Проницателят

121
Всички единодушно се съгласиха, че ще е най-добре да махнем куфара от паркинга. Изправих се и погледнах Тед.
— Ти — каза той кратко и отстъпи назад.
Така че аз вдигнах куфара на Джоунс. Беше изненадващо лек,
макар че според мен не беше празен. Всички — вече бяхме около двайсет души — поехме през паркинга и влязохме в кафене
„Бежинет“. Занесох куфара до една от масите в средата и внимателно го сложих отгоре й, легнал на една страна. Всички от паркинга бяха в кафенето и смутено стояха прави, докато Ал не се зае да налее кафе и да раздаде чаши на хората. Скоро се разположихме колебливо по масите наоколо.
— Едни съседи бяха започнали процедура по развод — каза
Клей, без да се обръща към никого конкретно, — но после срещнаха
Джоунс.
Всички вдигнахме очи и го погледнахме. Клей сви рамене.
— Просто ми се прииска да ви го кажа — обясни той.
— Дали Джоунс е добре? — попита Сюзън. Питаше точно мен.
— Искам да кажа, дали не е пострадал някъде, дали не е ранен?
— Не знам — отвърнах честно аз. — Надявам се, че не… пък и не вярвам да е пострадал. Нали си го знаете Джоунс. Идва и си отива.
Няма правило кога ще изчезне или накъде ще поеме. — Замълчах и добавих: — Макар че никога не съм го виждал без куфара.
Всички вперихме очи във вехтия стар куфар, около който вече се бе оформила някаква загадка, в която никой от присъстващите не искаше да участва.
Вратата се отвори и обърнахме глави. Влязоха още няколко души. Сред тях бяха Робърт Крафт и Бари и Ян Хенсън. Робърт придърпа стол и седна до мен.
— Чух — каза той и тихичко добави: — Някакви новини?
Аз поклатих глава.
Ал остави по масите наоколо големи подноси с курабийки и наля кафе на новодошлите. В кафенето влизаха все повече и повече хора: Джон и Шанън Смит, Майк и Мелани Мартин, Джонатан и
Дебра Лангстън, Алън и Карън Макбрайд, съпрузите Грантъм,
съпрузите Милър, съпрузите Норууд, цялото семейство Уорд, всички от семейство Кайзър… Останалите не ги познавах. Хората нервно

122
надигаха чашите с кафе, но забелязах, че колкото и сладко да ухаеха курабийките, изглежда, никой нямаше апетит.
— Хей, хора — обадих се, сякаш идеята ми бе хрумнала току- що. — Просто от любопитство… Дали някой от вас знае къде нощува
Джоунс? Къде отсяда? Дали някога е нощувал у някого от вас?
Срещнах празни погледи.
— Добре де — въздъхнах. — Само си помислих…
— Нали знаеш — каза Тед, — че веднага бих отишъл да го търся, ако имах и най-малка представа откъде да започна.
— Е — обади се Алън, — Джоунс и преди е изчезвал. Имало е дълги периоди, когато не сме го виждали, нали така?
Всички го изгледахме и той повдигна рамо:
— Да, знам. Никога без куфара.
Откакто бях оставил куфара на масата, нито аз, нито някой друг се бе докосвал до него.
Вратата отново се отвори и влезе Джейсън, момчето от кея. След него вървяха няколко от собствениците на яхти от пристанището.
Кимнах му, а той ми махна.
— Предполагам, никой от нас не знае откъде всъщност е
Джоунс… — обади се някой.
Да, никой не знаеше.
— Животът ми беше на приключване, когато срещнах Джоунс
— каза Джейк Конър. — Мисля, че за никого не е тайна, че бях фалирал.
Всички глави рязко се обърнаха към него. Джейк Конър?
Фалирал? Е, за мен това си беше тайна. Джейк беше един от най- богатите хора в района. Както и един от най-подлите, ако човек вярва на всички истории, които се носеха за него. Същите тези истории обаче разказваха и как преди няколко години Джейк се променил коренно само за една нощ, но никой не знаеше причината за това. Сега явно щяхме да я узнаем.
Джейк започна:
— На никого не съм разказвал това преди. Когато казах:
„Животът ми беше на приключване“ не бях напълно искрен. Аз сам възнамерявах да сложа край на живота си. Няколко неотложни плащания съвпаднаха с момента, в който борсата се срина. Бях напълно съсипан финансово. Изпитвах срам. Бях… уплашен. Така че

123
една вечер изкарах „Мисти Лин“ от пристанището и подкарах към провлака.
Всички присъстващи знаеха, че „Мисти Лин“ е двайсет и пет метровата яхта на Джейк, която той държеше на кея при Тери Коув.
— Стоях на мостика около два часа. Мислех. Самосъжалявах се и се опитвах да събера кураж за онова, което бях намислил.
Намерението ми беше да включа автопилота да управлява в южна посока, а аз да скоча зад борда. Някой щеше да намери яхтата, когато горивото свършеше, а застрахователите скоро щяха да изплатят застраховката ми „Живот“ на семейството ми по бързата процедура.
Никой нямаше да може да докаже, че съм се самоубил, така че… Е…
Гласът му заглъхна. Очите му се взираха в един спомен, който никой от нас нито би могъл, нито би искал да види.
Роджър Кайзър наруши мълчанието:
— Но ти днес си тук с нас, Джейк. Защо не го направи?
Джейк се извърна към него и го загледа със странна усмивка,
сякаш сам не вярваше в онова, което се канеше да разкаже.
— Не го направих — отговори, — защото Джоунс ме потупа по рамото и ми каза да не го правя.
Джейк остави думите му да произведат необходимия ефект и добави:
— Жена ми обаче за малко наистина да вземе застраховката.
Щях да получа удар от изненада, като видях Джоунс. Ето как беше…
Знам, със сигурност знам, че старецът не беше на яхтата, когато тръгнах от кея. Не беше на яхтата. Просто… не беше там. След онази нощ съм премислял всичко милиони пъти. Аз исках да се самоубия, но не бях луд, затова ви заявявам напълно отговорно, че когато потеглих към провлака, бях сам на яхтата.
— Яхтата е доста голяма, Джейк — скептично се обади Роджър.
— Много помещения има…
Джейк въздъхна дълбоко.
— Добре. Мислете каквото искате… Но аз всъщност исках да ви разкажа как Джоунс ми говори с часове онази нощ. Продължи и на следващата сутрин. Когато приключихме, дълговете ми си стояха все така неизплатени, но аз вече имах нов поглед към всичко. Нова
„гледна точка“, както се изрази Джоунс. И успях да се справя.
Разплатих се с всички кредитори. Мисля, че наистина вече съм нов

124
човек. Не бях виждал Джоунс от тогава допреди… Преди колко време се появи тук за последно? Пред шест-седем седмици?
Пресметнах набързо. Ами да, Джоунс беше дошъл в града едва преди няколко седмици.
— Всички помните моя Харисън…
Погледите на присъстващите се извърнаха към гласа, дошъл някъде отстрани. При шкафа до стената стоеше Нанси Карпентър,
дама, надхвърлила шейсетте. Познавах я от банката — тя работеше там като касиерка — както и от благотворителните каузи, с които вечно беше заета. Харисън, съпругът й, беше съдия по граждански дела и почина преди няколко години след дълга борба с рак на белия дроб. Да, рекох си, всички тук помним Харисън Карпентър.
Нанси се изправи.
— Харисън почина преди три години… Е, следващия месец ще станат три години. — Гласът й се прекърши и тя замълча, за да се овладее. — Мнозина от вас присъстваха на опелото. Никой никога не ме е питал — може би от учтивост — но аз знам, че сигурно сте се чудили защо погребахме Харисън с вилица в ръката. Всъщност може и да не сте я забелязали…
Не сме я забелязали ли? Жената сигурно се шегуваше. Градът говори за това погребение цял месец! А през следващите три години всеки път, когато го споменавахме, някой прибавяше:
— Помните ли как Харисън лежеше в ковчега с вилица в ръката?
Но Нанси беше права за едно — никой никога не беше питал за причината. Всички харесвахме Харисън, обичахме Нанси и не ни се струваше уместно да повдигаме въпроса. Но сега бяхме наострили уши!
— Както и Джейк — тя стрелна Конър с поглед, — и аз никога не съм разказвала тази история на никого. — Жената си пое дълбоко дъх. — Както всички знаете, на Харисън му беше много тежко последните няколко месеца, преди да… е… преди да почине. Не толкова физически, макар че положението и там не беше никак розово. Спяхме в отделни стаи. Бяхме женени трийсет и осем години и никога преди не бяхме спали отделно, но сега се наложи, защото лекарствата го държаха все буден, а и той постоянно кашляше…
Тя замълча, потънала в мислите и спомените си. После изведнъж сякаш се стресна и се върна към действителността.

125
— Какво казвах? А, да. Та така, на Харисън му беше много тежко. Не беше готов да умре. Разбира се, аз също не бях готова за това. Как въобще е възможно човек да бъде готов за това, мислехме и двамата. Той беше стигнал дотам, че плачеше непрекъснато и не искаше да става от леглото. Аз също плачех много. Както и да е,
няколко седмици преди смъртта на Харисън една нощ се събудих и чух как съпругът ми се смее. После чух от стаята му и още един,

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: