала нещата, с които не искаше да се разделя за нищо на света: перлената огърлица, която Али й подари, след като роди
Ибрахим; древноегипетска гривна, дар от крал Фарук, който вярваше,
че дължи сина си на билковата отвара, която тя му прати, и още един рубинен пръстен с изрязан в него смокинов лист, също от съпруга й.
Най-отдолу лежеше един плик. Тя го отвори и извади снимките, които преди много години бе махнала от семейния албум. Скътала ги бе с любов под поклонническите дрехи. Вгледа се в усмихнатото лице на младата Фатима и отново преживя шока от срещата им преди шест месеца. Какви спомени нахлуха в съзнанието й в мига, когато влезе в стаята при Дахиба, оказала се всъщност нейната дъщеря! И тогава я обзе безумен гняв заради това, че се бе сприятелила с Камелия, без да й каже коя е. Но гневът й бързо бе изместен от мощно избликнала любов и желанието отново да я приобщи към семейството. Камелия я молеше да прости на дъщеря си, но Амира не отстъпи: „Тя трябва да дойде и да моли за прошка.“ Но Дахиба, която бе не по-малко твърдоглава от майка си, отказа да го направи и сега Амира съжаляваше, че прояви такава суровост.
На вратата тихо се почука и когато тя каза „влез“, на прага се появи Захария. Амира се стресна, като го видя във военна униформа.
— Как е възможно? — запита тя. — Нали те бяха върнали?
— Опитах пак — каза той — и този път ме приеха — той не й каза, че всъщност бе подкупил наборната комисия. — Направих го заради татко — заяви момчето. — Искам той да се гордее с мен. Да беше го видяла само как му се промени лицето, като му съобщих, че са ме обявили за негоден за военна служба. Като че ли само се разочарова от мен, бабо. Не си спомням като малък да съм седял на коленете му и той да ми е разказвал приказки, както прави сега с Мохамед.
— Затворът променя човека, Заки.
— Нима го е накарал да престане да обича сина си?
— И баща му се отнасяше точно така с него. Али бе убеден, че строгостта и дистанцията са най-доброто средство, за да се превърне детето в истински мъж. Знам, че понякога Ибрахим много страдаше от това. Но аз като майка нямах право да се меся. Да ми прости господ,

ама сега си мисля, че Али понякога е грешал. Прости на баща си, Заки,
той просто не може да се държи по друг начин.
— Омар си дойде! — чуха те вика на Зубайда. — Слава на
Аллаха!
— Баща ти ще се гордее с теб, Заки — каза тихо Амира, когато двамата излязоха от стаята. — Даже и да не дава израз на чувствата си,
ти трябва да знаеш, че той много се гордее с теб.
Близките се нахвърлиха върху Омар, запрегръщаха го и го разцелуваха. Когато Захария влезе в салона и видяха, че е в униформа,
жените нададоха учудени възклицания и обявиха, че този ден е благословен, защото Бог е избрал двама от синовете на рода да станат герои на Египет.
Докато всички се скупчиха около двамата братовчеди, Нефиса дръпна брат си настрана и му каза:
— Трябва да поговорим, Ибрахим, и то веднага. Важно е.
Застанала до Омар, Жасмина видя как баща й и леля й излязоха от салона. Като съзря пребледнялото лице на Нефиса, изведнъж се уплаши. Дали не знаеше тайната й?
Но после реши, че предположението й е глупаво. Напоследък толкова често й се свиваше сърцето — все си мислеше, че всички знаят истината. Баща й и Нефиса сигурно имаха да обсъждат разни важни въпроси. Откъде ще знае тя за Хасан и детето?
Но когато малко по-късно баща й се появи на вратата, сърцето й се разтупка бясно. Той й заповяда с рязък жест да дойде при него, а после извика също Амира и Омар.
Затвори вратата на малката стая до салона, обърна се към
Жасмина и я запита:
— Имаш ли да ми кажеш нещо?
Стоеше само на крачка от нея. Тя видя в очите му огънче, от което потръпна.
— Какво имаш предвид? — запита тя.
— За Бога, Жасмина! — рече тихо Ибрахим. — Искам да зная истината.
Амира запита:
— Ибрахим, за какво става дума? Защо ни извика тук?
Той не откъсваше поглед от дъщеря си и тя видя, че с мъка запазва самообладание.

— Кажи ми от кого е детето — заповяда Ибрахим.
Жасмина се обърна към Нефиса:
— Откъде научи?
Ибрахим притвори очи:
— Господ да ми е на помощ! Защо трябваше да доживея такъв позор!
Омар се намеси:
— Какво става тук? Мамо, кажи! Чичо?
Жасмина наведе глава.
— Аз ще ви обясня всичко. Моля те…
Ибрахим се отдръпна от нея.
— Как си могла! — извика той така гръмко, че всички се сепнаха. — За Бога, дъще, знаеш ли какво си направила?
— Отидох при Хасан — каза тя, — защото се надявах, че ще успея да го накарам да зачеркне името на нашето семейство от списъка…
— И отиде сама при него? Защо не остави на мен да уредя този въпрос? Нямаше ли ми доверие? Съзнаваш ли какво си направила?
Тя протегна умоляващо ръце към него.
— Той ме принуди! Аз се опитах да се съпротивлявам, исках да избягам!
— Това няма значение. Ти си отишла при него. Никой не те е вкарал насила в къщата на Хасан.
— Ибрахим! — извика Амира — Какви ги приказваш?
— Аллах! — простена Омар.
— Защо ми причини това — прошепна Ибрахим, — по-добре нож да беше забила в сърцето ми. Той спечели, разбра ли? Ти помогна на Хасан ал-Сабир да спечели. Ти ме опозори.
— Опитах се да спася семейството ни — отвърна Жасмина. Тя се обърна към Омар. — Не исках да ти изневерявам.
— Детето не е ли от мен? — запита той.
— Ужасно съжалявам, Омар — рече разтреперана Жасмина. Тя се обърна към Нефиса. — Откъде си разбрала? — прошепна тя. И си помисли: „Единствено Камелия знаеше тайната ми… А обеща да не казва никого…“
Със сълзи на очи Омар каза:

— Това ли трябваше да науча вкъщи? О, Боже! — той стисна юмруци и рече глухо: — Разделям се с теб… Разделям се с теб…

Изтегляне 1.64 Mb.

Сподели с приятели: