Проницателят

126
Когато старецът каза тези думи, съпругът ми затвори очи и се усмихна. Не го бях виждала толкова щастлив от дълго време, гласът на
Джоунс го успокояваше… Приласкаваше го. После Джоунс каза:
„Харисън? Помниш ли какво сервираше майка ти на гостите? Шунка,
печена пуйка, сладки картофи, кифлички и грах? Приготвяше варена царевица със сметана, боровинков сос и желирана салата“. При тези думи аз се наведох напред, за да ги чувам, защото старецът говореше все по-тихо и по-тихо. Тогава Джоунс каза: „Но всички най-много обичаха десертите на майка ти, нали, Харисън? Тя правеше най- хубавите десерти. Кейк с орехи, кокосова торта, онези малки банички с ябълки… А помниш ли захарните бисквити? Но ти най-много обичаше пая с тиква, нали, Харисън? Помниш ли?“. После Джоунс продължи: „А помниш ли какво казваше майка ти на гостите всеки път, когато раздигаше масата след вечеря? Помниш ли, Харисън?
Точно преди да поднесе десерта? Тя отнасяше празните чинии, но винаги преди това казваше: Задръжте си вилиците… Най-хубавото предстои!“.
Сълзите се стичаха по бузите на Нанси.
— Както ви казах — продължи тя храбро, — на никого не съм разказвала тази история. Преди да си тръгне, Джоунс целуна съпруга ми по челото и каза: „Не трябва да се страхуваш повече, Харисън.
Задръж вилицата. Най-хубавото предстои“.
Всички мълчахме, защото не можехме да продумаме, а Нанси добави:
— Никога повече не видях Джоунс, докато той не се появи отново тук преди няколко седмици. Аз бях… Аз сложих вилицата в ръката на Харисън, когато почина. Той ме помоли да го сторя. — Тя отново вирна брадичка. — И се радвам, че го сторих! Аз вече вярвам в същото… Вярвам, че най-хубавото предстои.
Няколко минути продължи мълчанието след думите й. А през следващите три часа хората се надпреварваха да разказват истории за
Джоунс, за Гарсия или Чен — използваха името, под което го бяха познавали. Поли беше влязла в кафенето още докато говореше Нанси и ме накара и аз да разкажа какво е означавал за мен Джоунс и как съм се запознал с него.
Беше дошъл и Пат Симпсън със съпругата си Клаудия. Той разказа, че видял за първи път Джоунс по времето, когато бил още

127
момче, и как старецът се намесил и му попречил да се забърка в много сериозни неприятности.
След това чухме още няколко подобни истории за навременната намеса на Джоунс.
Брендън, седемнайсетгодишният син на Шарън Тейлър, видял
Джоунс за първи път преди три години — тогава бил на четиринайсет.
По онова време претърпял автомобилна катастрофа — бил в колата заедно с още няколко по-големи момчета. Шарън се кълнеше, че когато преди няколко седмици видели Джоунс из града, Брендън заявил, че това е същият старец, който бил до него в линейката веднага след катастрофата преди три години. Всъщност, продължи
Шарън, след катастрофата момчето непрекъснато разказвало за този старец, но парамедиците от „Бърза помощ“ я уверили, че освен тях и раненото момче в линейката не е имало никой друг и че детето навярно е бълнувало от шока.
Бойд Крофърд пък разказа, че преди почти десет години той и синът му извадили посред нощ един старец от вълните на Улф Бей.
Били излезли за скариди и едва не минали през него с лодката. Това бил Джоунс. Тогава си помислили, че са го спасили.
— Излезе обаче — каза Бойд, — че старчето спаси нас. По онова време аз и момчето ми си бяхме влошили отношенията. Почнахме да се мразим, това беше цялата работа. Не беше редно и добре си го знаехме. Жената плачеше ден и нощ за това. Но ние просто не знаехме как да оправим нещата. Старият шегаджия ни сдобри — още там, на лодката. Не си спомням дори как стана дума за това, но когато слънцето изгря, аз и моето момче се прегръщахме и сълзите ни течаха ей така. А старецът изчезна, преди да стигнем до пикапа. Повече не го видяхме… Е, допреди няколко седмици.
Най-после историите свършиха или нямаше повече хора, които да искат да споделят. Огледах се и видях, че в малкото кафене вече са се събрали повече от сто души. Ясно беше, че всеки един от тях е свързан по някакъв начин с моя стар приятел. Колкото повече мислех за това, толкова по-смайващо ми се струваше.
Честно казано, не знаех какво да мисля за всички тези истории,
в които Джоунс се бе оказвал някъде на правилното място или пък изчезвал неочаквано. Но не беше възможно да отрека, че съществуваше схема — Джоунс се бе появявал винаги там, където е

128
било нужно нещо специално. Където е бил нужен някой специален.
Това се бе случило в моя живот и в живота на всички хора, събрани около куфара тази сутрин.
Огледах се. Познавах повечето, знаех къде работят. Вече беше почти единайсет часът на обяд, явно всички бяха решили да не ходят на работа днес. Други притежаваха магазини, които явно щяха да останат затворени. Имаше и родители, дошли с децата си, които днес нямаше да ходят на училище.
Погледнах си часовника още веднъж, после обърнах въпросително очи към Поли. Тя вдигна глава високо и леко сви рамене. Аз си поех дълбоко въздух и се изправих.
— Никой от присъстващите тук не знае как да се свърже с
Джоунс — започнах, — прав ли съм?
Мълчание.
— Някой има ли представа къде бихме могли да изпратим куфара, за да се върне той при Джоунс?
Пак мълчание.
— Ако никой не възразява — внимателно продължих аз, —
мисля, че трябва да отворим куфара. Не е заключен. Няма нужда да чупим нещо или да го отваряме насила. Да проверим дали вътре няма нещо, което да ни насочи… Адрес… Или нещо друго.
Всички се съгласиха, че трябва да отворим куфара, така че аз го обърнах със закопчалките към мен. Всички бяха затаили дъх. Хората в кафенето до един чуха изскърцването на закопчалките, когато ги плъзнах встрани. Открехнах вехтия куфар около сантиметър.
В този момент едно пакетче семена изпадна от него и се плъзна на масата. Пакетче от онези по шейсет цента. Хората проточиха шии и направиха крачка напред, за да видят какво има в куфара. Взех пакетчето, огледах го и го вдигнах, така че всички да го видят.
Обикновено хартиено пакетче със семена, не по-голямо от карта за игра. Всички сме виждали такива пакетчета милион пъти на градинския щанд в големите магазини. Семена от невен.
Докато оглеждах пакетчето, някой се приближи твърде много, за да види какво става, и неволно бутна масата, на която лежеше куфарът. От сътресението от него изпаднаха още две пакетчета със семена, същите като първото, но този път в едното имаше семена от домати, а в другото — от лайкучки.

129
Взех ги и ги подадох на Тед, застанал точно срещу мен.
— Давай — каза той. — Отвори го.
Така и сторих.
Когато старият очукан капак се вдигна, встрани изпопадаха множество ярки пъстри пакетчета със семена, най-различни семена.
Куфарът беше препълнен с тях, те преливаха над ръбовете му, онези,
които бяха заемали горната половина, паднаха на масата и на пода.
Прегледах ги набързо. Тиквички. Маргаритки. Краставици.
Незабравки. Олеандър. Изтравниче. Цинии. Бамя. Диня. Ряпа.
Латинки. Лилии. Здравец. Тиква. Перуники. Камбанки. И пъпеш.
Пакетчетата бяха стотици — колкото можеше да побере куфарът. Бяха най-разнообразни.
Смутени и объркани, всички се струпахме около куфара,
заприказвахме тихо и заразмествахме пакетчетата. В един момент
Дейв Уинк измъкна от дъното малък бял пощенски плик. Хората отново притихнаха. Мълчаливо окуражен от всички ни, Дейв бавно и внимателно го отвори.
Измъкна отвътре сгънат лист хартия, показа го на всички и го разгъна.
— Писмо — каза той и вдигна очи към нас. — От него е. —
После ми го подаде с думите: — Ти го прочети. Нека всички да слушаме.
Взех писмото и се засмях леко, край мен също се чу тих смях.
Погледнах първата страница. Беше изписана на ръка с треперлив старчески почерк. Зачетох високо:
Мили приятели,
Отдавна съм сред вас и съм се грижил за всички ви повече, отколкото предполагате. Много пъти, дори когато не сте ме виждали, нито сте чувствали присъствието ми, аз съм бил край вас — наблюдавал съм отблизо и съм слушал внимателно.
Времето, което прекарвате на тази земя е дар, който трябва да се използва мъдро. Не пилейте излишно думите или мислите си. Помнете, че дори и най-простичките

130
действия оставят неизмерима следа в света… И тя съществува вечно.
Не мисля, че някога ще ме видите отново, поне не и тук на този свят, но вярвайте, че семената, които съм посял във вас, са достатъчни, за да ви помогнат да вървите напред. Това са семената на новия поглед. През предизвикателствата, които ви предстоят, ще разберете, че тези семена са по-ценни от диаманти и злато.
Разбира се, в тежки времена хората неизбежно търсят
ОТГОВОР
. Понякога той лежи пред очите им, но те не го виждат, защото им липсва правилната гледна точка.
Мнозина от вас са изпитвали това през живота си. Но днес вие знаете една тайна, която много други не разбират.
Причината в тежки времена да не намираме отговор е, че към този момент отговор не съществува!
Когато са отчаяни, хората най-силно се нуждаят от нова гледна точка. Защото тя носи покой. Покоят води до яснота на мисълта. Ясната мисъл ражда нови идеи. А от идеите разцъфва… отговорът. Нека съзнанието и сърцето ви винаги остават чисти. Гледната точка може да бъде изгубена толкова лесно, колкото и да бъде намерена.
Оставих ви всички семена в куфара просто за да ви напомня, че вие също трябва да засаждате
ВАШИ
семена в сърцата на онези, до които се докосвате. Ще почетете паметта ми най-добре с вашето дело.
Не съм си отишъл завинаги. Винаги ще съм наблизо.
Най-хубавото предстои.
Джоунс
Хората започнаха да приближават един по един. Мнозина прочетоха отново писмото сами и си взеха пакетче-две от семената в куфара, преди да си тръгнат. Когато останахме малцина, си разделихме останалите семена.
По негласно споразумение куфарът сега е общ и се предава от ръка на ръка. Понякога Тед го държи в „Опаковай и изпрати“, така че хората да го видят и пипнат, когато идват по работа. После Ал го

131
държи известно време в кафене „Бежинет“ или пък Тед и Катрин го вземат в железарията. Няколко седмици Нанси го държа при себе си в
„Морска пяна“, после Робърт Крафт го взе в спортния магазин на голф клуба. Виждал съм го и зад касата при Том и Клей в аптеката.
Аз ли? Всеки път, когато видя белокос старец, се взирам внимателно в него. Мисля, че все още се надявам. Усмихвам се, когато виждам царевицата, израсла край някоя пощенска кутия, или дините в нечий двор. По която и улица да мина днес, навсякъде личат следите от срещата ни с Джоунс. Хората засадиха семената от куфара, точно както бяха приели засадените в техния живот семена, родили у всички ни твърдата увереност, че докато имаме сили да виждаме в себе си и в другите онези неща, които ни позволяват да премислим, да си поемем въздух и да започнем живота си наново, най-хубавото все още предстои. Това беше големият дар, който получихме, дарът на новия поглед… Получихме го от един старец на име Джоунс.

132

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: